Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (13)

13

20 юни

Първият официален летен ден.

Проверих термометъра и той показваше почти петнайсет градуса по Целзий. Тогава започна да вали и не спря.

Джон прекара целия ден в цупене. Както и аз. Мат и Сил останаха в тяхната стая, но се съмнявам да са се цупели.

Не знам дали Алекс и Джули са тръгнали. Той беше толкова решен, но времето е ужасно.

Мога да отида до къщата на госпожа Несбит и да проверя, но не исках Алекс да разбира, че ми пука за него. При положение че още беше там. Макар че вероятно вече го нямаше, защото е пълен идиот, който ще изведе сестра си дори и в ураган, ако брат му му е казал да направи така.

Последното живо момче в Америка може да върви по дяволите, не ми пука. Само дето ми пука и вероятно вече е там.

 

 

21 юни

Все още вали.

Чарли се отби, за да обсъждат мистериите си с мама.

— Алекс и Джули още не са заминали — каза той. — Джули започна да кашля. Чудехме се дали имаш някакъв сироп за кашлица.

Мама даде всичко, с което разполагахме, на Джон и той хукна да бяга към къщата на татко с него. Върна се късно след вечеря.

 

 

22 юни

Трети ден не спира да вали. Джон каза, че Алекс и Джули още не са тръгнали.

Предположението ми е, че и камъни да паднат от небето, ще заминат утре. Ще се радвам. Не за Джон, чието сърце ще е разбито, или за Джули. Нито пък за Алекс, защото не ми пука какво изпитва той.

Ще се радвам за себе си. Веднъж Алекс да си тръгне и повече няма да мисля за него. Ще го захвърля върху могилата от тела и ще забравя, че някога съм го познавала.

Защо не? Той вече ме е забравил.

 

 

23 юни

Спря да вали. Цялата земя е в кал.

— Не виждам как ще тръгнат в тези условия — каза мама на Мат, Джон и мен, докато закусвахме с ориз и фасул. — Метохът е на сто и петдесет километра от тук. Това са четири дни пеша.

— Може да си намерят колела по пътя — предположи Мат.

— Но може и да не намерят — каза мама. — И кой знае къде ще спят. Трябва да изчакат земята да изсъхне, преди да тръгнат.

Това беше достатъчно за Джон. Той стана и избяга от масата.

— Надявам се да са тръгнали — каза Мат. — Колкото повече стоят, толкова по-трудно е за Джон. А и така ще се радвам никога вече да не виждам Алекс.

— Защо говориш така? — попита мама.

— Той е паразит — отвърна брат ми. — Опасен е, когато сече дърва. Винаги се тревожа, че може да отреже някой от пръстите си или от моите. Не мисля, че някога е вършил физическа работа през живота си. Само седи, чете и яде от храната ни. Която, така или иначе, скоро ще свърши.

— Благодарение на Алекс имаме храна — отбелязах аз. — Той беше онзи, който я намери, и измисли начин да я пренесем до тук. Той беше онзи, който искаше да претърсим цялата къща. — Спомних си полуизядения човек и потреперих.

— Чудесно е, че намерихте всичката тази храна — съгласи се Мат. — Но това няма да се случи отново. Междувременно Алекс яде от малкото, което имаме. А и не ми харесва как си играе с татко.

— Той не си играе с татко — сопнах се аз. — Татко го обича. Има разлика.

— Защо го обича татко тогава? — попита Мат. — Не е заради нещо, което прави.

— Не знам — отвърнах аз. — Но татко обича и Сил, а тя също не прави нищо.

— Миранда — скара ми се мама, но беше прекалено късно.

— Да не си посмяла да говориш по този начин за съпругата ми! — изкрещя брат ми. — Тя се отказа от всичко, за да е с мен!

— За да яде от храната ти, имаш предвид! — изкрещях в отговор и аз. — За да има покрив над главата си и хора, които да се грижат за нея!

Бяхме седнали на пода около печката на дърва. Брат ми посегна към мен.

— Мат, престани! — изпищя мама и мисля, че точно това го стресна и го накара да се възпре. Станах и избягах от слънчевата стая, надолу по пътя към къщата на госпожа Несбит.

Мат е най-големият ми брат. Постоянно се карахме, когато бяхме по-малки. Но винаги знаеше кога да спре.

Мисля, че този път нямаше да спре.

