Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (5)

5

13 май

Мама се беше превърнала в кълбо от нерви, докато чакаше завръщането на Мат и Джон. Постоянно гледаше часовника си, все едно бяха закъснели да се приберат след вечерния час.

Аз също се притеснявах. Тези няколко дни без тях не бяха особено приятни.

Поне мама не ме накара да се върнем в мазето. Страхувах се, че може да го стори, за да сме заети с нещо, докато чакаме. Вместо това разгръщаше един от романите, които бях взела без разрешение. Днес е събота и не се налага да пиша домашни, но въпреки това се преструвах, че чета учебника си по история.

По едно и също време двете чухме звука от техните колела, от смеха им. Стигнах до вратата първа, отворих я и ги изчаках да се приближат до прага, за да мога да ги прегърна и никога повече да не им позволявам да ни напускат.

Всичко в този момент се промени. Завинаги.

Първи вървеше Джон с чувал, пълен с риба. Втори беше Мат, който изглеждаше по-щастлив дори и от деня, в който го приеха в „Корнел“. И до него, хванато за ръката му, имаше момиче.

— Запознайте се със Сил — каза Мат. — Съпругата ми. — По-големият ми брат се ухили. — Харесва ми как звучи — продължи той. — Сил. Моята съпруга.

— Твоята съпруга — повтори мама и очевидно не й харесваше как звучи това. — Мат, Джон, влизайте вътре. Миранда, вземи чувала и го остави в гаража. Ще се заемем с него по-късно.

— Има още един — обяви Джон. — Ще дойда с теб, Миранда.

— Чудесно — казах аз, взех чувала от малкия ми брат и тръгнах към колелото му. Джон взе втория, той беше също толкова пълен, колкото и първият, и заедно се запътихме към гаража.

— Съпруга? — прошепнах аз. — Какво става? Коя е тази?

— Бяхме в един мотел — заобяснява с такъв ентусиазъм Джон, все едно щеше да се пръсне, ако не го стореше. — Случи се през втората нощ от престоя ни там. Навсякъде има празни мотели. Просто си намираш стая и се настаняваш в нея. Знаеш ли, че в тях има врата, която води до стаята, точно до твоята? Чухме там някакъв мъж да крещи на момиче. Стори ни се, че я бие. Мат разби вратата, влетя вътре, сграбчи момичето и каза на мъжа да си свали ръцете от нея, ако не иска да пострада.

— Мат е направил това? — учудих се аз. — И това момиче е било Сил?

Джон кимна.

— Доведе я в нашата стая. Събрахме си багажа и се преместихме на горния етаж. Мъжът можеше да ни намери, но той се държеше все едно не му пука, че отвеждаме Сил. Каза, че цялата е наша. И наистина го мислеше, защото на следващия ден ловеше риба край реката и ни поздрави, сякаш бяхме стари приятели. Сил не изглеждаше изплашена от него, но не мисля, че се плаши лесно. За всеки случай на следващата вечер си намерихме друг мотел, където да нощуваме.

Брат ми млъкна за момент.

— Сил каза да си намеря стая само за мен, за да могат да останат сами. Това се случи в четвъртък вечерта. Вчера се върнахме при реката и Мат каза, че двамата със Сил са се врекли един на друг пред очите на Бога и са се оженили. Имаше един човек край реката, чиято жена починала преди месеци. Той свали годежния си пръстен и го даде на Мат да го сложи на пръста на Сил. Малко й е голям и постоянно й пада.

— Мама ще го убие — казах аз.

Джон кимна.

— На Мат не му пука — заяви той. — Полудял е. Всички са полудели, Миранда. Край реката е страхотно, защото е пълно с хора, с които си говорихме за разни неща от рода на това, как НАСА трябва да измисли начини да се отглеждат растения без слънчева светлина, така че да има храна за всички, но ти става ясно, че всички са полудели. Всеки път, в който някой хванеше риба, хората започваха да пеят и да играят, като че ли е спечелил от лотарията.

— Харесваш ли я? — попитах аз.

— Така мисля — отвърна Джон. — Говори с мен, все едно й е интересно. С всички говори така. Докато се прибирахме, двамата разговаряхме. С Мат се возеха на неговото колело, а аз на моето. Мат постоянно пееше и си свиркаше, но аз и Сил си говорехме. Разказах й за теб, за мама, за татко, за Лиза и за Хортън. Говорихме си за бейзбол, но тя не знаеше нищо за него.

Трябваше да се връщаме към къщата, но имах още куп въпроси.

— Откъде е тя? — попитах аз. — Сподели ли ти?

Джон поклати глава.

— Почти през цялото време говорех аз — отвърна той. — Вероятно е казала на Мат. Няма как да се ожени за нея, ако не я познава добре.

Имах чувството, че има голяма разлика между това, да се вречеш на някого в мотелска стая, и наистина да се ожениш, но за Мат очевидно не беше важно.

— По-добре да влизаме вътре — прошепнах аз. — Преди мама да ги разведе.

Джон се разсмя нервно. Предполагам, че си е мислел абсолютно същото нещо от вчера сутринта.

— Върнахте се — констатира майка ни, когато двамата с по-малкия ми брат влязохме. — Тъкмо си говорехме. Сил е доста интересно име. Съкратено ли е от нещо?

— Не е истинското ми име — отвърна момичето. — Идва от Силвия Плат^[1], поетесата.

— Знам коя е Силвия Плат — каза мама.

