Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (3)

Трета глава

— Всъщност няма никаква причина да ви дадат нова виза.

О!

Адвокатът на Ерин — Лорънс, действително беше много готин. Висок, тъмен, красив. Изглеждаше така, сякаш прекарва по цял ден в съдебната зала, защитавайки болни сирачета, вечерта се отбива на фитнес, за да помпа мускули за борбата с убийците и да изкарва чрез потта си цялата несправедливост на света, и накрая, на път за вкъщи, спасява бездомно пале. Оказа се обаче, че дори всички тези негови плюсове не бяха достатъчни, за да направят новината по-лесна за приемане. Всъщност той дори мъничко ме ядоса. Изведнъж ми заприлича на човек, който би трябвало по-скоро да ми продава афтършейв, вместо да ми разправя, че съм безполезна лентяйка, на която не трябва да бъде позволявано да прекрачва дори М25^[1], а какво остава — границите на САЩ. Е, може би леко перифразирам.

— Аз съм писател — промърморих накрая. — Искам просто да остана тук, за да пиша.

— Така казвате вие — отбеляза той, събра огромните си длани под брадичката си и ме изгледа безстрастно. — Но ако сте преуспяващ писател, бихте могла да кандидатствате за виза 0–1, което ще рече, че сте чужденец с невероятни способности. Преуспяващ писател ли сте?

— Дефинирайте „преуспяващ“!

— Визата 0–1 е неемигрантска виза, която се дава на граждани от чужда националност с невероятни способности в областта на изкуството, науката, образованието, бизнеса или спорта. Кандидатът трябва да има огромен опит в своята област и да докаже, че той или тя са сред малцината индивиди, които са се издигнали до самия връх на своята сфера на дейност.

— И дори не ви се наложи да погледнете в някоя книга! — ахнах аз. А в този офис имаше много книги. Купища.

Адвокатът Лорънс обаче изобщо не се усмихна. Само повтори:

— Е, преуспяваща ли сте?

— Много е възможно да не отговарям на абсолютно всички критерии на тази дефиниция.

— Добре, тогава следващата виза. — Дори не мигна. — Журналистка сте, нали така?

— Долу-горе. — Нито потвърждението, нито отричането не ми се струваха верни. От известно време изобщо не бях журналиствала. Може би, защото му виках „журналистване“.

— Ще го приема за „да“ — отсече Лорънс. — Което означава, че можете да кандидатствате за медийна виза. При нея процесът е доста по-опростен.

Аха! Нещата май започваха да се оправят!

— Прекрасно! — закимах усмихнато. — И как става това?

— Връщате се в Лондон, намирате медийна компания, готова да ви напише договор, в който се казва, че ще ви плащат да работите в Америка за период от една до пет години, и после подавате молба в нашето посолство там.

— Имам рубрика в едно списание — рекох. — Това дали ще бъде достатъчно?

— Може би — отговори той, замисли се и добави: — Но каквото и да е, трябва да е в състояние да ви осигурява достатъчно стабилен доход, за да се издържате. Освен това трябва да представите портфолио с най-добрите си творби, както и няколко препоръчителни писма от ваши колеги.

Усмивката ми помръкна. Онова, което ми плащаха от „Look“, не беше достатъчно за издръжката и на шимпанзе.

— Освен това трябва да се върнете обратно във Великобритания, да се явите на интервю в нашето посолство там и да останете в родината си, докато документите ви се обработват.

— За колко време?

— До деветдесет дена.

Мамка му! Три месеца в една и съща държава с майка ми? За нищо на света!

— И няма начин да го направя, без да се връщам в Лондон?

— Няма.

— И трябва да събера всички онези други неща?

— Да. Договорът, финансовите доказателства, препоръчителните писма и портфолиото с вашите творби.

