Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (20)

Двайсета глава

— И после той какво каза?

Джени седеше на дивана и решеше с пръсти косата ми, докато аз бях седнала на пода, опънала крака, с бутилка бира „Корона“ в едната си ръка и лъжица сладолед в другата. Вляво лежеше моят пакет чипс за спешни случаи, който държах при нея. Вдясно имаше отворена бутилка вино. Джени беше успяла да изпие всичката текила, още преди да се появя, затова сега подсилвахме бирите с шотове „Совиньон Блан“

През първия час, след като се появих тук, не правех нищо друго, освен да плача. Забила нос в дивана, опитвайки се да не повърна. След това преминахме към по-смисленото сълзливо бърборене. А вече бяхме стигнали до онази част от вечерта, в която аз се опитвах да потуша суицидните си наклонности чрез тъпчене на мозъка си с вкусна храна и толкова алкохол, колкото ми бе необходим, за да се отрежа. Две бири и половин бутилка вино бяха оптималното количество пиячка за разпускане, за да започнеш да разказваш историята си, без да се пънеш на всяка дума. Но не бях чак толкова пияна, за да не се чувам какво говоря — за нищо на света не бих казала на Джени нещата, които Алекс изрече за нея. Пък и това нямаше да помогне. Защото исках да се прибера у дома, а не на погребението му, а споменаването на думи като „мръсница“ пред мис Лопес беше равносилно на удар за мистър Райд.

— Каза, че не искал повече да бъде използван — изрекох, задавяйки се, като спрях, само за да регулирам дишането си, след което пак надигнах бутилката бира.

И тъй като телефонът ми беше в някое кошче на хотел „Де Лухо“ в Лас Вегас, сега дори не можех да го съзерцавам и да чакам да иззвъни.

— Пак да бъде използван ли? — Джени си грабна парченце чипс, хвърли го в устата си и се смръщи. След което си взе пак. — Нещо не ми е ясно. Кога за последен път си го използвала?

— Не мисля, че имаше предвид мен.

Де да можеха бутилките бира да са кристални кълба! И защо в най-популярния магазин за обзавеждане не продаваха вълшебни огледала?

— За френската кучка ли става въпрос? — попита Джени. Имаше предвид не особено лицеприятната бивша на Алекс. Като изключим Сиси Спенсър, аз се стараех да не говоря лошо за другите жени, но когато ставаше въпрос за бившето гадже на Алекс… това определено беше човешко същество от женски пол, което бе положило доста големи усилия, за да си заслужи прякора. Ако питате мен, тя трябваше да отиде в онзи специален кръг на ада, запазен за Хитлер, Джъстин Бийбър и човека, измислил дънките с висока талия.

— Може би. — Бутилката бира отказа да ми покаже какво прави в момента Алекс, независимо колко усърдно се бях втренчила в нея, затова предпочетох да изпия съдържанието й. — Може би трябва да му се обадя. Той знае, че нямам телефон.

— Знае също и къде си — отговори Джени. — И сега вероятно е уплашен точно толкова, колкото и ти. А ти постъпи правилно. Да стоиш наоколо след скандал като този, когато и двамата сте твърде уморени и емоционални, не е никак препоръчително. Защото тогава само наговаряш глупости, които после не можеш да върнеш назад.

— И аз така си помислих — промърморих. Дотук с това, че Джени винаги ми дава само лоши съвети, Алекс!

— Така той ще разполага с време да охлади страстите, да помисли за онова, което е казал. И ще разбере, че изобщо не ти се сърди. И утре ще се обади.

— Да, утре ще се обади — започнах да си повтарям, докато почти си повярвах. После ми се наложи да си седна върху ръцете в най-буквалния смисъл на думата, за да се въздържа да не вдигна домашния телефон на Джени. А после си спомних изражението му и самоувереността ми поувехна. — Ще се обади!

* * *

Изминаха три дена, а Алекс още не се беше обадил.

