Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (11)

11

12 юни

Джон и Джули заминаха с колелата към града, за да вземат нашата храна. Джули предложи да отидат с вана и мама едва не получи удар.

Когато се върнаха, носеха със себе си дванайсет торби.

— По една за всеки от нас — съобщи Джули. — Включително и за Гейбриъл. И една допълнителна за Лиза.

Имаше по-малко във всяка торба, отколкото получавахме принципно, но въпреки това беше много мило от тяхна страна да пратят допълнителна дажба за Лиза и да дадат такава за Гейбриъл. С всичката храна в къщата, никоя от която още не ни е отровила, хранителните продукти от града са нещо като добавка за нас.

Невероятно е. Има достатъчно храна за всички нас.

— Не знам как да го направим — започна мама, — но нека си организираме пир довечера.

— Имаш предвид нещо като парти? — попита Джули.

— Точно това имам предвид — отвърна майка ми. — Лиза, имаш ли нещо против да направим парти в слънчевата стая?

— Чудесна идея — съгласи се съпругата на татко. — Защо не преместим матраците си и не постелим одеяла, ще е същото, все едно сме на пикник.

— Миранда, отиди и кажи на момчетата, че днес трябва да се върнат по-рано — нареди мама. — Алекс също, разбира се. Джули, качи се горе и кажи на Сил.

— Парти — изрече татко, когато му казах. — Чудесна идея. Имаме много за празнуване. Бракът на Мат, прибирането ни у дома, преместването ни у госпожа Несбит и естествено, храната.

Мат съвсем не изглеждаше толкова развълнуван, а Алекс се чувстваше неудобно, но баща ми не забеляза всичко това. Той винаги беше обичал партитата.

Чарли, Сил и аз замъкнахме матраците на татко и Лиза в трапезарията. Лиза отведе Гейбриъл със себе си в кухнята, докато забърсвах здраво пода на слънчевата стая. Джули и Чарли прескочиха до къщата на госпожа Несбит, за да донесат сребърните й прибори и чаши. Ние ядяхме на смени, така че досега нямахме нужда от сервиз за десетима.

Тъй като вече трети ден нямаме хранително отравяне, разполагахме с много отворени консерви, с които да се храним. Включително риба и ориз към тях.

Токът също ни оказа своето съдействие, като прекара почти цялата нощ с нас, така че в добавка към приготвеното на печката на дърва използвахме и микровълновата фурна. Нямаше как да сготвим за десетима наведнъж. Затова първо получихме по няколко глътки от зеленчуковата супа, разделихме си по някоя и друга хапка спанак и гъби, след което последва основното ястие от ориз, карагьоз и зелен фасул. Всички получихме по две сухи смокини за десерт.

След вечерята започна партито. Обикновено прекарвахме вечерите заедно в слънчевата стая, в единия ъгъл се четеше Библията, в другия се играеха шах и карти, но основната идея на партитата е да се играят същите игри, само че всички заедно. Чарли предложи да започнем с шарада.

— Какво е шарада? — попита Джули.

Имам усещането, че Алекс също не знае, но ако трябва да бъда честна, съмнявам се Джон да има представа какво е, а и аз никога не съм играла на тази игра. Чарли обясни, че трябва да изиграваме имена на песни, филми или книги, след което се разделихме на два отбора — момичета срещу момчета. Момчетата отидоха в кухнята, за да измислят заглавията си, а ние, момичетата, останахме в слънчевата стая, за да подготвим нашите. Гейбриъл беше почетно момиче. Мама пожертва един лист хартия, за да напишем заглавията си на него, а Джон дари за вечерта бейзболната си шапка на „Филаделфия Филис“ на момичетата, където да слагат листчетата си, а на момчетата шапката си на янките. Накрая Чарли обясни на всички ни как да разделяме думите на срички и да закриваме ухото, когато казваме „думата е“.

Оказа се трудна задача да измислим имената. Все пак търсим нещо, което да затрудни другия отбор, но в последно време нито съм гледала много филми, нито съм чела много книги. А и всички песни ми се струваха прекалено лесни. Всяка от нас измисли по две имена, сложи ги в шапката и заиграхме.

Първи беше Алекс и той изтегли избора на мама с „Малки жени“, който се оказа прекалено лесен. Лиза беше следваща и тя изтегли заглавието на Мат — „Бдение над Финеган“, което беше невъзможно за разгадаване, макар мама да си призна, че е опитвала да го прочете някога.

В крайна сметка това нямаше никакво значение, защото независимо дали се справяхме добре (татко и Сил бяха най-добри в изиграването на нещата, а мама най-добра в разгадаването им), беше голяма забава. Струваше ми се, че е минало толкова дълго време, откакто за последно съм правила нещо глупаво. Имам предвид преднамерено глупаво.

Играхме, докато токът не спря, но тъй като никой не искаше да приключваме, Сил се качи горе и донесе старата китара на Мат.

— Сама се учих — сподели тя. — Все още не съм много добра.

Определено беше по-добра от Мат. Брат ми получи китарата за четиринайсетия си рожден ден, свири на нея, без да спре цели три дни, след което повече никога не я погледна.

