Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (12)

12

15 юни

Тази сутрин Лиза дойде много разстроена.

— Алекс каза, че ще отведе Джули утре — сподели тя. — Миранда, ти си единствената, която той слуша. Моля те, говори с него.

Не знам откъде хората си мислят, че бих могла да повлияя на Алекс. Мат слуша Сил, а Джон — Джули, но слушането свършва дотук.

Въпреки това обещах на Лиза да опитам.

Излязох навън и отидох до мястото, където момчетата сечаха дърва.

— Чудех се дали мога да ви отнема Алекс за няколко часа — казах аз, любезно и нормално. — Искам да претърся малко къщи, а мама не желае да ходя сама.

— Добра идея — съгласи се Мат. — Алекс, нямаш нищо против, нали? Двамата с Миранда извадихте голям късмет миналия път.

— Наистина е добра идея — каза Алекс.

Мисля си, че сеченето и цепенето на дърва нямаше да са от нещата, които щяха да му липсват в манастира.

Върнахме се до къщата и взехме колелата си. Денят беше сравнително топъл, едва ли не беше задушно, затова се движехме бавно.

— Никакви далечни селски къщи този път — казах аз. — Хайде да опитаме във „Фреш Медоус“ вместо това.

— Добре — отвърна Алекс.

Хм, това беше лесно. Може би беше в добро настроение. Или просто не обичаше да става свидетел на полуизядени тела повече, отколкото исках аз.

Когато бях малка, си мечтаех да живея във „Фреш Медоус“. Намира се в другия край на града, на около десетина километра от нашата къща, където живеят докторите и адвокатите. Или по-точно живееха, преди всичко да се случи.

— Хубави къщи — каза Алекс, докато преминавахме през един вече счупен прозорец. — Богатите хлапета са живели тук, а?

— Няма богати в Хауъл — отвърнах аз. — Но по-заможните хлапета живееха тук.

— Вашата къща ми харесва повече — сподели момчето. — Напомня ми за моя дом. Всички се прескачахме там. Бяхме доста пренаселени.

Представих си, че домът на Алекс, Джули и Карлос е бил някакъв мръсен апартамент, в който постоянно се крещи на испански и се раздават шамари.

— Къде се е намирал домът ти? — попитах аз.

— Уест Енд авеню и Осемдесет и девета — отвърна спътникът ми.

Фантазията ми за занемарения апартамент отиде по дяволите. Всъщност там отидоха повечето от представите ми за Алекс и Джули. На човек би му струвало много повече пари да живее на Уест Енд авеню и Осемдесет и девета, отколкото на „Фреш Медоус“.

Алекс долови изненадата ми.

— Баща ми беше домоуправителят — обясни той. — Не получаваше кой знае колко, но ни позволиха да живеем в апартамента в мазето, точно до пералното и котелното.

— Оу — отвърнах аз. — Не се учудвам, че нашата къща ти напомня за дома.

Алекс се засмя.

— Не исках да прозвучи така — отвърна той. — Апартаментът беше хубав. Само дето беше претъпкан и много шумен.

Тръгнахме да оглеждаме къщата заедно и вземахме нещата, които ни харесваха. Обясних на Алекс за козметичните чанти и той се изуми от шампоаните и сапуните за пътуване, които намерихме. Претърсихме три къщи, всяка от които вече беше проверена, вероятно повече от веднъж. Въпреки това във всяка имаше по нещо, което можехме да използваме, а и двамата се насладихме на тихата и приятна обстановка.

— Днес няма храна — казах аз. — Никакви скъперници в този квартал.

— Не — съгласи се Алекс. — Богатите не гладуват.

— Дали има специални места за тях, какво мислиш? — попитах аз. — Виждал ли си такива?

— Има градове убежища — заяви спътникът ми. — Но са скрити. Дори Карлос не успя да открие такъв.

Сил беше споменала, че камионите ходели до градове убежища. Шофьорите им трябва да знаят къде се намират, даже Морската пехота да не знаеше.

— В достатъчна безопасност сме и тук — казах аз. — Имаме храна и покрив над главите си. Джули също ще е в безопасност, ако й позволиш да остане с нас.

— Не — отвърна Алекс. — Утре си тръгваме.

— Защо? — едва ли не пропищях аз. — Чарли ще остане. Той също е част от семейството, колкото си и ти.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Алекс. — Точно поради тази причина Джули трябва да си върви. Колкото и да повтаряте, че тя е част от семейството ви и я обичате, това не е вярно. Тя е моя сестра и на Карлос, а не твоя.

