Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (19)

19

13 юли

Тази нощ покривът пропадна в спалнята на мама. Всички спяхме в слънчевата стая, така че никой не беше наранен.

Мат беше изнесъл тялото на Джули и го беше поставил върху матрака на Джон в трапезарията, но това нямаше значение. Усещахме присъствието й. Както и това на Чарли. Чувствах, че и госпожа Несбит е с нас, и много други хора, които обичах и изгубих.

Алекс се прибра.

Знаех, че ще го стори. Никога нямаше да остави Джули сама.

— Изгубих се — обясни той. — Не знам как се случи това. Не бях толкова далеч от тук, но вятърът ме захвърли и изгубих всякакво чувство за ориентация. Колко време ме нямаше?

Три дни, казахме му ние.

— Не знаех къде се намирам — продължи с обясненията Алекс. — Тази сутрин стигнах до могилата с мъртвите тела. Повечето от тях ги нямаше. Вятърът ги беше разпръснал в полето, на пътя. Въпреки това бяха останали достатъчно, за да се ориентирам и да намеря пътя за обратно.

Изправих се и отидох при него, за да му послужа като опора, след като чуеше онова, което татко имаше да му казва.

— Имаме лоши новини за теб, синко — започна баща ми. — Джули почина. Преди две нощи. Чарли умря един ден преди нея.

Усетих как тялото на Алекс се разтресе.

— Тя не беше сама — казах аз. — Дори за миг не я оставихме сама. Бях с нея, когато почина. Молеше се. Говорихме за майка ви, за светците и за Рая. Джули каза, че бил пълен със зеленчукови градини, с домати и зелен фасул.

В този миг Алекс рухна. Силата, с която разполагаше, с която беше преживял бурята, с която се беше борил през изминалата година, се стопи за един кратък миг. Той падна на пода и заплака така, както не бях виждала никого да плаче преди.

Клекнах до него, прегърнах го, целунах го, но болката му беше толкова голяма, че нямаше нищо, което можех да кажа или направя, за да я намаля. Когато изплака всичките си сълзи, го заведох в трапезарията, за да бъде със сестра си.

Минаха часове. Алекс още е там. Останалите от нас отидоха — на смени — да си вземат сбогом с Хортън, с госпожа Несбит и с Чарли. Винаги имаше човек при Алекс, който го държеше за ръката и се молеше с него. Джон остана най-дълго, но той имаше свои собствени молитви за изричане.

Аз стоях на прага на вратата, наблюдавах, слушах. Чух как татко разказа на Алекс какво се беше случило. Не знам дали момчето го разбра. Все пак не беше там, когато Джули не можеше да се движи и нямаше никаква чувствителност. Опитвахме се да му опишем цвят, който никога не беше виждал.

Мама не се молеше, но клекна до Алекс и постави ръка върху треперещите му рамене.

— Ще се наложи да заминем на сутринта — каза тя. — Ще тръгнем на запад, всички заедно. Ще спрем, когато открием храна, хора, работа. Ако се наложи, ще се насочим на юг. Няма да е лесно да напуснем това място. За мен ще е по-трудно от всичко, което съм правила в живота си. За теб ще е още по-трудно, защото ще се наложи да оставиш Джули зад себе си. Но не можем да останем тук. Къщата се срутва върху главите ни. Всичко рухва, Алекс, но трябва да повярваш, че светът е все още на мястото си. Къщата я няма, вероятно и Хауъл го няма, но има свят, в който да живеем, свят, който се нуждае от нас. Ние сме семейство, Алекс. Ти си част от нас. Винаги ще бъдеш, точно както Джули беше, както Чарли и госпожа Несбит бяха.

Преди четири дни мама се страхуваше, че ако премине прага на нашата къща, целият й свят ще се срути и всичко, което обича, ще бъде изгубено.

Сега мама е тази, която казва на всички ни, че трябва да заминем.

Алекс ще дойде с нас. Може и да не иска да го стори, но ще дойде, защото така му казах, а той ме обича. А и ще трябва да разкаже на Карлос какво се е случило. Карлос също загуби сестра.

Ще дойде момент, ден след този, може би седмица, когато Алекс ще ме попита за требника. Дали съм го намерила? Дали е в мен? Тези мисли постоянно се въртят в ума ми: как Алекс ме пита за требника, за плика, за пропуските, за хапчетата.

