Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (6)

6

14 май

Прекарахме по-голямата част от деня в изгребване на водата от мазето. Редувахме се кой да пълни кофите и да ги изпразва. Беше един дълъг, отвратителен, мръсен ден. Токът така и не дойде, което не ни помагаше по никакъв начин.

За сметка на това се случиха две неща. Сил работи също толкова усърдно, колкото и самите ние. И не пяхме, което предполага, че не сме луди.

 

 

15 май

Мат и Сил отидоха с колелата до града, за да вземат нашата храна и да попитат дали може да вземат повече, тъй като имаме нов член в семейството, и да помолят кмета да я направи още по-официален член на същото това семейство.

Джон и аз изявихме желание да отидем с тях.

— Мога да ти бъда шаферка — казах на Сил — и да направя мама щастлива.

За съжаление, онова, което направи мама щастлива, беше да ни накара да си пишем домашните вкъщи. Дори по-официалният сватбен ден на брат ни не беше основателна причина да зарежем алгебрата и Шекспир.

За сметка на това мама не ни надзираваше. Прекара целия ден в чистене на спалнята на Мат. По-големият ми брат беше прекалено нетърпелив, за да го стори преди нея.

— Трябва пак да тръгнем по къщите — казах на Джон. — Сега, когато Сил е с нас, ще имаме нужда от повече тоалетна хартия.

— Както и от още едно колело — допълни брат ми. — Хората оставят толкова много хубави неща.

— Предполагам, че не са оставили пържоли — бях сигурна в това. — Омръзна ми карагьозът.

— Как си мислиш, че се чувствам аз? — попита Джон. — Последната седмица ядем само от него.

Присъствието на Сил така ме разсея, че въобще не се бях замисляла какво щеше да яде тя. Наистина, карагьозът беше нещо много различно. Вместо да си поделяме консерва от това или консерва от онова, сега си поделяхме консерва от това или консерва от онова и риба. Само дето карагьозът щеше да свърши в един момент и тогава пак щяхме да сме на консерва от това или консерва от онова. И с още едно гърло за хранене.

Тези мисли занимаваха ума ми много повече от „Ромео и Жулиета“.

Мат и Сил се върнаха.

— Кметът не беше там — заяви по-големият ми брат. — Господин Дануърт ще му предаде да дойде следващия понеделник, така че ще отидем пак тогава.

— Какво стана с храната? — попитах аз. — Ще ни дадат ли още една торба?

— Не и тази седмица — отвърна Мат. — Може би следващата, ако има достатъчно. Това няма значение. Двамата със Сил ще си поделим моята храна.

— Не — възрази мама. — Тя е член на семейството, така че всички ще делим.

— Добре, мамо — съгласи се Мат. — Но не искам вие да ядете по-малко, за да има повече за нас.

— Ще поделяме всичко — казах аз и се замислих какво ще е това „всичко“, когато карагьозът свърши. О, да. Вече свикнах постоянно да съм гладна.

— Можем да се върнем при реката утре — предложи Джон. — Аз, Мат и Сил, така ще хванем повече риба.

— Налага се — съгласи се по-големият ми брат. — Не знам още колко време ще има карагьоз, така че трябва да хванем колкото се може повече. Сил и аз ще отидем. Джон може да остане тук с теб и Миранда.

— Мен никъде не ме вземате — оплаках се аз.

— Джон, ти ще отидеш с Мат — каза мама. — Сил ще си остане у дома с мен и Миранда, за да се опознаем по-добре.

— Мамо — възрази по-големият ми брат, звучеше също като мен. Предполагам, че хленченето ни е семейна черта.

— Всъщност идеята е добра — каза Сил. — Освен това ще хванеш повече риба, ако не се разсейваш.

Джон се разкикоти. Мат изглеждаше така, все едно не можеше да реши кого да убие първи.

— Ще тръгнем утре рано сутринта — каза той. — Ще се върнем в сряда вечерта.

