Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (4)

Четвърта глава

— Ти майтапиш ли ме?

Джени стоеше пред мен с усмивка, излъчваща надежда, и латексов костюм на френска камериерка в ръцете.

— Мислех, че това ще бъде модно парти — изрекох, стиснала здраво към гърдите си любимата си чанта, надявайки се, че светото присъствие на Марк Джейкъбс ще ме защити от униформата, която Джени размахваше пред мен. — Нямаш ли си и пухкава опашка ведно с чифт дълги ушички към това?

Тя наклони глава настрани и огледа тоалета, сякаш си беше напълно нормален.

— Можеш ли да повярваш, че е взет в последния момент директно от дизайнера?

— Затова ли напусна другата сервитьорка? — попитах, предпазливо пробвайки тънката като лист найлонова материя на костюма между палеца и показалеца си. В мига, в който го докоснах, Джени го пусна. Страхотно! Сега си беше изцяло и само мой.

— Не.

— Джени, знаеш, че познавам когато ме лъжеш!

— Добре де, да. Каза, че била актриса, а не проститутка. — И преметна меката си, изправена коса през едното си рамо. Без характерните си къдрици Джени изобщо не приличаше на себе си, но иначе изглеждаше много лъскава и делова. Нещо, което би се постигнало трудно в костюм на френска камериерка. Червен пластмасов костюм на френска камериерка. — Аз се опитах да й обясня, че в случая ще бъде сервитьорка, а не актриса, но това като че ли я вбеси още повече. Заради дизайнера е. Той е… хм-мм… голямо влечуго. Анджи, моля те, направи го поне за мен! Ще ти се реванширам! Моля те!

Изгледах я свирепо.

— А за Ерин?

Затворих очи.

— За Коледа?

Това вече беше удар под кръста. Това си беше буквално изнудване в стил „Ако ме обичаш, ще го облечеш“ и аз не можех да се защитя по никакъв начин от него.

— Ако ме обичаш…

— Хубаво! — вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне, а после вдигнах очи към небесата да ми дадат сили, докато Джени ме прегръщаше горещо. Наистина беше много силна за слаба жена. А аз бях много глупава за британска жена. — Направо не мога да повярвам, че ще го направя. Алекс ще падне от смях като разбере.

— Не мисля, че на света има нормален мъж, чиято първоначална реакция, когато види приятелката си, облечена така, е да се засмее — изгука Джени, грабна чантата ми и ме избута напред, за да се преоблека. — Със сигурност ще го отпишат от списъка на хетеросексуалните.

След като обелих от себе си всички зимни пластове дрехи в банята на тузарския апартамент в Трибека, аз се намъкнах в скандалния костюм и благодарих на бога, че си бях обула свестни бикини, тъй като през следващите три часа всички щяха да могат да ги видят. Доволно ухилена, Джени ми подаде черните си лубутенки и чифт мрежести чорапи.

— Нито едно от другите момичета няма да носи лубутенки — отбеляза тя, когато ме видя, че се стъписвам. — Те определено вдигат класата на костюма.

— Не обувките ме притесняват толкова, колкото чорапите — изръмжах, грабнах ги от ръцете й и приседнах на ръба на ваната, за да ги обуя. — Класни, ама друг път!

Божичко, ама тази вана била много студена!

— И кой по-точно ще бъде на този коктейл? — попитах. Просто се нуждаех от уверение, че няма да бъдат майка ми, бившето ми гадже, някой от бившите ми началници и учителката ми по математика от девети клас. Защото в главата ми…

— Само някакви задници от света на модата — каза тя, махвайки пренебрежително с ръка. — Ерин се опитва да хване този тип за постоянен клиент. Управлява нещо като онлайн бутик или нещо подобно и каза, че ако организираме коледното му парти, ще получим неговия пиар. Между нас казано, мисля, че е голям перверзник.

— Не думай! — смотолевих и огледах тоалета си. Дълбок отгоре, къс отдолу, тесен навсякъде. Искаше ми се да си направя снимка и да я изпратя на адвоката Лорънс с надпис: „Това не е ли достатъчно невероятно за вас?“. Само дето бе много вероятно отговорът му да е „не“.

— Трябва да го облечеш и вкъщи и така да попиташ Алекс дали има нещо против да се ожени за теб — отбеляза Джени, сгъвайки внимателно нормалните ми дрехи, след което ги сложи в една голяма чанта. — Обзалагам се, че няма начин да не получиш отговора, който ти трябва!

