Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (14)

14

27 юни

Тази сутрин отидох до къщата на татко и намерих Лиза на ръба на истерията.

— Защо искаш да ми я отнемеш? — пищеше срещу Алекс тя. — Хал, не му позволявай. Ще ви намразя и двамата, ако я отведете.

Гейбриъл, който не се нуждаеше от причина, пищеше почти толкова силно, колкото майка си.

— Аз също не искам да си тръгвам — каза Джули. — Алекс, не ме карай да го правя.

Брат й изкрещя нещо на испански, което я накара да млъкне. Чарли взе Гейбриъл и започна да го утешава. Татко прегърна Лиза и започна да масажира гърба й, докато се успокои.

— Ще бъде само на сто и петдесет километра от тук — обясни баща ми, което някога означаваше: „Можем да я посещаваме през уикендите“, но сега беше по-скоро: „Не е дошъл краят на света“.

— Тя е единствената, която разбира — възрази Лиза. — Останалите само се преструвате. Джули знае какво изживявам, като не знам какво се е случило с родителите ми, със сестрите ми.

— Съжалявам, Лиза — каза Алекс. — Но се налага да я отведа. Хал, може ли да тръгваме?

— По-добре да го сторим — отвърна татко. — Лиза, скъпа, ще се върна довечера. Най-късно утре. — Баща ми целуна нея и Гейбриъл, след което прегърна Чарли и едва ли не избута Джули навън. Алекс му помогна да го стори.

Помислих си, че момичето ще се разплаче, но тя остана мълчалива, също като брат си. Имах смесени чувства. Знаех си, че ще ми липсва, и съжалявах за Джон и Лиза. Но също така бях развълнувана, че ще напусна Хауъл за първи път от цяла година. Бях сигурна, че когато Джули влезе в метоха, Алекс ще се съгласи да остане с мен.

Двамата бяха върнали дрехите ни вчера и бяха прибрали всичките си вещи в раниците си. Натоварихме спалните си чували отзад в стария ван. Ванът на мама и колите на Мат и госпожа Несбит не запалиха, когато татко ги пробва снощи. Мат така се ядоса на себе си, че се скара със Сил. Прекараха половината нощ, като си викаха един на друг.

Джон също беше полудял. Отиде до къщата на татко миналата вечер, за да си вземе сбогом, но мама не му позволи да отиде и тази сутрин. Брат ми стоеше свит на топка в ъгъла на трапезарията и се опитваше да не заплаче.

Времето беше чудесно човек да се махне за малко.

Шофираше татко, а аз стоях на мястото до него. Приличахме на истинско семейство, може би на разведен баща, който връщаше децата на майка им след дългия уикенд, който са прекарали заедно. Разбира се, бяхме двуезично семейство, тъй като разговорите между Алекс и Джули бяха провеждани шепнешком и на испански.

Дори на магистралата татко караше с петдесет километра в час. Двигателят ревеше и по едно време дори загря, така че се наложи да спрем и да го изчакаме да се охлади. Нямах нищо против. Всичко беше мрачно и сиво и не се забелязваха никакви признаци на живот, но въпреки това се вълнувах да съм далеч от дома, а и не бързах да се прибирам. Двамата с Алекс разполагахме с цялото време на света, за да бъдем заедно.

Втория път, през който татко спря, за да позволим на вана да се охлади, осъзнах, че това може да е последният ми шанс да се отдалеча на такова разстояние от дома ни. Мама никога нямаше да си тръгне от там — с постоянните доставки на храна, с тока, който идва почти всеки ден, и с всичките дърва, които са ни необходими, за да ни е топло. Сил може и да поиска да си върви (това беше едно от нещата, за които се караха с Мат миналата вечер), но Мат няма да зареже мама или някой от нас. Мисля, че ако татко и Лиза решат да си тръгнат, Джон ще иска да бъде с тях. Защо Лиза би искала да си тръгне, след като пътуванията са опасни за бебето?

Това пътешествие беше само за мен — летен лагер, колеж и меден месец, всичко в едно. Фактът, че щеше да завърши в метох, не можеше да помрачи вълнението ми. Никога не съм ходила в метох.

— Откъде научи за това място? — попитах аз, след като ми доскуча от опити да разбера какво си говорят Алекс и Джули. — От „Фреш Еър Фънд“ ли?