— Карлос го няма тук — сопнах се аз. — Ние обаче сме. Ти също можеш да останеш. Двамата можете да останете при нас.

— Не — отвърна Алекс. — Карлос ни каза какво трябва да направим и ние ще го сторим.

— От теб наистина ще стане чудесен монах — заявих аз. — Покорството ти е невероятно.

— Нямам представа какъв монах ще излезе от мен. Даже не знам дали братството ще ме приеме.

— Чакай малко — сопнах се аз. — Ще зарежеш Джули при някакви монахини и след това ще отидеш в Охайо с минималната надежда да станеш монах? Сериозен ли си?

— Точно поради тази причина не ти казах нищо — отвърна Алекс. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Не е честно — заявих аз. — Може и да не разбера, но няма откъде да знаеш, че ще е така. Може да знаеш латински и висша математика и как да палиш кола без ключ, но не знаеш нищо за мен. Не мисля, че знаеш нещо за някого, освен за себе си.

Алекс се огледа наоколо към онова, което някога е било много приятна дневна, но сега беше едно покрито с прах и счупени стъкла помещение.

— Ще ти кажа какво знам — започна той. — Навсякъде има само смърт. Мислиш си, че онази купчина с тела е най-лошото, което съм виждал? Или трупът с кучето до него? Това не е нищо. Всеки ден от изминалата година съм виждал по-лошо. Прекарах доста време в размисли защо Бог ме е оставил жив, след като толкова много хора умряха по ужасен начин и съвсем сами. Хора, по-добри от мен или от онова, което някога ще стана. Доста време си мислех, че съм жив, за да защитавам Джули, но всеки план, който съставих за нея, се провали. Сега се осланям на решението на Карлос. Ако Бог се покаже милостив и дари на Джули защитата, която аз не мога да й дам, ще отида в Охайо и ще моля францисканците да ме приемат, за да мога да посветя остатъка от живота си в служба на Христос и Църквата. Това е всичко, което знам, Миранда. Всичко.

Алекс се беше разплакал. Дни наред не знаех дали може да се усмихва, а сега научих, че може да плаче.

— Остани до вторник — помолих го аз. — Отиди в града и вземи храната. Направи това заради татко и Лиза, става ли?

Момчето си пое дълбоко въздух и избърса сълзите от бузите си.

— Вторник? Днес какъв ден е? — попита то.

— Не съм сигурна — признах си аз, но после преброих назад до миналия понеделник. Така се ориентираме по времето: от понеделник до понеделник. — Днес е четвъртък. Предстои ни един дълъг уикенд.

— Добре — каза Алекс. — Ще заминем във вторник. Без повече уговорки.

— Обещавам — съгласих се аз, но почувствах проблясък на надежда.

Май Алекс наистина ме слушаше.

 

 

16 юни

Сутринта отворих една от консервите с кучешка храна и сложих малко в купичката на Хортън. Когато проверих тази вечер, не я беше докоснал.

Преди няколко дни Джон поиска разрешение да даде на котката ни малко карагьоз. Имахме толкова много храна в къщата, че мама се съгласи, но животното не я близна даже.

Постоянно слабее. Все още изглежда добре, може да се качва по мебелите и в скутовете ни. През по-голямата част от времето спи, но той принципно спи много.

Надявах се, че когато всички се изнесат, особено Гейбриъл, Хортън ще започне да яде отново. Бях наясно, че почти не се храни, тъй като преди да дойдат го хранех аз, когато Джон го нямаше.

Когато Джули е в къщата, средният ми брат постоянно е отнесен. Принципно прекарва свободното си време с нея, независимо дали тук, или в дома на госпожа Несбит. След два дни тя ще си тръгне, освен ако Алекс не промени решението си, и тогава ще се наложи Джон да се изправи пред онова, което се случва с Хортън.

Ако може. Ако въобще някой от нас може.

 

 

17 юни

Чарли се появи точно както правеха някога съседите и ни покани на неделна служба, след която щеше да има вечеря.

Сил каза „да“ веднага и Мат кимна. Джон обеща, че ще дойде, ако се моли с Алекс и Джули, и Чарли му отговори, че няма никакъв проблем, че всъщност двамата са се надявали Джон да се присъедини към тях.