След радиомълчанието от първите двайсет и четири часа аз се бях обадила и бях оставила гласово съобщение. Нищо. Колкото повече време минаваше, толкова по-невъзможно ставаше да хвана такси, да се прибера у дома и да говоря с него. На втория ден Джени се качи в таксито заедно с мен, но апартаментът беше празен. Купчините с подаръци и опаковки си стояха точно така, както ги бях оставила, и единственият знак, че Алекс е бил тук, бяха извадените от опаковките си грамофонни плочи, една празна кутия от пица и няколко дузини празни бирени бутилки. Една кутия от пържени картофки в кухнята бе пълна с фасове. Алекс по принцип не пушеше, освен ако не беше под огромен стрес или във Франция. Надявах се, че не е във Франция. Успокоителното изражение на Джени помръкна, докато обикалях на пръсти наоколо, страхувайки се да не счупя нещо, което не е мое.

— Искаш ли да останеш, докато той се прибере? — попита тя. — Аз ще почакам с теб.

Но аз не исках да остана. Бях уплашена. Вместо това си взех малко дрехи, някои тоалетни принадлежности и пак излязох, като внимавах да не вземам прекадено много нещо. Казах си, че скоро ще се върна. Непременно ще се върна!

Надявах се той да забележи малките знаци, че съм била в апартамента. Овлажнителят ми от стъклената полица над мивката в банята липсваше. Бях си взела и вездесъщия бележник от нощното шкафче. Неговата тениска на Блонди, с която спях, излезе изпод възглавницата ми и влезе в чантата ми. Исках той да забележи тези неща и да ми се обади, да дойде за мен. Но в четири сутринта на другата сутрин, ококорена в леглото на Джени, аз осъзнах, че той няма да се обади.

Последните три дена бяха трудни и за двете ни. Джени се скъсваше от работа и сърцето й се късаше от мисълта за Джеф. След завръщането си в Ню Йорк не се бе виждала нито с Джеф, нито със Зиги. И не поради липса на усилия от страна на Зиги — поне. Той звънеше непрекъснато, но засега Джени продължаваше да го отблъсква с оплаквания за много работа в офиса и продължителна мигрена. Засега той й вярваше, но никоя от нас нямаше представа докога ще продължи да й вярва. Джеф, от друга страна, беше още по-тежък случай. Въпреки че му оставаха само две седмици до определената му за новогодишната нощ сватба, той не я беше отменил. Джени се бе срещнала с адвокат, който бе потвърдил, че заставането им пред олтара във Вегас изобщо не е законно и следователно не се нуждае от анулиране. Джеф пък се бе срещнал с един барман и не бе потвърдил нищо освен предстоящата си нужда от трансплантация на черен дроб. В три сутринта получихме гневното телефонно обаждане. В четири сутринта — сълзите. Към десет сутринта аз пишех на ръка извинение. Но той все още не бе отменил сватбата, а Джени все още не бе готова да говори с него. Ужасявах се, когато си представях, че Алекс може би ми е точно толкова бесен, колкото тя на Джеф.

Вместо да будя човек, който взема хапчета, за да заспи, аз отидох в дневната и вдигнах щорите. В Ню Йорк не беше никога тъмно, дори в четири сутринта. Стаята се освети от светлините на Лексингтън авеню. Такситата се стрелкаха насам-натам, хората влизаха и излизаха от хранителния магазин, клатушкаха се пред ресторанта. Ако легнех на дивана и се надигнех точно до горния ръб на възглавниците, виждах и Крайслер Билдинг.

Когато дойдох за първи път тук, тази гледка беше достатъчна, за да ме накара да се усмихна, а тогава бях с разбито сърце, нали? Последният път се чувствах предадена. Сякаш целият свят, който познавах, се бе сринал. Но това сега беше различно. Ако изгубех Алекс, нямаше да загубя света такъв, какъвто го познавах — щях да загубя всичко, което исках. Той беше моето бъдеще, а не моето минало. Поне се надявах все още да е бъдеще.

С нехарактерна за мен проява на инициативност аз вдигнах телефона и набрах номера му. Вече го знаех наизуст. Той звънеше ли, звънеше и аз чаках да ме пренасочи към гласовата поща.

— Ало?

Той отговори! Нямах представа какво да кажа.

