Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (15)

15

1 юли

Спах през по-голямата част от деня.

Джон все още отказва да се прибере у дома.

Мат отиде до къщата на татко, но малкият ни брат не желаел да разговаря с него. Баща ми казал на Мат, че Джон му е бесен, задето е довел Сил в дома ни. Сил беше в спалнята им и не чу какво говореше Мат, но така или иначе, той сподели всичко това шепнешком на мама. Може би не е искал и аз да го чуя, но въпреки това го сторих.

Сил се опита да говори с мен, да ми обясни защо го е направила, но мама й казала, че съм прекалено изморена, за да говоря за каквото и да било, и че обяснението на Сил трябва да почака.

Знам, че се налага да говоря с нея. Живеем под един и същ покрив, а аз не мога да се преместя при татко, както направи Джон. Няма да е честно спрямо мама и спрямо всички в другата къща. Алекс се опитва да измисли какво ще правят двамата с Джули, но кашлицата на сестра му е сериозна и едва ли ще си тръгнат скоро. Така щяхме да станем седмина в дома им, без да броя Гейбриъл и трима тук, което не е никак добра идея.

Но аз не искам да разговарям със Сил. Даже не искам да я виждам.

Започвам да плача отново. Отивам в килера си, където да плача на спокойствие.

 

 

2 юли

Алекс се отби до нас. Не го бях виждала отпреди два дни, когато се прибрахме. Изражението му беше измъчено.

— Госпожо Еванс, трябва да говорите с Джон — каза той. — Трябва да го убедите да се прибере у дома. Не е добре за Джули Джон да е при нея през цялото време.

— Съжалявам — отвърна мама. — Когато той е готов да приеме онова, което Сил е сторила, сам ще се прибере.

— Ще говориш ли с него? — попита ме Алекс.

Не знаех какво да кажа на брат си. Не можех да го помоля да се примири с решението на Сил да пусне Хортън навън, за да умре на спокойствие в гората. Самата аз не мога да го направя, а и не е от особена помощ, че бях ядосана на Мат, преди да заминем за метоха, а сега съм още по-разгневена.

Но мама нямаше да отиде да говори с Джон и тази мисъл ме плашеше, Джон нямаше да разговаря с Мат, а татко си имаше Лиза и Гейбриъл, и свои собствени страхове, с които да се справя. Алекс от своя страна изглеждаше ужасно.

— Ще говоря с него — казах аз. — Но едва ли ще променя решението му.

— Просто го успокой — отвърна момчето.

— Ще се опитам — обещах аз. — Но не се надявай много.

Джон даже не бил разбрал какво е направила Сил до четвъртък. Мама го изпратила при Лиза във вторник вечерта, а съпругата на най-големия ми брат пуснала Хортън в сряда сутринта. Мат казва, че го е сторила, за да защити Джон, за да не бъде там, когато Хортън умре, но дори това да е истината, решението не е трябвало да бъде взето от Сил. Мама била толкова разтревожена за нас, че не разбрала, че Хортън липсва, чак до четвъртък.

Сил споделила на нея и на Мат какво е сторила, а Мат отишъл до къщата на татко и казал на Джон. Двамата търсили с часове, докато намерили тялото му. Мат казва, че вероятно е бил на триста метра от дома ни. Просто не знаели къде да гледат.

Няма да се разплача.

Мат се върнал в къщата, взел една хавлия и любимата играчка мишка на Хортън. Увил котката в кърпата и двамата с Джон го заровили в старата цветна градина на мама. Това се случило в четвъртък следобед, а никой не знаел къде се намираме и дали сме добре.

А аз не знаех за Хортън.

Мразя Сил. Мразя я за това, което е сторила на Хортън и на Джон, и на мама. Разкъсва ме отвътре, като си помисля как Хортън се е опитвал да се прибере у дома, но е бил прекалено слаб, за да извърви тези последни триста метра. Или може би това е най-далечното разстояние, на което е стигнал.