Останахме мама и аз. Аз се съгласих повече заради вечерята, отколкото заради молитвите. Мама помисли и накрая каза, че не й се отварят много възможности да остане сама в къщата, така че, когато се появи такава, предпочита да я сграбчи и да се възползва от нея.

— Можеш да се присъединиш към нас за вечерята — предложи Чарли. — Няма да е същото без теб.

— Ще си помисля — отвърна мама, което всички знаехме, че означава „не, благодаря“.

Постоянно сновем от едната до другата къща. Джули идва в нашата всяка сутрин за уроците си с Джон, а Джон доста честичко вечеря в дома на татко. Сил отива в тяхната къща за четене на Библията. Мама ме праща, за да им занеса нещо, или Алекс идва и носи нещо за нас, а Чарли и мама са сформирали свой собствен литературен клуб. Единият от тях чете мистерии, след което ги дава на другия и после ги обсъждат заедно.

Чарли винаги идва в нашата къща, за да види мама. Мама никога не отива там. Не мога да преценя дали защото не иска да вижда къщата на госпожа Несбит препълнена с други хора, или защото иска да избягва татко и Лиза. Може би си мисли, че те не искат да я срещат. Едва ли й е лесно на мама да са толкова близо до нея, но вероятно тя си мисли, че и на тях им е също толкова трудно да са близо до нея.

Минаха само няколко дни, откакто се преместиха. Може би следващата седмица мама ще ги посети.

 

 

18 юни

Четиримата отидохме до къщата на госпожа Несбит тази сутрин и веднага се разпръснахме, когато стигнахме там. Джон влезе в стаята за гости, където Алекс и Джули си бяха направили малък параклис, а Мат, Сил и аз останахме в кухнята, където бяха всички останали.

Татко беше преместил масата на госпожа Несбит обратно в кухнята и всички седнахме около нея за молитвена служба. Това правеше нещата да изглеждат малко по-нормални и на мен ми харесваше.

Някой щеше да започне да пее песен и който я знаеше, се присъединяваше към него. Помолих ги да изпълним „Вземи ръката ми, мили Боже“, тъй като беше любимата на баба. Последваха няколко молитви, а Сил сподели за смирението, което изпитва, откакто приела Христос за неин спасител. Предполагам, че това се беше случило след като богинята на Луната Диана се оказа такава некадърница.

Чарли водеше службата, ако човек можеше да я нарече така. Каза, че напоследък е мислил доста за Ной и семейството му, какво ли са били за тях тези четиридесет дни и четиридесет нощи. Самите те смятали, че са последните хора на земята. Всички щели да произлязат от тях, но само ако оживеели, и трябвало да вярват в Бог, че ще успеят.

— Обзалагам се, че зайците не са се безпокоили за това — каза Чарли. — Те просто са правили онова, което правят зайците. Нашето проклятие и благословия е да помним миналото и да знаем, че има бъдеще.

Мъжът се пресегна и докосна Лиза с дясната си ръка, а Сил — с лявата.

— Миналото ни го няма — каза той. — Но бъдещето ни се намира в тази къща. Малкият Гейбриъл, който спи спокойно в креватчето си. Децата, които Сил ще износи. Както и Миранда, и Джули. Техните бебета, родени и неродени, са божият дар за бъдещето, както е бил кивотът.

Татко стисна ръката на Лиза. Мат от своя страна тази на Сил. Аз се почувствах като част от нещо и в същото време бях самотна.

Алекс, Джули и Джон се присъединиха към нас и татко и Лиза ни сервираха вечеря. В кухнята беше пренаселено и нямаше места за всички ни около масата. Татко, Мат и Алекс ядяха прави до мивката.

Никога досега не сме си организирали неделни вечери. Неделите бяха за лека атлетика, фигурно пързаляне и бейзбол. Но дори с основно ястие говежда пастърма, тази неделна вечеря беше специална.

— Трябва да се връщам при мама — заявих аз.

— Ще те изпратя до вас — каза Алекс.

Струваше ми се странно да съм навън, без да изпитвам нужда от палто. Също така ми се струваше странно да вървя с момче до себе си. Още по-странно и ужасно беше да си спомня, че само след два дни това момче щеше да замине и нямаше никога вече да го видя. Алекс и Джули щяха да са като всички останали хора, които са били част от живота ми и след това са ме изоставили.

— Промени ли решението си? — попитах аз. — Да оставиш Джули тук?