— Не — отвърна момчето. — Нашият свещеник ми каза за него преди година. Приемаха момичета, но тогава Джули беше прекалено малка.

Сестра му измърмори нещо на испански. Алекс й отвърна.

— Щом вашият свещеник го е одобрил, мястото трябва да е добро — констатира татко.

— Така е — съгласи се Алекс. — Затова Карлос каза, че ще е подходящо за нея.

— Ще има момичета на твоята възраст, Джули — каза баща ми. — Ще бъде чудесно за теб отново да имаш приятели.

— Джон ми беше приятел — отвърна момичето, което накара Алекс да избълва цял порой на испански.

Татко не му обърна внимание, вместо това изрече:

— Джон ще ти липсва. Всички ще ти липсваме.

— Така е най-добре — каза Алекс. — Джули отива на сигурно място. Господ ще се грижи за нея там.

— Това е успокояващо, съгласен съм — отвърна татко и наби спирачки. — По-добре да изчистим тези клони от пътя — каза той. — Не мога да рискувам да мина през тях.

— Аз ще ги махна — предложих аз.

Алекс се присъедини към мен. Татко се справяше доста добре в избягването на дупките, но пътищата бяха в ужасно състояние, бяха засипани с клони и други боклуци. През по-голямата част от времето не създаваха проблеми, но на периоди трябваше да слизаме и да ги разчистваме.

— Не бях наясно, че си знаел за метоха толкова дълго време — казах аз. Почувствах се по-добре, когато разбрах, че Джули е щяла да влезе в метоха преди година, ако е била достатъчно голяма тогава.

— Мястото е добро — каза момчето. — Сестрите ще се грижат за нея. Ще я обикнат.

— Ние я обикнахме — съгласих се аз.

Алекс кимна.

— Бяхте много добри с нея — констатира той. — Семейството ти беше много мило и с двама ни. — Момчето взе най-големия клон и го завлачи към едната страна на пътя, а аз разчиствах по-малките. Погледнах към предния прозорец на вана и видях, че татко се е обърнал назад и разговаря с Джули.

— Всичко ще е наред — изрекох нежно аз. — За Джули. За нас.

— Щях да те обичам вечно, ако имах тази възможност — каза Алекс.

— Можеш да го сториш — отвърнах аз и отчаяно ми се прииска да го прегърна, но всичко, което направих, беше да докосна набързо ръката му. За момент той я стисна.

Върнахме се във вана и татко продължи да шофира бавно през Ню Йорк. Алекс и Джули нямаше какво повече да си кажат на какъвто и да било език, а баща ми се отказа да говори, за да разведри обстановката. Виждах, че е разтревожен за автомобила, но не сподели нищо с нас.

Направихме един питстоп^[1], което буквално си беше точно това. Носехме малко храна с нас, но я пазехме за вечеря. Нищо не беше отворено, нито моловете, покрай които минавахме, нито мотелите, нито бензиностанциите. Спомних си как Мат беше срещнал Сил и се зачудих дали в мотелите се бяха настанили някакви хора, но нямаше никакви видими признаци на живот.

Изминахме разстоянието от сто и петдесет километра, без да се натъкнем на друга кола, а най-плашещото беше, че това изглеждаше напълно нормално.

— Трудно ми е да повярвам, че все още има хора наоколо — споделих аз. — Всички ли живеят в евакуационните центрове и градовете?

— Така изглежда, нали? — отвърна татко. — Въпреки това има много хора по пътищата. През някои дни не срещахме никой, но в други виждахме нови лица постоянно.

— Сил ми разказа, че имало банди от хора, които се събирали и разпръсвали — казах аз. — Предполагам, че вашата банда е останала заедно — всички вие и Чарли.

— Чарли беше спойката — обясни татко. — Не ни позволи да се откажем.

— Това е невероятно — казах аз. — Наистина е. Пропътували сте хиляди километри, за да се върнеш при нас, татко, а сега Джули отива в метоха, за който Алекс знае от година. Наистина е невероятно.

— Христос ни благослови — отвърна момчето.

— Да, така е — съгласи се баща ми.

Това се оказа краят на разговора.

