Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (8)

8

1 юни

Някой позвъни на вратата.

Мама и аз замръзнахме при този звук. Сил беше горе и спеше. Мат и Джон цепеха дърва.

Позвъни се отново.

Мама ми направи знак да бъда тиха.

— Лора? Лора? Там ли си? Аз съм, Лиза!

— О, боже мой! Лиза? — Мама хукна към задната врата и я отвори. — Лиза? Наистина ли си ти?

Съпругата на татко плачеше.

— Моля те — рече тя. — Моля те, пусни ме.

— Разбира се — отвърна мама и я прегърна. — О, Лиза, съжалявам. Просто съм шокирана.

— Къде е татко? — попитах аз. — Тук ли е и той? Добре ли е?

— Да, да, навън е заедно с бебето — отвърна Лиза. — Всички са навън. Хал предположи, че ще е по-безопасно, ако аз дойда първа, че няма да се уплашите, ако чуете женски глас.

Поне си мисля, че каза последното, тъй като на средата на изречението й хукнах да бягам, минах покрай Сил на стълбището и отворих предната врата. Там беше той: баща ми, все още жив, у дома, където можех да го прегърна и никога повече да не го пусна да си ходи.

— Миранда, Миранда — посрещна ме той. — Знаех си, че този ден ще дойде. Така и не изгубих надежда.

— О, татко! — От очите ми потекоха сълзи, но този път, за разнообразие, бяха сълзи от радост. — Не мога да повярвам. Не, не мога. Прекалено е хубаво, за да е истина.

Баща ми се разсмя.

— Истина е — отвърна той, след което се обърна към един от спътниците си, някакво момиче, забелязах аз, и взе бебе от ръцете й. — Запознай се с Гейбриъл — представи ме баща ми на това малко създание и ми го подаде.

Бях толкова потресена, че името на бебето не е Рейчъл, че се подвоумих дали да го взема. Гейбриъл е хубаво име, казах си наум. Но в моята фантазия тя се казваше Рейчъл.

Татко сияеше.

— Запознай се с Миранда — твоята сестра и кръстница — каза на бебето той. — Миранда, това е брат ти Гейбриъл.

Погледнах към малкото създание, което люлеех в ръцете си.

— Момче ли е? — учудих се аз.

— Роди се точно след полунощ на Коледа — отвърна татко.

От месеци сънувам малката си сестричка, бебето Рейчъл. Преди няколко дни бях изпаднала в такова отчаяние, че се надявах никога да не се роди. В този момент държах същото това бебе, само дето беше момче, а не момиче, и се късаше да пищи.

— Много плаче — каза непознатото момиче. — Но се свиква.

Лиза и мама бяха дошли на предната врата.

— Влизайте, всички — провикна се майка ми. — Сил ще доведе момчетата. Моля, заповядайте. Можете да се стоплите в слънчевата стая, докато направя малко чай.

Лиза взе бебето, което се казваше Гейбриъл, от ръцете ми и за първи път огледах хората, с които беше дошъл татко. Тъкмо сваляха раниците и палтата от гърбовете си и май не забелязаха, че съм се вторачила в тях.

Общо бяха петима, заедно с татко и Лиза. Шест, ако брояхме и бебето. Освен баща ми имаше още двама мъже: единият беше около трийсет и няколко, а другият — или на моята възраст, или на тази на Мат. Момичето, което държеше бебето, беше малко, може би колкото Джон. Всички са толкова слаби в днешно време и сиви, и тъжни, че вече е много трудно да се определи на колко години са. Само дето по-възрастният мъж не беше слаб. Не пращеше от дебелина, но не беше и слаб.

Всички последвахме мама в слънчевата стая.

— Тук е толкова топло — каза младежът.

Печката на дърва гореше, разбира се, както и една от електрическите. Според мама така щяхме да спестим дърва.

— Моля — покани гостите ни мама, — разполагайте се. Лиза, мога ли да направя нещо за бебето?