Замислих се за момент. Може пък наистина да съм невероятна. Все пак съм вземала интервю от истинска знаменитост, имам рубрика в списание, изпратиха ме в Париж от едно списание и успях да накарам един готин тип от рок банда да престане да чука всяка срещната. И това ако не е невероятно, тогава кое е?!

— Я ми кажете пак за онази виза 0–1 — рекох.

Адвокатът Лорънс ме изгледа свирепо.

— Честно казано, мис Кларк, щом поставяте под въпрос способността си да получите медийна виза, ако бях на ваше място, изобщо не бих си помислил да кандидатствам за визата 0–1! Един от примерните въпроси по време на интервюто за нея би могъл да бъде: „Печелила ли сте някога наградата «Оскар» или неин еквивалент?“

По дяволите! Знаех си, че някой ден ще съжалявам, задето се отказах от курса по драма в училище!

— Значката „Синият Питър“^[2] става ли?

— Какво?

— Няма значение. — И без това нямах значка „Синият Питър“. — Значи няма други подходящи визи, за които бих могла да кандидатствам? Моята приятелка ми каза, че бих могла да работя за нейната пиар компания.

Загледах се в адвоката. Той се загледа в мен. Дарих го с най-добрия си поглед в стил „Моля ви, не ме изритвайте от Щатите“. А той ме погледна с най-добрия си поглед в стил „Наистина ли държите да го кажа на глас?“.

— Лично аз не бих се доверил на варианта с приятелката — изрече накрая. — Няма съмнение, че съществува и вариантът да се омъжите за гражданин на САЩ, след което можете да подадете молба за виза по семейни причини, но няма никакви гаранции, че ще ви бъде отпусната. От имиграционните служби не гледат много благосклонно на фалшивите бракове.

— Имиграционните служби ли? — Аха, онези копелета, дето ми изпратиха писмото.

— Да, същите. Службите за имиграция и натурализация — въздъхна адвокатът. Очевидно напредвахме бързо към момента „Губите ми времето“. — Вижте какво, мис Кларк, ако бях на ваше място, щях веднага да се върна във Великобритания и да се заема с проучвания по въпроса. И да помисля сериозно. Може би точно сега не е най-подходящият момент за вас да кандидатствате за американска виза. Може би е най-добре да се концентрирате върху кариерата си. Върху причините защо американското правителство би ви искало в страната си или може би не.

— Ама аз съм много мил човек! — опитах за последен път.

— Не се и съмнявам — кимна адвокатът Лорънс, изправи се и ми посочи вратата. — За съжаление да бъдеш мил, не се счита за невероятна способност.

— Така ли? — Ако питат мен, точно сега тази способност би дошла доста на място.

— Благодаря ви, мис Кларк — изрече той и си седна на мястото още преди да бях излязла от офиса му. — Надявам се скоро да се видим пак.

— Сигурно защото пак ще искате да ви платя двеста долара, за да ми повторите, че съм безполезна лентяйка — промърморих си под носа на път към асансьора. Следващият път, когато искам да си платя, за да ме накарат да се почувствам като боклук, ще отида направо в „Абъркромби и Фич“ да пробвам няколко от техните дънки.

* * *

Към момента, когато се върнах в Уилямсбърг, вече се беше стъмнило и моята елха изпъкваше в цялото си величие, проблясвайки весело в ъгъла. Осветяваше дупката, в която живеехме. Напъните ми да почистя не се бяха оказали достатъчни, пък и бяха прекъснати от онзи опит на имиграционните служби да съсипят живота ми. Освен това вече нямаше никакъв смисъл да се опитам да поддържам някакъв ред тук — Алекс вече си беше вкъщи. За краткото време, което ми бе необходимо да изляза, да се срещна с момичетата и с онзи шибан адвокат, той отново бе превзел апартамента. Калъфи на грамофонни плочи, празни кутийки от бира и разнообразни елементи от неговия тоалет, разхвърляни навсякъде, подсказваха, че Алекс отново си е у дома. Кралицата издигаше знамето си, за да съобщи на народа, че си е вкъщи — Алекс Райд оставяше полупразни кутии от пица върху масичката в дневната и чифт тесни дънки върху облегалката на дивана. Но пък дори самата мисъл, че той си е у дома, бе достатъчна да ми върне настроението. Почти. Гледката на Алекс, опънат по боксерки на дивана, почти ме накара да се усмихна, но мисълта, че трябва да се върна обратно в държава, в която Алекс отсъстваше — по гащи или без гащи (особено второто), автоматично изтри усмивката ми.