— Не — възрази мама. — Останете до петък. Джон е пълна скръб по алгебра, а колкото повече стоите там, толкова повече риба ще донесете у дома.

— Мамо — започна Мат, — може ли да обсъдим това насаме?

— Няма какво да обсъждаме. Ти и Джон сте по риболова. Сил и Миранда може да обикалят квартала и да търсят кутии с оризов пилаф. Аз ще стоя тук и ще се тревожа за всички ви. Това е правилното разпределение на задачите.

Сил избухна в смях, но когато никой не се присъедини към нея, замлъкна.

— Хайде де, Мат — започна Джон, — по-добре да хванем повече риба, преди отново да се върнем към цепенето на дърва.

За момент изпитах съжаление към по-големия ми брат. В един нормален свят нямаше да му се налага да остави съпругата си, за да ходи да лови риба с братлето си. Само че в един нормален свят нямаше да се врече във вярност на непознато момиче, ден след като я е срещнал. Поне така мисля аз.

— Тръгваме утре сутринта — заяви Мат. — Ще се върнем в петък. След това аз и Сил никога вече няма да се разделяме. Ясно ли е?

— Не чувам някой да предлага нещо друго — отвърна мама.

Този път Сил не посмя да се засмее.

Значи, утре братята ми щяха да отпътуват отново. Кой знае? Този път може да се върнат със съпруга за Джон.

 

 

16 май

Аз и Сил тръгнахме на лов по къщите веднага след закуска. Предполагам, че се радваше да бъде далеч от мама. Поне аз бях.

— Мат ми каза, че си водиш дневник — каза Сил, докато карахме колелата си надолу по пътя.

— Аха — отвърнах аз. — Само за мен. Никой друг не го е чел.

— Знам — каза тя. — Малко ми е странно, че някой пише за мен.

— Никога ли не си си водила дневник? — попитах аз.

— Само веднъж, докато още бях на училище. Но просто си измислях разни неща.

— Защо? Не искаше хората да разбират какво ти се случва в действителност ли?

— Нищо не се случваше — отвърна Сил. — Никога нищо не се случва. Освен това имах чувството, че ако запиша на хартия мислите си, те вече няма да бъдат само мои.

Никога не се бях замисляла над това, а и не ми се искаше да го правя. Мама, Джон и Мат уважаваха личното ми пространство, или поне що се отнасяше до дневниците ми. Друго лично пространство просто не ни остана. Чувствах се странно да си деля слънчевата стая с Джон, но не и с Мат. Без него ми се струваше някак си празна.

— Не мога да се нарадвам на косата ти — признах си аз. — Колко е дълга. Колко е красива.

— Косата е преимущество — отвърна Сил. — Трябва да си пуснеш и ти.

— Може би някой ден. — Някой ден, когато водата нямаше да е сива.

За известно време карахме колелата в мълчание. Очаквах Сил да ме обсипе с въпроси, както Джон ми сподели, че прави. Явно не бях толкова интересна, колкото бейзбола.

Нямаше значение. Когато започнахме да претърсваме къщите, видях колко е добра спътницата ми в някои неща. По настояване на мама минавахме всяка от сградите заедно, но благодарение на Сил не си губехме времето. Претърсихме дванайсет къщи, от мазето до тавана, сантиметър по сантиметър, включително гаражите и пристройките към тях. Не открихме кой знае какво, както и не празнувахме при всяко откритие. Не запявахме на всяко полуизползвано руло с тоалетна хартия.

Намерихме две електрически печки и всяка от нас взе по една към вкъщи. Ако токът някога се появеше отново, щяхме да успеем да стоплим кухнята и трапезарията.

Когато се прибрахме, се качих в стаята ми и скрих всичките си дневници в задната част на моя килер. В тях се намираха моите мисли и исках това да си остане така.

 

 

17 май

Щеше ми се Сил да не беше споменавала дневниците ми. Не мога да виня Мат, че й е споделил, но наистина ми се искаше да не го беше правил.