— Ало? — Гласът му беше уморен, но иначе беше буден. Познавах тънките разлики. Знаех всичко за него. Или си мислех, че знам. — Добре, вече затварям. Направете ми услуга и изтрийте номера ми, става ли?

— Аз съм! — побързах да кажа, изпъвайки крака. — Аз съм.

Той не каза нищо.

И аз не казах нищо.

— Къде си? — попита накрая.

— У Джени. — Де да можех да кажа нещо друго!

— Разбира се — отговори Алекс. — Но сега е четири през нощта. Може ли да поговорим по друго време?

— Кога? — Сърцето ми претупа — той искаше да говорим! Стомахът ми се сви — не искаше да говорим сега.

— Ще ти се обадя — изрече спокойно той. — Когато мога.

Не затвори веднага и звукът от дишането му в слушалката накара моето да спре. А после чух прищракване, сигнала за свободно и после тишина. Светлините на Крайслер Билдинг се сляха пред очите ми и аз затворих очи, за да прогоня сълзите. Връщането в леглото би означавало движение, а движението би означавало още сълзи, затова аз просто се обърнах на една страна, зарових лице в стария си диван и оставих сълзите си да се изтичат към възглавниците му. Ще ми се обади, когато може.

* * *

— Значи тук е приятно, така ли? — Джени не изглеждаше никак развеселена. — И на това му викат забавно?

— Бях забравила колко шумно е тук — признах си аз, мислено молейки ги да намалят съвсем мъничко Бионсе. — Просто беше най-удобното място за всички ви.

Три дена след нощния ни разговор Алекс все още не се беше обадил. Очевидно „когато мога“ бе някакъв символичен отговор, защото аз бях сигурна, че той притежава физическата и финансова способност да проведе разговор тогава, когато му се прииска. И въпреки това… нищо. Аз продължавах все така да си рева — пред реклами на тоалетна хартия, пред сладки старици в хранителния магазин, пред наборите за овулация в аптеката. Но паралелно с това у мен започваше да се надига някакъв справедлив гняв. Значи имах нужда да се разсея с нещо. За щастие разполагах с подходящите съучастници.

Събрани около една лъскава сребърна масичка във „Винил“ — най-гей от всички гей барове в Манхатън, седяхме Джени, Ерин и Мери, моята редакторка от „Look“. Аз се канех да им разкрия своя Велик план. Веднага щом сервитьорът ми донесе моите диско пържени картофки и чашата „Блъди Мери“.

— Знаете ли, в тоалетната си имат куклички Джъстин Тимбърлейк! — заяви весело Сейди, заемайки мястото си сред нас. Нещо като Барбита, но на Джъстин. И всички пеят „Секси“. Страхотно местенце!

— Нищо подобно — отсече Мери, делова както винаги. — И може ли, моля, да правим, каквото ще правим, та да мога да се връщам на работа и да се чувствам нещастна в удобството на моя офис?

— Първото можем, но второто не ти се разрешава. — Погледнах към вратата. Чакахме още един човек.

— Така де, исках да кажа, разбира се, че можеш, защото това е твоята работа, но не ти ли се иска да не беше?

— Искат ми се много неща — каза тя. — Иска ми се да спечеля щатската лотария. Иска ми се Джордж Клуни да престане да се самозалъгва. Иска ми се да побързат с палачинките ми. Но нито едно от тези неща не се случва достатъчно бързо.

Надали най-вдъхновяващото начало за моето предложение, но въпреки това аз продължих.

— Ами ако имам нова работа за теб? — повдигнах вежди аз и зачаках реакция, която не получих. Сейди ме погледна безизразно. Джени и Ерин си размениха свивания на рамене.

— О, я стига! — скръстих ръце пред гърди и се нацупих. — Искам да основа ново списание и искам всички вие да ми помогнете!

— Страхотна идея, Анджела! — Както и можеше да се очаква, Мери беше първата, която се опита да свие крилата ми. — Но това не ти е колежът. Не можеш просто да натъпчеш на едно място няколко снимки и после да занесеш всичко на ксерокса. Пускането на едно списание струва милиони за маркетинг, а точно сега интернет е погнал цялата ни индустрия. Няма начин някой новак да се намърда на пазара без стабилен гръб!