Алекс стоеше отвън, гледаше към небето и към калта. Хвърлих се право в ръцете му и преди да мога да си поема въздух, вече се целувахме. Този път я нямаше яростта. Само глад и нужда.

— Не — каза той. Поне си мисля, че каза това. Знаех, че не си го измислям.

— Остани с нас — помолих го аз. — Не ме изоставяй.

— Налага се — отвърна той. — Джули не може да остане тук. Трябва да си вървим.

— Не искам да го правите! — проплаках като петгодишно дете.

Алекс ме целуна и вече не се чувствах на пет. Не бях сърдито дете, чиято играчка някой е взел. Бях жена, а това беше мъжът, когото исках и когото губех.

Стояхме, прегърнали се един друг, и не желаехме този момент някога да свърши, защото когато това се случеше, животът ни заедно също щеше да приключи. Целувките ни станаха по-задълбочени, ръцете ни изследваха още и още, давахме всичко от себе си в този единствен момент.

 

 

24 юни

Мат отиде да цепи дърва. Настоя Джон да бъде с него.

Мама и аз изчистихме къщата. Чарли се отби, за да ни покани на неделна служба и вечеря.

— Как е Джули? — попита мама.

— Малко по-добре — отвърна Чарли. — Сиропът за кашлица като че ли помогна. Хал убеждава Алекс да останат до вторник. Да се надяваме, че времето ще е по-хубаво тази седмица.

— Ще отида да я видя как е — обявих аз. — Мамо, има ли нещо, което искаш да занеса?

— Не мисля — отвърна майка ми. — Дадох им всичкия сироп за кашлица.

— Добре, аз отивам да я проверя как е. — Не звучах достатъчно убедителна дори и в моите уши.

Когато стигнах, Лиза си играеше с Гейбриъл. Разбира се, в момента, в който ме видя, най-малкият ми брат започна да плаче.

— Алергичен е към мен — казах аз и Лиза се засмя.

— Просто му се спи — отвърна тя. — Джули си почива. Алекс е в гостната, ако искаш да го видиш.

— Може — съгласих се и тръгнах да прекосявам къщата възможно най-нормално. Единственото, което желаех, беше да се хвърля в прегръдките му. Вероятно Алекс желаеше същото, защото ми направи знак да съм тиха. Измъкнахме се през предната врата и избягахме надалеч от къщата.

— Това не е правилно — изрече Алекс, докато се прегръщахме. — Трябва да спрем.

— Спирането не е правилно — отвърнах аз и го целунах, за да докажа гледната си точка.

Той се отдръпна.

— Миранда, чуй ме. Не можем да продължаваме. Тръгвам си след два дни. Никога повече няма да те видя. Трябва да приемеш действителността.

Забавно е. Това е единственото, което слушам от седмици насам, как Алекс и Джули ще си тръгнат. Може би защото говорят и говорят, и говорят за това, но така и не осъществяват намеренията си, спрях да го вярвам.

— Ами ако Джули не е готова? — попитах аз. — Ами ако все още е болна следващата седмица?

— Не може да е — отвърна Алекс. — Трябва да я заведа при сестрите, докато мога. Трябва да е с хората, които могат да я защитят.

— Ти ще я защитиш — казах аз. — Ние ще го сторим. И не смей да използваш Карлос като извинение вече. Той е на хиляди километри от тук. Ти си тук. Аз съм тук. Обясни ми защо метохът на Джули и отвеждането й там са по-важни от теб и мен. Защото се опитвам да разбера, Алекс. Чувам те да изричаш думите, но не разбирам значението им.

Той ме целуна и докато стояхме прегърнати, усетих колко несигурен беше дали да се открие пред мен колко е изплашен.

— Всичко е наред — уверих го. — Просто ми кажи.

Алекс ме погледна право в очите и за пореден път видях всичкото страдание в погледа му.

— Ню Йорк беше много зле — обясни той. — Всеки ден си мислиш: „По-лошо от това не може да стане“, и в следващия момент става по-лошо. Видях неща, сторих някои неща… неща, за които не искам да узнаваш.

— Можеш да ми споделиш всичко — казах аз, но той ме прекъсна.

— Обичам те заради това, което мислиш, но грешиш — отвърна Алекс. — Не можеш да си представиш какво беше. Карлос не успя да разбере. Той замина за Тексас в самото начало и Морската пехота му осигури храна, убежище и защита.

— Джули виждала ли е тези неща? — попитах аз.