— Нали ти щеше да се жениш за мен? — попитах, хвърляйки един жалостив поглед към огледалото в банята. Черната очна линия и черешовия гланц за устни, които си бях сложила у дома, бяха изглеждали класически и елегантни с дънките. Сега обаче приличах на престояло твърде дълго време на витрината зайче на „Плейбой“. Ако Хеф ме видеше, веднага щеше да ме изгони от къщата. Има ли нещо по-вредно за самочувствието на една жена от това да бъде изхвърлена от откачен осемдесетгодишен старец?

— Страхотна си! — отбеляза Джени, подпря брадичка на рамото ми и се усмихна на съвместното ни отражение. Не може да се каже, че тази картинка ми харесваше особено, със или без лубутенки.

— Хубаво, защото официално свалям от дневен ред разговора за брак заради виза — промърморих и подпрях глава на нейната. — Ще измисля друг начин. Но при всички положения ще остана, гарантирам ти!

— Мисля, че първо трябва да убедиш себе си, а не мен — рече тя, целуна ме по бузата и ме плесна през задника. — Защото аз ти вярвам.

Добре, че поне една от нас двете ми вярваше.

* * *

С храбра физиономия и гол задник аз изпълзях от банята и се озовах право на коктейла. Хората вече бяха започнали да пристигат, което не ми предоставяше почти никакво време да се шмугна в кухнята и тайничко да гаврътна чаша шампанско за кураж. И как сега ще се разхождам наоколо, облечена така? Когато случайно зърнах отражението на гърба си във вратичката на микровълновата, се почувствах още по-зле. Не само защото не попаднах на най-подходящия за тялото ми ъгъл, но и защото единственото, което се отразяваше там, бе сиренето от снощната пица. За части от секундата ми мина през ума да се насоча право към асансьора, преди да са пристигнали и другите гости, но не го направих. Защото Джени всъщност изглеждаше много притеснена. Защото й бях дала обещание. И защото не знаех къде е скрила палтото ми. Затова, вместо да се втурна право към улицата, аз грабнах един поднос с шампанско, опитах се да забравя, че майка ми и до днес ми поднасяше по половин чаша чай, защото „не можело да ми се има доверие“, и се насочих към дневната. И макар да нямах никакво желание хората да оглеждат мен, нямах търпение да видя как точно изглежда един „моден задник“.

— Господи, боже мой!

Една крачка към партито.

Една крачка обратно към кухнята.

Очевидно „модните задници“ изглеждат точно като Сиси Спенсър.

* * *

Висока, руса и истински дявол. Това не беше на добро. Последният път, когато видях Сиси, тя се гърчеше от ярост, окъпана в кафе с лед. Което аз бях плиснала срещу нея. Сиси беше асистентка на бившата ми редакторка от списание „Look“ и бе превърнала съсипването на живота ми в своя главна цел. Вярно, че не бе смогнала да съсипе целия ми живот, но със сигурност успя да унищожи целия ми гардероб. О, да, освен това даде всичко от себе си аз да изгубя работата си, тъй като беше забравеното от бога дяволско изчадие на собствените на списанието. Ироничното бе, че доста по-подходящото име за Сиси също започваше със „С“, обаче майка ми никога не би ми простила, ако го изрека публично.

— Боже мой, Анджела! — повлече се след мен Сиси, сложила кльощава ръка върху плоските си гърди и смееща се с цяло гърло, сякаш сме стари дружки. — Виж се само как изглеждаш!

Заковах се на място. Да, вижте ме само как изглеждам. Тя стоеше пред мен в дълга до земята червена вечерна рокля с една презрамка, косата й метната върху другото рамо като леден водопад от руси къдрици, устните й — с деликатно червило в същия нюанс като роклята й, открояващо още повече перфектното й порцеланово лице. А аз стоях срещу нея в евтиния си, лъскав пластмасов костюм на френска камериерка, със собственоръчно издухана коса и най-обикновен гланц за устни на „Лореал“. Въздиш. Наистина нямаше какво да й кажа.

За щастие тя пък имаше много какво да ми каже.

— Удивително нещо е съвпадението — започна, поставяйки върху рамото ми изпълнената си със злоба ръка. — Точно онзи ден си мислех за теб. Осъвременявах списъка на Мери за коледните поздравления.

— О!

— И те изтрих от него.

— Ясно.

Предположих, че иска да каже, че няма да получа коледна картичка от Мери, но дори и да имаше предвид действително, физическо изтриване от света, пак нямаше да се изненадам.