— Все ще намерим някакъв изход от тази ситуация — казах си тихичко, докато отварях и затварях кухненските шкафове. Храна. Храната винаги ти помага да се почувстваш по-добре. — Просто още не знам какъв ще бъде той.

— Какво не знаеш? — подметна един сънлив глас от другия край на стаята.

— Какво да приготвя за вечеря — измъкнах се веднага от въпроса аз, без всъщност да знам защо. — Какво искаш?

— Каквото и да е — отговори Алекс, надничайки над облегалката на дивана. — Искаш ли да излезем на ресторант?

Облегнах се безпомощно на кухненския плот. Косата му се беше обърнала от едната страна на лицето му, а очите му бяха полупритворени. Никой друг на света не понасяше умората от дългия полет по-добре от него. И в този момент всичко изведнъж стана реално. Ами ако не успея да получа нова виза? Ами ако наистина ми се наложи да напусна Щатите след четири седмици? И изведнъж картинката как падам на колене и моля това момче да се ожени за мен вече не ми изглеждаше чак толкова грозна. Със сигурност беше за предпочитане пред очевидната алтернатива. Щеше ми се следващите петдесет години да бъдат прекарани в съзерцание на това лице, в слушане на този глас, в ядене на храна за вкъщи, в плащане на сметките за телевизия и в спорове с градската управа за това колко често трябва да събират боклука навън.

— Както искаш ти — изрекох, обърнах се отново към шкафа и се престорих на силно заинтригувана от пакетчето тортили с изтекъл срок на годност, само и само да скрия факта, че бях на косъм от избухване в сълзи. Господи, но какво правя? Защо подлагам на риск всичко това? Та Алекс бе най-удивителният мъж, когото някога съм срещала! Обичах го толкова много, че от мисълта, че мога да прекарам дори само един ден без него, ми се приискваше да напляскам и най-доброто котенце. А аз много обичам котенца.

— Може би ще бъде по-добре просто да си вземем пица — отбеляза замислено той. — Отдавна съм закопнял за пица. И за теб. Къде се криеш цял ден, а?

— Мммм? — Гласът ми беше прекадено треперлив, за да мога да разчитам на него, че ще произведе подходящите думи. Ама това е пълен абсурд! Колкото повече мислех за необходимостта да напусна страната, толкова повече исках да се омъжа за Алекс! И това нямаше нищо общо с необходимостта да получа виза — единствено с факта, че обичах този мъж до полуда. Само дето сега, при изникналия проблем за визата, всеки един разговор за брак ще се свърже неминуемо с нея. Независимо дали ще му предложа аз или той на мен, пак всичко ще бъде свързано с проклетата виза, независимо от моите чувства към него. От тази ситуация като че ли нямаше изход. Ако на времето бях изчела „Параграф 22“ до края, сега със сигурност щях да си дам сметка, че това е ситуация точно в стил „Параграф 22“. Диващини. — Имах малко работа покрай визата си.

— Визата ти ли?

— Ами, сложно е — отговорих, изнесох се от кухнята и се насочих към банята. Пуснах студената вода и подложих ръцете си под нея. — Просто… визата ми изтече, така че се наложи да се срещна с адвокат.

— Но ще получиш нова виза, нали? — попита леко притеснен Алекс. — Нали няма проблеми?

Поех си дълбоко въздух и издишах бавно през събрани устни. Плачът нямаше да помогне с нищо.

