Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (10)

10

8 юни

Мама е обезумяла от щастие, че Джон има желание да учи, така че се е заела с обучението на двама им с Джули. Алекс изглежда доволен, че някой се занимава със сестра му, а с татко и Чарли наоколо, Джон не им трябваше за цепенето на дървата.

Мама попита мен и Сил дали искаме да се присъединим към тях, но никоя от нас не е заинтересувана от алгебрата. Лиза и Сил четат Библията, а вечерно време татко и Чарли се присъединяват към тях.

Аз бях доброволка за почистването на къщата на госпожа Несбит. Цялата тази домашна атмосфера ми влияеше зле на нервите.

Почистването на съседската къща си е доста работа, така че утре ще попитам дали има доброволци да се включат в начинанието. Но за един ден сметнах, че ще е хубаво да остана сама. Планът е татко, Лиза и Гейбриъл да спят в кухнята, тъй като там се намира печката на дърва, Алекс и Чарли в стаята за гости, а Джули в трапезарията. Когато Алекс и Джули си заминат, Чарли ще се премести в трапезарията, защото там е по-топло.

Сега дори и мама не иска те да си тръгват. Наясно е, че когато го сторят, Джон отново ще започне да цепи дърва и повече няма да се занимава с ученето. Също така се надява любезното поведение на Алекс, с неговото постоянно „може ли“ и „благодаря“, да ми повлияе и на мен.

Самата аз не знам дали искам да останат. Все още ме боли, когато видя как ги гледа татко, с всичката тази гордост и любов в очите му. Не че гледа мен, Мат и Джон по-различно. Дори Сил получава същия този поглед. Той ни обича всички.

Нас обаче трябва да ни обича повече. Трябва да е така. Ние сме неговите деца, а не Алекс и Джули.

Тогава поглеждам към тях двамата, как си говорят тихичко, как играят шах, и осъзнавам, че ако някой погледне към Мат и Джон или мен, имам предвид Мат, преди да срещне Сил, той също ще ни заобича така, както татко обича Алекс и Джули. Ако бяхме само Мат, Джон и аз и нямахме родители, никакво семейство освен самите нас, и някой ни вземеше в своето семейство, това щеше да означава всичко за нас. Щеше да означава оцеляване.

Според мен Алекс щеше да замине, но щеше да остави Джули при татко и Лиза. Лиза разчита на това, а сега и с мама на нейна страна, мисля, че натискът ще е прекалено голям за Алекс. Особено при положение че тук има храна.

Няма да е толкова лошо, ако Джули остане. Не е точно бебето Рейчъл, но все пак свикнах със Сил, малко или много. Мога да свикна и с нея.

Поне така смятах, докато чистех кухнята на госпожа Несбит и си мислех колко се беше променил животът ми само за една седмица.

 

 

9 юни

Започнах да чистя сама къщата на госпожа Несбит, което ми харесваше, защото ми даваше възможност да се самосъжалявам на спокойствие. Просто ме наричайте Пепеляшка Еванс.

Тогава злите доведени сестри (Сил и Джули) дойдоха да ми помогнат в работата, макар да не помнех подобно нещо да се е случвало в приказката. По-лошото беше, че двете бяха като динамо. Когато си сама в изключително студена къща, която миеш и чистиш, можеш да се туткаш колкото си искаш. Но когато на главата ти кацнат още две помощници, които наистина работят здраво, се налага да се стегнеш и да свършиш нещо.

Почувствах огромно облекчение, когато след около час се появи Алекс.

— Мислех си да отида да претърсвам къщи — съобщи той. — Имаш ли нещо против да дойдеш с мен, Миранда? Ти познаваш района, а аз не.

Да имам нещо против? Да преравям чуждите къщи с последното живо момче в Америка, с което нямам никаква роднинска връзка, пред алтернативата да изтъркам всеки сантиметър от кухненския под?

— Не, нямам нищо против. Ще дойда — отвърнах аз.

— Супер. Благодаря ти.

Когато другите хора казват подобни неща, прости неща като „супер“ и „благодаря ти“, те се усмихват. Алекс не го прави. Той никога не се усмихва. Казва „моля“, „благодаря“ и „може ли“, но никога не се усмихва.

Чудя се дали преди го е правил.

