Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (17)

17

10 юли

Мислех си, че знам какво е страхът. Мислех си: „През изминалата година всеки ден се страхувах, трябва да мога да разбера страха“.

Нищо не разбирах.

Миналата нощ беше ужасна. Мат ми се разкрещя, каза ми, че Алекс не е достатъчно добър за мен, че съм нелоялна и глупава. След това той и Сил се преместиха в стаята му за пищящ двубой, който беше толкова шумен, че можехме да чуем всичко долу.

Джон не се разкрещя, поне не на мен. Той и мама се скараха жестоко. Брат ми искаше да тръгне с нас, но мама не го пускаше. Достатъчно зле беше, че ме изпрати до къщата на татко да повикам Джон, за да му каже да си остане у дома.

Дори Чарли се намеси в постановката. Дойде до нас, за да поговорим за някои неща.

— Радвам се, че идваш с нас — започна той. — Това направи Хал толкова щастлив, а той е най-добрият ми приятел. Но не разчитай прекалено много на Алекс. Той е страхотно момче, Миранда, чудесно момче, но в крайна сметка е точно това — момче. Момче, на което са се стоварили толкова много отговорности, че си е помислило, че може да бъде мъж.

Това беше миналата нощ. И колкото и ужасна да беше, бих дала всичко, за да се върна на нея.

Мат и татко излязоха рано тази сутрин, за да цепят дърва и да прекарат последния си ден заедно. Сил се скри в стаята си, а Джон в своята. Мама и аз почистихме първия етаж, като внимавахме да не се озовем в една и съща стая, докато лъскахме и търкахме.

Алекс и Джули се появиха около десет часа.

— Джули иска да отиде за храната с Джон — каза момчето. — Имате ли нещо против, госпожо Еванс?

Мама поклати глава. Отиде до стълбището и се провикна на Джон да слезе. Той го стори, но всяка следваща крачка му отнемаше повече време от първата.

— Джули иска двамата да отидете до града — каза майка ми. — За храната. Съгласен ли си?

Джон сви рамене.

Джули прие този отговор за „да“.

— Да вървим — каза тя и брат ми я последва. Двамата напуснаха къщата.

— Искам да изляза малко с Миранда, ако не възразявате, госпожо Еванс. Ще потърсим някакви колела, може би дори и кола.

— Струва ми се, че може да вали — каза мама.

— Ще се оправим — обеща Алекс. — Ще се грижа за нея.

— Ще си взема якето — казах аз. Прибягах до килера и го извадих от там, като на връщане целунах майка ми по бузата. — Не се тревожи, мамо, няма да се разтопя.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да се тревожа.

Щом излязохме навън, осъзнах, че няма да се нуждая от якето си. Времето беше задушно, а температурата се доближаваше до двайсет градуса. Във въздуха се носеше мирисът на гръмотевична буря. Надявах се утре времето да е по-добро. Щеше да е по-лесно за мама, ако не заминавах под буреносни небеса.

— Трябват ни повече колела — каза Алекс. — Двамата можем да започнем с едно, Джули, Лиза и Гейбриъл с друго, както и по едно за Чарли и Хал. Можем да вземем едното колело от семейството ти, така че ще ни трябват още три.

— Имаме само четири велосипеда — отвърнах аз. — Те са за мама, Мат, Сил и Джон.

— На майка ти не й трябва. Тя никога не напуска къщата.

— Някой ден ще й се наложи да го стори.

— Ще си намери колело тогава. Междувременно ние ще се нуждаем много повече от него.

Исках да попитам Алекс дали това, което правим, е правилното нещо, но знаех, че самият въпрос означаваше, че си мисля, че не е. Вероятно беше усетил какво чувствам, защото ме прегърна и ме целуна.

— Желая те толкова силно — каза той и след това се засмя. — Едно време си мислех, че желая разни неща — училище, успех, храна. Те не представляват нищо в сравнение с това, колко много те искам.

— Имаш ме.

— Не мога да повярвам. — Целунах го, за да му го докажа. Когато го направих, милионите ми съмнения се изпариха.

— Хайде — каза Алекс и ме хвана за ръката. — Да видим какво можем да намерим.