— Има няколко различни визи, за които мога да кандидатствам, но всъщност… хммм… няма да бъде толкова лесно, колкото се надявах.

— О! — Той се появи на вратата полугол и полузаспал — точно както го обичах. — Нещо, с което да мога да помогна?

Ожени се за мен, ожени се за мен, ожени се за мен, ожени се за мен!

Целунах го нежно по бузата, а после се обърнах обратно към мивката. Няма начин да ме накарат да напусна Ню Йорк! За нищо на света!

— Ти какво би могъл да направиш? — попитах накрая.

Ожени се за мен, ожени се за мен, ожени се за мен, ожени се за мен!

— Ами, не знам — рече той, отметна косата ми назад и лекичко я дръпна. — Сещам се за онзи тип, дето беше в екипа на осветителите. Та той имаше нужда от препоръчителни писма и аз му написах едно. Искаш ли и ти?

— И за какво по-точно ще ме препоръчаш?

Той повдигна вежди и ме дари с обезоръжаваща усмивка.

— Това със сигурност няма да ме превърне в „чужденец с невероятни способности“ — отбелязах аз. — Поне доколкото ми е известно.

— За мен си невероятна — прошепна Алекс и извади ръката ми изпод студената струя вода. Напълно бях забравила, че ръката ми е там — толкова бях заета да го съзерцавам. — Това все би трябвало да значи нещо.

Само ако се ожениш за мен, ако се ожениш за мен, ако се ожениш за мен!

— За мен значи всичко на света — отговорих. — Но за имиграционните служби — надали.

— Кучи синове!

За момент всичко като че ли застина. Алекс ме погледна с огромните си зелени очи, внезапно много сериозен. Аз му отвърнах с моите бебешко сини очи, надявайки се, че не са нито кръвясали, нито с черни торбички като на панда. Той стисна ръката ми и прочисти гърлото си. Аз затаих дъх. О, боже!

— Анджела — започна бавно Алекс, — не искам да си тръгваш! Знаеш го, нали?

— Да, знам — стиснах ръката му в отговор. — Ти също знаеш, че не искам да си тръгвам.

— Да, знам — отговори той. — Искам те тук. При мен!

Кимнах. Гигантската буца в гърлото ми не позволяваше и на най-дребната думичка да излезе оттам. Вероятно по този начин подсъзнанието ми не ми позволяваше да оплескам цялата работа. Умно подсъзнание, браво на теб!

— Обичам те!

— Ммммм…

— Това е най-важното за мен — да бъдем завинаги заедно. Всичко ще се нареди добре, нали? С визата?

Това беше моментът. Това беше моят шанс да му покажа писмото, да му кажа, че разполагам само с четири седмици, за да намеря някакъв начин да остана. Проста работа. Само дето не бе. Кръвта ми нахлу в главата, а после бързо се оттегли. Не беше честно. Защото истината бе, че все още ме беше страх, че като разбере за по-сериозно обвързване, той ще побегне. Чудничко!

— Мммм-ъхммм…

— Всичко ще бъде наред — промърмори той, пусна ръката ми и ме прегърна. — Ще намериш някакъв начин.

Издишах шумно, едва поемайки си въздух. Той се отдръпна лекичко и ме целуна по челото.

— А сега само да скоча в някакви дънки и ще излезем да хапнем, става ли?

— Напълно — отговорих. — Дънки. Вечеря. Готово.

Той ме погледна доволно и излезе от банята.

Да го вземат мътните! По-точно мен.

* * *

— Затова накрая се наложи да го извлечем насила оттам, преди баща й да му отсече главата с меча си. — Алекс поклати глава и отхапа голяма хапка от такото си. — Сериозно ти казвам, онзи тип наистина имаше меч! От този момент нататък Греъм реши да не го изпуска от поглед, за цялото турне. Беше, така да се каже, залепен за него цял месец.