Върнахме се в нашата къща, казахме на мама къде отиваме, взехме чували и колела и отпътувахме, като оставихме Сил и Джули да чистят и лъскат. Алекс може и да не се усмихваше, но аз определено го правех.

— Ходила съм в къщите, които са по-близо до града — споделих, когато потеглихме. — В предградията, където са една до друга. Справих се доста добре там.

— Нека пробваме с по-изолираните — предложи Алекс. — Ферми. Хижи в гората.

Това ме подразни. Все пак поиска да тръгна с него, защото познавах района. След което отхвърли моето предложение къде да отидем.

Вече имам по-голям брат, благодаря, но няма нужда. Не искам последното живо момче в Америка да ме третира като някаква глупава по-малка сестра.

— Ще се справим по-добре в предградията — настоях аз.

— Откъде знаеш? — попита ме той. — Нали не си опитала на по-отдалечените места?

Прииска ми се да обърна и да се върна в къщата на госпожа Несбит. Нека Алекс се изгуби, щом толкова много искаше да измине с колелото си огромни разстояния без никакъв смисъл.

Все пак е средата на юни, температурата трябва да беше около петнайсет градуса по Целзий и ако човек наистина се концентрираше, можеше да види слънцето. А и макар Алекс да беше най-дразнещото последно живо момче в Америка, все пак беше последно живо момче в Америка. (Трябва да измисля инициали за това: ПЖМА или нещо подобно.)

— Добре — съгласих се аз. — Искаш далечните места, ще потърсим там. — Подкарах колелото си пред Алекс и поех водачеството. Карах сравнително бързо, докато реша колко надалеч да отидем, за да задоволя спътника си.

Щеше ми се да можех да кажа, че не зная накъде отиваме, но всъщност не беше точно така. За момент бях изпаднала в отмъстително състояние и си казах наум: „Ще видиш ти!“, когато завихме по Хадърс Роуд, а след това наляво по Мъри, задния път до гимназията.

Стигнахме там за петнайсет минути. До могилата от тела. Само дето от деня, в който бях идвала тук за последно, температурите се бяха покачили, снегът се беше разтопил и телата бяха започнали да се разлагат.

Гледката беше ужасна. Вонята беше непоносима, дори и на открито. Телата бяха подпухнали, лицата — неразпознаваеми. Колкото и лоши да бяха кошмарите ми, реалността беше по-лоша от тях. Решението беше мое да дойдем тук, за да накажа Алекс заради несъгласието му с моето мнение.

— Чудех се къде са всички тела — каза той, все едно се питаше къде мама е скрила коледните подаръци.

— Познавам много от тези хора — съобщих аз. — Приятелите ми са в тази купчина.

Алекс спря колелото и наведе глава в молитва, което ме накара да се почувствам още по-зле. Особено след като гледката и вонята ме разстроиха толкова много, че единственото, което исках да направя, беше да се махна колкото се може по-далеч от тук.

— Трудно е да изгубиш приятели — каза момчето.

Предполагам, това означаваше, че можем да продължим.

— Ти изгуби ли някои от приятелите си? — попитах аз.

— Всеки изгуби — отвърна той.

Отговорът му беше много недодялан. Можеше да ме утеши за загубите ми или да ми разкаже за своите, но да потвърди, че целият свят е една загнила воняща грамада смърт, не ме накара да се почувствам по-добре.

А и отказвам някой да казва, че светът е загнила воняща купчина смърт. Всяка нощ мама включва радиото и хваща станции от Питсбърг, Нашвил и Атланта, които всяка божа вечер съобщават за техните загнили вонящи купчини смърт.

Затова нямах нужда Алекс да потвърждава, че всеки на Земята е изгубил приятели.

Едно от хубавите неща на ядосването е, че ми помага да карам колелото си по-бързо. Този път обаче обръщах внимание на пътищата и на завоите, които правехме. Нямах желание да се изгубя точно с това ПЖМА.

Някой от нас забелязваше ферма и двамата отивахме да я проверим — по-внимателно, отколкото аз в миналото, защото вече се беше стоплило и имаше шанс хората вътре да не използват печките си на дърва. Първите три, които посетихме, бяха празни. Проблемът беше, че бяха такива и вътре. Взехме единствено половин сапун и четвърт тубичка с паста за зъби. Нямаше нищо друго.