Знаех, че умира. Мисля, че и Джон го знаеше. Но Хортън трябваше да получи възможност да умре в собствения си дом. Къщата ни беше повече негов дом, отколкото на Сил.

Вероятно Чарли ни беше видял, докато вървяхме, защото притича и се присъедини към нас.

— Исках да ти кажа колко много съжалявам — каза ми той. — За Хортън. Той беше… — Мъжът млъкна. — Беше отлична котка.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Наистина беше.

Чарли ме потупа по ръката, след което се върна отново при Мат.

Алекс се обърна към мен:

— Съжалявам — каза той. — За котката ви. Никога не съм имал домашен любимец, така че не знам как се чувстваш, но виждам колко е разстроен Джон.

— Хортън беше член на семейството — отбелязах аз. — Все едно да загубиш член на твоето семейство.

Алекс е същият като Сил, като Чарли. Те не разговарят за миналото си, за семействата си. Знам, че има по-голям брат и по-малка сестра, но така и не ми е споделил какво се е случило с родителите му. А и не ми се иска да мисля през какво е преминал, щом смята, че смъртта е за предпочитане пред живота.

Аз имам белези. Всеки, който е оцелял до днес, има. Белезите на Алекс обаче са много по-дълбоки от моите.

— Съжалявам — извиних се. — Различно е. Но въпреки това ме боли много.

Алекс кимна.

— Ще ми се да не беше идвала с нас до метоха — каза той. — Можеше да си останеш у дома и да направиш нещо за Хортън.

— Той, така или иначе, умираше — отбелязах аз. — Беше въпрос на време. Просто не ми харесва как е умрял. Не мисля, че някога ще мога да простя на Сил. Но разходката ми се отрази добре. Радвам се, че имах възможност да видя как са нещата. Трябваше да знам.

— Благодаря на Христос, че беше с нас — каза Алекс. — Благодаря му за всеки час, всяка минута с теб.

— Наистина ли го мислиш? — попитах аз.

— Съжалявам, Миранда. Не съм много добър в обичането. Знам, че желаеш само най-доброто за семейството си, но всичко, което искам аз, си ти.

— Аз съм тук — протегнах ръка към неговата. — Няма да ходя никъде.

— Но аз смятам да го сторя — отвърна той. — Трябва да намеря място за Джули.

— Нейният дом е тук. Твоят дом е тук.

— Живеем от подаяния тук — отбеляза Алекс. — Семейството ти е подаяние. Градът е подаяние. Подаянието не трае вечно.

— Има голяма разлика между подаяние и любов — възразих аз. — Онова, което предлагаме ние, е любов. А тя трае вечно.

— Трае само ако й се отговаря със същото. Помогнах да намерим храна, вана. Дадох на семейството ти неща, от които имаха нужда. Но сега всичко, което правя, е да вземам. Не съм научен така — да вземам, без да давам. Трябва да си ходим, Миранда. Веднага след като Джули се оправи, ще тръгваме.

— Обмисли нещата — казах аз.

— Постоянно мисля за това — отвърна Алекс. — А сега ела. Извикай Джон. Не е добре за Джули да е при нея.

Последвах го в къщата. Гейбриъл плачеше, а Лиза се опитваше да го успокои.

— Джули и Джон са в гостната — упъти ни тя. — Всичко е наред. Хал е с тях.

Почувствах се като пълна идиотка. Отне ми толкова много време, за да разбера защо Алекс толкова много искаше да ги раздели. Джон е почти на петнайсет, а Джули почти на четиринайсет. Не си говореха само за бейзбол.

Когато влязохме в гостната, те не си говореха за нищо. Джон и Джули четяха от учебниците си, а татко гледаше право към тях.

Не бях виждала Джон, откакто се прибрах у дома. Не знаех какво да му кажа. Знаех само, че не бива да плача пред него и да му казвам колко съм ядосана на Сил.

— Здрасти, Джули — поздравих момичето аз, след като целунах татко. — Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърна тя. — Мисля, че бях настинала, но откакто се прибрахме, съм по-добре.