Пиша това в кухнята, като използвам една от светещите химикалки, които Джон ми намери. Мама спи в слънчевата стая, но така или иначе, тя никога не ме е притеснявала. Писала съм в дневника си месеци наред, а семейството ми се е намирало в същото помещение. Знам, че Сил е в стаята на Мат и вероятно спи, но се чувствам така, все едно някой наднича над рамото ми.

Миналото лято, по време на пътуването си на запад, ни посетиха татко и Лиза. С шестима ни у дома се чувствах доста по-уединено, отколкото само с нас трите.

Нямам какво друго да напиша, освен че тези дневници са мои и предназначени само за моите очи.

 

 

18 май

Днес е първата годишнина от сблъсъка на астероида с Луната.

Преди една година бях на шестнайсет, второкурсничка в гимназията. Мат беше първи курс в „Корнел“, а Джон в средното училище. Татко и Лиза ме помолиха да стана кръстница на още нероденото им тогава бебе. Мама работеше върху книгата си.

Знам, че постигнах много през изминалата година, но тази сутрин се събудих с мисълта за всичко, което бях изгубила. Не, така не е правилно. Не всичко, а всички. Вече нищо няма значение. След известно време свикваш със студа, с глада и с живота на тъмно.

Не можеш да свикнеш обаче да губиш близките си. Или ако това е възможно, не искам да го изпитвам. Толкова много хора, хора, които обичах, изчезнаха от живота ми миналата година. Някои от тях умряха, а други се преместиха. Почти няма значение кое от двете е. Тези, които ги няма, ги няма.

Лежах си на матрака в слънчевата стая, мислех си, че днес е първата годишнина и че трябва да споделя този факт с мама. Знам коя дата сме заради дневника ми, макар календарите да изчезнаха с всичко останало през изминалата година. Някак си свързах годишнината с могилата от мъртви тела — тя е от онези неща, които пазиш само за себе си.

Единственото, което ми донесе изминалата година, беше снаха. Тази сутрин на закуска (поделихме си една консерва със сладки картофи, а не закуската, която имах преди една година) Сил повдигна темата.

— Днес е първата годишнина — каза тя.

— На кое? — попита мама. — Оу, мина една седмица, откакто ти и Мат се врекохте един на друг. Той ще се върне утре и тогава можете да празнувате.

— Не, мамо — намесих се аз. — Днес е първата годишнина от онова събитие. Случи се точно преди една година.

— Само година ли е изтекла? — учуди се мама. — Как минава времето, когато се забавлява човек.

— Осемнайсети май — каза Сил. — Откакто съм тук, следя дните. Чувствам, че трябва да направя нещо важно на този ден.

— В какъв смисъл важно? — попита аз. — Преди една седмица се омъжи. Трудно е да направиш нещо по-важно от това.

— Нещо по-мащабно — отвърна Сил. — Може би жертвоприношение на богинята на Луната.

— Не и първородния ми син — каза мама. — Не е на разположение.

Сил се разсмя.

— Нямам намерение да пожертвам Мат — отвърна тя. — Но трябва да има нещо, от което можем да се откажем. Нещо, което е значително и което Диана ще приеме.

— Диана е богинята на лова — каза мама. Винаги ме е изумявала, че знае подобни неща.

— Също така е богиня и на Луната — допълни Сил и доказа, че притежава също толкова безполезна информация, колкото и майка ми. — Аполон, богът на Слънцето, е неин брат.

— Може би на него трябва да предложим жертвоприношение — казах аз. — Нуждаем се от слънчева светлина много повече, отколкото от лунна.

Сил поклати глава.

— Всичко започна с Луната — обясни тя. — Трябва да започнем от нея.

Огледах се наоколо в слънчевата стая. Хортън спеше до печката на дърва. През последните две седмици беше изтънял още повече, но нямах абсолютно никакво намерение да го предлагам на никоя богиня.