Прииска ми се да се подразня и да изрека: „Нали ти казах“, но накрая се отказах от това изкушение.

— Бездруго не вярвах, че ще намерим много тук — започнах аз. — Хората на село останаха по-дълго, което значи, че са използвали всичко налично.

— Никога не се знае — отвърна Алекс, което според мен означаваше: „Млъквай, глупаво момиче!“.

Запитах се какво ли би направила Пепеляшка с един зъл доведен брат.

Извадихме по-голям късмет с къща номер четири: лятна хижа, която не се виждаше от пътя. Вероятно никой не я беше използвал миналата година, така че каквото и да се намираше вътре, щеше да е на поне две години. Това нямаше никакво значение, що се отнасяше до сапун и тоалетна хартия. Тъй като беше лятна вила, в нея имаше много ваканционни четива. Грабнах десетина мистерии с меки корици за мама и няколко любовни за Лиза и Сил.

— Съжалявам, че няма латински книги за теб — казах аз.

— А аз съжалявам, че не можем да ядем книги — отвърна Алекс.

Ако това момче знаеше как да се усмихва, може би сега щеше да го стори, а аз щях да разбера, че това е шега и да се усмихна на свой ред. Но той не се усмихна, и аз също.

Продължихме по същия път, като се спряхме при още две хижи, но не намерихме нищо по-различно там. В едната къща по чудо имаше половин пакет неизползвани памперси. Сил и аз бяхме обслужващият персонал по пелените, откакто Гейбриъл пристигна при нас, и дори дузина неизползвани памперси ми се струваха като истинско съкровище.

Чувалите ни все още изглеждаха празни, така че продължихме напред. Къщите ставаха все по-изолирани и аз бях щастлива, че Алекс е до мен в това търсене.

Не знаех, че последната къща, в която влязохме, ще бъде последната за деня. Спътникът ми не беше казал, че трябва да прекратим за днес дейността си, а всяко половин руло тоалетна хартия щеше да направи живота ни по-хубав. Може би трябваше да продължим да претърсваме още час-два.

Никой от двама ни не забеляза нещо различно в последната къща, в която влязохме. Веднага можех да кажа, че не е лятна, но това не означаваше нищо.

Използвахме номера на Алекс да хвърляме камъни по вратите и след това се прикривахме, в случай че някой започнеше да стреля. Никой не го стори, така че се приближихме до прозорците, за да огледаме за някакви признаци на живот. Когато решихме, че е безопасно, опитахме да отворим вратите, които бяха заключени, и хвърлихме един камък в прозореца на дневната.

Звукът на чупещо се стъкло беше заместител на звука от звънец в моя живот.

Алекс провря ръката си и отвори прозореца. Обичам да нахлувам в чужди къщи, но това е най-неприятната част от процеса, тъй като имам чувството, че собственикът на къщата ме чака да си подам ръката, за да я отреже. Имах доста кошмари по темата.

Никой не ни погна с брадва, така че продължихме.

Двамата подушихме смъртта на мига. Същата миризма като при могилата с мъртви тела, само че тук беше по-лоша, тъй като къщата беше затворена и вонята се беше натрупвала.

— Моля те — казах аз. — Да се махаме от тук.

— Изчакай отвън, ако искаш — предложи Алекс.

Знаех, че онова, което няма да видя, щеше да ме плаши повече от онова, което щях да видя.

— Ще се оправя — отвърнах аз. През живота си бях изричала и по-големи лъжи.

Алекс ме хвана за ръката. Видях, че кърви.

— Порязал си се — казах аз, за да скрия факта, че треперех от страх и вълнение да докосна момче.

— Просто драскотина — отвърна той, но дръпна ръката си. — Съжалявам. Не искам да те цапам с кръв.

Кимнах. Алекс тръгна по посока на вонята и аз го последвах.

Трупът се намираше в кухнята. Някога това е било човешко тяло, разположено в един от столовете. Или поне част от него. Дрехите бяха разкъсани, имаше колан, плът и мускули, коса, кости, очна ябълка. Държеше пушка, а на няколко крачки от него се намираше мъртъв питбул.

Изпищях.