— Кашля малко — съобщи татко. — Но се чувства по-добре.

— Чудесно — казах аз. — Здрасти, Джон.

Брат ми вдигна поглед към мен.

— Няма да се прибера у дома — заяви той. — Не ми пука какво ще кажеш.

— Не съм казала нищо — отбелязах аз.

— Няма значение. Няма да се прибера у нас. Не и докато тя е там.

— Тя се казва Сил — скастри го татко. — И по някое време ще се наложи да й простиш.

— Никога няма да го сторя — заяви Джон. — Не можете да ме накарате.

— Сил е оставила Хортън да умре — каза ми Джули, все едно сама не го знаех. — Джон я намрази заради това.

— Млъквай, Джули — сопна се Алекс. — Не се меси.

— Не й говори така! — изкрещя малкият ми брат.

— Джон — опита се да го успокои татко. Гейбриъл изпищя отнякъде.

— Не! — изкрещя в отговор брат ми. — Мразя всички ви. Двамата с Джули ще се махнем от тук. Ще отидем в град убежище. Никога няма да видим никого от вас.

— Няма да ходите никъде, Джон — заяви татко. — Прекалено малки сте, за да пътувате сами, а и Алекс няма да позволи на Джули да тръгне с теб. Няма никакъв град убежище в твоето бъдеще. Трябват ти връзки, за да получиш пропуски. Не можеш да си ги купиш като билети за кино.

— Няма нужда да ги купуваме — отвърна Джон. — Алекс има такива. Джули ми каза. Той не ги използва, така че ние ще го направим.

Нямах представа за какво говори брат ми, но явно Алекс имаше.

— Казала си му? — обърна се към Джули той. Звучеше така, все едно не можеше да повярва, че го е сторила. Явно бързо повярва, защото почна да й крещи на испански, а тя му отвърна по същия начин.

— Стига! — извика татко. — Спрете се всички. Веднага!

Заприличахме на участници в игра на „Замръзни“. Никой не помръдваше.

Досега не бях виждала баща ми толкова ядосан.

— Имаш пропуски за град убежище? — обърна се той към Алекс. — За какво смяташе да ги изтъргуваш? Превоз с камион до Охайо, докато сестра ти кашля до смърт?

Момчето изглеждаше така, все едно татко го беше ударил в лицето. В следващия миг избяга от стаята, изтича навън от къщата. Джули стана и хукна след него.

— Прибирай се вкъщи, Джон — каза татко. — Прибирайте се с Миранда.

— Няма — отвърна брат ми.

— Престани да се държиш като дете. Не мога да издържам вече.

— Моля те — казах на Джон. — Нуждая се от теб. Не издържам там без теб.

В този момент нямах представа какво ще направи брат ми. Той беше толкова силен през изминалата година. Порасна толкова много. Но част от него продължава да бъде детска.

Джон кимна. Не каза нищо, но когато излязохме навън, хукна да тича към Джули. Тя го хвана за ръката и след кратко колебание тръгнаха заедно към нашата къща.

Алекс ги наблюдаваше, докато вървяха. Не помръдна от мястото си. Отидох до него.

— За какво е всичко това? — попитах го аз. — Имаш пропуски за град убежище? Това означава ли, че ти и Джули можете да отидете в такъв?

— Не те засяга — отвърна той.

— Щом засяга теб, засяга и мен — възпротивих се аз. — Виж, Алекс, какво трябва да направя, за да ти докажа това?

— Съжалявам. — Алекс ме прегърна силно. Когато устните ни се допряха, почувствах, че знам всичко за него. Разбира се, имаше толкова много неща, които не знаех.

— Градът убежище — изрекох, когато се откъснах от обятията му. — Пропуските.

— Имам три от тях — отвърна момчето. — Те са за членове на семейството — съпруги, съпрузи, малки деца. Аз съм над позволената възраст.

— Но Джули не е — констатирах аз. — Карлос знаеше ли за пропуските? Когато е взел решението, че сестра ви трябва да отиде в метох?

