Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (3)

3

9 май

Мама накара Мат и Джон да изядат по една допълнителна консерва със спанак за закуска, след което им помогнахме да натоварят колелата си.

Мат си спомни за сгъваемата количка за покупки в мазето на госпожа Несбит и прибяга до там, за да я донесе. Прикрепи я за задницата на велосипеда си, за да придържа рибарското оборудване и спалните чували. Двамата ми братя бяха взели раници, които мама беше напълнила с храна и дъждовна вода.

— Ще се върнем с чували, пълни с карагьоз — обеща ни Мат. — Всичко ще се оправи, когато си дойдем с храна.

— Носете маските си — нареди мама. — Преварявайте водата си за пиене. Мат, трябва да си изключително внимателен.

— Ще внимаваме и двамата, обещавам — отвърна по-големият ми брат. Той и Джон целунаха мама, след което Мат се наведе и целуна и мен за „довиждане“.

Не ми хареса как изглеждаше всичко това. Все едно се сбогувахме завинаги.

Повървяхме малко с тях, а после ги гледахме, докато се спускаха надолу по Хауъл Бридж Роуд. Въздухът е толкова лош, че не се вижда много надалеч, но съм сигурна, че братята ми са махнали маските си след около километър.

Четях „Ромео и Жулиета“ (майка ми се сети, че я има в учебната програма), а мама се трудеше над една от незаконните си кръстословици, когато токът дойде. Двете скочихме като попарени. Поставихме всички тенджери и тигани в съдомиялната, както и препарат и дъждовна вода и се надявахме електричеството да е с нас достатъчно дълго, за да ги измие.

— Мислех си — започна мама, което винаги означаваше „Още работа за Миранда“, — че ако намерим още няколко електрически печки, можем да сложим една в кухнята и една в трапезарията.

— Там са дървата за горене — напомних й аз. — Защо ни е да се храним там?

— Няма да го правим — отвърна мама. — Но ако преместим дървата в килера и намерим печки за кухнята и трапезарията, тогава Мат и Джон могат да си делят едната стая, а ние двете — другата. И двете помещения имат прозорци, които гледат към слънчевата стая още от времето, когато е била задна веранда, така че ще могат да се отопляват донякъде от печката на дърва. След като се намираме между нея, между електрическите печки и в спалните ни чували, ще ни е достатъчно топло.

— Някой ще трябва да проверява през нощта дали печката гори — напомних й аз. — Може би трябва да сложим един матрак в слънчевата стая и да се редуваме да спим там. — Представих си как спя сама в кухнята. Дори идеята да прекарвам нощите сама в слънчевата стая и да се събуждам на всеки час, за да слагам дърва в печката, ми звучеше като разходка в Рая.

Двете с мама изпразнихме килера (което не ни отне много време, даже с допълнителната храна, която получихме вчера) и пренесохме всичките дърва там. Съдомиялната продължаваше да работи и разбира се, по същото време бяхме пуснали и пералнята.

Мама миеше пода на кухнята, докато аз почиствах всякакви остатъци и петна от трапезарията. Токът ни даде възможност дори да минем с прахосмукачка.

— Да преместим ли матраците вътре? — попитах аз, когато трапезарията беше посрещната от одобрителния поглед на мама.

— Все още не — отвърна тя. — Всичко зависи колко често имаме ток, особено през нощта. Може никога да не се преместим.

Чудесно. Пренасях дърва до изнемогване, за да се доближа до една фантазия.

Мама избухна в смях, когато ме видя да се мръщя.

— Нещата ще се оправят — каза тя. — Обещавам ти.

Исках да я попитам как. Дали имаше предвид, че отново ще има ток през цялото време, или че слънцето ще започне да грее и ще можем да си направим зеленчукова градина, или че Мат и Джон ще се завърнат с достатъчно риба, за да доживеем до края на дните си, или че ще се преместим някъде, където има храна, течаща вода и балове. По-скоро бал за завършването, тъй като тогава ще съм на възраст за завършване. Чудя се дали ще мога да завърша поне „Ромео и Жулиета“.

Не я попитах. Вместо това сложих и второто пране в сушилнята, както и една ароматна кърпичка. Хортън, който при звука от прахосмукачката беше избягал горе, се върна долу и седна в скута ми, докато се преструвах, че чета Шекспир на светлината на лампата, а всъщност мислите ми бяха насочени към храна и вода, сини небеса и балове.

