Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (4)

4

12 май

— Мат и Джон ще се върнат утре — каза мама, сякаш като го повтаряше постоянно щеше да си гарантира, че братята ми ще се приберат. — Ще ни трябва място, на което да складираме рибата.

— Наистина ли смяташ, че ще донесат толкова много? — попитах аз.

Във фантазиите си, когато си позволявах да имам такива, си представях карагьоз с бяло вино, пълнени печени картофи и сотиран зелен фасул. Със салата за предястие и шоколадов мус за десерт. И мелба.

— Да се надяваме — отвърна мама. — Не ми се ще да си мисля, че ще мръзнат толкова дълго време и няма да хванат нищо.

— Освен настинка — изрекох и осъзнах, че мама би оценила шегата преди година, но не и сега.

Преди година. На 18 май щеше да стане една година, откакто астероидът удари Луната. На 12 май миналата година нямах никаква представа, че животът ми — че животът на всички — е на път да се промени. Преди една година най-големият ми проблем… Всъщност преди една година нямах никакви проблеми. Може би съм си мислела, че имам, но не е било така.

— Според мен мазето е най-доброто място — заяви мама. — Ще е достатъчно студено, поне докато осолим рибата.

Не обичам мазета. Не харесвам нашето, нито това на госпожа Несбит. Мои приятели имаха мазета, които бяха преустроени в семейни стаи или използвани за складове, но ние си имаме старомодно мръсно мазе. През лятото в него растат гъби, но мама се страхува, че са отровни, затова не ядем от тях.

Гъби. Добавих и тях към въображаемата ми вечеря, в която основното ястие е карагьозът. Все още замаяна от мисълта, добавих и шоколадова торта с фъстъчено масло.

Мама взе най-голямото ни фенерче и отвори вратата на мазето. Последвах я, за да докажа колко добра дъщеря съм. След случилото се вчера все още имаше нужда от убеждаване, че наистина е така.

— О, не — каза тя, когато освети пода с фенерчето. Не че можеше да се види нещо. Отражението на светлината се върна към нас. Мазето беше наводнено.

— Май трябва да измислим друго място за карагьоза — заявих аз, като продължавах да смятам, че няма да има достатъчно риба, че да се притесняваме къде ще я складираме. — Какво ще кажеш за гаража?

— Не карагьозът е проблемът — каза мама, като безуспешно се опита да ме заблуди, при положение че само преди трийсет секунди точно той беше проблемът. — Трябва да почистим мазето. Не можем да го оставим наводнено.

— Предполагам, че помпата за мръсната вода е спряла да работи — рекох аз. — Заради всичкия този топящ се сняг, дъждове и липсата на ток. Защо да не оставим мазето наводнено? Поне докато Мат и Джон се върнат у дома?

— Не мислиш ли, че вече сториха достатъчно за нас? — попита мама.

В интерес на истината, не мислех така. Лично според мен двамата се бяха отправили на едно чудесно приключение, далеч от дома, далеч от мама, от слънчевата стая и от могилите с трупове.

— Виж — започнах аз, като се опитвах да звуча улегнала и разумна, а не като мрънкащо бебе, — водата е прекалено много за нас двете да я махнем.

— Ще използваме кофите, които намери — каза мама, според която нямаше проблем да се претърсват чуждите къщи, що се отнасяше до кофи и кръстословици. Тя направи няколко крачки надолу, след което се обърна към мен и каза: — Донеси сгъваемия метър. Намира се в шкафа с инструментите в кухнята.

Намерих го и й го занесох. Мама слезе по останалите стъпала и заби метъра във водата.

— Петнайсет сантиметра — каза тя. — Водата е дълбока петнайсет сантиметра.

— Не можем да я махнем всичката само двете — повторих аз.

— Защо не? — учуди се мама. — Да не би да имаш по-важна работа?

Внезапно „Ромео и Жулиета“ ми се стори много интересна книга.

— Ще донеса кофите — отвърнах, — но все още не ми е ясно как ще се справим.

— На мен също — призна си майка ми. — Донеси всички кофи и онази тенджера, в която правехме супа. А, вземи и мопа. Вероятно ще ни потрябва.

— Какво ще кажеш да донеса и ботуши?

— Задължително — съгласи се мама. — И още едно фенерче, което да оставим на стъпалата.

Претърсих къщата за съдове, в които можехме да пълним вода, и за дрехи, които да ни пазят от нея.

— Правила съм това и преди — заяви мама, когато се върнах при нея с всичко, което открих. — Веднъж, когато помпата за мръсната вода беше отказала, и веднъж, когато протече бойлерът. Малко повече вода никого не е наранила, но не е добра идея да оставяме мазето в това състояние.

— Как ще изпразваме кофите? — попитах аз.