— Не гледай — каза ми Алекс, но не можех да отместя поглед. Той огледа трупа от всички страни, взе червената мушама от масата и го покри с нея. След това дойде и ме прегърна, докато не спрях да треперя.

— Мисля, че сме извадили късмет — изрече спътникът ми. — Кучето е умряло съвсем наскоро, може би дори днес. Хранило се е със собственика си от известно време, но накрая е умряло от глад. Вероятно ще намерим кучешка храна, ако потърсим.

— Не знам дали Хортън ще яде кучешка храна — споделих аз.

— Тя не е за него — възрази Алекс. — А за нас. — Момчето започна да преравя кухненските шкафове. Имаше две консерви в тях. Вечеря, помислих си, и се зарадвах, че Алекс не предложи да изядем кучето.

— Така — започнах аз, като гласът ми звучеше пискливо дори и на самата мен. — Вече можем ли да си ходим?

— Има още — отвърна Алекс. — Не можеш ли да го усетиш? Този човек е защитавал нещо повече от две консерви с кучешка храна.

— Но той е мъртъв — възпротивих се аз. — Може би се е самоубил, когато храната му е свършила.

— Може би — изрече Алекс, — но така или иначе, трябва да огледаме наоколо. Да потърсим тоалетна хартия и пелени.

И двамата знаехме, че няма да намерим никакви памперси, но така исках да се махнем от кухнята, че нямах нищо против да потърсим. Преровихме цялата къща и взехме всичко, което можем да използваме, което всъщност не беше много. Алекс слезе и до мазето, но се върна от там с празни ръце.

— Май предчувствието ти се оказа грешно — казах аз.

— Все още го имам — отвърна момчето. — Този човек щеше първо да застреля кучето си, ако имаше намерение да се самоубива. Той е обичал това животно.

Знаех, че Алекс е прав, защото, ако ние се окажехме в подобно положение, първо щяхме да убием Хортън или поне да го пуснем.

— Има гараж — отбелязах аз. — Може би там има нещо.

— Тогава щеше да стои и да пази гаража си — отвърна Алекс. — Някъде в къщата е. Пропускаме нещо.

— Вероятно пари — предположих аз. — Или бижута. Неща, които е смятал за ценни.

Спътникът ми поклати глава.

— Кучето е умряло само — каза за трети път той, все едно беше Шерлок Холмс, а аз най-тъпият доктор Уотсън в света. — Хранило се е от стопанина си няколко дни и след това е прекарало няколко дни, без да яде. Човекът, който и да е той, е умрял съвсем наскоро. Много добре е знаел какво е ценно в наши дни.

— Добре — съгласих се аз. — Къде да търсим? Погледнахме навсякъде.

— Не и на тавана — каза Алекс. — Тази къща не трябва ли да има таван?

— Или поне някаква ниша — казах аз. — Но не видях стълбище. Вероятно има вратичка.

Отидохме горе и проверихме три килера, преди да попаднем на люка в тавана. Алекс дръпна въженцето, а аз се изкачих по стълбата.

Навсякъде имаше кашони. Кашони на тавана обаче не означаваха нищо. Кашони с надписани на тях продукти не означаваха нищо. Дори все още запечатани кашони не означаваха нищо.

Алекс ме последва. Покривът беше много нисък и не можехме да се изправим напълно. И без това нямаше много място за ходене, но спътникът ми се прокрадна, извади джобно ножче и разряза един от кашоните, на който пишеше „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

Вътре имаше двайсет и четири консерви с „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

— Не е умрял от глад — казах аз. — Как би могъл с всичката тази храна?

— Бил е скъперник — отвърна Алекс. — Чувал съм истории за такива, но смятах, че са просто легенди. Това са хора, които са започнали да складират от началото на всичко, и след това са се опасявали толкова много, че няма да имат достатъчно, че спрели да ядат от онова, което имат. Стой тук. Ще се върна след малко.

Нямах представа защо ме оставяше, но не ми пукаше. Поглеждах от един велик кашон към друг велик кашон. Със сигурност част от храната се беше развалила. Но въпреки това пак имаше толкова много. Дори с десетима ни, имаше храна за седмици.

Когато Алекс се върна, носеше пушката на мъжа.

— За всеки случай — каза той.