В този момент погледнах към Сил и разбрах защо Мат се беше влюбил в нея. Тя е прекрасна. Вече всички сме слаби, но тя изглежда преднамерено слаба, като фотомодел. Все едно целият свят се приближаваше към своя край, само и само за да може човек да забележи скулите й. И косата й. Никой от нас не е с дълга коса, тъй като ги отрязахме преди месеци, защото нямаше как да ги поддържаме чисти. Косата на Сил е сплетена на плитка и се спуска до кръста й. Макар пепелта във водата да прави всичко да изглежда мръсно, някак си косата и дрехите й са чисти. Или поне по-чисти от това, на което сме свикнали.

— Сил е чудесна — каза Джон. — Тя изчисти рибата. — Брат ми се наведе и погали Хортън, който беше единственото щастливо същество в стаята. Вероятно миризмата на риба, която се носеше от Джон, беше една от причините за това.

— Много мило от твоя страна, Сил — похвали я мама. — Съмнява ме Миранда да е изгаряла от желание да чисти риба.

Даже не се бях сетила, че се налага да го правя.

— Мазето е наводнено — подхванах аз. — Двете с мама се опитахме да го подсушим вчера, но работата беше прекалено много за нас.

Никой не изглеждаше заинтересуван от това.

— Смятам да взема матрака от дивана — заяви Мат. — Ще го преместя в моята стая за Сил и мен. С малко разместване на мебелите, ще се побере на пода.

— Намерих една електрическа печка — съобщих аз. — Можете да я оставите включена и когато дойде токът, стаята ще се стопли.

— Това ще е страхотно — съгласи се Мат. — Благодаря ти, Миранда.

— Преместихме дървата в килера — споделих аз. — Мислехме да използваме трапезарията и кухнята като спални. Може би така ще ви е по-добре.

— Не, ще имаме повече лично пространство в моята стая — настоя Мат.

Мама приличаше на вулкан, който всеки момент предстоеше да избухне.

— Изричането на няколко думи не ви прави женени — каза тя.

— Разбира се, че ни прави — отвърна по-големият ми брат. — Точно това са били клетвите винаги — просто няколко думи. Вярно, аз и Сил не разполагахме със свещеник, шаферки и ориз, но това не ни прави по-малко женени. Не и в този свят, мамо. В него никой няма шаферки.

— В понеделник може да отидат в кметството, мамо — каза Джон. — Кметът може да ги ожени, ако е там.

— Джон, не се меси в това — сопна се майка ни. — Както и ти, Миранда.

Малко е трудно човек да стои настрана от тези неща, когато всички се намираме в една и съща стая.

— Хайде, Джон, да приготвим стаята на Мат — казах аз.

— Да не си мръднала от тук! — скара ми се мама. — Мат, ти и Джон ще спите в трапезарията. Миранда, Сил и аз ще си делим слънчевата стая.

— Не — възрази по-големият ми брат. — Сил не е някоя улична котка, която съм намерил на пътя. Ние се оженихме и смятаме да сме женени до края на дните ни. Приеми го или ще си тръгнем.

Спомних си как избягах преди два дни, колко лесно е да се изгуби човек завинаги, колко лесно е да свърши като поредното мъртво тяло върху могилата от трупове.

— Не си тръгвай — казах аз. — Мама не желае да си тръгваш. Знаеш това, Мат.

Майка ни вдиша дълбоко, все едно натикваше лавата обратно в тялото си.

— Сил — започна тя, — моля те да разбереш, че проблемът не е в теб. Сигурна съм, че си много мило момиче. Ако Мат те беше довел в дома ми при други обстоятелства, при нормални обстоятелства, щях да съм изключително щастлива.

— Обстоятелствата са напълно нормални — заяви по-големият ми брат. — Вече цяла година са такива. Мамо, Сил е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Чувствам се жив. Даже не знам дали няма да съм умрял след шест месеца. Колкото и време да ми остава, смятам да го прекарам с нея.

— Какво ще кажеш ти, Сил? — попита мама. — Изпитваш ли същото?

Момичето я погледна право в очите.

— Нямам нищо — каза то. — Семейството ми го няма. Всичко, което смятах за важно, го няма. Мат казва, че ме обича. Как мога да не обичам някого, който ми казва, че ме обича?

Спомних си за мъжа, с който е била Сил. Зачудих се дали и той й е казал, че я обича, и дали тя го е обичала, защото той й е казал така.

— Няма да си мъртъв след шест месеца — каза мама на Мат. — Никой от нас няма да е. Очевидно е, че не мога да се преструвам, че съм щастлива от всичко това. Отдавна спрях да очаквам от вас да ми вярвате. Не искам Мат да си отива и не искам да ме заплашва, че ще го стори всеки път когато се скараме. Ние сме семейство. — Мама млъкна за миг. — Сега семейството ни се увеличи с още един член. Лично аз предпочитах шаферки и ориз и предупреждение, но нещата невинаги са такива, каквито ги искаме. Тази вечер ще ядем риба и ще отворим кутията с оризов пилаф, която Миранда намери. И зелен фасул. Истинско сватбено угощение.

Мат стана и прегърна мама.

— Сигурен съм, че ще заобичаш Сил — каза той. — Сигурен съм. Като собствена дъщеря.

Като се имаше предвид, че с мама постоянно се карахме, едва ли подобна съдба беше най-доброто нещо за съпругата на брат ми.