Направихме още две почивки — едната, за да охладим двигателя, а другата, за да разчистим пътя, след което стигнахме до града. Като всичко останало, и той беше напълно пуст. Личеше си, че някога е бил очарователен град. Имаше антикварни магазини, пекарни с френски имена и чайни. Сега обаче се беше превърнал в призрачен град, също като Хауъл, само дето беше по-лошо, защото знаех, че в Хауъл поне има хора.

— Метохът се намира на Уитлок Лейн — обясни Алекс. — По Олбъни Поуст Роуд.

— Трябва да го намерим лесно в такъв случай — каза татко. — Названието „Олбъни Поуст Роуд“ се използва за най-големите улици в подобни градове, като Мейн стрийт. Ще видим къде ще ни отведе.

Отведе ни до квартали с безлюдни улици. Невероятното беше, или по-скоро изумителното, че видяхме табела за Нотбърга Фармс.

— Това е — провикна се Алекс. — Това е името.

Татко направи ляв завой и няколко километра карахме по Уитлок Лейн. Пътят беше в ужасно състояние и се наложи да спираме на два пъти, за да го разчистваме. Истинско облекчение беше да видим знак, на който пишеше „Нотбърга Фармс“.

Пред нас се откри поле. Можех да си представя колко красиво е било преди година — огромна зелена площ, заобиколена от ябълкова градина. Сега земята беше сива, а по дърветата имаше само няколко останали хилави листа.

Така беше навсякъде. Така беше и в Хауъл.

Слязох от вана и отворих портата. Татко подкара автомобила по алеята до метоха. Той представляваше една стара ферма с пристройки, хамбари и нещо, което приличаше на параклис.

— Не мисля, че има някой тук — сподели мнението си татко.

— Не — възрази Алекс. — Трябва да има. Питах за него в епархията на Луисвил. Беше отбелязано, че е отворен.

— Алекс, това е било преди месеци — каза баща ми. — Много неща може да са се случили оттогава.

— Влизаме — настоя момчето. — Няма да повярвам, че сестрите са изоставили това място, преди да го видя с очите си. Хайде, Джули.

Всички слязохме от вана. Алекс тръгна най-отпред и почука силно на вратата на фермата.

— Кой е? — чу се сърдит глас отвътре. — Сестра Грейс, ти ли си това?

— Не — отвърна Алекс. — Моля ви, отворете вратата. Доведох сестра ми, за да я оставя на вашите грижи.

Чухме стъпки, след което възрастна жена нервно отвори.

— Сестра Грейс ли ви изпраща? — попита тя.

— Не — отвърна Алекс. — Праща ни отец Франко от Ню Йорк. Може ли да разговаряме насаме, сестро?

— Съвсем сама съм — отвърна жената. — Сестра Грейс каза на сестра Ан и сестра Моника да отведат момичетата в Ню Йорк Сити и да останат там. Това беше през октомври, доколкото си спомням. Преди няколко седмици сестра Грейс каза, че ще е по-добре да потърси помощ за нас, така че двете със сестра Мери тръгнаха, а тук останахме само аз и сестра Хелън. Сестра Хелън почина преди три дни. Може да станаха и четири. Толкова е трудно да следя времето. Съвсем сама съм. Знаете ли къде е сестра Грейс?

— Не знаем, сестро — отвърна Алекс. — Но носим храна. Можем да ви я дадем.

— Това ще е много мило от ваша страна — каза монахинята. — Моля, влезте.

— Не се представихме — започна татко. — Казвам се Хал Еванс, а това е дъщеря ми Миранда, заедно с общите ни приятели Алекс и Джули Моралес.

— Аз съм сестра Полина — отвърна жената. — Отговарях за мандрата, но изклахме кравите още преди месеци. Нямахме с какво да ги храним. Месото им ни помогна да оцелеем до Великден.

Не можех да понеса всичко това.

— Ще донеса храната — казах аз, доволна, че мога да си намеря извинение, за да се отдалеча от монахинята и от къщата й. Вътре вонеше на смърт. Осъзнах, че вероятно сестра Хелън е още там и се разлага.

Беше ужасно. Спомних си как намерих госпожа Несбит в леглото й сутринта, в която почина. Оставих я там и претърсих къщата й за храна, за всичко, което можехме да използваме, преди да се върна у дома и да кажа на Мат, Джон и мама, че е умряла.