— Как можем да отнесем всичко това у дома? — попитах аз, като се надявах, че Алекс знае как да се оправя с оръжието. — Може би трябва да се преместим тук, докато свърши храната.

— Къщата е прекалено малка — отбеляза спътникът ми. — Освен това човек като този трябва да е имал начин да се измъкне от тук. Ще има ван в гаража или пикап с малко гориво в резервоара. Достатъчно, за да отнесем храната във вашата къща. Обзалагам се, че има и туби. Бил е подготвен. Луд, но подготвен.

— Гаражът може да е заключен, какво ще правим тогава? — попитах аз.

— Вероятно наистина е — отвърна Алекс. — На колана на мъжа имаше връзка с ключове.

Спомних си как изглеждаше собственикът на къщата и потреперих. Доста здраво при това, а не както когато гледах някой страшен филм.

— Всичко е наред — увери ме спътникът ми. — Прекалено много ти се насъбра. Ще взема ключовете и ще проверя гаража. Ти стой тук. Всичко ще е наред. — Момчето взе пушката със себе си и слезе по стълбите.

Насилих се да разчета надписите върху кашоните, да се концентрирам върху чудото на черния боб и говеждата пастърма. Гледката на четири 9-килограмови торби с ориз ме развълнува. Но изпитах най-голямо облекчение, когато чух Алекс да влиза в килера.

— Има ван — съобщи той. — С четвърт резервоар. Намерих и две туби гориво. — Момчето поклати глава. — Можел е да отиде навсякъде с две туби гориво. Двамата с кучето.

— С ръчни скорости ли е? — попитах аз. — Не знам как се кара автомобил с ръчни скорости.

— Аз знам — успокои ме Алекс. — Когато си на пътя, научаваш някои неща. Като това, как да шофираш. Как да се защитаваш. — Млъкна за миг. — Ще се изненадаш колко много изоставени коли има, с останало малко гориво в резервоарите им. Палиш ги с окъсяване на жичките и можеш да изминеш около четиридесет километра на изпарения.

— Така ли стигнахте до тук? — попитах аз. — Татко, Лиза и Чарли? С кола?

— Донякъде — отвърна спътникът ми. — Също така вървяхме и карахме колела. През февруари аз и Джули бяхме закарани близо до Тълса. Това беше огромна помощ за нас. След това напуснахме Тълса, за да открием Карлос в Тексас. Полкът му е разположен там. По времето, когато го открихме, бяхме научили всичко необходимо, за да оцелеем.

Знаех, че щях да го разпитам за Тълса по-късно, но сега най-важното беше да пренесем всичката тази храна до нашата къща.

— Имам една идея — казах аз. — Виждаш ли този прозорец? Мога да хвърлям кашоните долу на земята. Всичката храна е на консерви и кутии, така че нищо няма да се счупи.

— Чудесна идея — съгласи се Алекс. — Ти остани тук и хвърляй кашоните. Аз ще отида долу и когато си готова, ще натоварим всичко на вана.

В началото не ми хареса идеята аз да върша всичката тежка работа, но после осъзнах, че спътникът ми ще стои навън с пушката. Той и Джули знаеха как да се защитават, но никой не си беше направил труда да научи мен.

— Съгласна — изрекох аз.

Разбихме прозореца, за да го отворим, и Алекс ме наблюдаваше, докато хвърлям един кашон долу.

— Добра работа — похвали ме той. Вдигна една от торбите с ориз и я отнесе долу, а аз продължих да хвърлям кашоните през прозореца. Два от тях се отвориха, но повечето останаха непокътнати.

Отне ми известно време, докато прехвърля всичко долу, и когато го направих, бях изтощена, но работата беше само частично свършена. Останаха три торби с ориз за пренасяне, които нямаше как да бъдат хвърлени през прозореца. Алекс се върна и двамата взехме по една. Нямах представа колко тежат девет килограма. Спътникът ми ми подаде пушката и се върна на тавана, за да вземе последния ориз.

Ванът изглеждаше много стар. Прозорците му бяха варосани, за да не се вижда нищо вътре. Въпреки това побра всичкия ни багаж, освен колелата. Тях ги завързахме за покрива на колата с въжето, което Алекс намери.