— Предположих, че вече си напуснала страната. Побягнала си обратно в Англия или нещо подобно.

— Ъхъм.

— Може би, защото нямаш работа?

— Схванах.

— Защото те уволнихме?

Вече съжалявах, че преди пет минути не изчезнах оттук, както възнамерявах.

— Но виж се сега! — продължаваше да се лигави тя. Зад нея вече се бе събрала малка тълпа нейни дружки, наслаждаващи се на представлението. — Отново работиш. Е, като сервитьорка. Облечена като проститутка.

Лошо бе, че бе напълно права.

Но не възнамерявах да й направя удоволствието да се държа като Чарли Шийн, нищо, че идеята да я залея с всичкото шампанско от подноса, а след това да я пребия от бой със самия поднос ми се струваше крайно изкусителна. В крайна сметка беше Коледа, а и не исках заради мен да уволняват Джени. Или да отида в затвора. Не бях много сигурна дали в Ню Йорк имат смъртно наказание или не. Не знаех също така и дали в тукашните затвори сервират коледна вечеря. Иначе бих имала достатъчно основания за един хубав побой. „Но, Ваша милост, тя и без това си беше мръсна кучка“ — бих казала пред съдията. Обаче не. Налагаше се да се правя на по-умната и да отстъпя. Макар че никак не ми беше приятно.

— Здравей! — лепнах любезната си физиономия аз и се усмихнах. Но дори и маслото би замръзнало от погледа ми. — Шампанско?

— Какво си му направила? — Тя неохотно пое една от моите чаши и я подуши подозрително.

— О, Сиси! — Опитах се да се изсмея, но май по-скоро прозвуча като изхълцване. — Това е просто шампанско. Приятна вечер!

Усещайки, че сдържаността ми се изпарява, аз се завъртях внимателно на взетите назаем обувки, като внимавах да не изкълча нараненото си коляно, и се насочих право към кухнята, като по пътя се разминах с друга френска камериерка. Тя ми се усмихна окуражаващо и аз й върнах усмивката. Солидарност, сестро.

След като вратата на кухнята се затвори след мен и ме скри от Сиси и всички останали помощници на Сатаната, аз си позволих да издам един контролиран (надявам се) писък, сритах един празен кашон под масата и затръшнах една вратичка на шкафа. Почувствах се доста по-добре. Вярно, не чак толкова добре, колкото бих се почувствала, ако бях плиснала шампанското в очите й, но все пак добре. Просто не достатъчно добре. Била съм принуждавана да прибягна до насилие само два пъти през живота си, но се опасявах, че изляза ли, ще ги направя свещеното число три. Юмручната разправа бе започнала да ми се превръща в навик.

— Хей, добре ли си? — надникна в кухнята Джени и избута невинния кашон на мястото му под плота. — Забелязах, че доста бързо се изнесе обратно в кухнята.

— Спомняш ли си приятелката ми Сиси? От списание „Look“? — попитах.

— Сиси? — сбърчи красивото си чело Джени. — Приятелката ти ли? Не беше ли онази, която ти направи онези мръсотии в Париж?

— Същата — потвърдих. — И уреди да взривят куфара ми.

— Роклята ми… — хвана се за сърцето Джени. Да, моментът бе труден и за двете ни.

— Да. Е, тя е навън. С дългата червена рокля.

Джени Допее бе от хората, чиито емоции се четяха директно по лицата им и които не ги биваше никак в камуфлажа. През следващите трийсет секунди тя бе потънала в гробовно мълчание, но през това време успя да премине през объркване, шок и скръб (за геройски загиналата рокля), достигайки накрая до неконтролируема ярост. Подаде глава през вратата, а когато отново се обърна към мен, изглеждаше още по-бясна и от преди — ако това изобщо беше възможно.

— Халстън, нали? — попита. — Онази в роклята на Халстън?

— Нямам представа. — Обичах модата, но докато не видех етикета, не можех да разбера каква марка е дрехата. Виж с обувките беше друга работа — тях ги познавах отдалече. — Но е дълга, червена и с едно голо рамо.

— Да, значи Халстън — кимна Джени. — Мамка му! Ще бъде непоносимо да сторя такова нещо на подобна рокля!

В главата ми звъннаха предупредителни звънчета.

— Какво да сториш? — Протегнах ръка, за да хвана приятелката си, но тя беше по-бърза от мен. — Джени, къде отиваш? — просъсках, докато тя се измъкна от ръката ми и се върна на партито със зловеща усмивка на лице.