 

 

10 май

Не знам дали Хортън не харесва храната, която Мат му намери, или се пази за карагьоза, който братята ми казаха, че ще донесат, или просто му липсва Джон, но едва хапва.

Мама казва, че ще яде, когато огладнее.

Котешката храна беше на привършване, преди Мат да донесе онази торба, а аз искрено се притеснявах какво ще се случи, когато наистина свършеше. Едно време хората хранели котките си с остатъците от масата или котките си хващали мишки.

Хортън едва ли щеше да е заинтересуван от консервиран грах, ако въобще останеше, защото всъщност никога не оставаше. При целия този студ, суша, сняг, лед и пълна липса на слънчева светлина мишките бяха измрели до крак.

Бях на шест години, когато татко донесе Хортън у дома. Явно той смяташе и Джони за котенце, тъй като двамата си играеха постоянно. Хортън се превърна в котката на Джони, а не нечия друга, но всички го обичахме и не ми се искаше да си представям живот, в който него го нямаше. Вече е на единайсет и не прави нищо друго, освен да спи, да яде и да стои в скутовете ни, но продължава да бъде синьото, зеленото и жълтото в нашия живот.

Надявам се да почне да харесва новата си храна. Надявам се също така да намерим още храна или братята ми да донесат достатъчно карагьоз.

 

 

11 май

Казах на мама, че ще покарам колело по Хауъл Бридж Роуд и ще спирам в къщите, за да потърся отоплителни уреди. Попаднех ли на такива, щях да намеря някакъв начин да ги превозя до къщата ни.

— Не може да ходиш сама — каза мама. — Прекалено е опасно.

Понякога съм толкова глупава, че изненадвам самата себе си.

— Обиколих сама целия Шърли Корт — похвалих се аз.

— Кога си направила подобно нещо? — учуди се мама.

Тогава спечелих златния медал по тъпотия.

— В събота — отвърнах гордо. — Там намерих всичко, което донесох със себе си.

— Мислех, че сте били заедно.

— Тръгнахме тримата, но веднага се разделихме.

— Искаш да кажеш, че сте ме излъгали?

Усетих, че това „вие“ всъщност е „ти“. Мат не лъже. Джон не лъже. Само Миранда го прави.

— Не сме те излъгали — отвърнах аз. — Беше идея на Мат.

— Не ми пука чия идея е било! — развика се мама. — Било е опасно и си го знаела, затова си ме излъгала.

— Не мога да повярвам — изумих се аз. — Мат и Джон може да ходят където си искат. Даже не сме сигурни дали ще ги видим отново някога, а ти си ми бясна, че съм отишла на Шърли Корт сама?

Бяха минали месеци, откакто аз и мама се бяхме карали сериозно, и двете бяхме насъбрали доста. Тя пищеше, че съм безчувствена и безотговорна, а аз й отвръщах, че е тиранин и че обича братята ми повече от мен!

Веднага след като й изкрещях: „Не искам да те виждам повече!“, избягах, взех си колелото и започнах да въртя педалите с всичка сила. Не ми пукаше къде отивам. Бях толкова ядосана, че забравих да си сложа палтото, а навън беше прекалено студено, за да се разхожда човек без връхна дреха. Но исках да избягам, точно както го бяха сторили Мат и Джон.

Тръгнах надолу по Хауъл Бридж Роуд, но не ми се искаше да ходя в града. Затова след два-три километра завих по Бейнбридж авеню и после завих отново, и отново, и отново. Избягвах улиците, които познавах, защото имах спомени на тях, а не смеех да ги съживявам.

Вероятно съм карала колелото около час, преди да осъзная, че нямам представа къде се намирам, и съвсем не знаех как да се прибера у дома.

От всички глупости, които някога съм правила, тази беше най-голяма, защото можеше да умра тук и никой да не разбере какво се е случило с мен.

Точно в този момент изгубих контрол над себе си. Не беше лесно да се разплача в слънчевата стая, защото през цялото време бяхме заедно, а по-добре да си сам, когато лееш сълзи. Досега не бях оставала сама както в този миг, потна и трепереща, гладна и изгубена. Първо се търкулна една сълза, а после и втора, след което заревах и изпуснах парата от насъбраните тъга, гняв и страх за последните шест месеца.