Той кимна.

— Въпреки това е оцеляла. Аз също мога. Алекс, не се дръж така, все едно искаш да ме предпазиш. Не това искам от теб.

— Не мога да те предпазя — отвърна той. — Не мога да предпазя никого. Даже не мога да сторя онова, което ми поръча Карлос, и да отведа Джули в метоха. Дъждът ме спира. Ти ме спираш.

Целунах го с надеждата, че дарът на любовта ще успее да облекчи страданието му. Вместо това той се пречупи.

— Няма да позволя Джули да страда — зарече се Алекс. — Опитах са да обясня на Карлос, но не успях. Миналото ни тежи прекалено много.

— Джули няма да страда — казах аз. — Не и ако остане при нас.

Момчето поклати глава.

— Нямаш контрол над тези неща — рече той. — Никой няма. Не и върху онова, което може да се случи. Остана ми само един начин, по който да спася сестра си. Всичко друго, което опитах, се провали.

— Какъв е този начин? — попитах аз, като предполагах, че ще каже вярата или молитвите, или Църквата.

Алекс си пое дълбоко въздух.

— Хапчета — отвърна той. — Приспивателни. Имам шест от тях. Взех ги от Ню Йорк. Пазя ги за нея.

— За да може да спи? — попитах аз.

— За да не се събуди никога вече — отвърна Алекс.

— Шест хапчета няма да са достатъчни — казах го така, все едно вярвах, че той ще се засмее на това колко съм глупава, и нищо друго няма да има значение, освен самите нас.

— Две ще са напълно достатъчни — заяви Алекс вместо това. — Ще са достатъчни, за да й спестя онова, което ще последва.

— Защо? — попитах аз. — Защо би направил нещо такова?

— Може да настъпи време, в което животът да е по-лош от смъртта за Джули — отвърна Алекс. — Ще разбера, когато това време настъпи. Моля се да разбера.

— Убийството е престъпление — възразих аз.

— Вече нищо не е престъпление — отвърна той. — Няма полицаи, няма затвори. Грях е, за който ще бъда проклет вовеки. Но ще съм си заслужил проклятието. Заслужавам го и сега.

— Не е вярно — сопнах се аз. — Ти обичаш Джули. Обичаш и мен. Как може да бъдеш проклет за това, че обичаш?

— Любовта не е достатъчна — заяви Алекс.

— Трябва да бъде — казах аз, докато стисках треперещото му тяло в прегръдките си. — Любовта е нещото, в което вярвам, Алекс. Любовта е нещото, което ни пази.

 

 

25 юни

Миналата нощ сънувах, че някой позвъни на вратата и когато я отворих, се оказа, че на прага стои Алекс. Беше лято и той държеше букет от маргаритки.

— Джули вече е монахиня — съобщи той. — Както и Карлос. Омъжи се за мен, Миранда.

Няма да пиша какво се случи по-нататък в съня ми, в случай че някой някога види това. Нека просто кажа, че беше най-хубавият сън, който някога съм имала.

Когато се събудих, си помислих, че нещата наистина можеха да се случат така. Не че Джули и Карлос щяха да се замонашат. Но ако Алекс се увереше, че Джули е добре, може би щеше да се върне за мен. Знам, че ме обича. Това трябваше да има някакво значение.

Алекс ме убеди, че за Джули е по-добре да отиде в метоха. Ненавиждам факта, че е взел живота й в собствените си ръце. Знам, че никога няма да й стори нищо лошо. Но не трябва да се тревожи толкова много за нея. Поел е грижата за Джули през последната една година, би я поел до края на живота си, освен ако Карлос не му каже да не го прави.

Може би не е правилно да си мечтая, че Алекс и аз ще бъдем заедно, ако сестра му бъде приета в метоха. Може би е грешно да го мисля, след като знам, че Джули не иска да ходи там.

Но Карлос е онзи, който взема решенията, и той е прав, че сестра му трябва да бъде някъде в безопасност, където той и Алекс винаги могат да я намерят. А и Джули може да се грижи за себе си. Ще остане в метоха колкото е необходимо и след това ще е свободна да прави каквото си поиска. При положение че може. При положение че някой от нас може.

Реши ли проблема с Джули, Алекс ще остане при мен. Не можем да бъдем заедно, докато сестра му е тук. Но когато отиде в метоха, той ще може да остане с мен завинаги.