Тръгнахме към фабриката „Севън Пайнс“, която се намираше на около километър и половина от дома ни. Спирахме безброй пъти, за да се целуваме и прегръщаме и да се възхищаваме на факта, че сме истински. Бях излъгала мама. Наистина се разтопих, и пак, и пак.

Отне ни цял час на търсене, целуване и прегръщане, докато намерим две колела.

— Хайде да ги караме по обратния път — предложих аз. — След това ще се върнем да потърсим още.

— Добра идея — съгласи се Алекс и ме целуна отново. — Ще потърсим още две, за да може майка ти да задържи своето.

Подкарахме новите ни находки към дома ми. Бяхме един до друг, но някак си Алекс беше доста далеч от мен. В крайна сметка бях решила да прекарам остатъка от живота си с това момче, а всъщност едва го познавах. Но вече не се страхувах, бях развълнувана и нетърпелива следващата част от живота ми да започне.

Стигнахме до Хауъл Бридж Роуд, бяхме на около четиристотин метра от дома, когато вятърът се усили. Зарева толкова силно, че ме събори от колелото. Алекс слезе от своето, за да ми помогне да се изправя, но вместо това го дръпнах към себе си и отново се целунахме.

Каква глупава дума, „целувка“. Целувала съм бабите и дядовците си, братята си, приятелите си, плюшените си мечета. Целувала съм и други момчета.

Тази целувка не приличаше на никоя от предишните. Тази целувка говореше за две тела, които отчаяно желаеха да станат едно.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен? — попитах аз. — Пред Бога и пред Църквата?

— Това означава ли, че и ти го искаш? — попита ме той.

Кимнах. Бяхме заедно, обичахме се, до края на животите ни.

Тогава се разрази градушка, първо започнаха да падат малки топчета лед, все повече и повече, и ставаха все по-големи и по-опасни.

— Трябва да се прибираме — каза Алекс, издърпа ме от пътя и ми помогна да се кача на колелото си.

Беше минала цяла година, откакто за последно видях синьо небе. Смятах, че съм виждала всеки нюанс на сивото, но небесата бяха приели нов, ужасяващ тон, със зеленикав оттенък. Френетично подкарахме колелата си надолу по хълма и двамата се строполихме на земята, когато гумите ни се плъзнаха по леда. Гръмотевиците ставаха все по-силни и приближаваха.

Тогава видях торнадото. Не можех да преценя на какво разстояние беше, но се движеше право към нас, право към нашата къща.

Провикнах се към Алекс и той погледна в посоката, която му сочех. Започнахме да въртим педалите още по-бързо в опит да надбягаме смъртта. Когато стигнахме до нашата къща, той не спря. Вместо това ми изкрещя нещо и продължи напред, по-бързо отколкото смятах, че е възможно, по-бързо отколкото бях виждала някой да кара колело.

За стотна от секундата разбрах всичко. Той се беше насочил към Джули и Джон, за да ги предупреди, за да ги спаси. На мен извика да намеря требника му.

Имах на разположение само няколко секунди, за да взема решение. Дали да се прибера и да предупредя мама и Сил, след което заедно да се скрием от торнадото в мазето ни, или да отида до дома на татко, да предупредя Лиза и Чарли, и да изпълня нареждането на Алекс?

Обърнах колелото от къщата ни, насочих се към тази на баща ми, стигнах до нея и заблъсках енергично по задната врата.

Отвори ми Чарли.

— Торнадо! — изпищях аз. — Отивайте в мазето!

Не останах в кухнята достатъчно дълго, за да се уверя, че ме е разбрал правилно и че ще отведе Лиза и бебето в укритието. Имах му достатъчно доверие, за да знам, че ще го стори, както Алекс ми имаше достатъчно доверие, че ще изпълня поръката му.

На бегом отидох в гостната и започнах да търся требника. Проверих в една голяма купчина с учебници, но го нямаше там. Раздигах мебелите, за да се уверя, че не е паднал под някоя възглавница, но и там го нямаше. Легнах на пода, за да проверя под столовете и диваните. Нямам представа колко време търсих, може би минута, може би повече. Тогава забелязах нещо в прилежно сгънатите дрехи на Алекс. Започнах да ги разхвърлям, докато намеря требника.