— Дори и ако ти си моят главен редактор? — попитах. — И ако Сейди Никсън е нашият директор мода? И Джеймс Джейкъбс е нашият директор развлекателна индустрия?

— Не — присви очи тя. — Но продължавай, слушам те!

— И ако пиар фирмата на Ерин Уайт е зад гърба ни? — Погледнах към Ерин с надеждата, че ще бъде така. Бременността бе занижила стандартите й и тя се усмихна благосклонно, кимайки.

— Зад вас е — отговори. — Както и всичките ни клиенти.

— А аз мога да отговарям за писмата на читатели и да им давам съвети за живота — намеси се Джени. — Може ли?

— Можеш да бъдеш всичко, което поискаш! — възкликнах, започвайки да се чувствам малко по-добре. — В крайна сметка това списание е твоя идея! Помниш ли какво си говорихме по пътя към аерогарата на Лас Вегас? Че няма подходящото списание за нас? Е, щом се чувстваме така, сигурна съм, че и други жени се чувстват по същия начин. Тогава защо да не го създадем, а?

Масата автоматично зажужа от идеи. Адреналинът ми се покачи. Точно от това имах нужда сега. От това и от моите пържени картофки.

— Не искам да съм човекът, който убива начинанието още в зародиш — обади се Мери, убивайки го, — но всичко, което казах, все още е вярно. Имаш нужда от огромна инвестиция и макар да е вярно, че аз имам опит, ти ще имаш нужда от много пари и от издател, а това не съм аз!

— Съжалявам, че закъснях! — изчурулика висока блондинка от не чак толкова пневматичен тип и се настани на стола до Сейди. А после се обърна към мен и попита: — Каза ли им вече?

— Сиси? — сащиса се Мери.

— Не, Делия! — Добрата близначка на Сиси подаде ръка през масата. — Не бихте могли да ни различите по нищо, с изключение на факта, че не съм Сатаната. И съм левичарка.

— Да, казах им — отговорих й аз.

— И те казаха ли ти, че няма да стане? — попита тя.

— Казаха ми.

— Ето как стоят нещата! — Делия беше значително по-убедителна от мен. В мига, в който тя започна да говори, всички се наклониха напред и се заслушаха. Дори Мери. — Дядо ми е Боб Спенсър, от „Спенсър Медиа“. И макар да съм прекарала години наред в старание да избягвам шуробаджанащината във всичките й форми, вече съм готова да й се поддам. Анджела дойде при мен със страхотна идея, включваща ужасно много хора, и аз искам да представя този проект на дядо си и да го накарам да ни подкрепи! Така де, защо да няма страхотен седмичник за жени, който не се състои единствено от клюки за знаменитости и отвратителна мода? В други страни седмичниците сработват, защо да не можем и тук?

— Значи вече имате някакъв бизнес план? — обади се Мери, която очевидно продължаваше да има проблем с факта, че това не е Сиси. — Защото въпреки огромния ентусиазъм на тази маса, който виждам, все пак ще се нуждаем от екип! Ще имаме нужда от екип по продажбите, екип по маркетинга, уеб екип и всичко останало.

— И ще го направим! — съгласи се Делия. — С теб като главен редактор и с мен като издател. И да, двете с Анджела всъщност вече съставихме бизнес план. Идеята е да започнем като безплатно списание, субсидирано от реклами с ексклузивен он-лайн компонент, нещо като силен редакторски коментар с онлайн сайт. Ще го разпространяваме чрез модните търговци на Ню Йорк, които ще извлекат добри печалби от сайта, след това ще се прехвърлим в Лос Анджелис, а на третия етап ще помислим и за експанзия в цялата страна!

— По-голямата част от това я свърши Делия — отбелязах, отпивайки скромно от водата си. — Моя беше единствено идеята за списание.

— Знаеш ли, по-често трябва да те зарязват! — потупа ме приятелски по гърба Сейди, а аз едва устоях на изкушението да хвана ръката й и да я счупя. — Това е жестоко! Кога започваме?