Мама се спря за момент.

— Ще ни отнеме цяла вечност, нали? — потърси съгласието ми тя. — Аз ще пълня кофите, а ти ще ги изливаш навън. Виж какво ще ти кажа. Отвори прозореца в кухнята, махни капака и изхвърляй водата през него. Не е най-добрият начин, но ще ни спести време.

— Ще се справяме по-добре, ако разполагаме с шест съда — заявих аз. — Ти ще можеш да пълниш четири, докато аз изпразвам два.

— Добра идея — съгласи се мама. — Отиди и донеси най-големите тенджери, които намериш.

Изпълних нареждането й. През това време майка ми си обу ботушите и започна да пълни кофите. Докато обуя моите и сляза по стълбите, вече беше напълнила три от тях и тенджерата за супа. Взех двете кофи, пренесох ги от мазето до кухнята и изхвърлих водата навън. Тръгнах обратно и си помислих, че това е най-тъпото нещо, което съм правила през последната една година, дори през целия ми живот.

От друга страна, това начинание заемаше вниманието на мама — не стоеше постоянно на вратата в очакване Мат и Джон да се завърнат. За мен пък беше разсейване от мислите ми за купчини с мъртви тела.

Не ми отне повече от шест курса, за да ме заболят краката и гърбът. Бях сигурна, че дори и след тях, ако отново измерехме с метъра нивото на водата, тя отново щеше да е петнайсет сантиметра.

Мама продължаваше да работи, без да се оплаква, макар че със сигурност и нейното тяло я болеше толкова, колкото и моето, от навеждането с тенджерата, за да я напълни с вода, която след това да излее в кофата.

От половин час се трудехме мълчаливо, единствените звуци край нас бяха плискането на водата и стъпките ми по стълбището на мазето. Мислех си да изразя мнението си колко тъпо е всичко това, но сметнах, че не е редно. Вместо това реших да се пошегувам със ситуацията.

— Истинска загуба е, че не можем да оставим водата да замръзне — казах аз. — Така щях да си направя закрита ледена пързалка.

Мама се изправи и се протегна.

— Липсва ли ти пързалянето? — попита ме тя.

В сравнение с какво? — помислих си. — Храна? Приятели? Татко? Вместо това изрекох само:

— Малко. Харесваше ми да се пързалям на езерото тази зима.

— А на мен ми харесваше да те гледам как го правиш — каза мама. — Не казвай на братята си, защото се забавлявах да гледам как Мат бяга, а Джон играе бейзбол, но определено пързалянето ми беше най-любимо от трите. Скъса ми се сърцето, когато се наложи да се откажеш.

— Моето също — отвърнах аз.

— Понякога си мисля за всички неща, които имахме и изгубихме — започна мама. — Твоето пързаляне. Лъки, котката ни преди Хортън. Дори родителите ми, които починаха толкова рано в моята младост. Може би изгубихме нещата, които обичахме тогава, за да можем да изгубим всичко останало сега.

— Не сме изгубили всичко — отвърнах аз и взех кофите от ръцете й. — Все още имаме самите нас, къщата и Хортън. Както и наводнено мазе, и болки в гърба.

— Нямаше ли такъв гръцки мит? — попитах при един от курсовете ми. — За някакъв, който трябвало да изпразни океана с лъжица, и тъкмо щял да приключи, когато заваляло за четиридесет дни и четиридесет нощи?

— Ако няма, трябва да измислят — отвърна мама. — От колко време работим?

— От прекалено много — казах и погледнах часовника си. — Вече повече от час.

Мама отново се протегна.

— Прекарах четиринайсет часа родилни мъки с Мат — сподели тя. — Онова беше по-лошо.

Помислих си колко невероятно ми звучи да срещна някой мъж, да се влюбя в него, да се оженя и да имаме бебета. Особено след като щях да прекарам целия си живот в мазето, където в не особено далечното бъдеще щях да се превърна в гъба. Надявах се да съм от отровните.

Не знам още колко дълго работихме, докато не осъзнах следното: мама знаеше, че изпълнението на тази задача е невъзможно, но не й пукаше. Това беше удачно извинение да ме възпре да изляза навън и да претърсвам чужди къщи. Единственото забавление от месеци насам, и тя беше решена да ми го отнеме, дори това да значеше да ме заключи в мазето и да ме кара да изсипвам кофа след кофа.

Добре де, не бях заключена. А и мама се трудеше също толкова усърдно, колкото мен. Дори по-усърдно. Въпреки това извинението беше достатъчно удобно, за да ме държи под око.

Като се имаше предвид, че предния ден избягах от вкъщи като седемгодишно дете, може би имаше право. Но сега можех да обикалям на колелото си из града и да търся отоплителни уреди, кутии с оризов пилаф и наполовина използвани рула тоалетна хартия.

