Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (9)

Девета глава

— О, скъпа, но с какво си облечена?

Заковах се в средата на гостната и зяпнах. Мислех, че съм се справила доста добре с избора на тоалет — беше много класически. Беше винтидж рокля, дълга до земята, от тъмносиня коприна, с дълбоко остро деколте на гърба и с изключително съблазнителна по мое мнение дупка на пъпа отпред. Точно като Джулия Робърт в „Бандата на Оушън“. Очевидно бях пропуснала нещо. Джени и Сейди също копираха Джулия Робъртс, обаче те бяха почерпили вдъхновението си от епохата на „Хубава жена“. Сейди се беше натъкмила в чифт кожени панталони, които създаваха впечатление, че се е топнала в масло от кръста надолу, а горната част на ансамбъла й завършваше с разголено розово потниче. Джени беше в същата червена бандажна рокля на Леже, с която беше и на коледното си парти, само че този път не знам защо роклята изглеждаше някак си по-къса и по-стегната по тялото й. Сигурно бе заради високите обувки с остри върхове, които бе обула. Те изобщо не изглеждаха коледно.

— Изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение — отбеляза Сейди, докато очертаваше устните си с яркочервено патронче с кристали „Сваровски“. — Само че на моето погребение не идвай така — няма да те пуснат!

— Имаш ли предвид някоя конкретна дата, та да си изчистя ангажиментите за нея? — изрекох с най-милия тон на света.

— Анджи, скъпа, роклята е много красива — побърза да се намеси Джени, избутвайки ме обратно към стаята ми. — Проблемът обаче е, че си излязла с нож насред престрелка. Това е Лас Вегас! Трябва да бъдеш малко по-разкрепостена!

— Ама гърбът мие почти гол! — изтъкнах очевидното.

— Така си е — съгласи се приятелката ми, като ме потупа по рамото. — Вярно е. Е, я да видим сега какво друго си взела?

Погледнах към гардероба си и се смръщих.

— Не съм много сигурна, че ще намериш нещо, което е „по-Вегас“ — промърморих.

Джени си пое дълбоко дъх и отвори вратата на гардероба.

— Аз съм виновна — промърмори под носа си. — Трябваше да ти помогна за багажа.

— Какво им е на дрехите ми, а?

През последните осемнайсет месеца под вещото ръководство на Джени изучавах усърдно изкуството на пазаруването. И мислех, че се справям добре. Напоследък почти не й се обаждах, докато си купувах нещо, а през последната година тя ме изпрати обратно вкъщи да се преоблека само веднъж — и то не беше по моя вина. В Ню Йорк изискана рокля означава нещо съвсем различно. Джени ме искаше в коктейлна рокля. И ме облече като Дороти от „Вълшебника от Оз“. Разменихме си реплики. Но за този уикенд гардеробът ми беше безупречен. Бях събрала една представителна колекция от винтидж блясък, множество дълги поли с изкусителни цепки (чета достатъчно модни списания, за да знам, че сега са на мода), копринени блузи, шапчица с блясъчета, която бях открила в „Бийкънс“ и няколко чифта много красиви сандали с каишки.

— Просто не са достатъчно тесни, не са достатъчно бляскави и не са достатъчно готини! — отсече зад гърба ни Сейди, намъкнала се, без да я усетим. — Всъщност те са точно като теб!

Нямам. Думи.

— Не исках да те обидя — промърмори тя и напусна стаята ми.

— Не се и съмнявам — подвикнах след нея.

— Просто… може би имат нужда да бъдат приведени в по-Вегас стил — побърза да замаже положението Джени, но аз си останах все така нацупена. Не исках моите спомени от Вегас да бъдат свързани с шотове текила, платени от нахални мъже. Исках да пия мартини с тузарите. Може би проблемът ми бе най-вече в това, че исках да се върна назад във времето.

Но преди да бях успяла да направя дори и едно предложение, Сейди се върна в стаята ми, вдигнала победоносно блестящи сребърни ножици, които размаха пред мен. С блестяща усмивка на красивото си лице.

— Проблемът е разрешен! — обяви и ме боцна с остриетата им.