— Гладен е — отвърна съпругата на татко и започна да го кърми. Другите хора — тяхната банда — се държаха така, все едно това беше най-нормалното нещо на света.

Не трябваше да си търся накъде да извърна поглед, тъй като при нас нахлуха Сил, Мат и Джон. Джон прегърна татко и го държа по-дълго дори и от мен, след което и Мат мина по редицата.

— Запознайте се със Сил — представи жена си по-големият ми брат. — Съпругата ми.

— Съпругата ти? — учуди се татко и отново прегърна Мат. — Кога се случи това?

— Преди три седмици — отговори Мат.

— Може ли да целуна булката? — попита баща ни, но не изчака позволение. Прегърна Сил, която се съпротивляваше за миг, но след това откликна, като също го прегърна и целуна по бузата.

— Можете ли да повярвате? — започна татко. — Синът ми се е оженил.

— Поздравления — каза по-възрастният от двамата мъже и се ръкува с Мат. — Чудесни новини. Хал говори толкова много за теб, но никога не е споменавал, че има снаха.

— От тук ли си, Сил? — попита татко. — Заедно ли учихте с Мат?

— Не — отвърна момичето. — Запознахме се наблизо.

— Чудесно. Лиза, скъпа, можеш ли да повярваш? Мат се е оженил.

— А ти имаш бебе — констатира по-големият ми брат.

— Момче — съобщих аз. — Казва се Гейбриъл.

— Имам братче? — Това беше Джон. — Уха.

Татко се засмя.

— Всичко е уха — съгласи се той. — О, съжалявам. Трябваше да ви запозная. Просто… е, ще ме разберете. Лора, всички, това е Чарли Ръдърфорд, а това там са Алекс и Джули Моралес. За тези, които още не са разбрали, това е Лора, майката на моите красиви деца Мат, Миранда и Джон. А това е Сил, моята неочаквана снаха.

Ето ни и нас, единайсет души в нашата слънчева стая. Преди малко Алекс Моралес беше казал, че тук е топло, но с топлината от телата ни и остатъчната миризма на риба беше станало почти непоносимо да се стои в помещението.

— На чайника му трябва известно време, за да заври — обясни мама. — Моля всички, сядайте. Миранда, донеси чашите и чаените пакетчета.

Отидох в кухнята. Момичето, чието име беше Джули, ме последва.

— Нека ти помогна — каза тя. Дадох й две чаши, които да занесе.

Мама използваше чайчетата си отново и отново, но въпреки това й бяха останали само шест. Сега щяхме да използваме пет от тях.

Да не би татко да очакваше да храним всички тези хора? Разбира се, той и Лиза имаха право да получат онова, с което разполагахме, но останалите бяха напълно непознати за нас. И то в четвъртък. Ако ги хранехме по начина, по който се хранехме и ние, до събота щяхме да останем без нищо.

Мисля, че видях Алекс да хвърля бърз поглед на Джули.

— Само гореща вода за сестра ми и мен — каза той и подаде една от чашите на татко.

— Това е просто преварена дъждовна вода — съобщи мама.

— Но е в чаша — отвърна Джули. — И при това в топла стая.

Чарли се разсмя и смехът му промени цялата атмосфера наоколо.

— Виждате ли колко малко ни трябва, за да се зарадваме? — попита той. — Много мило от ваша страна, госпожо Еванс.

— Наричайте ме Лора, моля — каза мама. — Иска ми се да можех да ви предложа повече. Миранда, донеси бутилката с екстракт от лимон. Ще придаде на водата малко вкус.

Хукнах обратно в кухнята, намерих целта си и се върнах в слънчевата стая. Връхлетях върху Алекс и се изчервих, докато се извинявах.

— Вината е моя — каза той. — Застанах на пътя ти.

Погледнах към него, но така, че да не си личи. Напомняше ми малко на Сил — все едно слабостта му беше естествена, създадена точно за неговото тяло. Очите му бяха много тъмнокафяви. Преди харесвах по-атлетични момчета, но си личеше, че щеше да е голям красавец при нормални обстоятелства.