Звукът от запалването на двигателя беше невероятен. Чувството да се намираш във ван, който се движи, не можеше да се опише.

— Знаеш ли как да се върнем обратно? — попитах аз. — Да те напътствам ли?

— Ще се нуждая от насоката ти — отвърна Алекс. — Принципно се опитвам да запомням забележителностите, но тук всичко ми изглежда еднакво.

Казах му накъде да завие. Нямаше други коли на пътя и никой не се появи при звука на нашата. Почувствах облекчение от този факт, тъй като Алекс ми беше дал пушката, а аз изпитвах истински ужас, че от мен се очакваше да я използвам.

— При кого отидохте в Тълса? — попитах аз. — Или просто минахте оттам? — Много по-лесно ми беше да задавам въпроси на Алекс, докато и двамата гледахме напред — така нямаше опасност погледите ни да се срещнат.

— Мислехме си, че ще намерим чичо и леля — отвърна момчето. — Заминаха за Тълса миналия юни. Прекарахме няколко дни да ги търсим, но не успяхме да ги намерим.

— Трудно ми е да си представя градовете — споделих аз. — Градовете, в които живеят хора.

— Не са като преди — отвърна Алекс. — Пълно е с тела, предимно скелети, натрупани едни върху други. Даже плъховете умряха. Само някои сгради имат отопление, така че се налага да споделяш апартаментите.

— Има ли училища? — попитах аз, защото според мен имаше специални места за живеене за политиците и милионерите. — Болници? Двамата с Джули не можехте ли да останете там?

Алекс стисна волана малко по-силно.

— Планът беше да оставя Джули при чичо и леля. Аз трябваше да стигна до Тексас, да намеря Карлос, да му съобщя къде се намираме, след което да се върна и да започна работа на петролните полета. Но не можех да оставя Джули сама, така че двамата заминахме за Тексас.

— В крайна сметка не си останал — констатирах аз. — Не можеше ли да работиш на тексаските петролни полета?

— Можех — отвърна Алекс. — Но нямаше кой да се грижи за Джули.

— Тя е добро хлапе — казах аз. — Нямаше да се забърка в неприятности.

— Неприятностите щяха да я намерят — възрази спътникът ми. — Не можехме да поемем подобен риск.

Исках да го попитам за метоха, но не желаех да му напомням, че ме хвана да подслушвам.

— Татко и Лиза не можеха ли да останат? — попитах вместо това аз. — Не задължително в Тълса. А в някой град? Татко не можеше ли да си намери работа?

— Може би да — отвърна Алекс. — Може би не. Става въпрос за физически труд. Но единственото, което беше от значение за него, освен Лиза и бебето, бе да се прибере у дома. Говореше толкова много за теб, че имах чувството, че те познавам, още преди да те срещна. Била си в отбора по плуване, а преди това си се занимавала с фигурно пързаляне, играла си добрата вещица Глинда в четвърти клас.

— Разказал ти е всичко това? — удивих се аз.

— И повече — отвърна спътникът ми. — За всички вас.

Представих си татко и се зачудих как дори за момент си бях помислила, че може да обича някой друг, както обича нас, и се почувствах щастлива и виновна едновременно. Но най-вече изпитвах благодарност към Алекс, макар че самият той не знаеше колко много означава за мен това, което ми сподели.

— Мога ли да те попитам нещо? — започна той.

— Разбира се — отвърнах.

ПЖМА ми задаваше въпрос. На мен.

— Става въпрос за синините по лицето ти. Когато пристигнахме преди седмица, бяха доста зле. Как ги получи?

Хубаво е да знам, че първото нещо, което беше забелязал в мен, беше очарователната ми колекция от черни и сини петна.

— Паднах с главата напред от колелото — отвърнах аз.

— Оу — възкликна той. — Двамата с Джули се хванахме на бас.

— Кой спечели? — попитах аз, като се опитах да не издавам раздразнението си.

— Никой. Тя заложи на това, че двете със Сил сте се сбили. Моето предположение беше, че Мат ти е вкарал един.

— Брат ми никога не ме е удрял — отвърнах аз. — Не сме отгледани така, като животни.

— Нито пък ние — каза Алекс. — Не трябва да си животно, за да удариш сестра си.

— Не и под моя покрив — звучах напълно като мама.