— Вече започнахме! — отсече триумфално Делия, огледа ни и се усмихна. — Ако всички сте съгласни, ще уговоря среща с дядо ми за следващата седмица!

— А ти какво ще правиш? — обърна се Джени към мен. — Защото идеята е страхотна, но трябва да ти осигури и виза, в противен случай кълна се, че аз ще се оженя за теб!

— Много мило от твоя страна, но смятам да съм уеб редактор — отговорих и потупах ръката й с надеждата да премахна уплашения поглед от очите й. — Говорих с Лорънс и той смята, че това би било достатъчно да ми осигури виза, така че не се коси — една сватба по-малко за теб за тази година!

— Знаех си аз, че ще измислиш нещо! — усмихна се тя. — Иначе си права — наистина се старая да се огранича с една брачна церемония годишно. Знаеш ли, че си невероятна?

— Е, да, бива си ме! — засмях се аз. — Но ще бъда още по-добре, ако някой ми донесе пържените ми картофки!

Нашият сервитьор стоеше зад бара с гръб към ресторанта и клатеше задник в такт с Дона Съмър. Очевидно имаше по-важни неща за правене от това да храни клиентите си. Като например да изпраща есемеси. О, да! Отворих горката си чанта с ботуша си и проверих новия си айфон. Нищо. Но само погледът към айфона ми беше достатъчен, за да ми помогне да се почувствам поне малко по-добре. Открай време бях обсебена от „Епъл“.

— Престани да си проверяваш телефона! — изкомандва ме Джени. — Всеки път, когато някой отвори екрана на айфон, умира фея.

— Айфоните убиват феите?

— Айфоните убиват всички ни — отбеляза мъдро тя. — Мобилните телефони са гадост. Телефоните са гадост. Комуникациите са гадост!

— Той пак ли се е обаждал? — попитах я аз, докато Мери и Делия уточняваха някои точки от нашия бизнес план, а Сейди задаваше на Ерин крайно неприлични въпроси за нейната бременност.

— Кой по-точно? — попита Джени, оправяйки раменете на пурпурната си копринена рокля. — Чувствам се отвратително! Зиги е толкова сладък, а аз възнамерявах да го отсвиря ей така, без нищо! Голям задник съм!

— Да — опитах се да звуча съчувствено аз, но пък и това си беше донякъде вярно. Само дето единствено двете с Джени имахме право да го казваме. — Но пък ти обичаш Джеф, затова изобщо не беше в състояние да мислиш!

— Но обичам и Зиги — отговори тя. — Наистина. И когато седнах и помислих за всичко това, мисълта, че никога повече няма да го видя, ме накара да се почувствам много тъжна.

— А мисълта да не виждаш Джеф?

— Не съм мислила, че няма да го виждам — извика Джени с пламнали очи. — Но съм повече от сигурна, че ако точно сега го видя, ще напусне този ресторант на носилка!

— В такъв случай се обади на Зиги и го покани на вечеря. Или може би на обяд — не е толкова ангажиращо — предложих аз. — Няма да бъдеш сигурна в себе си, докато не го видиш!

Тя кимна бавно и попита:

— А ти ще послушаш ли собствения си съвет?

— Той каза, че ще се обади тогава, когато може — изрекох. Не смятах да рева пред новите си бизнес партньори. — И ще се обади!

Откакто напуснах Лас Вегас, Джеймс се бе превърнал в мой официален наставник от АА — Анонимните Алексохолици. Всеки път, когато ми се приискваше да се обадя на Алекс и да го помоля да ми прости, аз се обаждах на Джеймс. В замяна на това той ме захранваше със скандални холивудски клюки, светвайки ме по важни въпроси като например кой не си признаваше, че е гей. Така че и в двата случая печелех. Алекс си получаваше времето за мислене, от което имаше нужда, а аз се запознавах с най-новото и актуалното от света на звездите.