Хукнах обратно към кухнята, но разбрах от ужасния тътен и от начина, по който беше започнала да се тресе къщата, че няма достатъчно време, за да се скрия в мазето. Вместо това се насочих към малкото килерче под стълбището, стисках здраво требника в ръцете си, все едно можеше да ме предпази от всичко лошо.

Когато бяхме деца, ни беше забранено да ходим в този килер. Размерите му бяха подходящи да се крием в него и ние винаги се изкушавахме да го сторим. Бях пораснала от тогава и нямаше как да стоя изправена в тази ниша. Свих се на топка, доколкото това ми беше възможно, така че торнадото да не може да ме открие.

Усещах как къщата започна да се разпада около мен. Чувствах се като врабче, засмукано от двигателя на самолет. Звукът беше безбожен. Стълбището обаче издържа. Торнадото отмина, а аз все още бях жива.

Натиснах вратата на килера, но тя не искаше да се отваря. Натиснах по-силно, като си помогнах и с рамо, но резултатът беше същият. Изкривих цялото си тяло, за да извърна гърдите си към преградата и да мога да натисна, и започнах да бутам, бутам, бутам, но вратата си остана затворена. Очевидно имаше прекалено много отломки пред нея.

Бях заклещена в килера, в малката ниша под стълбището. Бях оцеляла след торнадото, но сега бях заровена жива. Ако никой не ме откриеше, щях да се задуша.

— Помощ! — изкрещях аз. — Помощ!

— Миранда? Къде си? Добре ли си?

Гласът беше приглушен, все едно се намираше някъде надалеч. Тогава го разпознах, беше на Чарли, който ми викаше от мазето.

— В килера под стълбището съм — отвърнах аз. — Не мога да отворя вратата му. Вие добре ли сте? Лиза? Бебето?

— Супер сме — изкрещя в отговор Чарли. — Стой мирна, Миранда. Не говори повече. Ще дойда след минута.

Разтресох се от облекчение. Чарли щеше да ме спаси. Щяхме да измамим смъртта, за пореден път.

Чарли обаче не дойде. Чух някакво тупване в мазето и звук, който не успях да разпозная, след което Лиза изпищя.

Знаех, че пищенето ще изразходи наличния ми въздух, но не можех да се сдържа:

— Какво се случи? — извиках аз. — Лиза?

Тя не ми отговори. Просто изпищя:

— Не! Чарли, не!

— Чарли! — провикнах се и аз. — Чарли, отговори ми!

Отговор обаче не последва, само виенето на Лиза и Гейбриъл, които звучаха, все едно са изгубили най-добрия си приятел.

Бях прекалено зашеметена, за да се разплача. Нещо се беше случило. Не знаех какво точно, но Чарли не беше успял да отвори вратата на мазето. Той, Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан също като мен. Разполагаха с повече пространство, така че нямаше да се задушат, но ако някой не дойдеше, за да ни извади, те щяха да умрат, както и аз, само дето те щяха да се мъчат малко по-дълго от мен.

В случай че Чарли вече не беше умрял.

В този момент осъзнах, че е възможно всички да са мъртви. Не бях предупредила майка ми и Сил. Мама можеше да е в слънчевата стая, а Сил в спалнята си, когато торнадото беше ударило. Мат и татко бяха навън и цепеха дърва. Не знаех къде бяха Джон и Джули, дали Алекс ги беше намерил навреме, и дори да го беше сторил, дали това беше помогнало по някакъв начин.

Преди малко се бях разтреперила от облекчение. Сега тялото ми беше налегнато от спазми, породени от страх и печал.

— Лиза! Лиза, добре ли си?

— Татко! — изпищях аз. — Татко, помогни ми!

— Миранда? — отвърна баща ми. — Чувам те, но не знам къде си.

— В килера под стълбището. Татко, извади ме от тук. Лиза и Чарли са в мазето. Нещо се случи с Чарли.

— Миранда, всичко ще е наред — увери ме баща ми. — Аз съм в салона. Вратата е затрупана от отломки. Ще извикам Мат. Ще те изровим. Лиза, чуваш ли ме?

— Хал! — провикна се в отговор тя. — Хал! Чарли… Мисля, че е мъртъв!

— Лиза, не мога да стигна до теб — отвърна татко. — Има прекалено много отломки. Ще повикам Мат и първо ще извадим Миранда, а след това и теб. Разбра ли, скъпа? Гейбриъл добре ли е?