— Казах му всичко — отвърна Алекс. — Надявах се, че може да знае къде има град убежище. Пазят ги в тайна. Карлос се опита да намери някой от тях, но не успя, затова ми каза вместо това да отведа Джули в метоха. Джули не искаше да ходи и аз заех нейната страна. Но Карлос настоя. Трябваше да й намерим безопасно място някъде, където и аз, и той щяхме да можем да я открием.

— Пропуските още ли са в теб? — попитах аз. — Пазил си ги през всичкото това време?

— Държах ги като резервен вариант — отвърна момчето. — Щях да ги заменя за Джули, ако се наложеше. След това сметнах, че мога да ги дам на сестрите в замяна на това, че ще приемат сестра ми. Така нямаше да е подаяние.

— Джули е щастливка, че те има.

— Никой не е щастливец да ме има — отвърна Алекс. — Не си ли го разбрала още?

— Аз съм — възпротивих се аз. — Аз съм щастливка.

— Миранда… — започна той, но аз го прекъснах с целувка.

 

 

3 юли

Днес татко и Мат отидоха до града, за да вземат нашата храна. Доколкото знам, това е първият път, в който разговарят, откакто заминахме за метоха.

След като тръгнаха, Алекс дойде до нас.

— Чудех се дали не искаш да претърсваме къщи — попита ме той.

Качихме се на колелата си и потеглихме. Тръгнахме в друга посока, където претърсихме две къщи, но не намерихме кой знае колко. Не че очаквахме нещо различно. Работехме мълчаливо, претърсвахме помещенията заедно, но нямаше никакъв контакт между нас.

— Миранда, мислих доста — започна Алекс.

— Мислиш прекалено много — отвърнах аз.

Той ме сграбчи. Може и аз да съм го сграбчила. Малко ми се губи този момент. Помня само, че се намирахме в прегръдките един на друг и споделяхме една дълга, груба и жадна целувка.

— Не — изрече той и се отдръпна назад. — Това не е правилно.

— Пак започна да мислиш — скастрих го аз и го придърпах към себе си за още една целувка. Той ме искаше също толкова силно, колкото го исках и аз.

— Ела с нас — каза ми Алекс. — С мен и с Джули. Ще бъдем семейство.

— Какво стана с манастира? — попитах го аз.

— Той беше една мечта. Също като града убежище. Като метоха. Но ти си истинска, Миранда. Ти и Джули, и светът, с който трябва да се справяме. Можем да го променим. Знам, че можем.

— Това искам и аз.

Алекс ме прегърна.

— Няма да съжаляваш — обеща той. — Ще намерим някой свещеник в Питсбърг и ще се оженим там. Ще намеря дом за теб и Джули, докато работя във въглищните мини. Няма да си гладна. Заклевам се, че няма да си.

— Женени? — учудих се аз. — От свещеник? Не можем ли просто да се вречем един на друг още сега?

— Не — отвърна Алекс. — Не можем да продължаваме така. Грях е. Или ще се оженим пред Бог и пред Църквата, или ще спрем точно сега.

Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Съжалявам — изрекох аз. — Не мога да кажа „да“. Не мога да се оженя за теб и да изоставя всички, които обичам. Обичам те и те желая, но не съм готова още за това. Не мисля, че и ти го искаш, поне не наистина.

— Нямаш представа какво искам аз — отвърна Алекс.

— Кажи ми тогава — приканих го аз. — Какво искаш, Алекс? Да бъдеш с мен? Да бъдеш францисканец? Накарай ме да разбера какво желаеш.

Той не продума нищо, беше настанала такава тишина, че можех да чуя как тупти сърцето му.

— Искам да съм добър — отговори нежно Алекс. — Но не знам как.

— О, Алекс. — Прииска ми се да го прегърна, но не го сторих, защото знаех, че ще се отдръпне, ако го направя. — Никой вече не знае как.