— На мъжете им трябва много повече време да си изяснят нещата, а и всеки удар им се отразява по-силно — каза простичко Джени. — А жените ежедневно решават всякакви гадории и дразнещи проблеми. Развален маникюр, красиви обувки, които й причиняват рани на краката ти, невъзможност да се напъхаш в дънките си — разочарованията нямат край. А най-гадното, което може да се случи на един мъж, е любимият му отбор да загуби. Затова е съвсем нормално те да изгубят ума и дума, когато нещата не вървят по техния начин. Не са свикнали на това така, както сме свикнали ние.

Най-добрата ми приятелка наистина беше гений.

— Хей, би ли обединила всичко това в статия за нашето списание?

— Мога и ще го направя. Но, от друга страна, понякога е по-добре да знаеш, отколкото да се чудиш — изрече тихо Джени. — Какво ще стане, ако той не се обади?

Замислих се за миг върху въпроса й. Какво би станало, ако той не се обади? Е, ще дойде Коледа, която и без това беше само след два дена. После Нова година. След това списанието. След това бебето на Луиза. След това бебето на Ерин. После Джени сигурно ще се омъжи. И после аз сигурно ще умра сама с хиляда котки около мен.

— Ще се обади! — повторих и огледах присъстващите на масата, поглъщайки с наслада развълнуваните им изражения и ентусиазираните разговори. — Знам го!

* * *

Тази Коледа Ню Йорк направо надскочи себе си. Небето беше кристално синьо и ясно, въздухът беше свеж и мразовит, а после се опита и да завали лек сняг, заплашващ да ме дари с бялата Коледа, която така отчаяно исках. Джени, Ерин и Сейди се бяха справили доста добре с вършенето на добрини за целия свят. И по-специално за жените. И още по-специално за мен. До този момент бяхме обядвали в „Сарабет“ от другата страна на Сентрал Парк. Ходихме да гледаме и коледния галаконцерт на Рейдио Сити Мюзик Хол. Разбутахме тълпите, за да се насладим на коледните витрини на „Сакс“. Бяхме накарали Джени да седне на коляното на Дядо Коледа. Всички се справяха блестящо със задачата да ме разсейват и да не ми позволяват да мисля за факта, че моят приятел, любовта на моя живот, още не се бе обадил.

Вече ставаха десет дни от раздялата ни и аз започвах да губя вяра в него. Джени беше престанала да ме поощрява да му звъня. Сейди беше престанала да върви на пръсти из апартамента. Ерин ми беше купила въздушно легло. Питах се колко ли още време ще мине, докато не започнат да ми подхвърлят, че е добре да си търся нов апартамент. Предполагам, че тъй като беше Коледа, ми бяха отпуснали допълнително време, но Новата година и всички нейни обещания за ново начало щяха да сложат край на търпението им. Но кой ще иска да започва всичко наново през януари? През повечето дни от този месец дори не ми се искаше да се преобличам — толкова ми беше студено. Тъп януари!

— Е, следва ледената пързалка, нали? — хвана ме под ръка Джени, докато над Манхатън се спускаше здрач. — Рокфелер Център?

— Жестоко — отвърнах неуверено. — Но аз май съм уморена.

Трите се спогледаха ужасени, но точно сега за Коледа не исках нищо друго, освен да се прибера и да заспя дълбоко. Е, с изключение на очевидното, разбира се. Двете с Делия работехме всеки свободен час върху нашия бизнес план и вече бяхме подготвили пилотно издание на списанието, за да го покажем на Боб, а когато не работех, имах склонността да се паникьосвам за всичко, свързано с Алекс. Ами ако не одобрят визата ми? Ами ако Боб откаже да ни подкрепи? Ами ако ни подкрепи, но списанието не потръгне?

— Няма начин! — отсече Сейди. Вече бях започнала да съжалявам, че я включих в екипа. Защото непрекъснато ми се налагаше да се съгласявам с приетото с мнозинство мнение — тоест нейното и на Джени. Освен това оставяше банята в пълен хаос. — Продължаваме с празничните развлечения, а ти не си прави илюзиите, че ще се измъкнеш така лесно! Уморена била, да бе! Та днес е шибаната Коледа, за бога!

— Именно — отбелязах многозначително. После се обърнах към Джени: — Ама вие наистина ли?