Сегашните не бяха такива и макар да не можех все още да повярвам, че в слънчевата ни стая беше паднал някакъв младеж, повече се вълнувах от завръщането на татко у дома.

— Как е баба? — попитах аз. — Намерихте ли я?

— Как са родителите ти, Лиза? — на свой ред попита мама. — Добре ли са?

Съпругата на татко беше приключила с кърменето на бебето и сега го потупваше нежно по гърба.

— Дай го на мен — каза Чарли и Лиза му подаде Гейбриъл.

— Така и не отидохме на запад — обясни татко. — Така че не знаем.

— Беше ужасно — сподели съпругата на баща ни. — Ходехме от един евакуационен лагер в друг, докато бях в състояние да вървя. Тогава ни удари грипът. По времето, когато махнаха карантината, бях неспособна да пътувам.

— Всички ни помагаха — каза татко. — Лиза получаваше допълнително храна, защото беше бременна. Там имаше страхотни хора: доктори и сестри, които рискуваха живота си, за да помагат на другите. Когато Гейбриъл се роди, ни казаха да не се опитваме да отидем на запад. Казаха, че нямало смисъл: Колорадо и Невада били опустошени. Оцелелите от там се преместили на изток и на юг.

— Мислехме за вас през цялото време — споделих аз. — Тревожехме се и се надявахме всичко да е наред.

— Вие също никога не сте напускали мислите ни — отвърна татко. — Мислите ни и молитвите ни.

— Гейбриъл наистина ли се роди на Коледа? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Чарли. — Бях там. — Бебето беше хванало здраво безименния му пръст.

— Да не си доктор? — попита Мат.

Чарли се засмя отново.

— Не, не съм — отвърна той. — Занимавах се с телемаркетинг.

Всички се засмяхме при самата мисъл за тази професия.

— Запознахме се в евакуационния лагер — обясни татко. — Чарли беше чудесен, помагаше на всички и повдигаше настроението ни.

— В твоите уста звучи като затворнически лагер — намеси се Мат, който стискаше ръката на Сил. Чудех се какво ли му беше споделила съпругата му за времето, което беше живяла по пътищата.

— В някои отношения наистина беше — отвърна татко. — Особено по време на карантината. Храната, одеялата и лекарствата никога не бяха достатъчни. Но се справихме, Лиза роди бебето и благодарение на Бога, двамата оцеляха.

— Всички ли се запознахте в лагера? — попита Джон. — Съжалявам, но ви забравих имената.

— Алекс и Джули Моралес — каза Алекс. — Не. Срещнахме се по-късно, преди около два месеца. Времето вече не е от особено значение.

— Лиза и аз решихме да се върнем — продължи татко. — Тя знаеше колко е важно за мен да бъда с децата ми, с всичките ми деца. Чарли дойде с нас, защото на онзи етап не можехме да си представим живота си без него. Той е най-добрият приятел, който някога сме имали. Натъкнахме се на Алекс и Джули, които също се връщаха на изток.

— Задържали сте се заедно толкова дълго време? — учуди се Сил.

— Знам — отвърна татко. — Необичайно е. Но някак си се превърнахме в семейство. Други хора се присъединяваха и си тръгваха, но петимата останахме заедно.

— Хал и Лиза бяха много мили с нас — призна Алекс. — Защитаваха Джули.

— Тя заслужава някой да я покровителства — отвърна Чарли. — И двамата го заслужавате.

— Знам, че не е честно, Лора — каза татко. — Да нахълтаме тук по този начин. Ако трябва да бъда напълно честен, нямам представа какво да правим оттук насетне.

— Джули и аз няма да останем — обяви Алекс. — Имаме други планове.

Татко вдигна ръка, за да накара младежа да спре.

— Джули е изтощена — каза той. — Виж я. Едва държи клепачите си отворени. Трябва ви време да се възстановите, преди да потеглите отново.