За миг не успях да помръдна от мястото си. Но какво смята да прави, за бога? Грабнах малък поднос с хапки, най-вече за да имам с какво да се отбранявам, когато нещата загрубеят, и се хвърлих отново в мелето.

Джени вече се намираше точно в средата на кръга приятели на Сиси и, за разлика от мен, изглеждаше изцяло част от тях. Колкото и да мразех най-надутата и злобна секретарка на света, не можех да не й призная, че изглеждаше великолепно. Продукт на няколко поколения богаташи от Горен Ист Сайд, тя беше висока, елегантна, руса и направо родена за дизайнерски дрехи. За съжаление точно този вид наследство вървеше с плосък гръден кош и костеливи рамене. Раменете на Сиси бяха толкова костеливи, че непрекъснато й се налагаше да ги прикрива с шалчета. Но пък Джени… Джени беше богиня. Благословена с краката на пони шампион, разкошна блестяща кожа и способността да предразполага абсолютно всички, ако аз имах нейните природни дарби, бих била (1) абсолютна кучка и (2) съпруга на милионер още от осемнайсетгодишна възраст. Но Джени използваше силите си само за добро. Е, доброто е относително, нали така? Ако питате мен, Джени беше бял рицар, но имах усещането, че всеки момент Сиси щеше да разбере какво става, когато си навлечеш гнева на Дженифър Лопес. И въобще не ме интересуваше, че другата Дженифър Лопес бе една от най-прочутите певици на света — тя нямаше и грам от излъчването и красотата на моята приятелка! Сега обаче бях твърде уплашена, за да гледам. Почти.

— Много се радваме, че успя да ни вместиш в програмата си, Сесилия! — гукаше Джени, обгърнала кльощавите рамене на Сиси. — Тази вечер е много специална за нашия дизайнер!

— Томас е един от любимите ми дизайнери — лигавеше се Сиси, пърхайки с клепки по посока на ниския, подобен на глист и абсолютно отблъскващ мъж с грозно боядисана черна коса, застанал в средата на стаята. Томас, чието име в тези среди се произнасяше, разбира се, като „Тоу — маа“, не носеше нито един елемент от собствените си дрехи. Беше облечен в червен латексов костюм на Дядо Коледа. С изрязани бузи на задника. Доколкото ми е известно, костюми, изрязани на подобни места, са по-известни в един друг бизнес. Защото Дядо Коледа няма как да носи подобни панталони — не биха били никак удобни на Северния полюс. До този момент не бях зървала великия дизайнер, но вече ми стана ясно защо бях облечена като евтина проститутка. Поне не бях най-зле облечената личност в тази стая. Никога досега Коледа не ме бе правила толкова тъжна.

— И аз много се радвам, че успях да дойда — празниците са много натоварено време — тъкмо казваше Сиси, умилквайки се пред Джени. — Всичките тези партита, коктейли, пътуването, пазаруването — същински хаос!

— Напълно си права! — кимаше съчувствено приятелката ми. — А пазаруването е най-лошата част от всичките.

— Няма съмнение. Мразя да пазарувам, когато не е за мен. — Да, никой не се радваше на Сиси толкова, колкото самата Сиси. — Затова мразя Коледа!

Да, значи беше вярно — тя е самият дявол. Омекотих удара от тази новина с шепа хапки от подноса си.

— Не трябва да ядеш от тези неща! — изсъска в ухото ми друга сервитьорка, минаваща покрай мен с чаши шампанско. Свих рамене и отстъпих няколко крачки назад. И без това нещо ми подсказваше, че от тази работа няма да забогатея — поне да си взема полагаемото.

— Дааа, това е толкова… — размаха неопределено ръка Джени колкото й бе възможно по-съчувствено. И без да иска изля чаша червено вино точно върху предницата на роклята на Сиси. — О, боже! Господи!

Писъкът, който излезе от гърлото на Сиси, би могъл да накара дори Дева Мария да започне преждевременно да ражда. И нямаше да има никакво време да се напъха в онзи обор. Магаренцето щеше да бъде принудено да влезе в ролята на акушерка. Не можех да повярвам, че Джени Лопес е поднесла една дизайнерска рокля в жертва на великия бог на женското отмъщение. Задъвках едно фъстъче с глазура уасаби. Дааа, това определено беше по-хубаво и от кино.

— Но това е архивна Халстън! — просъска Сиси. — Трябва да я върна на пиар отговорничката!