Можех да плача вечно, но не разполагах с носни кърпички и единственото, в което можех да си издухам носа, беше моят суитшърт. Продължавах да се потя, да треперя, да съм гладна, изгубена и отвратена. В този момент започнах да се смея, за известно време се смях и плаках, после просто се смях, след което само се тресях. След няколко минути си помислих, че всичко е отминало и ще съм наред, но сама не усетих кога съм заплакала отново.

Казвах си, че мама не лее сълзи заради мен, но знаех, че не е така. Всичко това приличаше на сцената от „Вълшебникът от Оз“, когато Дороти вижда в кристалната топка как леля Ем плаче за нея. Знаех, че и мама плаче. Тя плачеше, защото се притесняваше изключително много за Мат и Джон, а сега и за мен самата. При тази мисъл заревах още по-силно, защото и аз бях силно обезпокоена за братята ми, и определено се тревожех много повече за себе си, отколкото мама. Тя смяташе, че нахлувам в къщите на Хауъл Бридж Роуд като една непокорна дъщеря. А аз всъщност бях изтощена и изгубена, и измръзнала, и изплашена.

Бях наясно, че не мога да остана тук вечно, така че когато спрях да се треса от истерията и продължих да се треса от студа, се качих на колелото и се оставих краката да ме водят. Правех само десни завои, но дълго време бях в покрайнините, където нямаше нищо друго освен изоставени ферми.

Най-накрая направих ляв завой, защото десните не ми свършиха никаква работа. Карах колелото може би около километър надолу по пътя, когато в далечината видях нещо, което приличаше на могила.

Тя определено привлече погледа ми. Подкарах колелото към нея. Когато се доближих достатъчно близо, за да не може прахта във въздуха да закрива гледката ми, осъзнах, че могилата беше съставена от тела.

Слязох навреме от колелото, за да повърна. Част от мен ми казваше да се кача отново на него и да тръгна в противоположната посока, но не можех да откъсна поглед от купчината.

Могилата беше висока около два метра и беше във формата на пирамида — повече трупове долу, отколкото горе. Не беше оформена добре и на някои места имаше сняг, а на други — не, което я правеше да изглежда недодялана. Студът беше запазил доста. Виждах ръце и крака да стърчат от долната част, а на върха се подаваха глави.

Тук хората умираха още през лятото, но преди нещата да станат зле, телата бяха погребвани. Също така имаше и кремации, макар че вероятно приличаха на погребални клади. Всички спазвахме неписаните правила да не задаваме въпроси за такива неща. Не и ако не е много наложително.

Когато слънцето се скри и времето застудя повече, умряха още хора. Глад, болести, самоубийства. Телата се появяваха бързо, а останалите не знаеха какво да правят с тях.

Помислих си дали госпожа Несбит не беше в купчината. Познавах толкова много хора, които бяха починали, но в този момент се сетих само за нея. Възможно беше госпожа Несбит да се намира в покрита със сняг могила върху някое поле в покрайнините на града и ако мама научеше, това щеше да я убие. Тя беше нещо повече от съседка. Тя беше част от семейството ни.

Казах си, че не трябва да поглеждам, но разбира се, го сторих. Беше ми трудно да разпознавам лицата заради снега и разстоянието — все пак могилата беше по-висока от мен. Не видях госпожа Несбит, която вероятно беше кремирана, тъй като почина сравнително рано. За сметка на това видях госпожа Санчес, директорката на моята гимназия, а също и Мишел Уебстър, която познавах от пети клас, и братята Бийзли — две старчета, без много зъби в устата си, които обикновено стояха пред железарията, независимо дали времето беше хубаво, или лошо, и си бъбреха чрез някакъв техен таен код. Бяха наследници на Джедедая Хауъл, също като мама. Също като мен.

Сметнах, че трябва да изрека молитва за тези хора, да покажа уважението си към живота, който бяха водили, и онова, което всъщност бяха. Не знам много молитви и единственото, което ми дойде веднага на ума беше „избави ни от злото“, което не ми се стори подходящо. Вместо това казах „Съжалявам!“ силно и ясно, след което го повторих отново.