Затаих дъх, чаках отговора на мама за всичко това. Едно беше да съм развълнувана, че татко се е прибрал, а съвсем друго за нея да посрещне бившия си съпруг, новата му жена и бебето им, както и трима непознати.

— Хващате ни в добро време — каза майка ми. — Мат и Джон прекараха последните няколко седмици край река Делауеър в риболов.

— Сериозно — учуди се татко. — Карагьозът появи ли се?

— Наловихме доста — отвърна Мат.

— Достатъчно за всички ни, поне за няколко дни — каза мама. — Разполагаме и с някои консерви. Част от правителственото подаяние. Получаваме храна в понеделник.

— Може би ще дадат и на татко — предположи Джон. — Както дадоха на Сил.

— Няма да разберем отговора на този въпрос до понеделник — каза майка ни. — Но ако нямате нищо против да ядете риба през следващите няколко дни, не виждам причина да не можете да останете тук.

— О, Лора — възкликна татко.

— С Лиза и бебето ще спите в слънчевата стая — започна мама. — Не можем да разчитаме на тока, но печката на дърва ще гори през цялото време. Така ще е най-добре за бебето. Джули, аз и Миранда можем да си делим кухнята, а Джон, Алекс и Чарли — трапезарията. С наличните матраци, спални чували и одеяла, мисля, че ще се оправим.

— Много мило от твоя страна, Лора — каза Чарли. — Ще видиш, че сме чудесни работници.

— Добре — отвърна мама. — Това е решено. Джон, вземи една торба и отиди до гаража за малко риба. Не, по-скоро много риба. Страхувам се, че ще се наложи да се храним на смени, но поне ще има вечеря за всички.

— Ядем само по два пъти на ден — отбеляза Мат.

— Шегуваш ли се? — изуми се Алекс. — Две яденета на ден? Това си е лукс.

— И за нас е така — съгласи се по-големият ми брат.

— Ще се оправим — каза мама. — Всичко ще е наред. Ще направим така, че всичко да е наред.

 

 

2 юни

Миналата вечер писах в дневника ми в килера на моята спалня, най-уединеното място, за което се сетих. Благодарение на светещите химикалки, които Джон ми даде, имах достатъчно светлина и макар да чувах как Мат и Сил си говорят в стаята си, единственият друг звук беше плачът на Гейбриъл.

Бебето плаче много.

Скрих този дневник при другите, но бях наясно, че скривалището ми щеше да бъде открито много лесно, ако някой го потърсеше. Достатъчно трудно ни беше, когато Мат доведе Сил в семейството. Чарли, Алекс и Джули бяха непознати и кой знае какви са били, преди да се случи всичко… кой знае какви бяха и сега.

Стоях си в килера и мислех за по-скришно място за дневниците ми, когато чух мама и Мат да спорят в спалнята на брат ми.

— Не могат да останат — каза Мат. — Наясно си с това.

— Виж какво ще ти кажа — започна мама. — Вече го казах на Джон, ще го кажа и на Миранда, когато останем насаме. Има само едно същество в тази къща, което е от значение, и това е бебето. То не може да оцелее без майка си. Това прави Лиза вторият най-важен човек тук. Всички ние, дори момичетата, можем да се оправим сами, ако се наложи. Сил също доказа това. Бебето обаче не може, така че трябва да се уверим, че Лиза ще се грижи за него, че ще има достатъчно храна, че ще му е сухо и топло. Ако това значи, че се налага всички тези хора да се преместят в къщата ни, така да бъде. Ако това значи, че ние ще ядем по-малко, за да има повече за Лиза, така да бъде. Никое бебе няма да умре, защото съм изяла втора консерва зелен фасул. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Мат. — Погледнато от тази страна, имаш право. Що се отнася до тази втора консерва със зелен фасул, как можеш да позволиш на татко да я изяде? Да не говорим за всички онези хора. Мамо, Джон и аз се потрудихме доста за рибата, с която разполагаме. Не ни е било забавно и не сме си играли игрички, особено втория път. Знаеш също толкова добре, колкото мен, че храната, която получаваме от града, не стига дори и за нас, още повече че няма да бъде вечна. Трябва да бъдем силни, когато се наложи да си тръгнем от тук. С пристигането на татко, Лиза и цялата тази армия, която доведоха със себе си, шансовете ни рязко намаляха. Какво ще стане, ако спре да вали? Ще се бием с тях за водата ли?