— Сабрина ли? — повдигна вежди Джени. — Една от най-добрите ми приятелки. Ще й звънна. Не се тревожи. Всъщност нека те компенсирам. Отзад имам няколко от моделите на Томас от най-новата му колекция. Мислех да помоля един модел да излезе с тях по-късно, но мога ли да се надявам, че ти ще облечеш един от тоалетите заради мен? Знам, че Томас ще бъде на седмото небе. Ти имаш буквално перфектна фигура!

Сиси зяпна като рибка гупи. Хубави зъбки. И честно да си призная, изобщо не очаквах подобна развръзка. Какъв вид по-точно ще да е това отмъщение, щом позволява на Сиси да облече красива, уникална дизайнерска рокля, която никой досега не е виждал?

— Кой, аз ли? Да облека чисто нов модел на Томас? — ахна Сиси. — Къде мога да се преоблека?

Като най-новия член на сайта „Объркана.ком“, аз проследих Джени как насочва Сиси по посока на една от спалните — но точно преди да изчезнат зад тежките бели врати, тя ме дари с една дяволита усмивка и повдигна вежди в безмълвно обещание. От нея би могло да стане перфектния злодей от филм за Бонд. Какъв беше зловещият й план? Може би смяташе да натопи главата на Сиси в тоалетната чиния и да пуска върху нея водата многократно, докато аз стоя отпред и пазя на вратата. Запитах се дали не е останало още малко време да променя списъка с коледните си желания и да поискам от Дядо Коледа тази година една мокра Сиси. С радост бих заменила този подарък с желанието си за нова спирала. Да бе, честна дума!

— Част от мен е убедена, че тя ще излезе от онази врата чисто гола — измърка нечий познат глас зад мен. — Би запалила и куче, за да привлече вниманието на хората, ако сметне, че ще свърши работа.

Обърнах се и едва не изпуснах подноса си. Точно пред мен стоеше двойничката на Сиси. Същите дълги крака, същата руса коса, даже същите леденосини очи, но вместо да ме пронизват със злия еквивалент на погледа на Грижовните мечета, нейните сини очи изглеждаха просто уморени и отегчени. При по-близък оглед тази Сиси се оказваше не чак толкова плашеща. Сложната сплетка на косата бе заменена от свободно спускащи се къдрици, а привличащата всички погледи червена рокля бе отстъпила пред класическа черна вечерна рокля с шлейф. Все така зашеметяваща, но по „Боже, изглеждаш страхотно“ начин, а не по начин „Боже, не ми кради душата“. Малка, но съществена разлика.

— Аз съм Делия — каза тя и подаде ръка и аз не можех да не забележа липсата на маникюр. Възможно ли бе този клонинг на Сиси действително да си изкарва хляба с честен труд? — Живата кукла Барби е моя сестра. Всъщност близначка. Наказание за греховете ми.

И внезапно всичко се навърза. Разбира се, близначката на Сиси. Как така не съм знаела, че Сиси има сестра? Е, не че непрекъснато ходя по коктейли…

— Приятно ми е, аз съм Анджела — кимнах, хванах ръката й и я стиснах, както е традицията между нормалните човеци. — Двете със Сиси някога работехме заедно. Почти. Защото, ами… нейното надали би могло да се нарече точно работа.

Очите на Делия проблеснаха с разбиране и аз се приготвих за плесница. Защото беше едно да се отнасяш с пренебрежение към сестра си, а съвсем друго — някой страничен да го прави вместо теб. Тя вдигна ръка, но преди да успея да се сниша, бях притисната с топла прегръдка, а сухият й глас се разтресе във величествен смях.

— Анджела Кларк! — извика тя, бутна ме лекичко назад, за да ме огледа, а после ми хвана ръцете. Аз изпуснах подноса си, но все пак успях да остана в права позиция, така че си го броих за победа. — О, боже! Аз много те харесвам!

Замръзнах, широко ококорена, и приех прегръдката.

— Ами, благодаря?

— Не, сериозно! — Ръцете на Делия стискаха доста яко. — Много те харесвам! Преди непрекъснато четях блога ти! А когато дядо го спря, му заявих, че никога повече няма да му проговоря!

Дядо. Дядото на Делия беше и дядо на Сиси. Който пък бе Боб Спенсър, собственикът на моята предишна фирма — „Спенсър Медиа“. Който ме бе уволнил, след като прочете един конкретен имейл с малко цветисти фрази и други колоритни епитети, описващи неговата малка принцеса. Всеки един от които беше напълно оправдан, но въпреки това надали са мнозина онези, които ще се радват да видят своята радост и гордост описана като „луда психарка, която трябва да бъде пребита до смърт с лъжица“. Нищо, че беше вярно.