— Не — отвърна момчето. — Да не си мислеше, че ще го сторя?

Поклатих глава.

— Въпреки това се надявам. Надявам се и ти да останеш.

— Тръгваме си във вторник — заяви той. — Така е по-добре за всички. Ще има повече храна за вас.

— Благодаря ти, че си толкова благороден — заядох се аз. — Но предпочитаме да сме гладни и с теб.

Алекс се засмя. Изненадва ме всеки път, в който го прави.

След което ме изненада отново.

— Ти щеше да си моето момиче мечта — заяви той. — Преди. Красива и умна, и забавна, и мила.

— Не е нужно да съм — отвърнах аз. — Имам предвид да съм мечта. Аз съм тук. Ти си тук. Защо ще си ходиш?

— Защото така е най-добре — каза той. — Може би не и сега, в този момент, но ще е по-добре в бъдеще.

— Подлудяваш ме — скастрих го аз. — Ти. Чарли. Всички. Говорите за бъдещето така, все едно ще имаме такова.

— Трябва да вярваш в бъдещето — настоя Алекс. — Иначе няма смисъл да си жива.

— Лесно ти е да го кажеш! — изкрещях аз. — Ти имаш вярата си, църквата си. Аз не вярвам в тези неща. Може би някога съм вярвала, но не и сега.

Помислих си, че Алекс ще ми се разгневи, но той не го направи.

— Не е нужно да вярваш в Църквата — обясни той. — Или дори в Бог. Повярвай, че хората могат да променят нещата.

— Не — отвърнах аз. — Не съм убедена в това вече. — Спомените ми за мъртвия човек и кучето му се завърнаха в главата ми. — Всички сме безпомощни — заявих аз. — Нищо не можем да направим. Няма нищо, на което да се доверим.

— Довери се на утрешния ден — каза Алекс. — Всеки ден от твоя живот се е превърнал в утрешен ден. Обещавам ти, че ще има утре.

— Ти вярваш ли в утрешния ден? — попитах аз.

— Налага се. За доброто на Джули.

— Но не вярваш в нас — констатирах аз. — Не вярваш, че ще се грижим за нея.

Алекс ми отговори с мълчание.

— Ти също нямаш доверие на нищо — заявих аз. — Не и наистина. На твоя Бог, на твоята църква, на твоето утре. Даже не вярваш на Карлос. Просто правиш онова, което ти е казал, защото така е по-лесно.

— Не е вярно — сопна се Алекс. — Ти не разбираш.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но не ми пука. Не съм момиче мечта. Аз съм истинско човешко същество с истински чувства. Как да се доверя на утрешния ден? Той ме ужасява. Всяка сутрин се събуждам изплашена и си лягам изплашена, и всички тези утрешни дни, които преживявам, са напълно еднакви. Глад, страх и самота. Също като теб, като всички. Само дето ти си по-лош, защото, когато те молим да споделиш нашия глад, страх и самота, ти ни обръщаш гръб. Може да съм самотна, изплашена и гладна, но не съм се отказала от онези, които обичам. А ти си го сторил. Или може би никога не си обичал никого. Може би целият ти живот е изпълнен единствено с мечти.

Алекс ме сграбчи. Знаех си, че ще го направи. Знаех си, че ще ме целуне, и той ме целуна, а аз му отвърнах. Само дето не беше целувката на момичето мечта. Не беше целувка от любов или дори вълнение, не беше като никоя преди.

Имаше толкова много гняв в нея. В моята също. Споделихме я като електрическо напрежение и когато се отдръпнахме един от друг, и двамата треперехме.

— Съжалявам — каза той. — За всичко. — Зажестикулира енергично, все едно поемаше отговорността за цялата ужасна изминала година.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Всичко беше просто мечта.

Извървях останалата част от пътя до къщата ни сама.

 

 

19 юни

Бях нервна, че някой може да предложи аз и Алекс да отидем до града, за да приберем нашата храна, но в крайна сметка отидоха татко и Джон.

Алекс и Джули дойдоха тази вечер, за да ни благодарят за нашето гостоприемство и да се сбогуват. Джули приличаше на развалина, а и Алекс не изглеждаше по-добре, и когато си тръгнаха, Джон се затвори в стаята си и оттогава не е излизал.

Ще ми се Алекс вече да си е тръгнал. Ще ми се никога да не си тръгва.