Божичко, тя възнамерява да ме убие! Затворих очи и покрих лицето си с ръце. Не можех да повярвам, че ще си замина по този начин. Заколена от супермодел за престъпления срещу модата. Но вместо да ме наръга, тя падна на колене и сряза близо метър от долната част на роклята ми.

— Хей! — потупах главата й като бясна котка, но тя просто продължи да си реже. И когато се изправи, хванала триумфално метри коприна в ръката си, усетих лек повей на вятър в долните си части.

— Доста по-добре — отбеляза Сейди, отстъпвайки назад, за да ме огледа. — Не идеално, но много по-добре. Е, сега може ли вече да ядем?

— Не ми е приятно да го признавам, Анджи — намеси се и Джени, отстъпвайки крачка назад, така че се изравни с новия дизайнер, — но сега изглеждаш зашеметяващо!

Скръствайки отвратено ръце на гърди, аз се запътих неохотно към гигантското огледало в един от ъглите на стаята си, за да огледам щетите.

Мамка му! Наистина изглеждам зашеметяващо.

— Непрекъснато ти повтарям да си показваш краката! — занарежда Джени, опитвайки се да изчетка Сейди. И макар да си давах сметка, че и така роклята изглежда добре, изпитвах буквално физическа болка от ентусиазма й. Защото тя бе съсипала красивата ми рокля! Аз можех просто да се преоблека, за бога! Колко луд трябва да си, за да срежеш красивата рокля на човек, докато той е още в нея?! Толкова луд, че да оформиш задната й част така, че да прилича на… онова, дето излиза от задните части. — Изглеждаш страхотно! — прошепна приятелката ми, хвана ме под ръка и ме поведе към вратата на стаята. — Освен това сега виждам и невероятните ти обувки!

— Твоите невероятни обувки — отговорих, стараейки се да не гледам на кръв към главата на Сейди. — Които ти си на косъм никога повече да не видиш, Джен!

* * *

Когато Джени каза, че имаме планове за вечеря, предположих, че става въпрос за някое малко ресторантче в хотела. Затова с не малка тревога видях как Сейди се изстрелва като вихрушка от асансьора и се настанява в чакаща навън лимузина, сякаш това й беше втора природа. Което вероятно беше точно така.

— Къде отиваме? — попитах Джени, докато тя се сгъваше в кожените седалки, сякаш правеше това всеки ден, докато Сейди крещеше в блестящ сребърен айфон. Нямах представа, че правят сребърни айфони.

— На вечеря — повтори тя. — Просто се опитай да се отпуснеш, скъпа. Знам, че понякога Сейди може да бъде малко… извън очакваното, но иначе е забавна. Стига да не обръщаш внимание на надменността й.

— Тя е надменна? Нямах представа — подметнах подигравателно.

— Просто има нужда от истински хора около себе си — отбеляза Джени, отстоявайки своето. — Винаги е много трудна, когато се върне от поредната фотосесия. Представи си да бъдеш заобиколена по цял ден от задници, които те бутат и блъскат от едно място на друго и ти казват какво трябва и какво не трябва да правиш. Ако бях на нейно място, щях да бъда десеторно по-зле от нея.

Като добра приятелка първата ми реакция беше да й заявя да млъкне и да й кажа, че никога не би могла да бъде такава. Но знам, че нямаше да бъде вярно. Тя би била непоносима.

— Ще бъдеш чудовище — преведох на глас мислите си.

— Абсолютно вярно — отбеляза Джени, отпусна се назад в кожената седалка и кимна. — Абсолютно. Вярно.

* * *

В мига, в който колата се включи в движението на Лас Вегас Стрип, прекалено много неща грабнаха вниманието ми, за да имам сили да споря. Да съзерцаваш бляскавите светлини на Вегас от прозореца на хотелската стая бе едно, а да бъдеш насред тях — съвсем друго. Все едно се движиш през средата на неонов снежен глобус, който е в постоянно движение, постоянно разтърсван от нечия невидима ръка. Едва не хванах морска болест от вълните светлинни реклами, просветващи билбордове и обещания за богато бъдеще.