Момчето кимна, след което се разплака, като малко дете, което беше пожелало Луната и му беше отговорено, че никога няма да я има.

 

 

4 юли

Едно време обожавах Четвърти юли. Горещо време. Фойерверки.

Днес беше мрачно и около десетина градуса по Целзий.

Момчетата отпразнуваха празника с цепене на дърва. Мама направи редовната си проверка на хранителните ни запаси. Предполагам, че Гейбриъл отново плаче, а Лиза се опитва да го успокои.

Сил не яде на закуска. Казва, че никога не е закусвала и не вижда причина да започне сега. Това, естествено, подлудява мама, но като добра свекърва пази мнението си, че закуската е най-важното хранене за деня, само за себе си.

Всички бяха заети със своите занимания, а Сил се криеше в стаята на Мат, което беше най-подходящият момент да поговоря с нея. Едва си разменяхме по някоя дума, откакто се върнах, и честно казано, нямах желание да говоря с нея, но се налагаше да я питам нещо.

Почуках на вратата, казах й, че съм аз, а тя ми отвърна да вляза. Лежеше на матрака, завита с одеяла, макар електрическата печка да работеше на максимум.

— Не мога да се стопля — призна си Сил. — Топло ми е само в слънчевата стая до печката на дърва.

— Можеш да слезеш долу — отбелязах аз.

— По-късно — отвърна тя.

Погледнах я и веднага си спомних как беше пуснала Хортън навън, за да умре, но се заставих да не мисля за това, защото имаше шанс Сил да знае нещо, което можеше да помогне на Алекс и Джули.

— Преди време ми каза нещо — започнах аз. — За шофьорите на камиони.

— Какво за тях? — Тя се поизправи на лакти.

— Каза, че понякога спирали на път за градовете убежища. Спирали и вземали хора.

— Момичета — поправи ме Сил. — Никога не спират за момчета. И никога не го правят на път за някой град убежище. Тогава камионите са пълни с продоволствия. Когато се връщат, може да спрат за някое момиче.

— Някога спирали ли са за теб? — попитах аз.

— Какво ти влиза в работата?

— Не ми влиза — отвърнах аз. — Ти не разбираш. Чудех се дали някой от тях не ти е казал откъде идва, къде е бил градът убежище. Това е всичко.

— Не е — отговори Сил. — Знаеха, че трябва да си държат езика зад зъбите. Можеха да изгубят работата си, ако кажеха на някого къде са разположени градовете убежища.

— Добре. Съжалявам, ако съм те обезпокоила.

— Сядай — нареди ми съпругата на брат ми. — Не ми харесва как стоиш и ме гледаш лошо.

— Не те гледам лошо — отвърнах аз, но сторих както ми нареди тя, и седнах на матрака до нея.

— Няма значение къде се намират градовете убежища — започна Сил. — Никой от нас няма да бъде допуснат до тях. Не сме достатъчно важни. Те са за политиците, за хора като тях.

Сил и Лиза бяха станали доста близки. Ако татко беше казал на съпругата си за пропуските, тя щеше да каже на Сил. Явно баща ми беше запазил тази информация за себе си, защото беше преценил, че тя щеше да разстрои Лиза. Трябваше да бъда внимателна Сил да не разбере защо й задавам този въпрос.

— Глупаво е от моя страна — започнах аз. — Мислех си, че понеже мама е писателка, може да ни пуснат. Това е всичко. Помня, че беше споменала тези градове убежища, затова реших да те питам дали знаеш къде се намира някой от тях. Но ти не знаеш, така че извинявай, че те обезпокоих.

За първи път откакто я познавах, усетих, че Сил се чувства неудобно.

— Виж какво — започна тя. — Има неща, които съм споделила на Мат, и такива, които не съм, но единствената причина за вторите е, че той не иска да чува за тях. Ясна ли съм? Не се срамувам от нищо, което съм сторила. Жива съм и съм тук точно заради това, което съм извършила. Мат знае това. Приема го. Но не иска да знае подробностите.