Мат и Джон ги нямаше от пет дена, а аз изчезнах само за пет часа от полезрението й и получих това.

Забавно е. Пиша тези неща, защото така ги чувствам, и макар да знам, че се държа детински, съм убедена, че съм права. Може би не сто процента права, но някъде там. Ако не се бяхме заели с мазето, мама щеше да ми намери някаква друга работа в къщата. Искаше да съм й подръка и наводнението й осигури много добро оправдание, за да го стори.

Всичко това, разбира се, развали още повече настроението ми, но продължих да вземам кофите от нея и да ги нося горе, където да ги изхвърлям през прозореца, защото вече изиграх своята роля на седемгодишна бегълка вчера и онова, което получих за награда, беше могила от мъртви тела, която щях да помня, докато не станех част от нея.

След известно време се наложи да спра.

— Ще си почина няколко минути — съобщих аз. — Ще отида да проверя Хортън и да изхвърля пепелта от печката.

— Аз ще остана тук — отвърна мама. — Кача ли се горе, повече няма да се върна.

Това ми звучеше като чудесна причина да се разкараме от тук, но когато мама е в подобно настроение, не трябва да се карам с нея. Взех кофите, изпразних ги, върнах й ги и отидох да проверя Хортън. По-точно купичката му с храна. От снощи почти не беше хапвал, което започна да ме тревожи.

Почистих котешката му тоалетна, а след това и печката. По принцип това бяха задължения на Джон. Купчината с пепел навън се беше примесила със снега през последните месеци и сега, когато почти се беше стопил, тя се беше превърнала в голяма кашкава смес. Вероятно убиваше всички растения около себе си, макар че поради липсата на слънчева светлина те, така или иначе, бяха мъртви.

Постоях навън известно време и си мислех за пепелта, слънцето и смъртта, след което се затътрих към къщата, стигнах до вратата на мазето, въздъхнах звучно, за да разбере мама каква мъченица съм, и заслизах по стъпалата, като очаквах да я видя долу, заобиколена от пълни кофи, които ме чакат да ги изпразня.

Само дето мама не беше заобиколена от нищо. Тя лежеше с лицето надолу във водата.

Първата ми мисъл беше: „Мъртва е! Тя е мъртва и аз я убих“. За секунда застинах от ужас и вина. Вероятно беше припаднала и се беше проснала по лице във водата. Човек може да се удави в петнайсет сантиметра също толкова успешно, колкото и в два метра.

Казват, че миг преди смъртта целият ти живот преминава пред очите ти. Не знам за нея, но пред моите премина целият й живот. Всичките й надежди. Всичките й страхове. Всичкият й гняв.

Моментът изчезна също толкова рязко, колкото се и появи, и аз хукнах надолу по стълбите, за да я извадя от водата. Аз съм плувкиня. Ходила съм на курсове за спасители. Не се бях размотавала много дълго време навън, така че доколкото можех да преценя, мама беше припаднала около пет секунди преди да се появя.

Издърпах я от водата и й направих изкуствено дишане, докато започна да диша сама.

Щом се уверих, че е жива и в съзнание, я изтеглих нагоре по стълбите, през кухнята и накрая в слънчевата стая. Мама продължаваше да кашля, но поне не беше умряла по един глупав и безсмислен начин.

Искаше ми се да й се разкрещя, да й кажа никога повече да не прави така, но вместо това изтичах за кърпи. Мама трепереше прекалено много, за да успее да се съблече сама, така че го сторих аз. Толкова е слаба. Яде по-малко от всички ни, така че да има повече за нас.

Подсуших я, но тя продължи да трепери. Стоплих малко вода на печката, измих я с една гъба и отново я подсуших. Намерих чисти дрехи, които да й облека, още едни чорапи и палто, независимо че слънчевата стая е сравнително топла. Увих я в одеяло, след което използвах едно от последните ни пакетчета, за да й направя чай. Хортън се качи в скута й и тя започна да го гали, докато двамата се успокоиха.

— Не знам какво се случи — каза тя. — Бях си наред, докато те чаках, и тогава сигурно съм припаднала.

— Няма значение — уверих я аз. — Намерих те. Сега си добре.

— Дали щях да умра? — попита ме мама. — Наистина ли щях да умра по този начин? След всичко, което преживяхме, дали щях да умра така?

Бях сигурна, че задава тези въпроси на самата себе си, затова не отговорих нищо. Поне спря да трепери, което ми беше достатъчно.

Никоя от нас не спомена отново мазето. Нека къщата потъне в земята. Мама успя да избегне могилата от трупове още един ден, което беше единственото важно нещо.