— Добре — съгласи се спътникът ми, като звучеше напълно като мен.

Изминахме останалото разстояние в мълчание, освен когато се наложеше да му кажа къде да завие. Изключително трудно ми беше да съм намръщена, когато всъщност бях толкова развълнувана от всичката храна, която носехме в новопридобития ни ван с новопридобитите му туби с гориво.

Мама и Лиза останаха вътре и се опитаха да намерят място за всичките тези кашони, а останалите от нас пренасяха храната в къщата. Вълнението беше заразно. Чарли запя „О, каква чудесна сутрин“, Джули започна да танцува, Мат и Сил се запрегръщаха, а татко заплака от радост.

А аз открих, че Алекс знае как да се усмихва.

 

 

10 юни

Всеки би си помислил, че при пълна с храна къща за първи път от цяла година, ще ядем през цялото време. О, не. Не и ние.

Първо на първо, Мат отбеляза, че онова, което прилича на огромно количество хранителни запаси, ще изчезне за едно мигване на окото, тъй като десет човека ще ядат от него. Добре де, не каза „за едно мигване на окото“. Каза, че ако всеки от нас яде по 120 грама ориз всеки ден, ще привършим четирите деветкилограмови торби за месец.

Сто и двайсет грама ми звучеше като доста ориз. И цялата тази храна, която донесохме от къщата, плюс дажбата, която получаваме всяка седмица, плюс останалата част от карагьоза в гаража. Мама се съгласи с Мат, че трябва да бъдем много внимателни със запасите си, за да може да ни стигнат за колкото се може по-дълго време.

Тогава Чарли — или господин О, Какъв Прекрасен Ден — ни напомни, че част от храната може да се е развалила и че ще бъде истинско бедствие, ако някой от нас получи хранително отравяне.

Той предложи да станем хранителни приятелчета (това беше точният термин, който използва — „хранителни приятелчета“), така че всяка сутрин по двама от нас да опитват по малко от някоя храна, а двама — от друга и така нататък, и ако никой от нас не се натровеше, щяхме да можем да изядем храната, която сме отворили сутринта.

Мат и Сил казаха, че ще станат хранителни приятелчета, а Джон предложи себе си и Джули, така че останахме аз и Алекс. Татко и Чарли се обединиха в един отбор, а единодушно решихме, че мама и Лиза не бива да рискуват.

Тази сутрин аз и моето хранително приятелче опитахме от консервираните гъби, Джон и Джули от говеждата пастърма, Мат и Сил от маринованите моркови, а татко и Чарли отпиха глътка от зеленчуковата супа.

Все още всички сме живи.

И никой от нас не е изял сто и двайсетте си грама ориз.

 

 

11 юни

Двамата с хранителното ми приятелче опитахме по малко спанак тази сутрин. Не харесвам спанак и въобще не съм сигурна дали харесвам Алекс.

Днес е неделя, така че след закуска той и Джули отидоха в трапезарията, за да се молят, а през това време татко, Лиза, Чарли, Сил и Мат се молеха в слънчевата стая.

Джон, изглежда, се двоумеше към коя група да се присъедини, но в крайна сметка избра трапезарията и отиде при Алекс и Джули. Предполагам, си мислеше, че след като спи в тази стая, всички ще приемат за нормално да се моли там.

Лично аз не се чувствам много религиозна тези дни, мама пък никога не е била, затова двете избрахме да организираме нашите приказни хранителни запаси — един шкаф за онази храна, която не ни е убила, друг за тази, която предстои да бъде проверена, и трети за онази, която получаваме от града. Също така отделихме всичките запаси със срок на годност, изтекъл преди повече от година. Не ги изхвърлихме, защото не се знаеше колко отчаяни можеше да станем, когато оризът свърши, но ги скрихме от погледите ни, за да не ни изкушават.

През цялото това време Чарли, Лиза, Сил и татко пееха. Мат само си мрънкаше под носа.

По едно време Гейбриъл реши да надуе гайдата, което развали религиозната сбирка в слънчевата стая. Католиците в трапезарията (и потенциалният кандидат за смяна на вярата си) продължиха малко по-дълго.

Когато двете с мама подредихме кашоните, благодарихме по наш си начин за милостивия дар, който се беше изпречил на пътя ни.