— Няма да ги изгоня — заяви мама. — Къщата ни не е просто междинна станция за Хал. Вие сте негови деца. Той също има права тук.

— Никакви права няма! — избухна Мат. — Изостави ни два пъти. Изостави те преди години…

— Решението беше на двама ни — възпротиви се мама.

— Той те заряза — настоя Мат. — Ти щеше да запазиш брака си, ако татко не те беше изоставил, и много добре знаеш, че е така. Миналото лято се отбиха с Лиза и след това отново си заминаха. Не им дължим нищо.

— Донесоха ни храна — припомни мама. — Донесоха ни храна, която ни стигна за седмици, може би дори за месеци. Храна, която можеха да запазят за себе си. Смяташ ли, че щяхме да сме по-добре, ако бяха останали? Лиза щеше да полудее от притеснение по родителите си. Храната щеше да свърши, а след това се появи и болестта. Може би нямаше да оцелее. Може би бебето щеше да умре. Нещата можеха да станат много по-лоши, Мат. Съмнявам се да станеха по-добри.

— Не знам, мамо — каза брат ми и снижи толкова много гласа си, че се наложи да слухтя по-усърдно, за да го чувам. — Може би трябваше да пуснеш Миранда да замине с тях. Може би това щеше да е едно от най-хубавите неща.

Почувствах се така, все едно някой ме беше ударил в стомаха. Досега не знаех, че татко е искал да тръгна с него и Лиза, когато ни посетиха миналото лято.

— Това ли желаеш за сестра си? — попита мама. — Евакуационни лагери? Живот като този на Сил?

— Не замесвай Сил в това — сопна се Мат. — Тя не е имала родители, които да се грижат за нея. Татко щеше да пази Миранда. Да, щеше да е трудно, но на нея и тук не й е лесно. Всички знаехме, че колкото и храна да имахме, щеше да ни стигне за по-дълго време с едно гърло по-малко за хранене.

— Не можех да я пусна — заяви мама. — Не можех да изпратя Миранда или Джон, или теб с мисълта, че може никога повече да не ви видя. Не знам как родителите на тези деца, Алекс и Джули, са го сторили.

— Предполагам, че нямат такива — каза Мат. — Също като Сил.

Мама въздъхна.

— Времената са ужасни — започна тя. — Но се справихме заедно и така ще е винаги. Сигурна съм, че Хал вече мисли какво да стори от сега нататък. Междувременно ще се справим. Няма да оставим Лиза гладна, докато кърми. Не можем да позволим това да се случи.

Чух Сил да се качва по стълбите.

— Лора? — чу се гласът й. — Помня, че видях едно бархетно одеяло в килера. Помислих си, че можем да го срежем и да го използваме за пелени.

— Добра идея — съгласи се майка ми.

— Остани при нас — настоя Мат. — С мама си говорим и искам да си наясно какво се случва.

Възползвах се от този шанс, за да се измъкна от моята спалня и тръгнах надолу по стълбите, преди някой да се усети, че съм подслушвала. Точно навреме, за да се натъкна на спор между татко и Лиза.

— Не можем да оставим Джули да си тръгне — каза съпругата на баща ми. — Кой знае къде ще я отведе Алекс и какво ще се случи с нея.

— Знаем точно къде ще отиде — отвърна татко. — Алекс беше пределно ясен какво смята да прави.

— Да я остави в сиропиталище, за да може той да отиде в Охайо.

— Не е сиропиталище — поправи я баща ми. — Метох^[1] е и миналото лято са приемали момичета като Джули. Алекс не иска просто да я зареже. Смята, че тя ще бъде в по-голяма безопасност там, отколкото по пътищата.