— О, Крейг! — промърморих и разбърках питието си с четвъртата поред сламка. Първите две ги бях изпуснала, а третата я бях счупила. Бях, меко казано, разсеяна. — Изобщо не трябваше да му се позволява да излиза навън сам! Нито за миг!

— Ами да! Трябваше да се сетим и изобщо да не го вземаме в Япония. Групарките бяха откачили. — Алекс експертно погълна половината от такото си на една хапка.

— Брей!

— И тъй като Греъм е гей, аз сам трябваше да се оправям с всичките — продължи Крейг. — Толкова много групарки, направо не можеш да си представиш! Сериозно ти казвам! По едно време си мислех, че ще умра.

— Виж ти! — Загледах се през витрината на „Ла Ескина“, наблюдавайки цял Уилямсбърг да се носи пред мен, опитвайки се да го запечатам завинаги в паметта си.

— Да бе, понякога бяха по сто на нощ!

— Брей!

— Хей, ама ти май не ме слушаш, а?

— Какво? За какво? — Много беше възможно неспособността ми да подредя едно изречение да се окаже пагубна за плановете ми да взема виза въз основа на талантите ми на писател.

— Мислех си, че по-скоро на мен ми прилича да съм разсеян, не на теб — отбеляза Алекс, сведе поглед към пълната ми чиния и после подметна с надежда: — Ще го ядеш ли?

Избутах такото към него и се облегнах назад в стола си. Умората от пътуването го превръщаше в абсолютно прасе. Беше абсурдно сладко. Но независимо от това колко щастлива бях от завръщането му и от това да го гледам как поглъща мексиканска храна, равняваща се на моето тегло, бях доста разсеяна. Пъхнах ръка в изтърканата си вече чанта на Марк Джейкъбс, за да проверя колко е часът на телефона, но вместо това открих есемес от Джени:

„911, обади ми се!“

Погледнах към Алекс, който с наслада унищожаваше и моята порция. Имах време за един разговор.

— Джени иска да й се обадя. Няма да се бавя — казах и се изправих. Алекс кимна и продължи да се тъпче със следващата чиния тортиля, щастлив като дете.

— Здрасти, добре ли си? — изрекох в телефона, излизайки навън в студената нощ и наблюдавайки как дъхът ми се превръща в бели облачета пред лицето ми. — Всичко наред ли е?

— Напълно — отговори веднага тя. — Успокой се, за бога!

— Пишеш ми 911 — смотолевих и обвих с ръце тялото си. Божичко, наистина беше много студено. Почти чувах как майка ми ме пита къде ми е палтото. Вътре. Метнато на облегалката на стола ми. За разлика от онзи момент, когато се потях като прасе, докато седях с него в офиса на Джени. Въздиш. — Какво има?

— Ами, къщата ми определено не гори. Просто имам нужда от една услуга — изрече тя, като се прозя. — Утре вечер организирам едно събитие — коктейл за един от нашите клиенти от модната индустрия, та сме с една сервитьорка по-малко. Кучката, която бях наела, ме изостави заради някакъв шибан търг!

Свих устни и отбелязах:

— Не виждам каква връзка има това с мен.

— Може би, защото си напълно разорена?

Вярно. Бях напълно разорена.

— Искаш да го играя сервитьорка при теб, така ли? — Това сега какво беше — една брилянтна приятелка ми прави брилянтна услуга или поредното падение? Не бях много сигурна. — На коктейл?

— Аха — потвърди Джени. — Ще бъде страхотно. Съвсем изискан коктейл, скромен, не повече от два часа в един жесток апартамент в Трибека. Изобщо няма да го почувстваш като работа. Просто ще се помотаеш за малко с няколко суперготини хора, в това число моя милост, и ще си тръгнеш оттам с няколко стотачки в задния джоб.

Май е брилянтна услуга?

— Освен това е коледно парти. Ти обичаш Коледа, нали?

Ясно. Брилянтна услуга.

— Просто трябва да поднасяш шампанско на хората, когато влязат. Буквално. Това е.