Сил засвири акорди и Чарли запя. Съвсем след малко всички се включихме. Оказа се, че Джули има хубав глас, и на светлината от свещите и печката можех да видя, че лицето на Алекс грееше от гордост. Което ме накара да го харесам отново, поне за минута-две.

След като приключихме с опустошаването на всяка една песен на „Бийтълс“, за която се сетихме, Чарли каза на Сил:

— Искам да се науча да свиря на китара. Преди пръстите ми бяха прекалено дебели. Имаш ли нещо против да се уча с теб?

— Никак даже — отвърна съпругата на брат ми. — Даже ще е забавно.

— Аз също искам да се науча — намеси се Джули. — Може ли да започнем от утре?

— Няма никакъв смисъл — възрази Алекс. — Тръгваме си до ден-два.

— Не искам да си ходя — сопна се сестра му. — Искам да остана при Хал, Лиза и Гейбриъл. — Момичето млъкна за миг. — И при Чарли. И при Джон.

— Останахме прекалено дълго тук — отвърна Алекс. — Знаеш какъв е планът, Джули. Няма какво да обсъждаме.

— Не е честно! — провикна се сестра му. — Никой не ме пита какво искам аз!

Бих написала в дневника си какво отговори Алекс, но нямаше как, тъй като го изрече на испански. Не разбирах какво си казват, но не можех да сбъркам тона.

Мат и аз също сме се карали, но никога не сме звучали толкова зле. Скандалите, които си спретвахме с него, бяха заради това кой да стои на компютъра, или да не се пречкаме в краката си. Той беше зъл. Аз бях истинска напаст. Карахме се за подобни неща и с Джон.

Но каквото и да си казваха двамата Моралес, беше много по-сериозно и по-гневно. Предполагам, че така протичат скандалите между братя и сестри, които нямат родители да ги възпират.

За миг се притесних, че Алекс може да удари Джули, но явно само си въобразявах, тъй като той не се беше приближил и на сантиметър до нея. Вероятно беше казал нещо много лошо, а Джули беше отвърнала с нещо още по-лошо, защото момичето се обърна, избяга от помещението и затръшна вратата след себе си.

— Ще замръзне навън — притесни се Лиза.

— Няма — отвърна Алекс. — Ще се оправи. Нека се охлади малко.

Вероятно момчето усети, че всички сме се вторачили в него.

— Съжалявам — извини се той. — Тя не иска да си тръгва. Но това е правилното решение.

— Така ли е наистина? — попита татко. — Знаеш колко много обичаме Джули. Тя е част от семейството ни. Ще бъде в безопасност с нас.

Алекс поклати глава.

— Знам, че всичко, което казваш, е истина, Хал, и съм ти благодарен. Засега има храна и всички се чувствате в безопасност. Но нещата ще се променят прекалено бързо.

— Дори да си тръгнем, ще я вземем с нас — обеща татко. — Винаги ще има дом, докато е с нас.

— За това трябва и вие да имате дом — възпротиви се Алекс. — Той ще трае, докато храната не свърши. Не, решението вече е взето и смятам, че е правилно, дори Джули да не мисли така. Независимо какво ще се случи, вярвам, че Църквата ще я защитава.

Което щеше да е повече от това, което Алекс правеше за нея, като я остави да избяга навън без палто. Станах, взех едно и излязох навън.

Джули стоеше до гаража, близо до мястото, на което се намирах аз, когато мама ме изрита от нас. Само дето валеше дъжд през онази нощ, така че аз страдах повече тогава. Ухилих се, че излязох победителка от турнира на мъчениците.

— Донесох ти палто — съобщих и подадох връхната дреха на Джули.

— Благодаря ти — отвърна тя и го облече. — Какво прави Алекс? Обяснява ви колко е чудесна Църквата ли?

— Горе-долу — кимнах. — Би ли останала с нас? Дори брат ти да замине?

— Аха — отвърна Джули. — Но той няма да ме остави. Карлос каза, че трябва да отида в метоха. Разказахме му за него и той не успя да се сети за друго място, на което да остана, така че стигна до заключението, че трябва да отида там. Отвърнах му, че не искам, но той каза, че въпреки това се налага. Алекс каза, че Карлос е прав.

— Жалко, че не сте успели да намерите чичо ти и леля ти — казах аз. — Алекс ми разказа за тях, как е можело да останеш при тях, докато той работи на петролните полета.

— Не искахме да живеем в Тълса — отвърна Джули. — Щях да съм слугиня на братовчедите ми. Мислиш си, че Гейбриъл плаче много? Той не е нищо в сравнение с тях. А Алекс ще е много по-щастлив в манастир, отколкото на някое петролно поле.

— Манастир? — учудих се аз. Не мисля, че някога бях изричала тази дума на глас. — Алекс иска да отиде в някакъв манастир?

— Не ти ли е казал? — попита Джули. — Мислех си, че ти споделя всичко. Мислех си, че те харесва толкова много, че ще промени решението си.