Искам Алекс. Искам любов. Знам, че и той иска същото.

 

 

26 юни

Джон и Сил отидоха до къщата на татко тази сутрин. Мама каза на Джон, че ако Алекс няма нищо против, двамата с Джули могат да приберат храната ни от града.

Чувствам се странно около Сил, след като се скарахме с Мат. Не мислех, че й е казал какви думи сме си разменили, но не можех да съм сигурна. Почувствах облекчение, когато каза, че отива при Лиза, за да четат Библията.

Планирах да отида да видя Алекс за последен път, но преди да успея да си измисля някакво извинение, се появиха татко, Алекс и Мат. Мат беше отишъл да сече дърва, така че усетих, че става нещо важно.

За момент си помислих, че баща ни ще ни сподели, че е забранил на Алекс да тръгва, а Алекс ще се вразуми и ще се съгласи да остане.

— Исках да говоря с вас — започна татко, като имаше предвид мама и Мат според мен, но не ми каза да напусна, затова останах. — Без да има много хора около нас.

— Тръгваме си утре — съобщи Алекс. — Кашлицата на Джули се оправи. Благодаря ви за сиропа, госпожо Еванс. Определено помогна много на сестра ми.

— Радвам се — отвърна мама. — Радвам се, че Джули отново е добре.

— Знаете какъв е планът на Алекс — започна татко. — Също така знаете, че не го одобрявам. Лиза е много разстроена, а и Джон не е по-добре.

— Знам колко е разстроен Джон — съгласи се мама, — но ще го преживее с времето.

— Ще се наложи — каза Алекс. — Прекалено дълго останахме.

— Метохът се намира на сто и петдесет километра — съобщи татко.

— Вървели сме и на по-далечни разстояния. И при по-лошо време.

— Може и така да е — съгласи се баща ми. — Но сега не е задължително да го правите. Ванът е в гаража. С две двайсетлитрови туби с гориво.

— Да не си полудял? — сопна се Мат. — От нас се предполага да се откажем от вана ли? Той е нашият начин да се махнем от тук, татко. Не можем да го дадем на някакви непознати.

— Алекс намери вана — отбелязах аз. — И горивото.

— Ти също беше с него — отвърна брат ми. — Нямаше да ги открие без теб. Колкото са негови, толкова са и наши, но нашата нужда е по-сериозна.

— Трябва да се засрамиш от себе си, Мат — каза татко. — Джули е още дете.

— Както и Джон. Това не те възпря да ни изоставиш.

— Спрете — изкрещя мама. — И двамата. Веднага.

Алекс никога не беше чувал този тон от мама. Вероятно бяха минали години, откакто и татко не го беше чувал.

— Алекс, напълно решен ли си ти и Джули да заминете утре? — попита майка ми. — Знаеш колко много свикнахме с вас. Въпреки това си тръгвате?

— Да, госпожо Еванс — отвърна момчето. — Утре рано сутринта.

— След като Джули се установи, какво смяташ да правиш? — попита мама.

— Има един францискански манастир в Охайо — отвърна Алекс и Мат се изкикоти.

— Матю, престани веднага — изкрещя майка ми.

— Мамо — възпротиви се Мат. — Вече не съм дете.

— Тогава спри да се държиш като такова — скара му се тя и се обърна отново към Алекс. — Значи, планът ти е да отидеш на сто и петдесет километра на североизток, след което да прекосиш Пенсилвания, за да стигнеш до Охайо. Говорим за стотици километри.

— Стигнахме до тук от Тексас — отвърна момчето. — Мога да стигна от Ню Йорк до Охайо.

— Няма да е същото — отбеляза татко. — Колкото по̀ на север отиваш, толкова по-малко хора има там.

— Лято е — каза Алекс. — По-топло е. Ще се справя.

— Добре — съгласи се мама. — Изборът е твой, а ние не сме ти родители. Джули е онази, за която се тревожа. Защо не я откараш до Охайо, след което ще върнеш вана на път за обратно?

— Какво те кара да мислиш, че ще се върне? — попита Мат.

— Ще го върне — изкрещях аз. — Знам, че ще го стори.

Всички се вторачиха в мен.

— Имам му доверие — отвърнах с треперещ глас. — Можем да му се доверим.

— Алекс, ще ни дадеш ли честната си дума, че ще ни върнеш вана, когато се увериш, че Джули е в безопасност? — попита мама.