— Благодаря?

И пак.

— Знам, че това надали ти помага, но трябва да знаеш, че много съжалявам — наясно съм каква кучка може да бъде сестра ми — заяви Делия, като най-накрая пусна ръцете ми. Колкото и да изглежда странно, това не ми позволи да се отпусна. — Веднъж, когато бяхме в гимназията, тя се престори на мен, за да си уреди среща с един тип. Представи си изненадата ми, когато, връщайки се на училище в понеделник сутринта, установих, че съм си изгубила девствеността, докато смятах, че съм в Хамптънс и уча.

— Брей, ти сериозно ли? — Това си беше вече истинско зло. Може пък Джени да се бе сдобила със сериозна съперница за злодейската роля във филма за Бонд. — Но как е възможно толкова млад човек да бъде толкова лош?

Делия сви рамене и отбеляза:

— Тя не искаше да се сдобива с репутацията на леко момиче, затова ми я лепна на мен. Трудно може да се нарече най-добрият подарък за рожден ден, който някога съм получавала. Честит шестнайсети рожден ден, Делия! А аз й купих талисман от „Тифани“

— И не й срита задника? — възкликнах изумено. Ако бях аз, най-малкото бих я убила. В най-буквалния смисъл на думата.

— Да живееш като добър човек е най-доброто отмъщение — отговори Делия. — Или поне така казват. В случая на Сиси това означава просто да не й обръщаш внимание. Няма никакъв смисъл да влизаш във война с човек като нея, била тя твоя сестра или не. Лично аз не бих хабила сили за нея.

— Ти си моят герой! — изрекох напълно искрено и поставих ръка на рамото й. — Напоследък имам известни проблеми с контролирането на яростта си и, ако трябва да бъда честна, все още се чувствам неспокойна, когато съм в една стая с нея.

— О, чувствай се свободна да я фраснеш в лицето! — усмихна ми се доволно Делия. — След всичко, което ти стори, това е най-малкото, което заслужава. Иначе какво работиш сега?

Сведох очи към тоалета си, а после ги вдигнах отново към Делия.

— Ясно.

— Да.

Помълчахме неловко известно време, докато се опитвах да измисля да й кажа нещо, което не включваше омразата ми към сестра й. Все пак това бе сезонът на добрините, нали така.

— Пак Коледа, а? — отбелязах и кимнах по посока на черната латексова елха в ъгъла на стаята. Нямаше никакво съмнение, че вкусовете на Томас клоняха към по-екзотичното, но пък присъствието на елха винаги ми е повдигало настроението, независимо каква беше тя. Миниатюрните топчици, подозрително напомнящи за едни други топчици, ме накараха да се поизчервя, но в крайна сметка всеки с вкуса си. — Някакви интересни планове?

— Просто да изкарам Коледа — отговори Делия и ми се усмихна изтощено. — Направо не мога да повярвам, че измина още една година. Бях се заклела, че до Нова година ще се стегна, но ето ме отново на същото положение. Все още работя за деденцето, все още съм под неговото зорко око.

— Ти работиш за Боб? Искам да кажа, за господин Спенсър? — поправих се бързо аз. Малко вероятно бе с него да сме останали на „ти“ и на малки имена. — И ти си в „Спенсър Медиа“, така ли?

— Да, за Боб — кимна тя. — Но не и за „Спенсър Медиа“. Той има цял куп други фирми, най-вече за недвижими имоти. В този бранш съм от няколко години. Точно сега се занимавам с един жилищен комплекс в Бруклин.

— Аз също живея в Бруклин! — възкликнах. Е, може би не беше необходимо да звуча толкова развълнувана за малкото общо между нас, но все пак беше нещо общо. Стана ми приятно. — Иначе харесва ли ти? Имам предвид бизнеса с недвижими имоти?

— Всъщност исках да работя в издателството — призна си тя. — Но, разбира се, Сиси първа се намърда там. Сесилия винаги се намъква първа, независимо къде. А след като тя е пристъпила вече един праг, аз нямам желание да я следвам, пък и тогава ми се щеше да поуча още малко, да взема магистърската си степен. А тя се хвана директно на работа.