— Не е ли удивително? — прошепна Джени и опря нос о затъмненото стъкло до мен. — Не ти ли харесва?

— Да, много — отговорих и очите ми паднаха върху първия сватбен параклис, точно когато изричах думата „да“.

— Имаш чувството, че докато си във Вегас, нищо лошо не може да ти се случи. Сякаш времето е спряло — изрече Джени, останала без дъх. — Ще изкараме най-страхотния уикенд на света, Анджи! Всичко ще бъде наред. Имам предвид животът и… всичко останало.

Не бях много сигурна дали дава обещание, или отправя заплаха, но и в двата случая…

— Кого се опитваш да убедиш? — попитах.

— И кой би се нуждал от убеждаване? — Тонът й беше бодър и типичен за нея, но отражението й в тъмните стъкла беше изопнато и напрегнато. — В света на Джени всичко е добре. Работа — добре. Мъж жребец — добре. Лишаване от въглехидрати — добре.

Да бе. Защото точно така говорят хората, когато всичко им е наред.

— Всичко наред ли е? На работа например?

— Ъхъм — промърмори тя, без да измества поглед от нещо в близката далечина, което не виждах.

— А със Зиги?

— Разбира се. Какво ще искаш за вечеря?

Аха! Опитва се да ме разсее чрез обещанието за храна. Значи наистина нещо не беше наред. Преди можеше и да мине, но вече не.

— Джени, какво става?

Тя се обърна към мен с ведра усмивка, отръсквайки проблемите от лицето си.

— Вегас, скъпа! — притисна ме тя в мечешката си прегръдка и ме събори по гръб. С крака във въздуха, бикини на показ, директно по гръб.

— Анджела! — обади се Сейди, която вече беше приключила с разговора си по телефона. — Мисля, че майка ми носи същото бельо като теб.

Това не беше комплимент.

* * *

Вечерята в „Палмите“ премина относително напрегнато. Аз изядох всичко, което сложиха пред мен. Джени изяде и изпи всичко, което сложиха пред нея. Сейди се концентрира върху пиенето. Ресторантът беше изумителен — всичко наоколо блестеше, от блестящите стени до повърхностите от неръждаема стомана. Дори и тапицерията на столовете ни беше от хлъзгава сребриста кожа. Или по-точно — платинена. Всичко беше платинено. Сейди и Джени пасваха перфектно на обстановката. А аз, дори и в преправената си рокля, се чувствах като монахиня. Очевидно утре ще трябва да се постарая повече. Ако бях в Ню Йорк, щях да бъда напълно доволна от вида си. Тук обаче се нуждаех от нещо повече. Както изглеждаше, щеше да се наложи да преодолея страха си от обличането.

— Ще ми се да можех да ям като теб — отбеляза Сейди, докато поставях в уста втората си голяма хапка добре изпечена пържола. — С удоволствие бих се освинвала при всеки удобен повод.

— Направо не мога да си представя как би се справил стомахът ти с твърда храна — отговорих аз. — Ако се налага да я задържиш в теб, разбира се.

— На човек понякога се налага да прави жертви заради мечтите си — отбеляза Сейди, протегна ръце над главата си и изви елегантния си гръб. А после, без никакво предисловие, допълни: — Джен ми каза, че скоро ще те изритат от Щатите, защото не ставаш. Как вървят нещата в тази посока?

„Джен“ се задави с коктейла си, изплю част от него на масата и се разкашля.

— Анджела държи всичко под контрол — изплю накрая, като притисна салфетка до покритите си с гланц устни. — Нали така, Анджи?

— Да, всичко е под контрол — излъгах, готова да заложа всичките си пари за хазарт (общо трийсет и шест долара) на това, че Сиси Спенсър и Сейди Никсън са най-добри приятелки.

— А аз казах ли ти, че Ерин ще си има бебе? — като добър дипломат, Джени измести темата на разговор колкото бе възможно по-далече от оригиналната. Но вече беше твърде късно. Сейди очевидно бе решила да стигне до челен сблъсък.