Е, все пак си е услуга.

— И… ммм… искам от теб да облечеш едно нещо.

Аха!

— Но е готино.

— Какво е това нещо, Джени?

— Много е готино! Само кажи, че си съгласна! Буквално ме спасяваш.

Опитах се да се сетя колко пъти съм виждала сервитьорки, облечени суперготино, но нещо не ми се получаваше. Може би защото никога не бях виждала сервитьорка, облечена суперготино. Но Джени имаше нужда от моята помощ, а аз — от парите, така че нямаше друг отговор.

— Разбира се, че ще го направя — рекох, като реших да не обръщам внимание на малко по-силния от обикновено възглас на изненада. — Изпрати ми адреса с есемес и ще се видим там.

— Ти си страхотна! — изчурулика тя в телефона. — Утре в шест. Ще ти изпратя всички подробности. Обичам те, Анджи! Не, остави, ще се оженя за теб! След коктейла.

— Благодаря — промърморих и потърках полуголата си ръка, вторачена през витрината на ресторанта. Алекс продължаваше да яде, сякаш цял месец не бе слагал и хапка в устата си. От друга страна, знам, че не си падаше много по суши, а не се знае колко време е изкарал на супа от китайско фиде, преди бандата да припечели малко повечко пари. Япония може и да се е оказала малко коварна за него.

— Говори ли вече с него? — попита ме Джени. — Той предложи ли ти? Може ли вече да резервирам ресторант?

— Джени — отсякох със сериозния си глас, — стига вече с това!

— Все още смятам, че си струва да поговорите по този въпрос. Колко пъти ще ти повтарям, че имате проблеми с комуникацията?

— А аз колко пъти да ти повтарям да не си пъхаш носа в моите проблеми?

В отговор Джени се засмя. Беше почти невъзможно да я ядосаш, когато получаваше онова, което иска — което беше винаги и поради това твърде дразнещо.

— Окей, любовнице, утре ще поговорим повече. А сега трябва да отида да изям моя викинг.

— Зиги е от Швеция, не от Норвегия — изтъкнах очевидното. Предвид факта, че тя го чукаше вече близо четири месеца, човек би си помислил, че ще е изяснила поне някои основни неща, като например географията.

— Че има ли някаква разлика? — попита тя. — Както и да е, трябва да тръгвам. Зиги иска да направи вечеря. Дано само да не е онова ужасно фондю!

— Това пък е швейцарско — въздъхнах. — Е, до утре!

* * *

— Всичко наред ли е? — попита Алекс, докато се настанявах трепереща на мястото си. — Да не е подпалила къщата си?

— Засега не — промърморих и метнах палтото на раменете си. Това бе наказанието ми задето носех тениска — само защото с нея циците им изглеждаха по-добре. — Иска да работя като сервитьорка за нея на едно парти утре вечер.

— Дали не дават виза и за сервитьорки, а? — измърка той и потърка крака си в моя под масата. — Ще ти давам наистина големи бакшиши, да знаеш!

— Не мисля. — Брей, успях да изкарам цели трийсет секунди без да мисля за онази дума с „В“! Прехапах устни, загледах се в него как тъпче в устата си поредната хапка с пилешко и после изведнъж изтърсих: — Джени каза, че ще се ожени за мен — заради визата.

— Като сватбен подарък ще ти купя звукоизолиращи слушалки. — Поръси хапката си с червен пипер и я пъхна в устата си. — Но ако това е единственият начин, по който можеш да останеш тук, ще гарантирам и за двете ви. Ще се жениш за Джени? Жестоко!

Едва не се задавих с превърналото се в ледена вода питие. Опитах се да не обръщам внимание на смразения си мозък.

— Значи в такъв случай да се оженя за Джени, така ли? — смотолевих.

— Анджела, лично ще те закарам до градския съвет! — отговори той, самото олицетворение на деликатността.

Чудна развръзка!