— Може би колекцията от бейзболни картички на Джон? — вметнах аз. — Диана може да хареса младия Мики Мантъл^[1].

— Не — възрази Сил. — Жертвоприношението трябва да бъде направено от нас. Ние сме слугините на Диана.

— Добре де — съгласих се. — Ще дадем на богинята малко риба.

— Не — възпротиви се мама. — Нуждаем се от тази риба. Диана може сама да си намери храна.

Сил ни изгледа.

— Какво цените най-много? — попита тя.

— Децата ми — отговори мама. — След тях дома ни. А те са недостъпни за Диана, Аполон или кой да е друг бог.

— Дневниците ми — предложих аз.

— Не — каза мама. — Те също са неприкосновени.

Имах смесени чувства за всичко това. Госпожа Несбит изгори всичките си писма, преди да умре. Не че самата аз планирам да умра в близкото бъдеще, но ако изгоря дневниците си, няма да се тревожа, че Сил ще ги прочете.

— Нямам нищо против — казах аз.

— Аз обаче имам — отсече мама. — Твоите дневници са единственият запис за съществуването на това семейство. Те са единствената ни връзка между миналото и бъдещето. Няма да ти позволя да ги унищожиш. Не и при такива обстоятелства.

— Не притежавам нищо друго — отвърнах аз и осъзнах колко жалък е животът ми, щом не притежавах нищичко, което да си струва да принеса в жертва на богиня, която само преди десет минути не знаех, че съществува. — О, имам някои купи от времето, когато се пързалях. Може би на Диана ще й харесат.

— Само една купа — нареди мама. — Онази за третото място. Грозната.

Прибягах нагоре по стълбите към моята стая и намерих споменатия трофей. Взех го в ръце и се сетих за състезанието, на което го спечелих. Тогава паднах два пъти. Ако бях паднала само веднъж, можеше да взема второ място, но момичето, което спечели, беше наистина добро и просто нямаше как да стана първа.

Бях на десет тогава. Мама и татко бяха там и даже татко, който обичаше да окуражава трима ни в спортовете, с които се занимавахме, можеше да види разликата между мен и момичето, което спечели. На път за вкъщи, вместо да ми говори как трябва да тренирам повече и по-сериозно, ми каза, че се гордее с мен, как на два пъти съм се изправила след паданията и съм продължила да се пързалям за медала.

Държах купата и си спомнях какъв беше животът, докато мама и татко все още бяха женени, как тогава си мислех, че най-лошото нещо, което може да се случи, е да падна по време на състезание. Бях толкова млада, толкова глупава и разстроена, че двете падания ми бяха коствали среброто.

Върнах се в слънчевата стая, където мама и Сил продължаваха да говорят за церемонията.

— Не мога да повярвам, че си съгласна с всичко това — казах на мама.

— Не виждам защо да не съм — отвърна тя. — Правила съм и по-глупави неща в колежа. Взех решение да пожертвам първия си договор за книга. Стойте тук, аз ще отида да го потърся.

Оставих купата на пода и седнах на моя матрак.

— Майка ти е невероятна — каза Сил. — Мислех си, че ще се направи на много праведна и ще ни каже да не се занимаваме с езически ритуали, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Свих рамене.

— Не мисля, че мама вярва в нещо вече — споделих аз. — А и едва ли някоя от вас си мисли, че Луната ще се върне на мястото си само защото ще й принесем в жертва една грозна купа.

— Купата ти е красива — каза Сил, приближи се до трофея ми и го взе. — Навярно си била много горда, когато си я спечелила.

— Не особено — отвърнах аз. — Договорът за първата книга на мама е много по-голяма жертва. Първа книга, първороден, подобни неща.

— Аз също трябва да се откажа от нещо — каза Сил.

— Не дойде с много багаж — отбелязах аз.

Съпругата на брат ми се разсмя.