— Аууу, Ерин ще си има бебе, така ли? — изрече, но очите й нито за миг не се откъснаха от моите. — Толкова вълнуващо. И теб те повишават. И ходиш с онзи сладур. На всички им се случват хубави неща. А ти, Анджела, няма ли най-сетне да си занесеш задника обратно в Англия?

С тези думи тя счупи една гризина на две и се облегна в стола си.

Крава.

— Трябва да отида до тоалетната — отсякох, хвърлих салфетката си на масата и побързах да стана. Не исках да плача на масата, все пак не бях дете. Бяхме твърде далече от младежките пансиони, а Сейди не беше Карен Томпсън, моето наказание от девети клас. Затова не възнамерявах да поемам ръкавицата.

Скрита в безопасността на една кабинка, аз си позволих да отроня две сълзи на безсилие. Но какво им има на някои момичета? Защо се чувстват щастливи само тогава, когато превръщат в ад живота на останалите? Мразех се, задето знам, че колкото по-красиви и преуспели са те, толкова повече боли. Мислех си, че вече не съм на шестнайсет и съм се променила, но ето ме сега, облечена изискано и подсмърчаща в тоалетната. И този път Луиза я нямаше тук, за да ме успокои. Защото Луиза си беше у дома, със съпруга си и очакваше бебе. Точно като Ерин. А суперпреуспялата Джени беше твърде заета да говори с най-новата си най-добра приятелка. Гледала съм „Подли момичета“ (много пъти). И знаех как стават тези неща.

Все така не особено годна да се върна на масата, аз преминах през всички процедури на ситуацията „момиче, плачещо в тоалетната“. Внимателно почистих с кърпичка всички следи от размазана спирала, освежих гланца си за устни, напудрих си носа и прегледах телефона си. Все така нищо от Алекс. Един имейл от баща ми, в който той ми пожелаваше приятно прекарване на почивката. Добре, че не пишеше: „И не прави нищо от онези неща, които аз не бих направил“. Текстово съобщение от Луиза, за да ми каже, че бебето я сритало за първи път и я събудило. Още неща, които да ми напомнят, че животът си продължава и без мен. Ако в крайна сметка наистина ми се наложеше да напусна Ню Йорк, колко ли време беше необходимо за приятелите ми да ме забравят? За осемнайсет месеца всичко, което знаех в Англия, се бе променило напълно. Луиза беше омъжена и бременна, родителите ми се оказаха суингъри, които обичат да се друсат. Бившият ми дори не бе изчакал да замина, за да ме замени. А на Алекс колко ли ще му трябва?

— Анджела, тук ли си?

Чух тракането на високите токчета на Джени по плочките, още преди да чуя гласа й. Което ми предостави достатъчно време да пусна водата и да се издухам. Размахах ръка пред сензора, изчаках водата да потече, а после се издухах добре, така че тя да не разбере, че съм плакала. Перфектното престъпление.

— О, боже! Да не би там да плачеш?

По дяволите!

— Не — отговорих, затворих капака и пак седнах върху тоалетната чиния. — Просто… мисля.

— В тоалетната на ресторант?

— Млъкни!

— Анджи, Сейди иска да ти се извини. Уморена е, напоследък много работи и изобщо не е искала да се държи като кучка.

— Тогава къде е тя? — попитах. — Защо тук си ти, а не тя?

— Ами… тя има фобия от обществени тоалетни — отговори Джени. — Да, знам. Просто излез оттам, става ли?

— Не искам. — Понякога мога да бъда невероятно зряла.

— Не ме карай аз да влизам там, защото ще го направя!

— Не се и съмнявам — промърморих и се вторачих в дупката под вратата. Достатъчно място за някой толкова хърбав като Джени, но иначе за нищо на света не би тръгнала да пълзи по пода с рокля на Ерве Леже. — Но няма да затаявам дъх.

— Тогава ме чакай, кучко!

Ама и аз съм една глупачка! Разбира се, че Джени няма да тръгне да пълзи по пода на обществена тоалетна (когато е трезва). Но би могла да прескочи вратата. Обута с петнайсетсантиметрови токчета.