— Аз не приемам честната му дума — възпротиви се Мат. — Тя не е достатъчна. Говорим за нашите животи все пак. Ако татко не иска да се грижи за Миранда и Джон, аз ще го сторя.

— Аз ще закарам Алекс и Джули — предложи баща ни. — Ще ги откарам до метоха и след това ще се върнем двамата с Алекс.

— Ще използвате всичкото гориво — отбеляза Мат. — Ванът сигурно гори като змей.

— Не може ли Алекс да вземе една от колите? — попитах аз. — Тази на Мат или на госпожа Несбит? Доста по-бързи са, а и ванът ще е тук, ако ни притрябва.

— Чудесна идея, Миранда — похвали ме татко. — С двайсет литра в лека кола ще стигнем по-далеч, отколкото с четиридесет литра във вана. Ще използваме едната от тубите, а другата ще оставим тук за всеки случай.

— Струва ми се справедливо — съгласих се аз и погледнах сърдито към Мат. — Алекс може да използва своята половина от горивото, а моята ще остане тук.

— Сигурни ли сме, че колите все още работят? — попита мама.

— Не ги ли припалвахте от време на време? — учуди се татко. — Толкова много време, а не сте включвали двигателите?

— Каква съм глупачка — отвърна мама. Изглеждаше като ударена от гръм. — Хал, въобще не помислих. Съжалявам.

— Мислех си, че мога да разчитам на теб — обърна се татко към Мат.

— И аз си мислех, че мога да разчитам на теб — отвърна брат ми. — Явно и двамата сме били в грешка.

Ненавиждах всичко това. Ненавиждах всеки момент. Това бяха хората, които обичах най-много, и хората, от които зависех.

— Може би колите все още работят — казах аз. — Няма как да разберем, преди да ги пробваме. Ако не работят, Алекс може да вземе вана. Отстъпвам му моята половина от бензина. Може би татко ще успее да намери още гориво на връщане от там.

— Ако ванът се окаже, че е всичко, което имате, Джули и аз не можем да го вземем — каза момчето. — Ще вървим пеша. Ще намерим велосипеди по пътя, може би друга кола. Ще се оправим някак си.

— Не — възрази мама. — Въздухът е ужасен, а Джули не трябва да стои навън повече от необходимото. Хал, ако ти закараш Джули и Алекс, кога смяташ, че ще се върнеш? Утре вечер?

— Може би — отвърна татко. — Или в сряда следобед. Така ще можем да се уверим, че Джули е наред. А и няма как да знаем в какво състояние са пътищата.

— Лиза и Гейбриъл могат да останат при нас — предложи мама. — Ако така ще се чувстват по-добре.

— Не, ще се оправят — отвърна баща ми. — Чарли ще се грижи за тях. Джон може да прекара нощта у дома.

— В такъв случай всичко е уредено — заключи майка ми. — И не искам да чувам и дума повече от вас. — Тя погледна първо към Алекс, а после и към Мат.

— Миранда, искаш ли да дойдеш с нас? — попита татко. — Ще ми е приятна компанията ти, а смятам, че на Алекс и Джули също.

— Да — побързах да отговоря, преди някой друг да каже „не“ вместо мен.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита мама. — Сто и петдесет километра. Изглеждат ми доста.

— Моля те, мамо — примолих се аз. — Никога не ходя никъде. Позволи на Мат и Джон да отидат сами при реката. Аз ще бъда във вана с татко.

Майка ми се подвоуми.

— Алекс, имаш ли нещо против? — попита тя.

— Не, мадам — отвърна момчето. — Мисля, че за Джули ще е по-леко, ако Миранда дойде с нас. За Хал също.

— Прав е — съгласи се татко. — Ще облекчи болката от загубата на Джули.

— Значи, ще се върнете до сряда? — попита мама. — Двамата с Миранда?

— Не виждам причина защо не — отвърна татко. — Може да се върнем и утре вечер.

Мат поклати глава.

— Това не ми харесва — сподели той.

— На мен също — съгласи се мама. — Но всичко е наред. Миранда може да отиде.

Станах и я прегърнах, след което прегърнах и татко. Когато се отскубнах от него, ръката ми докосна тази на Алекс.

Двамата щяхме да сме заедно, помислих си аз. Щяхме заедно да се уверим, че Джули е в безопасност, и след това той щеше да осъзнае, че ми принадлежи.