— Не нося много, когато пътувам — отвърна тя.

— Сигурна съм, че Диана ще те разбере. Освен това ще е толкова омагьосана от купата ми, че няма да забележи нищо друго.

— По-добре да забележи договора ми — каза мама и се присъедини към нас. — Поне тя трябва да оцени колко бързо го открих. Може и да не ти се вярва, Сил, но преди бях много организиран човек.

— Знам какво мога да предложа. — Очите на съпругата на брат ми светнаха. — Косата ми.

— Не! — изревах аз. — Не можеш да отрежеш косата си. Тя е преимущество.

— Вече не ми трябва — отвърна Сил. — Мат обича мен, а не косата ми. Добре де, не просто косата ми. Къде е ножицата ви?

— Мислиш ли, че трябва да го правиш? — попита мама. — Косата ти е толкова красива.

— Такава е и купата на Миранда — отвърна Сил. — Както и твоят договор. Те са все неща, които са от значение. Къде държите ножицата?

Мама заклати глава, но аз отидох и й я донесох.

— Няма да мога да отрежа плитката ти — констатирах аз. — Прекалено е дебела.

— Не се тревожи — каза Сил и разплете косата си. Взе ножицата от ръцете ми и започна да реже. Когато приключи, косата й не приличаше на нищо, също като моята и тази на мама, но скулите й се очертаваха още по-добре.

Животът наистина е нечестен.

— Сега какво? — попита мама. — Не можем да изгорим купата на Миранда.

— Хайде да заровим всичко — предложи Сил. — Сигурна съм, че Диана ще ни разбере.

Не бях много убедена в това. Последното нещо, което желаех, беше Луната да се приближи още повече поради някакво малко недоразумение.

— Имам торбичка за подаръци някъде — каза мама. — Остана от Коледа. Не от последната Коледа. Държа си панделки в нея. Стойте тук, ей сега ще я донеса.

— Отивам в банята да се погледна на огледалото — заяви Сил. — От години не съм имала къса коса.

Хортън и аз останахме в слънчевата стая, докато се върнат. Котаракът ни не изглеждаше особено заинтересуван от жертвоприношения, така че не го попитах дали ще пожертва любимата си мишка играчка.

Мама и Сил се завърнаха. Първо сложихме купата в торбичката, договора около нея и най-накрая натъпкахме косата на съпругата на Мат.

— В гаража имаме лопата — каза мама. — Миранда, отиди да я вземеш и двете можете да заровите всичко до прозореца. Аз ще остана вътре на топло.

— Ела с нас… — започна Сил и спря по толкова смешен начин, че двете с мама разбрахме веднага какъв е проблемът.

— Наричай ме Лора — каза майка ми. — Благодаря ти за поканата, но предпочитам да наблюдавам от тук.

Отидох до гаража и взех лопатата. Сил излезе навън с торбичката. Избрахме място, на което мама щеше да ни вижда от вътре, и започнахме да копаем на смени. Всичкия сняг вече го няма и земята е рохка, така че тази задача не ни затрудни особено. Освен това сгънах торбичката, за да не е много голяма.

Спомних си колко трудно ми беше да изрека молитва до могилата с мъртви тела и осъзнах, че щом не мога да се моля там, не искам да се моля и на някаква богиня.

— Ти кажи нещо — казах на Сил. — Аз ще се моля в мълчание.

— Добре — съгласи се съпругата на брат ми. — О, Диана, богиньо на Луната. Приеми даровете ни и върни мира и спокойствието на планетата ни.

В този момент се замислих за Земята — наистина се замислих — за цунамитата, земетресенията и вулканите, за всички ужасии, които не бях видяла с очите си, но които бяха променили живота ми, за животите на всички, които познавах, и на всички онези, които никога няма да опозная. Замислих се за живота без слънце, луна и звезди, без цветя и топли дни през май. Замислих се за времето преди година и всички хубави неща, които смятах за даденост, и за всички ужасии, които замениха тези неща. Макар да не ми се искаше да се разплача пред Сил, сълзите потекоха по лицето ми.