— Нищо няма да му кажа — обещах аз. — Кълна се.

— Честна скаутска? — попита ме Сил, след което се разсмя. — Добре. Вярвам ти. Така или иначе, няма никакво значение. Бях в един от евакуационните лагери. Беше преди около… не знам точно, може би година. В самото начало. В лагерите имаше охранители, военна полиция, предимно млади момчета. Един от тях беше намерил няколко бутилки с водка, така че той и приятелчетата му решиха да си спретнат парти. С някои от нас, момичетата. Напуснахме лагера, нахлухме в една празна къща и си прекарахме добре. — Сил млъкна за миг. — Най-важното беше охранителите да са щастливи. Ако някой от тях те харесаше, имаше възможност да получиш допълнително храна или одеяло.

Сега разбрах защо Мат не искаше да чува нищо от това. Започнах също да разбирам защо Алекс и Карлос искаха толкова много да защитят Джули.

— Имаше много момичета в лагера — продължи Сил. — Охранителите си избираха от нас, така че се налагаше да правим всичко, което искат, и да ги накараме да се чувстват специални, все едно бяха звездата на отбора, а ние водещите мажоретки.

— Мат не е такъв — казах аз.

— Не е — съгласи се Сил. — Мат въобще не е такъв. Нито Хал, Чарли или Алекс. Вероятно охранителите също нямаше да са такива, ако нещата не се бяха променили. Но нещата се промениха и те се превърнаха в това, което са, и ако искахме допълнително храна, трябваше да се държим с тях така, все едно са най-великите хора на земята. Обичаха да им се напомня колко са могъщи.

— Всички бяхме малко пияни тази нощ — продължи Сил — и те започнаха да се хвалят кой колко хора е убил. След това взеха да си спомнят първия път, в който бяха убили някого. Единият от охранителите каза, че първият път, в който е убил човек, бил при разчистването на някакъв колеж, който трябвало да се превърне в град убежище. Било забавно, каза той, защото този колеж бил „Секстън“. Бил кандидатствал в него, но бил отхвърлен, а сега се намирал там и стрелял по професорите, които се борели за животите си. Казах му, че се надявам да е гръмнал декана по приемането, и той се разсмя.

— Как си успяла да запомниш името — попитах я аз, — щом си била пияна?

— Не бях чак толкова пияна — отвърна Сил. — А и тогава още си търсех подходящо име. Едно от тях беше Ан Секстън^[1], само дето Ан е много тъпо, а и не можеш да се наречеш Секс. Затова си избрах Силвия Плат. Така или иначе, я харесвах повече.

Нямах представа за кого ми говори, но нямаше значение.

— Охранителят каза ли къде се намира? — попитах аз. — Този университет „Секстън“?

Сил поклати глава.

— Бездруго вече беше изпял прекадено много — отвърна тя. — На следващия ден чух, че момичетата, които са присъствали на партито, били задържани и отведени. Напуснах, преди да ме открият.

— Щом си знаела името, не си ли можела да го намериш? — попитах аз.

— Не ми пукаше къде е — призна си Сил. — Опитвах се да стигна на изток, за да разбера дали някой от семейството ми не е още жив. За съжаление, не бяха.

— Сега имаш ново семейство.

— Така ми казва и Мат.

Нямаше какво повече да кажа, освен да помоля Сил да не казва на никого за разговора ни. Не исках мама да разбере, това й обясних. Тя се съгласи да мълчи.

Сега съм в моя килер, пиша всичко това и се опитвам да измисля начин да намеря университета „Секстън“. И ако го издиря какво да правя след това.

 

 

5 юли

Нямам представа колко колежа има в Съединените щати, нито колко са били. Според мен вече няма нито един. Едно време татко работеше в колежа „Денинг“, така че си помислих, че може да е чувал за „Секстън“ и да знае къде се намира.

Единственият проблем беше, че трябваше да си измисля оправдание защо питам. Не можех просто да кажа: „Мисля да кандидатствам там следващата година, защото винаги съм искала да отида в колеж, който е кръстен на Ан Секстън, която и да е била тя“.