Тя сви рамене и отговори:

— Ще те пусна да си вървиш, стига да ми обещаеш, че няма да лежиш в леглото, да слушаш албума му и да плачеш!

— Ами ако го направя? — сопнах й се аз.

— Кълна се, жено, не ме карай да запращам айпода ти в същата посока, в която запратих и телефона ти! — отсече Джени и после ме поведе по Пето авеню в посока, обратна на течението на пазаруващите в последната минута. — Така. Сега отиваме на ледената пързалка — гарантирам ти, че ще ти хареса! А после ще отидем да… не знам… например да погълнем милион калории под формата на горещ шоколад?

— Хубаво — промърморих нацупено. — На ледената пързалка. Ура!

Напоследък се справях доста добре с необходимостта да се правя на храбра. Плаченето пред хората бе понамаляло, а миналата вечер успях да си взема цяла вана, без да се разридая нито веднъж. Нощем все още се будех задъхана и все така проверявах телефона си по петнайсет пъти в минута, но важното бе, че се опитвах. А тези опити изпиваха толкова много от енергията ми, че за Коледа почти не ми бе останала, а никой не съжаляваше за това повече от мен. Денят, в който думите „носейки се по снега в открита шейна с един кон“ не бяха в състояние да извикат усмивка по лицето ми, да не говорим пък за припева, беше най-тъжният ден в моя живот.

Ледената пързалка на Рокфелер Център беше както обикновено препълнена, обаче Ерин познаваше една жена, която познавала един мъж, който пък познавал още по-важна жена, така че влязохме веднага. След като изигра картите си, Ерин се настани на пейките, за да пази чантите ни, официално тренирайки за майчинството. Ние пък сменихме ботушите си с кънки. Не за първи път днес ми се прииска Джени да ме беше предупредила за това коледно разточителство, вместо да ме изненадва. Ако знаех, нямаше да облека рокля, а дънки. И ако знаех, че ще ходим в „Сарабет“, щях да си сложа дънки с ластична талия. Разкошната вълнена рокля на Александър Уонг, която Сейди ми бе връчила като подранил коледен подарък, беше много красива, но не беше подходяща нито за ядене, нито за пързаляне на лед. Подскачах по леда като Бамби на път за много модерно погребение. Съмнявах се обаче той да е носел „Уонг“, изпращайки майка си, точно както се съмнявах, че ще успея да изкарам целите следващи трийсет минути в изправено положение.

Както и можеше да се очаква от Джени, тя беше истински професионалист на леда. Носеше се като фурия и се въртеше, докато Сейди стоеше до оградата и чакаше готините самотни татковци да дойдат да я заговорят. И те го правеха. Но аз, твърдо решена да изживея своята коледна фантазия в Ню Йорк, сложих единия си крак пред другия и се плъзнах още мъничко напред по пързалката. Когато бях на петнайсет, бях много добра в това. Двете с Луиза ходехме на пързалка всяка седмица. Но освен това бях много добра в плетенето на гривни на приятелството и в навиване на косата си, а нито едно от тези неща не се случваха често напоследък. Спъвана от тясната рокля и съпротивлението, което оказваше на вятъра моето палто, аз изобщо не бях в състояние да се забавлявам. Не че днес се бях забавлявала особено. Но иначе се справих отлично с преструвките — усмихвах се, смеех се и се правех, че си прекарвам добре, че съм забравила да се забавлявам. Че съм забравила как да се забавлявам.

А ето че вече беше дошла Бъдни вечер.

Стигнах средата на пързалката на Рокфелер Център и спрях. Вдигнах очи към гигантската елха, покрита с разноцветни лампички, и замръзнах на място. Той не се беше обадил.

Беше Бъдни вечер, а той не се беше обадил.

Това беше. Нещо дълбоко в мен се прекърши, нещо, което искаше да изкрещи, преди да се разплаче. Нямаше да му позволя да развали проклетата Коледа! Но не беше добра идея да се ядосвам на пързалящите се около мен — бях гледала „Танци на лед“ и бях наясно какво би могло да стане. Реших, че за днес ми стига толкова и че ще напусна пързалката, ако ще и да умра, опитвайки се. Исках да сваля тези кънки, да се намъкна в ботушите си, да се кача на метрото, да седна търпеливо за петнайсет минути, после да се прехвърля по другата линия, да преседя вече не чак толкова търпеливо още петнайсет минути, а после да вляза директно в нашия апартамент и да му сритам задника. И всичко в този план щеше да бъде изпълнено, ако веднага, след като го измислих, не паднах върху лицето си.