— Моля те — през сълзи изрече Лиза. — Извади ни от тук, Хал, моля те.

— Ще ви извадим, скъпа — обеща баща ми. — Ще ви извадим, преди да се усетите. Но първо ще изровим Миранда, за да може да ни помогне. Миранда, успокой се, ако можеш. Ще си навън за нула време.

— Мама добре ли е? — провикнах се аз. — Татко?

— Добре е — отвърна ми той. — Както и Сил. Ще се върнем след малко. Дръж се, Миранда. Само още няколко минути.

Не го бях чула на идване, защото Лиза и Гейбриъл плачеха, но го чух, като си тръгна и този звук ме накара да се разтреперя още повече.

Казах си, че трябва да се успокоя. Татко и Мат щяха да ме извадят от тук и всичко щеше да е наред. Мама и Сил бяха оцелели. Лиза можеше да греши за Чарли. Алекс, Джон и Джули сигурно бяха добре. Трябваше да са. Всички трябваше да сме. Бяхме преживели и по-лоши неща. Щяхме да преживеем и това заедно.

Осъзнах колко силно стискам требника на Алекс и си казах, че не трябва да позволявам на Мат да го види. Ако брат ми разбере, че съм отишла за него, вместо да предупредя мама и Сил, никога нямаше да ми прости.

Знаех, че има само една причина Алекс да ме накара да го намеря. Пропуските за града убежище бяха в него.

Намирах се в пълен мрак, а не носех една от светещите си химикалки с мен. Държах требника надолу и някакъв плик изпадна от него.

Почувствах го. Определено имаше някакви книжа в него и нещо друго, нещо подобно на малки копченца.

Осъзнах, че това са хапчетата. Приспивателните, за които ми беше казал Алекс. Хапчетата, които да помогнат на Джули да заспи завинаги.

Пъхнах плика под тениската си и затъкнах требника в ъгъла на килера. Мат никога нямаше да разбере за него. Щях да дам плика на Алекс и да заминем заедно, както беше по план. Татко, Лиза и бебето бяха добре. Джули щеше да се установи в града убежище и когато това станеше, Алекс щеше да изхвърли хапчетата. Двамата щяхме да заживеем заедно. Щяхме да имаме своето утре.

Тогава ги чух — татко, Мат и Сил. Когато чух гласа на съпругата на брат ми, разбрах, че мама наистина е добре, и аз също щях да съм добре.

— Има много отломки тук — каза баща ми. — Миранда, ще те извадим, но ще са ни необходими няколко минути. Обади се, ако всичко е наред, и не се тревожи за нищо.

— Добре съм, татко — отвърнах аз, като едновременно плачех и се смеех. — Не се притеснявай.

Баща ми издаде звук, който ми заприлича на смях. Слушах как той, Мат и Сил работят заедно, за да проправят пътека до вратата. Чувах също и как Лиза плачеше, а татко я успокояваше, че всичко ще бъде наред.

Усетих плика до гърдите си. Казах си, че Алекс е жив, че ще му го дам и че ако някога е имал нужда от доказателство за любовта ми, никога вече нямаше да има.

Нямах представа колко време беше минало, преди татко да отвори вратата. Може би няколко минути или цяла вечност. Почувствах го, преди да го видя. В салона също беше тъмно и очите ми трябваше да привикнат към приглушената светлина. Това нямаше значение. Баща ми ме сграбчи и ме издърпа.

— Внимавай, скъпа — предупреди ме той. — Има отломки и счупени стъкла навсякъде. Дръж се за мен и ще те изкараме навън.

Последвах го на сляпо, като се влачех по останките от къщата на госпожа Несбит, моя втори дом. Бавно започнах да осъзнавам, че къщата вече я нямаше. Всичко около мен беше рухнало, само стълбището, под което се бях скрила, беше останало непокътнато.

След като излязохме навън, надалеч от останките, се притиснах силно до татко, което ми даде сили. След това прегърнах Мат и Сил. Нищо, което си казахме миналата вечер, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен това, че са живи.

— Джон? — попитах аз. — Джули? Алекс?

Татко поклати глава.

— Не знаем къде са — отвърна той. — Мислехме, че Алекс е с теб.