— С нас също ще е в безопасност! — възпротиви се Лиза. — Хал, не мисля, че ще се справя без Джули. Тя ме разбира през какво преминавам. Никой друг не може.

— Аз мога — каза татко. — Ще ми се да ми вярваш повече, Лиза.

— Не можеш — сопна се съпругата му. — Само казваш, че можеш. Вероятно дори го вярваш, но не можеш. Веднага реши, че майка ти е умряла. Дори когато се опитвахме да отидем на запад, така и не повярва, че ще я видиш отново. Цялото ми семейство е някъде там — родителите ми, сестрите ми. Никога няма да разбера дали са живи, или мъртви. Всичко, което ми остана, е вярата ми, че Бог ще ни събере отново. Джули знае как се чувствам, познава нуждата да видя семейството ми и ужаса, че това няма да се случи. Тя е единствената, с която мога да говоря за тези неща.

— Можеш да говориш с мен — каза татко. — Всъщност ти говориш с мен.

— Няма никакъв смисъл Джули да живее с някакви монахини, които дори не познава — каза Лиза. — Алекс трябва да я остави с нас и да върви където си пожелае. Не трябва да се тревожи за нея. Моля те, Хал. Говори отново с него, опитай се да го убедиш. Сигурна съм, че монахините са чудесни, отдадени на вярата жени, но Джули не ги познава. Тя познава нас. Изгубих толкова много, Хал. Бог ме срещна с нея, за да ми помага да преживея всичко това. Не е възможно да иска от мен да я изгубя.

— Забавляваш ли се?

Обърнах се и видях, че Алекс стои зад мен. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.

— Нищо от това не ми е забавно — отвърнах аз. — Благодаря ти, че попита.

— Миранда, ти ли си? — провикна се баща ми.

— Да, татко. — Надникнах в дневната, като се опитах да изглеждам напълно нормално. — Търсех Лиза. Исках да й кажа, че Сил намери едно бархетно одеяло, което може да използва за пелени на Гейбриъл. О, здрасти, Лиза. Сигурна съм, че Гейбриъл ще се радва да има още един комплект пелени.

— Аз поне бих се зарадвал — каза татко. — От седмици наред се справяме само с четири. Всяка вечер перем трите и се надяваме да са изсъхнали до сутринта.

Представих си какъв би бил животът ми, ако бях заминала с татко и Лиза през миналия август. Само дето нищо не успях да си представя. Може би ако бях тръгнала с тях, мама, Мат и Джон щяха да напуснат къщата ни, преди зимата да стане люта. Може би никога вече нямаше да ги видя и щях да съм също като Лиза — с изключение на вярата, която таеше тя — нямаше да зная дали семейството ми е живо, или не. Или навярно имах нейната вяра. Поне не помнех Лиза да е била религиозна.

— Видях учебници, Миранда — каза Алекс. — Джули е в осми клас. Може ли да използваме някои от тях?

— Те са за девети клас — обявих аз, все едно имаше някакво значение. — Но разбира се, можете да ги ползвате. Джон ги заряза, поне за лятото.

— Носим Библия с нас — съобщи Лиза. — Джули може да я прочете.

Алекс й се усмихна.

— Да, така е — съгласи се той. — Двамата със сестра ми четем нашия требник^[2]. По-добре ще е обаче да упражнява правопис, граматика и математика. Беше много добра ученичка, когато влезе в „Холи Ейнджълс“.

Започвах да разбирам срещу какво беше изправена Лиза. Алекс ми напомняше за Мат, само дето беше сто пъти по-покровителствен. Все пак нямаха майка, която да се грижи за тях.

Какъв ли беше животът им? Как бяха успели да оцелеят без родители? Как беше успяла Сил?

Без значение колко зле се почувствах, осъзнах каква късметлийка съм. Дори сега, докато отново се намирам в студения килер и единствената светлина наоколо идва от двете светещи химикалки, разбирам, че въпреки всичко аз съм една от щастливките.