Имам чувството, че ще повярва повече на обяснението, че винаги съм искала да отида в колеж, който съдържа думата „секс“ в себе си, но това няма никакво значение. Може би все още съществуват колежи, но освен ако не са на близко разстояние до Хауъл, Пенсилвания, няма как да стигна до тях и да ги питам.

Трябваше да измисля друга причина защо се интересувам, но не се сетих за такава. Не мога да кажа, че ми е хрумнало по време на някой разговор или на игра, наречена „Назови най-затънтения университет“. А и татко винаги ме разбира, когато лъжа.

Можеше да ме разкрие за две секунди, да не кажа и по-малко.

Най-вероятно мама беше чувала за Ан Секстън, но това не означаваше, че е чувала и за университет „Секстън“. Тя пък можеше да ме разкрие за една секунда, без да си дава много зор.

Назад във времето, когато животът беше лесен, интернет щеше да има всичката необходима ми информация. Най-хубавото при него беше, че не му пукаше защо го питаш.

Макар в последно време да имахме доста често ток, нямахме телефон, кабелна или интернет. Вероятно в градовете убежища разполагаха с тези неща, но ние не живеехме в такъв.

Опитах се да си спомня как хората са откривали разни неща, когато интернетът не е съществувал. В крайна сметка са имали въпроси и невинаги са можели да питат родителите си. Или учителите си. Или библиотекарите.

Библиотекарите! Те винаги знаят как да откриеш нещо. Такава е била работата им, дори и преди интернет.

Имаше само един проблем: библиотеката на Хауъл затвори преди месеци.

Това обаче не означаваше, че всичките й книги ги няма. Може би съществуваше справочник, в който се споменаваха всички университети в страната. Ако библиотеката притежаваше такъв справочник, той още щеше да е там, защото кой би си направил труда да го открадне?

Следващият въпрос беше дали трябваше да отида в библиотеката да потърся тази книга и да намеря адреса на университет „Секстън“. Ако нямаше да ходя, не се налагаше да казвам на Алекс. Но ако реша да отида, особено важно беше да му споделя, защото за какво иначе ми трябваше да знам къде се намира университет „Секстън“, освен за да си фантазирам, че ще ходя в учебно заведение, което съдържаше думата „секс“ в името си?

Ако кажех на Алекс, той щеше да тръгне за натам. Без значение колко далеч се намираше. Щеше да изчака, докато се увери, че Джули е готова за пътуване, след което двамата щяха да тръгнат и никога вече нямаше да ги видя, освен ако не заминех с тях, за което се налагаше да искам позволение не само от мама и татко, но и от Бог и Църквата.

Как можех да не му кажа? И откъде можех да съм сигурна, че Сил няма да се изпусне пред Лиза или Чарли по време на техните четения на Библията? Алекс щеше да научи за университета „Секстън“ и двамата щяха да заминат за него, но щеше да ме намрази, че не съм му казала.

Ако нямаше да сме заедно, исках поне да се чувства зле от това.

Качих се на колелото си и го подкарах към града. Излъгах мама, като й казах, че отивам у татко, за да си играя с бебето, и мама не се опита да ме пречупи. Предполагам, че на някои лъжи е по-лесно да се повярва, отколкото на други. Колелото ми беше в гаража, но тя не ме забеляза, докато го изкарвах от там, или ако ме беше видяла, не дойде на бегом, за да ми поиска обяснение. Нито някой друг. Изминах всичките шест километра и половина до града съвсем сама.

Не обичах да ходя там. Градът ми напомняше за всичко, което се случи. Никога не е бил голям, но имаше места, на които можеш да хапнеш, да пазаруваш и да се мотаеш. Сега всичко е мъртво, освен кметството, което отваря само в понеделник, за да раздава храната. Това не се знаеше докога ще продължи.