Едва не избухнах в смях. Последното живо момче в Америка, което се озова в къщата ми, се оказа, че иска да става монах. Май това доста добре описва целия ми живот.

— Не ме харесва толкова много — отвърнах аз. — А и никога не ми е казвал подобно нещо.

— Не това искаше той — започна Джули. — Имам предвид, преди. Искаше да стане президент на Съединените щати. Обзалагам се, че можеше да се случи. Толкова е умен и работи през цялото време. Но след като се видяхме с Карлос, Алекс каза, че ще ме заведе в метох, а той ще отиде в манастир. Има един францискански в Охайо, който все още е отворен. Аз никога няма да стана монахиня обаче. Ще остана колкото се налага и след това ще се върна тук. Ако ви няма, ще се опитам да ви намеря.

— Никъде няма да ходим скоро — уверих я аз. — Мама не иска да напускаме, а откакто татко, Лиза и бебето могат да останат в къщата на госпожа Несбит, те също нямат причина да си ходят.

— Хората си тръгват — каза Джули.

Знаех, че е права, макар да не можех да си представя ние да се насочим нанякъде в скоро време.

— Заминем ли, ще те уведомим — отвърнах аз. — Обещавам ти.

— А аз ти обещавам, че ще замръзнеш без палтото си тук навън — чух гласа на Чарли, който вървеше към нас. — Може да е средата на юни, но е много студено.

— Не чак толкова — отвърнах аз и взех палтото си от ръцете на мъжа, бях му изключително благодарна за жеста. — Температурата определено е над много студено.

— Права си — съгласи се Чарли. — Вероятно е поне четири-пет градуса. — Мъжът се засмя. — Едно време мразех горещото време — обясни той. — Само като дишах, и започвах да се потя. Сега си мисля единствено за горещите летни нощи и как бих дал всичко за една от тях.

— Какво? — попита Джули. — Какво би дал?

Чарли се засмя отново.

— Не знам — отвърна той. — Със сигурност никой от вас, а друго нямам. Май не мога да правя бартери, а?

— Някога си мислех, че звездите винаги ще бъдат на небето — сподели Джули. — Искам да кажа на село. Там прекарвахме летата в семействата на „Фреш Еър Фънд“^[1] и винаги ги имаше. Даже разполагах с картичка, на която бяха нарисувани големи, странно изглеждащи звезди.

— „Звездна нощ“ — отвърнах аз. — Това е картина на Винсент ван Гог. Виждала съм я в един музей в Ню Йорк. Ти си от Ню Йорк, нали, Джули? Виждала ли си я?

— Не — отвърна момичето. — Но съм ходила в музеи. По време на една училищна екскурзия посетихме Националния исторически музей. Гледахме динозаврите с часове.

— Динозаврите са изчезнали — казах аз. — Също като звездите.

— Звездите са си там — намеси се Чарли. — Крият се зад облаците от пепел, но все още са си там.

— Не вярвам на нищо, което не мога да видя — възразих аз.

— Не е нужно да си виждала Бог, за да вярваш в Него — каза Джули. — Можеш да Го почувстваш, заедно с La Santa Madre^[2] и светците. Както можеш да почувстваш слънцето, макар да не можем да го видим вече.

— Не мога да видя звездите и определено не мога да ги почувствам, така че спрях да вярвам, че са там — отвърнах аз. — Те вече не съществуват за мен.

— Погледни на нещата от този ъгъл — започна Чарли. — Мислиш ли, че има живот на другите планети?

— Аха — отговорих аз. — И се надявам да си прекарват по-добре от нас.

Чарли се засмя.

— Добре тогава — каза той. — Представи си принцеса Лея^[3] на нейната планета или някой клингон^[4], или някое създание с осем очи и четири мозъка. Каквото и да е, то е там, навън в горещата юнска нощ, и гледа към десетките хиляди звезди в небето. Нашето слънце е една от тях. То може да го види по-добре от нас и му е измислило име, както ние сме измислили имена на другите звезди. Но принцеса Лея не знае, че стоим тук и гледаме там, където бяха звездите преди. Това означава ли, че ние не съществуваме, само защото тя не може да ни види?

Никога досега не се бях замисляла за това: всички живи същества на всички останали планети във Вселената не знаят за нашия живот и нашите страдания, както и ние не знаем за техните.

Зачудих се колко ли момчета тийнейджъри бяха останали и колко от тях искаха да станат монаси и се засмях.

Чарли последва примера ми, а след нас се разхили и Джули. Вероятно всеки от нас се смееше на нещо различно, но нямаше значение. Бяхме живи, бяхме заедно и някъде на юнското небе имаше звезди.

 

 

13 юни

Денят за преместване.

Разбира се, валеше.

Мама остана у дома, за да гледа Гейбриъл, а останалите от нас мъкнехме багажа към къщата на госпожа Несбит. Храна, одеяла, чаршафи, дрехите, които всички споделяхме. Много книги.

Не повярвах, докато татко не се върна за Гейбриъл. Но те наистина се бяха изнесли. Макар и само надолу по пътя.

Останахме само петима и е толкова тихо наоколо.