— Ако това ще ти помогне, трябва да знаеш, че тя не стои особено дълго на работа — отбелязах, спомняйки си колко пъти съм попадала на телефонния й секретар, когато звънях на Мери, нашата шефка. — И не може да се каже, че обича особено работата си.

— Да, това го знам. Но не обичам да се съревновавам с нея. Това е проблемът, когато си добрият близнак. Когато иска нещо, тя винаги играе мръснишки, а аз не бих могла да спечеля в подобна игра.

— Но мисля, че в случая ще се изкефиш — докоснах я по ръката аз и кимнах по посока на вратата на спалнята. — Само гледай какво предстои!

Първа се появи Джени, със самодоволна усмивка на лице. Изглеждаше така, сякаш току-що е направила един бързак с Брадли Купър. Но още по-добре от това. Защото следваше нещо, на което всички щяхме да можем да се насладим. Тя се отдръпна, за да разкрие една много горда, много надута и много почти гола Сиси Спенсър.

— В името божие! — простена Делия, когато сестра й се появи в целия си блясък.

След като Сиси се озова в средата на стаята, видях, че все пак носи нещо. В мига, в който зърнах тоалета й, без да съм виждала преди творбите му, разбрах, че той е на Томас. Бялата копринена рокля бе смъкната изкусно от едното й рамо, разкривайки сутиен, който не ставаше за носене, а самата материя на коприната изискваше отдолу да има или прашки с телесен цвят, или нищо. Сиси бе предпочела второто. Това беше модерният шивашки еквивалент на Новите дрехи на царя, а Сиси бе същинска царица.

Но очевидно и това не й беше достатъчно. Под ръководството на Джени тя се завъртя пред всички ни, което ми позволи да видя черешката на сладоледа на този тоалет. В предната част на роклята беше щампован огромен черно-бял мъжки член. Сериозно ви казвам! Така Сиси носеше в общи линии една прозрачна тениска с картинка на член върху нея. Томас, ти си истински майстор! Джени, ти си гений!

— На мен ли ми се струва или… — започна Делия.

— Не, не ти се струва — прекъснах я аз. — Изобщо не ти се струва!

— Делия! — заклати се Сиси към сестра си, надута като пуяк и всъщност съвсем трезва. — Ти дойде? Ти никога не идваш.

— Томас купува един от моите апартаменти — поясни Делия, без да обръща внимание на факта, че сестра й стоеше насред едно много бляскаво коледно парти деветдесет и девет процента гола. — Реших да си покажа лицето. Хубаво е, че ти поне показваш всичко останало.

Не можех да не си представя колко ли е странно да наблюдаваш близначката си, твоето пълно копие, да се разхожда наоколо с официална коктейлна рокля на партито, на което си и ти. Все едно навсякъде, където отидеш, да имаш със себе си едно дразнещо криво огледало. А тази вечер това огледало беше и леко перверзно. Никак не ми се искаше да съзерцавам циците й, но в случая нямах никакъв избор. Джени стоеше зад нея и изглеждаше като котка, докопала сметаната. А след това подправила сметаната с киселина, за да я поднесе на Сиси.

— Знам, че роклята ми е зашеметяваща — обърна се към мен Сиси, — но би могла да бъдеш малко по-дискретна, докато ме оглеждаш. Какво става? Да не би да ти е писнало да превръщаш хората в обратни?

— Много красива рокля — казах, едва сдържайки кикота си, но нещо подобно все пак успя да се изплъзне от гърлото ми. — Изглеждаш очарователно.

— Именно! — отсече през свити устни тя. — А какво става с онзи тип, дето се виждаше? Алън ли беше?

— Алекс — отговорих и си поех дълбоко дъх. Опитвах се да си внуша, че наистина няма значение какво ми говори тя. Тя се разхождаше пред хората почти гола, но пак продължаваше да ми се прави на важна. Не можех да не се възхитя поне мъничко на самочувствието й. Или, по-точно казано, бих й се възхитила, ако не беше самият Сатана.

— Да бе, Алекс. Изхвърли ли те вече, или продължава да те чука благотворително?

Джени буквално се отдръпна от ужас, сякаш я бяха ударили, но преди да успее да нанесе удара си, се намесих аз. Тази битка си беше моята.

— Както добре знаеш, Коледа е време за благотворителност, а не за изхвърлянето й — отговорих, любезно усмихната. — Така че все още сме заедно, благодаря.

— Сигурна съм, че съвсем скоро ще му писне от теб — сви рамене Сиси. — Трябва да ми дадеш номера му. Аз все още работя в медиите. Бих могла да помогна на бандата му.