В този момент това ми се струваше най-правилното нещо. Сега се запитах що за чудовище съм била, как съм могла да преровя всеки сантиметър от къщата, като съм знаела, че едно любимо същество лежи мъртво в леглото си.

Взех храната от вана и бавно се затътрих към фермата. Явно вонята не понасяше на всички, защото бяха насядали на верандата и гледаха към пустото сиво поле.

— Толкова е приятно да имаш компания — чух да казва сестра Полина. — Не знам кога ще се върнат Грейс и Мери. Мина толкова много време. Ако бяха намерили помощ, трябваше да са си дошли досега.

— Заповядайте — казах аз и бутнах в ръцете й торбата с храна. — Това е всичко, което носим с нас.

— Толкова мило от ваша страна — благодари монахинята. — Сестра Хелън така щеше да се зарадва. Казваше, че не е гладна, но знаех, че не е така. В очите й го виждах, нали се сещате? Дори накрая, погледът й така и не се промени.

— Може би трябва да дойдете с нас, сестра Полина — предложи татко. — В дома ни в Пенсилвания.

— Много вежливо от ваша страна — отвърна монахинята. — Но Грейс ми възложи задачата да отговарям за метоха. Не мога просто да си тръгна.

— Сестра Грейс може и да не се върне — каза баща ми.

— О, ще го стори — отвърна сестра Полина. — Минаха само няколко седмици, а в днешно време нещата стават много бавно. Безпокоя се за Мери, когато тръгна, беше болна. Толкова много болести има. Сторихме какво можахме за хората в града, но толкова много умряха. Предполагам, че всички са напуснали досега, онези, които оцеляха. Носеха ни храна и дърва, но от доста дълго време не е идвал никой. Надявахме се, че по Великден ще дойде някой, но бяхме само четирите.

— Моля ви — каза татко. — Ще умрете, ако останете тук.

— Така или иначе, това ще се случи — отвърна сестра Полина. — Примирих се от доста дълго време с тази мисъл. — Монахинята се усмихна и видях, че това не е усмивката на една луда жена. Беше усмивката на жена, която не се страхуваше от смъртта.

— Ще останем с вас — каза Алекс. — Джули и аз. Докато сестра Грейс се върне.

— Алекс — възрази татко.

— Не, Хал — сопна се момчето. — Това е правилното решение за нас.

— Много мило от ваша страна да останете — започна сестра Полина, — но сестра Грейс не ми даде разрешение да отварям метоха за външни хора. Опасявам се, че трябва да откажа.

— Има ли нещо, което можем да направим за вас, докато сме тук? — попита татко.

— Разбира се — отвърна монахинята. — Хелън лежи в леглото си вече дни наред. Изглежда толкова смирена, но мисля, че ще е най-добре, ако я погребем. Не сте ли съгласни? Прах при праха.

— Можем да помогнем — съгласи се баща ми. — Къде можем да намерим лопати?

Сестра Полина се изправи и посочи към една от пристройките.

— Там е килерът, където държим инструментите — каза тя. — Хелън отговаряше за зеленчуковата градина. О, имаше природен талант за това. Тиквички, моркови, царевица. Цяло лято ядяхме онова, което произвеждаше в градината, а което не можехме да изядем, консервирахме. Беше чудесен живот. — Жената вдигна поглед към ябълковите дървета. — Тази година нямаме никаква реколта. Ако Бог е милостив, следващата година земята отново ще е плодородна.

— Бог е милостив — каза татко. — Вярвам в Неговата милост.

— Аз също вярвах — отвърна сестра Полина. — Предполагам, че един ден ще повярвам отново. В крайна сметка вие, хора, ми донесохте храна. А и ще ми помогнете с Хелън.

Баща ми кимна.

— Ще отнеме известно време — каза той. — По-добре да се захващаме. Хайде, Алекс.

— Може ли да се разходим наоколо? — попита Джули. — Чувала съм толкова много за фермата, че искам да я разгледам.

— Разбира се, скъпа — отвърна сестра Полина. — Ще ми простиш ли, че не мога да се присъединя към теб? Артритът ми се обажда тези дни. Мисля, че утре ще вали.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита ме Джули.