Мога да го излъжа. Мога да му кажа, че така и не съм ги намерила. Ще съградим живота си — живот без Джули — но някакъв живот, изграден върху семейството, любовта и лъжите.

Мога да кажа на Алекс част от истината. Мога да му подам плика и да го помоля да даде пропуските на Лиза, Гейбриъл и Джон. Те бяха хората, които Джули обичаше най-много след него и Карлос. Тя щеше да е щастлива да знае, че са в безопасност. Щеше да им предложи този дар, ако имаше възможност.

Алекс щеше да забележи на мига, че хапчетата са само четири.

„Взех две в нощта, когато Джули умря — можех да кажа. — Изгубих Чарли, Джули, дома си. Смятах, че съм изгубила и теб. Исках да заспя, но не можех, така че взех две от хапчетата.“

В началото щеше да ми повярва. Щеше да иска да ми повярва — може би нямаше да разбере в какво състояние е била Джули, и че моментът, от който най-много се страхуваше, когато смъртта беше за предпочитане пред живота, е бил настъпил.

Но аз познавам Алекс по начин, по който човек може да познава друг само ако го обича. Щеше да ме пита отново и отново за последните мигове на Джули. Как е изглеждала? Какво е казала? Помирила ли се е с Бога?

Евентуално щях да се изпусна някъде. Или щях да се изморя толкова много от въпросите му, че щях да му изкрещя истината в лицето. В гнева си щях да му разкажа всичко.

Или може би щях да му разкрия цялата истина и да се моля за прошката му, но дори той да ми простеше, аз нямаше да мога никога да си простя.

Разбира се, можеше и той никога да не ми прости. Не за това, че бях убила Джули. Той щеше да го стори сам. А за онова, че не бях вярвала, че ще се върне, че ще се изправи пред отговорностите си и пред собственото си проклятие.

Нямах намерение да му казвам нищо, докато Джон, Лиза и Гейбриъл не са в безопасност. Можех да се удържа дотогава. Щяхме да тръгнем като семейство, да прекосим Пенсилвания и да се насочим на юг към Тенеси. Щеше да ни отнеме месеци, но ние бяхме силни и имахме причина да живеем. Ако Алекс ме помолеше да се омъжа за него, преди да стигнем Маккинли, щях да му кажа „не“. Щях да му кажа, че е прекалено скоро след смъртта на Джули, че и двамата не сме готови, че ще се омъжа за него едва когато стигнем до Тексас и разкаже на Карлос какво се е случило.

Може би дотогава Алекс щеше да се досети какво всъщност се беше случило и да се почувства облекчен, когато му разкажа всичко. Може би любовта му към мен е достатъчно силна, за да ми прости, за да ме приеме. Ако ли не е и не може да ми прости, ще го оставя да търси утеха в своята Църква. Поне това мога да му дам.

Това е последният път, в който пиша в дневниците си. Няма да ги изгоря. Те са доказателство за историята ни, за историите на всички ни. Ако ги унищожа, все едно ще отрека съществуването на мама или Джон, или Мат, или Сил. Татко и Лиза. Гейбриъл. Госпожа Несбит. Чарли.

Джули.

Алекс.

Не мога да им отнема историите само за да запазя своята. Когато тръгнем на сутринта, ще оставя дневниците в къщата. Никога вече няма да пиша в тях. Историята ми е завършена. Нека някой друг напише следващата.

Имаше време в живота ми, когато смятах, че знам всичко, което си струва да се знае, като сладостта от песента на червеношийката, великолепието на полето от глухарчета, веселието да се пързаляш върху лед в ясен зимен ден.

През последната година опознах глада, тъгата, мрака и страха. Започнах да разбирам колко самотен може да се чувства човек, когато единственото нещо, което желае, е да бъде сам.

Тогава заваля. И аз научих толкова много нови неща.

От Сил дойдоха уроците по оцеляване. От Гейбриъл получих прозрението, че отчаянието може да роди надежда.

Чарли ми показа, че приятелството и семейството могат да бъдат едно и също нещо.

Без Джули нямаше да разбера, че и най-мрачното небе е пълно със звезди, че слънцето хвърля топлина и през най-студения ден.

— Миранда?

Разпознавам гласа на Алекс, който ме вика. Вече ще оставям моя последен дневник, ще го скрия при останалите. Ще отида при Алекс, ще се изправя пред него, ще държа ръката му, докато прави първите крачки към живота.

Той ме научи да имам доверие в утрешния ден.

— Да, Алекс — отвърнах аз. — Идвам.