— Бандата му не се нуждае от помощ, пък и аз все още работя в медиите. — Вярно, че това беше леко преувеличено, но какво толкова — семантика.

— Само защото не можах да накарам британския ни клон също да те изхвърли — изсъска тя и ме изгледа от горе до долу. — Всъщност направо не мога да повярвам колко лесно се оказа да ти пресека всички пътища към намиране на работа. Може би защото от теб не става нищо, а? Е, в случая ще ми отнеме малко повече да те изхвърля от… каквото и да е това — обгърна с жест на отвращение тоалета ми — защото обикновено не се занимавам с наемането на прислугата, но ми дай само два дена и ти пак ще бъдеш на улицата. За пореден път.

— Да ми пресечеш пътищата към намиране на работа ли? — примигнах неразбиращо аз.

— Е, може и да не съм точно аз — подметна саркастично Сиси. — Може би всички издатели в Ню Йорк са се наговорили да не те приемат, защото не разбираш и една думица както трябва.

Значи това била причината, поради която никой не желаеше да ме вземе на работа. Не защото не ставам, а защото Сиси се е намесила.

— Ти нормална ли си? — намеси се сестра й, преди да съм успяла да си възвърна дар слово. — Сериозно те питам, какво ти става на теб, бе? Защо винаги трябва да имаш враг?

— Гледай си шибаната работа, Делия! — сряза я сестра й. — Тя ме заля с кафе!

— Но ти ме уволни! — изкрещях аз, без да успея да се сдържа. Спокойно, Анджела, спокойно! — И взриви обувките ми! И си абсолютна крава!

— Аха, значи съм крава, така ли? — сряза ме тя. — Не знаех, че изработват дизайнерски дрехи в големи размери.

— Не съм те нарекла дебела, просто ти казах… — И изведнъж в съзнанието ми плъзна червена мъгла, лишавайки ме напълно от способността да подредя и едно просто изречение. Нямаше как да се наслаждаваш на това, че крещиш на някого, когато той се оказва прекалено глупав, за да схване какво му казваш. — Казах ти, че си идиот! — завърших.

Погледнах към Делия. Тя погледна към мен. Аз погледнах към Джени. Тя погледна към Сиси. Сиси пък изглеждаше напълно доволна от себе си. Както го виждах аз, имаше само два начина за изход от създалата се ситуация. Бих могла да се покажа като по-умната, да се обърна и да напусна партито с високо вдигната глава. Или бих могла да зашлевя плесница на тази кранта.

— Съжалявам, Джени, но трябва да тръгвам — изрекох с извинителен тон, събух обувките й и ги взех в ръка. Засега по света нямаше данни някой да е успял да се измъкне отнякъде бързо в обувки на Кристиан Лубутен. — Наистина много съжалявам, че се налага да те изоставя.

Но преди Джени да бе успяла да каже каквото и да било, Сиси се изкиска зловещо и отбеляза:

— Хей, ти сигурна ли си, че можеш да си позволиш да изпуснеш някаква работа? Освен това тези обувки със сигурност не са твои! Кристиан Лубутен би ги хвърлил в огъня, но за нищо на света не би позволил точно на никаквица като теб да носи обувките му!

Това вече беше огромна грешка. Обиждайте ме, уволнявайте ме, но никога не нападайте обувките ми! Дори и да са под наем. Освен това историята знае, че съм най-опасна именно с чифт лубутенки в ръка. Но тъй като вече бях извършвала едно умишлено престъпление с обувки, този път реших да променя тактиката — грабнах една чаша червено вино от минаващия край мен поднос и се прицелих.

— Не и роклята! — изпищя Джени, втурна се напред и застана между мен и Сиси. — Сритай й задника, но не прави нищо на роклята!

Спрях се. От една страна, наистина много ми се искаше да й плисна това вино в лицето. От друга, не исках да уволняват Джени.

— Анджела, подай ми виното — намеси се Делия и пое чашата от ръката ми. — Просто я удари. Всички знаем, че си го заслужава!

— Ха, тя не може да удари дори муха! — изрече самодоволно Сиси иззад разперените ръце на Джени Лопес. — На никого не му пука за теб, Делия!

— О, Сиси! — измърках и изчаках Джени да се отмести, Делия да престане да се черви и всички присъстващи на купона да вперят погледи в нас. — На никого не му пука за теб! И точка!

И после й забих един як юмрук в лицето.