— Но как го правиш, за бога? — извиках удивено, докато я наблюдавах как мята първо единия крак над вратата, после другия, след това се хваща с две ръце за нея и скача на пода при мен.

— Очевидно никога не ти се е налагало да бягаш от среща през прозореца на тоалетната — отбеляза тя, докато смъкваше роклята над задника си. Добре, че поне носеше бельо. — Направо няма да повярваш какви неща мога да правя, Кларк!

— Ще заложа всичко на теб, Лопес — промърморих и се поместих, за да направя място върху седалката на тоалетната чиния за миниатюрния й задник. — А сега ми кажи какво е това твое повишение?

— О, нищо особено — сбърчи нос тя. — Не е точно повишение. Просто поемам повече работа, това е. Бих го нарекла по-скоро понижение, не мислиш ли?

— Разбира се, че не. — Беше доста трудно да прегърнеш някого, докато седите заедно върху тоалетната, но все пак намерих начин. — Е, какво? Нова титла? Или повишение на заплатата? Кажи де!

— Ами, в основни линии Ерин ми изпрати имейл, за да ми каже, че иска от мен да поема повече неща, докато отсъства по майчинство, като например част от постоянните клиенти, както и организирането на събитията — рече Джени, опитвайки се да го омаловажи, но от пръв поглед се виждаше, че се вълнува. — Та ще се занимавам с няколко от клиентите. Сигурно ще бъде истински кошмар.

— Ще бъде страхотно! Знаеш, че ще бъде така!

— Май да — отпусна глава на рамото ми тя. — Май на тази работа ми потръгна, а, как мислиш?

— Ти направо си родена за нея — потвърдих. — Но пък и ти с всичко се справяш добре. Беше отлична рецепционистка, беше отлична стилистка. Басирам се, че някога дори си била отлична детегледачка, нали?

Тя кимна решително и отбеляза:

— Четири години професионална грижа за деца и нито един инцидент!

— Приемам го за да.

— А ти няма ли най-накрая да си надигнеш задника от тоалетната и да се присъединиш към купона? Мислим да отидем до „Призрачния бар“. — Изправи се и ми подаде ръка. — Или смяташ да си седиш тук и да се цупиш?

— Второто — промърморих.

Джени ме плесна през главата и попита:

— Какво ще кажеш утре сутрин да направим нещо заедно, само ти и аз?

— Не бих искала да прозвуча като сноб, но да, много ще ми бъде приятно — рекох, поех ръката й и се надигнах от тоалетната. — Сега наистина ли се налага да се връщам там и да я търпя?

— Не и ако не искаш — отсече Джени. — Ваканцията си е твоя. Искаш ли да се върнеш обратно в хотела? Да ти извикам ли колата?

Обмислих опциите си. Супермодерен клуб със супермодерни момичета, поглъщане на шот след шот и танцуване до зори в рокля, която ме караше да се чувствам като даскалица, или напълване на онази божествена вана в стаята ми, а след това лягане в пухкавото легло. Прекарах цели три секунди в опит да се самоубедя, че искам да отида в нощния клуб, преди да отговоря:

— Утре вечер пак ще се ходи на нощен клуб, нали?

— Пак.

— В такъв случай към хотела, моля.

— Вашето желание е заповед за мен! — извика Джени и тържествено ми направи реверанс. — Сега живеем в приказка, а аз съм твоята фея кръстница, млада лейди!

— Джени, колко си пияна?

— Анджела, много.

— Така си и помислих.

* * *

Двайсет минути по-късно бях отново в стаята си, ровех в минибара и пълнех най-прекрасната вана на света. И така, първият ми ден във Вегас бе донякъде разочарование. Но когато отидеш на почивка, винаги ти е необходимо малко време, докато започнеш да разпускаш, нали така? А аз имах много неща, от които да разпускам. След като заключих тревогите си за визата в емоционална кутия, която някой ден може да ми причини и язва, реших, че съм в пълна безопасност. Днес не му мисли, утре се тревожи. Ала ето че блаженото ми спокойствие бе разрушено от необходимостта да прекарам ваканцията си със Сейди, но нея за съжаление просто не можех да я изхвърля така, както бих желала.