— Много хубаво — каза тя и нежно изтри страните ми. — Сълзите ти са най-големият дар от всички.

 

 

19 май

Беше ужасен ден.

Започна да вали миналата нощ и така и не спря. Навън стана студено и ветровито, комбинация, която ме накара да осъзная, че от седмица или повече нямахме ток. Тези прекрасни електрически печки са напълно безполезни.

Нямахме представа кога ще се приберат Мат и Джон, но знаехме, че пътят им ще е тежък заради дъжда. Мама провери мазето дали е наводнено и изруга толкова звучно, че аз и Сил я чухме чак в слънчевата стая.

Хортън почти не яде, откакто Джон замина, но за сметка на това успя да повърне топка с косми. Печем карагьоза на барбекюто навън, но въпреки това слънчевата стая мирише на риба. Два аспирина не успяха да се справят с главоболието ми.

Мат и Джон се прибраха в 16 часа. Миналата седмица се върнаха с два найлонови чувала с риба и снаха. Този път чувалът им беше наполовина пълен.

— Останахме възможно най-много — сподели Джон. — Почти няма риба. Всички си тръгнаха.

— Облечете си някакви сухи дрехи — нареди мама. — Ще се оправим и с това, което сте хванали.

Всички бяхме наясно, че няма да се оправим. Рибата щеше да свърши за нула време и тогава щяхме да се окажем петима с храна за четирима. Може и да си повтарям постоянно, че съм свикнала да съм гладна и че не е толкова лошо, но всъщност е лошо и ненавиждам това си състояние. Мразя да ми е студено, да съм самотна и мръсна.

Първото нещо, което направи Мат, беше да отиде при Сил и да я прегърне толкова силно, че по едно време си помислих, че ще я задуши.

— Постоянно си мислех, че като се върна, няма да те намеря тук — сподели той. — Какво щях да правя, ако те нямаше?

— Защо ми е да си тръгвам? — попита Сил, което всъщност не беше точно „Обичам те и се нуждая от теб, и никога няма да те изоставя“.

Мат я пусна и тогава забеляза промяната.

— Какво си направила с косата си? — попита той. — Мамо, ти ли накара Сил да си отреже плитката? За да може да прилича на плашило като вас?

— Не, Мат — отвърнах аз. — Мама се опита да я разубеди. — Определено сега не беше подходящото време да му обяснявам за жертвоприношенията за богинята на Луната Диана.

— Изморих се от нея — каза Сил. — И без това беше изключително трудно да я поддържам чиста. Пък и така приличам на останалите от семейството.

— Не приличаш на тях — сопна се Мат. — Не разбираш ли? Обичам те, защото си нещо различно от тях и от всичко, което преживях през изминалата година.

— Аз също те ненавиждам! — изкрещя Джон. — Аз също не искам да съм в това глупаво семейство!

— Мат, отивай си в стаята — нареди мама. — Двамата със Сил. Карайте се там. И си облечи сухи дрехи.

— Мамо, не може да продължаваш да ни казваш какво да правим — възпротиви се по-големият ми брат.

— Разбира се, че мога — отвърна тя. — Докато живеете под моя покрив, мога. Сега вървете!

Сил хвана Мат за ръката и двамата се оттеглиха.

— Миранда, вземи чувала с риба и го остави в гаража — нареди мама. — Веднага.

— Може ли да си облека палтото първо? — попитах аз.

— Не говори! Изчезвай!

Сграбчих жалкия, наполовина пълен чувал с миризлива, отвратителна, неизчистена риба и излязох вън в студения, мрачен и дъждовен ден. Когато стигнах до гаража (което действие, честно казано, ми отне десет секунди), осъзнах, че нямам ключ за катинара. Бях заклещена навън, под студения дъжд, докато мама не се вземеше в ръце.