— Той отиде да предупреди Джон и Джули. Но мама е добре, нали? Ти каза, че е добре.

— Ще те заведа при нея — каза Сил. — Ела, Миранда, ще видиш, че всичко с майка ти е наред.

— Върни се възможно най-бързо — нареди Мат. — Трябва да измъкнем Лиза.

— Знам — отвърна Сил. — Ще се върнем след няколко минути. — Съпругата на брат ми ме прегърна през раменете и ме поведе към нашата къща.

След малко вече се намирах в слънчевата стая, в прегръдките на мама. Беше ме стиснала толкова силно, че не знаех дали ще мога да се отскубна някога. Не бях сигурна, че искам да го правя. Знаех, че плаче, но и това беше наред.

— Миранда, нуждаем се от теб, за да почистим отломките — напомни ми Сил. — И от теб, Лора. Ела с нас.

— Не — отвърна мама. — Ще изчакам Джон да се прибере. Той ще очаква да ме намери тук.

— Джон ще ни намери — отвърна съпругата на Мат. — Не можеш да го използваш като извинение, Лора. Животът на Лиза зависи от теб.

— Щом мама иска да остане тук, остави я на мира — възразих аз.

— Спри да я защитаваш, Миранда. Лора, през цялото време повтаряш, че бебето е най-важното нещо. Докажи го и ела с нас.

— Не знам дали ще мога — отвърна мама. — Знам, че е пълна лудост, но се страхувам, че ако напусна тази къща, тя ще се сгромоляса. Мисля, че съм единствената, която държи всичко на мястото му.

— Всичко се сгромоляса — отбеляза Сил. — Всичко отиде по дяволите, Лора. — Момичето сграбчи ръката на мама и буквално я извлачи от слънчевата стая. — Виждаш ли? Целият свят отиде по дяволите, докато се криеше. Сега се размърдай!

Стоях напълно неподвижно. Но в следващия момент майка ми хукна към къщата на госпожа Несбит, към онова, което беше къщата на госпожа Несбит, а сега представляваше планина от тухли и камъни. Сил и аз я последвахме. Не бях сигурна, но мисля, че съпругата на брат ми се усмихваше.

Отломките пред вратата на мазето бяха много по-високи от купчината, която изкатерихме с татко. Бяха по-високи от самите нас. Нямаше как да започнем отдолу и да си проправим път нагоре.

— Миранда, донеси стълбата от гаража — нареди ми Мат.

Тръгнах на бегом, за да изпълня задачата, доволна, че ми бяха дали нещо, с което мога да се справя. Гаражът изглеждаше напълно непокътнат, но когато излязох от него със стълбата в ръце, погледнах към нашата къща. Един огромен клон беше паднал върху покрива, част от него липсваше и прозорците бяха премазани.

Въпреки това бяхме извадили късмет.

Пренесох стълбата. Мат я постави върху планината от камъни.

— Аз ще се покатеря — каза Сил. — Миранда, искаш ли да ми помогнеш?

Кимнах. Изкачихме се на върха на купчината и започнахме да хвърляме останките колкото се може по-надалеч от къщата.

— Не трябва ли някой от нас да потърси другите? — попитах аз. — Може да се нуждаят от помощта ни?

— Вероятно си права — отвърна Сил, — но не знаем къде се намират, за разлика от Лиза и бебето. Трябва да се погрижим за тях и да се надяваме, че останалите ще намерят пътя до дома.

Знаех, че е права, но не ми харесваше как звучи всичко това. Тук навън, заобиколена от купчини с отломки, осъзнах колко опустошително е било торнадото. Къщата на госпожа Несбит беше поела най-сериозния удар, но нямаше как да знаем какво е положението надолу по хълма, в близост до града. Втресе ме отново.

Сил сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— Не мисли — заповяда ми тя. — Само работи.

Имаше място за трима и мама се качи при нас. Не каза нищо, просто започна да ни помага, като внимаваше да хвърля отломките колкото се може по-надалеч от мястото, където смятахме, че се намира вратата на мазето. Купчината изглеждаше стабилна под краката ни, което беше едновременно успокояващо и плашещо. Знаех, че няма да пропаднем, но щеше да мине много време, докато разчистим наоколо.