След като се измъкнах от съсипаната си рокля и от бельото на майката на Сейди, аз се пъхнах във ваната, изпълнена с подходящо декадентско усещане. Единственото, което ми липсваше, бе един хубав шоколад, защото американският не ставаше. Странно колко неща от Англия ми липсваха. Липсваха ми родителите ми и Луиза. Липсваха ми съботните вечери пред телевизора с „Х Фактор“. Липсваха ми разходките из „Буутс“, за да убия десет минути от времето си. Липсваше ми и истинската лимонада. Защо в Америка нямаха свястна лимонада? „Спрайт“ изобщо не е лимонада. Но всичко това не означава, че и Америка няма да ми липсва. Три часа прекарване пред телевизора в неделя не могат да заменят любовта на живота ти. И като стана въпрос за него, телефонът ми, поставен стратегически на масичката до ваната, оживя.

— Ало?

— Хей, здрасти! Аз съм!

Говоренето с Алекс по телефона винаги ме изправяше на нокти. По принцип мразех да говоря по телефон — последица от тийнейджърските ми времена, когато трябваше да се обаждам на майка ми и да я лъжа къде прекарвам нощта. И тогава се изправях на нокти, но поне този път, докато разговарях с Алекс, беше по приятния начин.

— Тук ли си вече? Във Вегас? — попитах.

— Аха, вече сме в „Уин“ — отговори през прозявка той. — Готино е. И приятелите на Джеф изглеждат много печени. Смятаме да се насочваме към масите.

— Значи няма начин да те убедя да дойдеш и да ме завиеш за лека нощ, а? — Малко вероятно, но си струваше да опитам. — Тук има минибар, превъзходна гледка и всички телевизионни канали. До един!

Алекс се засмя гърлено и отбеляза:

— Не мисля, че това пасва на чисто мъжката тема на уикенда, но може би ще успея утре.

— Аз би трябвало да правя нещо с Джени — отбелязах и метнах крак през ръба на ваната. Ако пушех, сега сигурно щях да държа пура между зъбите си. — Но много ще се радвам да те видя.

— Ще измислим нещо — отбеляза той. — Но къде си сега? Вода ли ми се причува?

— Във ваната съм — отговорих и разплисках достатъчно водата за по-голям ефект. — Невероятна е!

— Обаждаш ми се от ваната, а се опитваш да ме убедиш да дойда при теб заради минибара и кабелната телевизия?!

— Ами да? — Имаше голяма вероятност да не съм най-голямата съблазнителка на света.

— Обичам те, Анджела Кларк!

Топло, гъделичкащо усещане, което нямаше нищо общо с ваната.

— И аз те обичам — прошепнах, нищо че все още ме беше страх да го изричам. Сякаш разполагах с определен брой употреби на тези думи и знаех, че някой ден ще свършат и заедно с тях и всичко останало.

— Е, добре. Сега продължавай да си стоиш във ваната, а аз ще отида да спечеля за нас няколко милиона, пък утре ще се видим.

— С какво си облечен? — побързах да го попитам, опитвайки се да го задържа още малко на телефона.

— С кожена превръзка и обелка от банан — отговори автоматично той. — Все пак това е ергенска вечер. Можеш да се опитваш да ме съблазняваш колкото си искаш, но аз съм мъж от стомана! Но само защото знам, че утре ще те видя!

— Е, добре, върви тогава — въздъхнах примирено. — Забавлявай се! Но не прекалявай! И никакви стриптийзьорки, чу ли?! Както и никакви танцьорки в скута ти! А още по-малко — танцьорки в скута ти, които правят стриптийз!

— Ясно. Значи само обикновени проститутки. Добре, схванах. Хайде сега върви да поспиш!

— Окей. — Прииска ми се да не се бях връщала в хотела. Сигурна съм, че нямаше да ми липсва толкова, ако сега бях в някой бар и танцувах по бельо върху масите. — Значи до утре! И никакви проститутки!

— Ясно. Никакви проститутки!

Гледай си работата, Уилям Шекспир! Имало ли е някога по-сладко пожелаване на лека нощ между двама влюбени от това? Не мисля.