Можехме ние да сме на тяхно място. Трябваше да сме ние. Нямахме повече право от тези хора да останем живи на 11 май. Защо Мишел Уебстър да е мъртва, а аз не? Тя се справяше по-добре в училище. Имаше повече приятели. Въпреки всичко, ето ме мен, стоя пред мъртвото й тяло.

Избави ни от злото. Изпрати ни при злото май е по-подходящо.

Качих се на колелото си, започнах да въртя педалите с всички сили и се озовах на черния път зад гимназията. От там поех към града, обратно към Хауъл Бридж Роуд, обратно към нашата къща и слънчевата стая.

Мама ми отвори вратата. Смятах, че ще бъде любяща и внимателна, но не се оказа така.

— Значи се върна — каза тя. — Не бях сигурна, че ще го сториш.

— Нямаше къде другаде да отида — отвърнах аз и се насочих към огъня, от чиято топлина отчаяно се нуждаех. — Момчетата… — започнах.

— Няма да се върнат? — рече мама.

— Как биха могли? — попитах я аз. — Мъртви са. Всички са мъртви.

Мама пребледня и за един миг си помислих, че ще се свлече на пода.

— Мат и Джон са мъртви? — изпищя тя.

— Не! — изкрещях в отговор аз. — Не Мат и Джон! — Представих си братята ми на могилата, представих си всички нас там и издадох звук, който дори не мога да опиша. Дойде някъде отвътре, от мястото, където крия гнева и мъката си, един звук, който никой не трябва да чува.

— Миранда! — Мама ме сграбчи и започна да ме разтърсва. — Миранда, как разбра? Някой ти каза ли?

— Видях ги! — изхленчих аз. — О, мамо, беше ужасно. Най-лошото нещо, което някога съм виждала.

— Къде? — попита тя. — Можеш ли да ме заведеш до там? Сега. Трябва да отидем веднага.

— Добре — съгласих се аз. — Но не се налага да ходиш, мамо. Не видях госпожа Несбит там. Сигурна съм, че не беше там.

— Госпожа Несбит? — учуди се мама. — Защо госпожа Несбит да е край реката?

— Не съм ходила край реката — обясних аз. — Мат и Джон натам ли… — дори не можех да завърша изречението.

Мама си пое дълбоко въздух.

— Мат и Джон — започна тя, — връщат ли се у дома?

— Как може да се връщат? — попитах аз. — Току-що каза… — все още не можех да го изрека.

— Не съм — възрази мама. — Помислих си, че ти го каза.

— Какво? — учудих се аз. — Какво съм казала? Прибрах се, а ти ми каза, че Мат и Джон няма да се върнат.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за братята си — нареди мама. — Не пропускай нищо.

— Заминаха във вторник — започнах да обяснявам аз. — Отидоха при река Делауеър, за да ловят карагьоз. Трябва да се върнат в събота. Това е всичко, което знам. Ти какво знаеш?

— Абсолютно същото — отвърна мама. — О, Миранда. Изкара ми акъла.

Изгледах я за миг, след което двете избухнахме в смях. Странно е: Хортън проспа всичките истерии, но когато ни чу да се смеем (трябва да призная, че и смехът ни беше доста истеричен), се събуди и напусна стаята. Това ни накара да се разсмеем още повече.

— Какво искаше да кажеш за госпожа Несбит? — попита мама. — Какво говореше за нея, Миранда?

Замислих се колко ли ужасена е била мама при мисълта, че може повече да не види никого от нас. Сетих се за всички хора, които изгуби през изминалата година.

— Нищо — отвърнах аз. — Видях поле с много пресни трупове. Братята Бийзли бяха там. Това имах предвид, когато заговорих за момчетата. Госпожа Несбит вероятно не е. Поне се надявам да не е.

Мама кимна.

— Навярно навсякъде има такива гробове — каза тя. — По целия свят. Хайде, Миранда. Облечи си нещо по-топло, а аз ще ти направя супа.

Изпълних нареждането. Дори си изядох супата. Но онова, което видях, ме наведе на мисълта — на вледеняващата и болезнена мисъл — че един ден, някъде, и ние ще станем част от планина от трупове, която се издига към мрачното небе.