Не знам колко дълго работихме и хвърляхме останки долу, а Мат внимателно пренасяше каквото може от долната част на купчината. Татко разчистваше отстрани, близо до един от малките прозорци на мазето, за да може да говори с Лиза и да я снабдява с всичко необходимо, докато успеехме да я извадим от там.

Градушката беше спряла и бурята се беше отдалечила. Все още виждахме светкавици в далечината, но минаваха няколко секунди, докато се чуеше гръм. Продължаваше да вали и беше много трудно да не се хлъзнем, докато разчистваме. Мат постоянно се провикваше да внимаваме, най-вече към Сил, която поемаше най-много рискове, но това не беше от особено значение. Каквото и да се случеше, щеше да се случи. Налагаше се да измъкнем Лиза и бебето от мазето възможно най-бързо, преди всичко да се срути върху главите им. Всички бяхме наясно, че това можеше да стане по всяко време.

Сил първа забеляза Джон. От мястото си върху купчината имаше изглед към пътя и видя, че брат ми тича по него.

— Това е Джон! — провикна се тя. — Добре е.

Мама слезе по стълбата толкова бързо, че почти падна в ръцете на татко. Никой не можеше да я спре да си проправи път през падналите клони към Джон.

— Виждаш ли Алекс? — попитах Сил аз. — Джули с него ли е?

— Само Джон — отвърна ми тя.

Слязох по стълбата, но съпругата на брат ми остана на мястото си и продължи да работи. Мат и татко спряха и всички последвахме мама. Тя прегърна Джон по начина, по който беше прегърнала мен по-рано. Децата й бяха оцелели.

— Джули — започна брат ми. — Ранена е. Мамо, ранена е лошо.

— Всичко е наред, синко — опита се да го успокои татко. — Покажи ни къде е. Ще я отведем у дома.

— Колко лошо е ранена? — попита Мат. — Кърви ли?

— Не знам — отвърна Джон. — Не мисля. Но не може да движи ръцете или краката си. Казва, че не чувства нищо.

Татко и мама си размениха погледи. Само Мат продължи да слуша Джон внимателно.

— Какво точно се случи? — попита той. — Как беше ранена? Поеми си дълбоко въздух, Джон, и ни разкажи всичко, което знаеш.

— Видяхме, че към нас се е насочило торнадо — обясни брат ми. — Опитахме се да се скрием, но нямахме време, така че се хванахме за едно дърво. Смятах, че така Джули ще е в безопасност, но вятърът я вдигна и вероятно се е приземила лошо, защото остана на място и не можеше да се движи. Не исках да я оставям, но не можех да я нося по пътя съвсем сам, а и колелата ни ги няма. — Джон се огледа наоколо. — Вече всичко го няма — каза той и се разплака.

Мама го прегърна отново.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Баща ти и Мат ще отидат за Джули. Нашата къща още е здрава. Ще се погрижим за нея.

— Къде е Алекс? — попитах Джон. — Виждал ли си го?

Брат ми поклати глава.

— Бяхме само Джули и аз — отвърна той.

— Хайде, синко — каза татко. — Мат, отиди до вас и вземи няколко одеяла. Ще ги ползваме като носилка.

Брат ми изпълни нареждането и бързо се върна с тях.

— Лора, ти, Миранда и Сил продължавайте да работите — нареди татко. — Джон, покажи ни къде е Джули. Ще се върнем след няколко минути.

— Внимавайте — каза майка ми.

Гледахме ги, докато се изгубиха надолу по пътя.

— Мамо — започнах аз, — трябва ли да местят Джули? Ами ако има нараняване на гръбначния стълб?

— Най-вероятно има — отвърна майка ми. — Но вече нямаме доктори, нито болници. Не и тук. Единственото, което можем да направим, е да накараме Джули да се чувства удобно.

— Не, мамо — казах аз. — Не.

— Трябва да си силна, Миранда. Ще отида да работя до прозореца, където беше баща ти. Ти остани на земята. Можеш ли да се справиш? Можеш ли да разчистваш развалините долу?

Кимнах, но едва чувах какво ми говори. Джули беше ранена лошо, а Алекс още липсваше. Чарли беше в мазето — доколкото знаехме — мъртъв. Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан, а ние нямахме необходимото оборудване, освен ръцете и волята ни, за да ги извадим от там.

Сил ми беше казала да не мисля. Изпълних нареждането й.