Всъщност изгарях от желание да я придружа. Така и не се отдалечихме много от фермата, но бяхме на достатъчно голямо разстояние, за да не можем да чуем какво си говореха останалите, а и те също не можеха да ни чуят.

— Няма причина ти и Алекс да не останете с нас — казах аз.

Джули поклати глава.

— Брат ми ще намери друг метох, в който да ме отведе — отвърна тя. — Някъде между тук и Охайо. Епархията в Питсбърг ще знае къде съществува такъв. След това ще отиде в манастир.

— Не се налага да го прави — казах аз. — Карлос няма да разбере.

— Причината не е само Карлос. Алекс иска да отиде в манастир.

Онова, което искаше той, бях аз. Нямаше как Джули да знае това или дълбочината на неговите чувства.

— Може би ще си промени решението — предположих аз. — Сама каза, че невинаги е искал да бъде монах.

— Така беше преди — отвърна Джули. — Алекс ми обясни решението си, когато бяхме в Кентъки. Каза ми, че Бог ме е поверил на него, и когато се увери, че съм в безопасност, в отплата ще му се посвети.

— Хората често променят мнението си — настоях аз.

— Не и Алекс. Дори когато не е прав, пак не променя мнението си.

В този момент осъзнах, че познавам брата на Джули по-добре от самата нея. Тя обаче нямаше да ми повярва, ако й кажех това, както аз нямаше да повярвам, ако Сил ми заявеше подобно нещо за Мат.

— Алекс те обича — казах аз. — Той иска само най-доброто за теб. Както и Карлос. Щастливка си, че ги имаш.

Джули поклати глава.

— Може и да ме обичат, но не ме искат — заяви тя. — Никой от тях не ме иска. Но това няма значение. Светата Майка ще се грижи за мен, докато стана достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си.

— Ние ще се грижим за теб — уверих я аз. — Мама, татко, Лиза и Чарли. И Джон. Ти си част от нашето семейство. Двамата с Алекс сте част от него.

— Ние нямаме семейство — отвърна момичето. — Вече не. Хайде. Трябва да се връщаме.

Позволих й да ме отведе до фермата. Когато стигнахме до нея, сестра Полина, татко и Алекс бяха клекнали и се молеха. Джули се присъедини към тях. Почувствах се неудобно да стоя права и да ги наблюдавам, но знаех, че щях да се почувствам още по-неудобно, ако се присъединя към тях.

Татко и Алекс отидоха долу и няколко минути по-късно се върнаха със сестра Хелън. Бяха я увили в одеяло, но това нямаше никакво значение. Очевидно им беше трудно да я носят и Джули, без да се замисля, отиде да им помогне. Нямах никакъв избор освен да направя същото.

Отнесохме сестра Хелън навън, а сестра Полина вървеше до нас. Татко и Алекс спуснаха нежно тялото в дупката, която бяха изкопали. Алекс, Джули и монахинята изрекоха няколко молитви, след което татко и Алекс запълниха дупката с пръст.

Не стояхме много след това. Все още беше рано, но небето беше започнало да се смрачава. Сестра Полина целуна всички ни, докато се сбогуваше с нас и ни благодари. Обеща да разкаже на сестра Грейс за нашето посещение, когато тя се прибере в метоха. Всички знаехме, че това никога няма да се случи.

Бяхме на пътя не повече от два часа, когато ванът спря. Можехме да го усетим как умря.

Татко излезе навън, вдигна капака и се престори, че знае какво прави. Алекс се присъедини към него. Приличаха на истински мъже и изглеждаха глупаво. Върнаха се в автомобила едва когато навън заваля.

— Ще спим във вана — обяви татко. — Ще тръгнем на сутринта.

— Колко далеч се намираме? — попита Джули.

— Бих казал на около шейсет и пет километра — отвърна баща ми.

— Това са два дни пеша — констатира Алекс. — Три, ако времето остане такова лошо.

— Можем да се справим — вдъхна му кураж татко. — Ще се приберем до четвъртък.

Никой от нас не каза нищо, но всички знаехме, че ни очакват два дни тежко ходене без абсолютно никаква храна. Колкото повече вървим, без да ядем, толкова по-тежко щеше да става придвижването.