Докато си карах колелото, си мислех, че ще се наложи да счупя стъклото на някой от прозорците, за да вляза вътре. Това ми се струваше много неморално, подобно на това, да счупиш прозорец на църквата. За мое щастие, някой не беше разсъждавал по този начин и вече беше извършил това скверно дело. Влязох.

Вътре беше мръсно. Не знам защо това ме изненада, след като ние чистим постоянно, за да държим саждите надалеч от дома ни, а тук нямаше кой да се заеме с хигиената. Библиотеката беше толкова студена, мрачна и занемарена, че сърцето ми се късаше. Почувствах се също толкова зле, колкото когато изгубих Хортън.

Разликата беше, че сега не се разплаках. Имах достатъчно други причини да тъгувам от една обикновена сграда. Освен това, ако се случеше чудо и мама отидеше в дома на баща ми, щеше да установи, че не съм там, и тогава щях да бъда наказана до живот. Не че сега не бях, но този път щеше да е официално.

Отидох до раздела със справочниците. Повечето от книгите бяха все още на мястото си. Разбира се, голяма част от тях нямаха нищо общо с колежите. Наложи се да изчистя прахта от кориците на много от тях, за да открия онова, за което бях дошла: „Пътеводител на американските колежи“.

Замалко да го оставя. Казах си, че мога да се преструвам, че не съм го намерила, да се кача на колелото и да карам до къщата ни, преди някой да е установил, че ме няма, и да забравя за всичко това. По този начин Алекс и Джули щяха да останат с нас. Поне Джон и Джули щяха да са щастливи. Не дължах ли това на брат ми — да спомогна най-добрата му приятелка да остане при него? И на татко и Лиза? И на Чарли? Защото, ако Джон беше нещастен, и мама щеше да е нещастна, ако мама беше нещастна, щеше да направи живота на Сил истински ад, което щеше да направи и Мат нещастен. А всички те щяха да направят мен нещастна.

Неведението е истинско блаженство.

Взех книгата.

Колежите бяха изброени в азбучен ред.

Университетът „Секстън“ се намираше в Маккинли, Тенеси. В него се обучаваха 5500 студенти и беше най-известен със селскостопанските и ветеринарните си паралелки.

Има нещо в успеха, което те кара да продължаваш да вършиш една работа, колкото и да не ти харесва тя. Откъснах страницата за „Секстън“, след което намерих един атлас. Имаше пет страници, посветени на Тенеси, и аз ги скъсах всичките. Щях да дам възможност на Алекс да открие сам този щат, но веднъж стигнал там, можеше да следва картата на Маккинли.

Накрая, тъй като бях съвсем сама в библиотеката и вече бях опропастила две книги, отидох до раздела с поезията, открих една антология със съвременни американски поети и я взех за Сил. Някой ден щях да й я подаря.

На връщане се отбих до къщата на татко. Гейбриъл се късаше от реване.

— Растат му зъби — обясни Лиза, все едно бебето се нуждаеше от извинение, за да пищи.

Алекс, Джон и Джули бяха в гостната. Алекс им преподаваше урок по история. Явно според него тя още беше важна. Джули вярваше, че Алекс все още е важен, а Джон, че Джули все още е важна. Или може би те просто харесваха историята.

Можех да ги прекъсна, да кажа на Алекс за града убежище в Маккинли, Тенеси, да им помахам за сбогом, когато двамата с Джули си тръгнеха завинаги, да утеша онези, чиито сърца щяха да са разбити, и след това да утеша собственото си разбито сърце.

Вместо това кимнах на Алекс, прибрах колелото си в нашия гараж и отидох в килера на спалнята ми, за да запиша всичко това. Прекарвам толкова много време тук, че мисля да му сложа завеси.

Алекс ми беше казал да вярвам в утрешния ден. Е, може би утре щях да знам как трябва да постъпя.

 

 

7 юли

Все още не съм решила.

Вместо да мисля по въпроса, излъсках толкова добре къщата ни, че ако още съществуваха списания за дома, нашият щеше да е на корицата.