Минаха няколко минути, преди Сил да забележи Джон. Зарязах всичко и се спуснах към него. Татко и Мат бяха направили импровизирана носилка и внимателно пренасяха Джули.

Не посмях да попитам, но погледнах право към Мат, който поклати глава почти незабележимо.

За един ужасен миг си помислих, че жестът му означава, че Джули е мъртва. Но тогава чух татко да казва:

— Дръж се, миличка. Почти стигнахме.

— Алекс? — попита раненото момиче.

Бях се приближила достатъчно, за да може да ме вижда и чува.

— Още не се е върнал — отговорих й аз. — Скоро ще си е у дома.

— Не мога да се движа — каза Джули. — Опитах се. Наистина се опитах, но не мога. И се чувствам странно. Все едно тялото ми не е закачено за мен вече. Никога не съм се чувствала така. Никога.

— Всичко е наред — успокои я татко и се наведе да я погали по челото. — Просто гърбът ти е наранен, това е всичко. Ще се оправиш и ще си на крака за нула време.

Джули изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна. Целунах я по бузата.

— Алекс ще е много горд с теб — казах й аз. — Била си много смела.

— Ще ми се ядоса — отвърна момичето. — Винаги ми се ядосва, когато правя неща, които не одобрява.

— Брат ти те обича повече от всичко — уверих я аз.

— По-добре да я вкараме вътре — каза татко. — Къде е Лора?

— Работи до прозореца — отговорих му аз.

— Отиди и й кажи да дойде в къщата. Може да се грижи за Джули, докато ние работим.

Тръгнах бързо към мама и за първи път в живота си оцених усещането от това, че мога да се движа. Преди часове бях хваната в капана на килера, а сега бях навън — можех да ходя и да тичам. Джули беше изгубила тази способност, най-вероятно завинаги.

Мама като че ли не искаше да се връща в къщата. Предполагам, че след всичките тези месеци се наслаждаваше на небето и въздуха, и свободата. Татко зае мястото й до прозореца на мазето и настоя Джон да работи до него. Мат разчистваше на обичайното си място, а аз се върнах обратно на върха на купчината и продължих да хвърлям отломки долу.

В един момент стана тъмно и татко изпрати Джон да донесе лампи и фенерчета. След часове стигнаха до прозореца. Беше се счупил по време на бурята, но беше прекалено малък, за да може Лиза да се промуши през него.

Все пак татко можеше да говори с нея и когато пое Гейбриъл, татко го притисна до гърдите си. Изпратиха Джон до къщата ни, за да донесе храна за Лиза.

Татко се върна след малко, за да ни сподели наученото.

— Чарли се опитвал да напъне вратата на мазето. Искал да я отвори, но не успял. Лиза не е сигурна какво точно се е случило, защото било тъмно, но тя смята, че е получил сърдечен удар. Чула го да издава странни звуци и след това паднал по стълбите. Отишла при него, но не успяла да напипа пулс. Вероятно е починал на място.

Помислих си, че Чарли е мъртъв заради мен. Бях го помолила да дойде до килера. Опитал се е да отвори вратата, за да ме спаси.

Знаех, че е пълна лудост. Ако аз бях причинила смъртта на Чарли, то тогава бях спасила животите на Лиза и Гейбриъл. Ако Чарли се беше опитал да излезе заради мен, беше го направил и заради себе си и тях. Въпреки това продължавах да чувствам вина, все едно аз бях причината за торнадото, за нараняването на Джули и изчезването на Алекс.

— Засега не казваме на Лиза нищо за Джули и Алекс — обясни ми татко, тонът му беше много по-нежен. — Предупредих и Джон да мълчи. Обясних й, че Джули е в къщата, а Алекс е отишъл да потърси помощ.

— Колко време можем да крием това, татко? — попита Мат.

Баща ми го сграбчи за ръката.

— Колкото е нужно, по дяволите! Сега се връщайте на работа.

Така и сторихме. Все още щях да съм там, ако татко не беше решил да работим на смени. Бях изпратена в къщата, за да хапна, да си почина и да стоя при Джули. Мама напусна в мига, в който влязох.

Джули спи, но аз не мога. Прекалено съм уплашена.

Повече от всичко ми се иска тази нощ да свърши.