Ето ни и нас. Дъждът плющи върху тавана на вана. Татко стои зад волана, взира се през предния прозорец, вероятно си мисли за Лиза и мама и колко разтревожени са те. Алекс и Джули са отзад и си шепнат яростно на испански. Бях си взела дневника и една от светещите химикалки за всеки случай и сега седя в пътническото място и записвам всичко. Колкото повече мисля за това, което се случи, толкова по-малко се тревожа за онова, което ще се случи.

 

 

28 юни

Лагеруваме в денонощния магазин на една бензиностанция. Разположили сме се в него, няма никаква храна (проверихме навсякъде), покривът тече и всички прозорци са счупени. Тоалетната работи, така че се чувствам, все едно сме в Рая.

Спряхме, преди да се стъмни, защото Джули започна да кашля. Бездруго не знаех колко далеч мога да стигна.

Татко каза, че сме изминали доста голямо разстояние днес и смята, че се намираме на около трийсет километра от дома ни. Трябва да се приберем до утре вечерта.

— Искам да ви кажа колко много се гордея с вас — каза той. — Преди година имах три деца. Сега имам седем. Светът е пълна каша и имате пълно право да сте ядосани и изплашени, но нещата ще се оправят. Вие ще ги поправите.

— Ще дадем най-доброто от себе си — обеща Алекс.

Татко се усмихна.

— Животът е пълна помия — каза той. — Смяташ, че знаеш какъв ще бъде утрешният ден, правиш си планове, всичко е наредено и тогава се случва невъобразимото. Животът те хваща неподготвен. Винаги така прави. Но в лошото винаги има примесено и добро. То е там. Просто трябва да го разпознаеш.

Целите ми крака са в мехури от ходенето. Тялото ми се тресе от студ, глад и изтощение. Страхувам се, че никога вече няма да видя дома ни, както и от това, че ако стигна до него, никога вече няма да го напусна.

Знам, че татко е прав, когато казва, че в лошото винаги има примесено и добро. Само дето не мисля, че разполагам с мъдростта да го разпозная.

 

 

29 юни

Все още сме в Ню Йорк, но вече сме близо до границата. Прекарваме нощта в една празна къща. В нея има легла, възглавници и одеяла.

Татко и Алекс отидоха да потърсят някакви колела или кола с останало в нея гориво. Започнах да фантазирам, че ще намерят някаква храна. За съжаление, когато се върнаха, не носеха нищо.

През по-голямата част от сутринта беше мъгливо и с всичката пепел наоколо, чувството беше, все едно че дишаме кал. Налагаше се да си правим почивка след почивка, тъй като кашляхме прекалено тежко, за да продължим напред.

Миналата нощ имах ужасен кошмар и днес не можех да го изтрия от ума си.

Сънувах, че се намираме в денонощния магазин на бензиностанцията и аз, Джули и татко се бяхме сгушили в спалните си чували. Само Алекс беше буден. Първо отиде при Джули и я накара да изпие две от хапчетата. След това насили и татко да изпие две от тях.

Когато дойде при мен се опитах да се освободя от хватката на спалния чувал, но се намирах в капан. Не можех да помръдна тялото си. Чувствах се толкова безпомощна, когато Алекс приклекна до мен. Той нежно повдигна главата ми и я постави в сгъвката на ръката си. Против волята си изпитах премазваща нужда да съм до него и когато той се наведе и ме целуна, приветствах устните му, устата му, доказателството за неговата любов, докато не усетих приспивателните върху езика му.

Събудих се. Цялата треперех. В помещението влизаше достатъчно светлина през счупените прозорци, за да мога да видя лицата на останалите. Дори в съня си, това на Алекс изглеждаше разтревожено.

Обичам го. Обичам чувството да го обичам. Обичам допира му и спомена за допира му. Толкова дълго време смятах, че няма да имам никой, когото да обичам, а сега имам него. Всеки ден, който прекарваме заедно, е един неочакван ден.

Тази нощ Алекс спи в съседната на моята стая. Желая го толкова силно. Искам стената между нас да изчезне и да останем сами, да бъдем заедно, да станем едно цяло.

Тогава съмненията ми ще изчезнат. Кошмарите ми ще си отидат.

Всичко, което ще съществува, ще бъдем Алекс и аз.

Две тела. Едно сърце.

 

 

30 юни

У дома сме.

Хортън е мъртъв.

Плача прекалено много, за да мога да пиша.