Не знаех колко време щеше да му е нужно на Мат да се влюби в късокосата Сил, но смятах, че веднъж да забележи скулите й, и всичко щеше да се оправи. Това означаваше, че двамата щяха да продължат медения си месец и щеше да мине известно време, преди да ги видим отново. Аз нямах проблем с това.

Онова, което не знаех, беше колко време мама щеше да разговаря с Джон. Колкото и главата да ме болеше и да мразех карагьоз, и да бях премръзнала и мокра, и гладна, и уплашена, малкият ми брат също беше премръзнал и мокър, и гладен, и уплашен, и наистина разгневен на Мат, който явно беше стъжнил живота му през последните няколко дни.

Прилепих се до стената на гаража, чувалът с карагьоз стоеше до мен. Изведнъж започна да вали наистина силно. Нямаше как да остана суха и започнах да треперя.

— Добре ще им дойде, ако умра от пневмония — казах си, защото, когато си навън под дъжда с половин чувал мъртва риба, изговаряш на глас глупави неща.

Дойде ми на ума, че мога да извадя карагьоза от чувала и да го преброя, след което да го умножа по две, заради двата останали чувала, и да го разделя на пет — така щях да разбера колко време ни оставаше, докато единственото, което щяхме да имаме, щяха да са няколко консерви със зеленчуци.

Спомних си могилата с мъртви тела.

Замислих се колко калпава богиня на Луната беше тази Диана.

Не стоях навън повече от десет минути, но когато Джон се появи, вече се тресях доста сериозно. Брат ми носеше палтото ми и чадър.

— Мама казва, че съжалява — каза той.

Знаех, че съжалява. Както и Мат. Както и всички ние. В това сме най-добри. Да съжаляваме.

 

 

20 май

Миналата нощ Джон махна шперплата от прозореца в трапезарията и вкара матрака си там. Вече имаше самостоятелна стая, макар да можехме да го виждаме от слънчевата стая.

Тази сутрин мама ме попита дали искам да махна шперплата и от прозореца в кухнята. Каза, че тя ще продължи да спи в слънчевата стая и така ще наглежда печката на дърва през нощите.

Обмислих предложението й, но засега всичко, което искам, е да се върна в моята спалня. Докато бях в нея онзи ден и гледах към купите ми, зажаднях за моето легло, моите шкафове и моите прозорци.

Трапезарията има две врати: една от дневната и една от кухнята. Никога не ходим в първата, тъй като там преместихме всички мебели от трапезарията. Също така за нас нямаше никакъв смисъл да ходим от кухнята в трапезарията, освен за Джон, който се премести в нея.

Налага се обаче човек да прекоси кухнята, за да стигне до долната баня и слънчевата стая и дори до стълбището за мазето. В кухнята държим храната, чиниите и сребърните ни прибори.

Трапезарията може и да предлага фалшиво чувство за усамотение, но за сметка на това кухнята не предлага дори и такова.

Смятах да продължавам да деля слънчевата стая с мама, поне още известно време. Преместихме матраците си надалеч от задната врата, махнахме простора и го сложихме в кухнята, така че слънчевата стая да заприлича повече на семейна стая, а не на спално помещение.

Постоянно завалява и спира, откакто Мат и Джон се прибраха. Не очаквам да видя слънчева светлина, но ще се радвам всичко да изсъхне.

 

 

21 май

Точно каквото ни трябваше. Застудяване. Миналата нощ дъждът се обърна на сняг и натрупа няколко сантиметра.

— Понякога вали и през пролетта — каза мама. — Съвсем скоро ще се стопи.

Мат и Сил се възползваха от снеговития ден и се оттеглиха в стаята на брат ми. От време на време от там се носеха писъци.

Джон пренареждаше бейзболните си картички. Радвам се, че не пожертвахме Мики Мантъл.

Погледнах навън към задния ни двор и си представих как могилата с мъртви тела отново е покрита със сняг.