— Мамка му, Анджи, добре ли си? — Джени беше до мен само след секунда, но вече беше прекалено късно. Дланите ми пареха, колената ме боляха, а аз не можех да си поема дъх. После дойде ред и на сълзите.

— Добре съм — изрекох между две изхълцвания. — Просто ме боли.

Повечето от пързалящите се нюйоркчани имаха благоприличието да не гледат зрялата жена, която хленчеше като дете, докато я извеждаха от пързалката. Отпуснах се като чувал на пейката и започнах да развързвам кънките си, вбесена на Алекс, вбесена на себе си и на онзи, който преди петнайсет години ми беше казал, че трябва да връзвам връзките на кънките си на двоен възел.

— Нужда от помощ?

— Не, благодаря, аз… — Вдигнах глава с поглед, който би изхвърлил веднага от работа Гринч, и зяпнах.

Това беше той. Алекс.

За момент се запитах дали не бях паднала на главата си, но един поглед наляво ми показа Джени, Сейди и Ерин, загледани с леки усмивчици в нас.

— Крайно време беше! — изрече Джени достатъчно високо, за да бъде чута до нас. — Вече бях започнала да си мисля, че този кретен никога няма да се появи.

— Дай да ти помогна — рече Алекс, приклекна и започна да развързва връзките на кънките. — Ама и ти ли не знаеш как да връзваш!

Аз все така си седях онемяла. Той беше тук, точно пред мен. Косата му покриваше лицето му, но виждах дългите му елегантни пръсти как се борят с връзките и възглавничките им са зачервени от студа.

— Тъкмо смятах да дойда да те видя — изрекох накрая.

— Студено е, но не чак толкова — отвърна Алекс, все така зает с кънките ми. — Ист Ривър не успя да замръзне тази зима.

— Аз пък не съм чувала за срив в мобилните линии — отбелязах.

Ситуацията беше конфузна. Искаше ми се да го прегърна и да му се извиня, и да почувствам кожата му върху моята, и никога, никога повече да не го пускам да си отиде. Но също така исках да се отърва колкото е възможно по-бързо от кънките си, за да мога да го скалпирам с остриетата им. Но тъй като още не бях взела решение кое от двете да избера, засега си стоях и кротувах.

Алекс вдигна към мен розовите си бузи. Божичко, така ми се прииска да ги щипна! А после да му зашлевя шамар. Силен.

— Нямам извинение. Бях извън града за няколко дена. Ходих на гости на моите хора, помислих… — започна той. — Но трябваше да ти се обадя. Всъщност обаждах се, но не знаех какво да кажа.

— А сега знаеш, така ли? — Казах си, че е по-добре за мен да знам. По-добре да знам, отколкото да се чудя.

Той кимна и дръпна ръкавите на пуловера си към пръстите си.

— Съжалявам.

О!

— Всичко, което казах… бяха големи глупости. За теб, за Джени, за всичко. Даже не мислех онова, което казах, особено за Джени. Просто бях бесен и се чудех на кого да си го изкарам. Не се справям много добре с гнева.

— Аз не съм й казвала онова, което каза за нея — казах, борейки се с желанието да запея и да се разтанцувам. Поне докато не ми свалят кънките. — И точно затова си все още жив — в случай че се чудиш.

— Значи тя затова се ядоса толкова, когато й се извиних — духна си на пръстите Алекс. — По дяволите!

— Кога й се извини? — Една доста голяма част от мен държеше да знае защо Джени е чула думата „съжалявам“ доста преди мен.

— Когато снощи ми се обади — отговори той и се зае отново с връзките на кънките ми. — Звънна и ме направи на нищо. Заслужавах си го.

Огледах пързалката, но не я зърнах никъде. Лисица такава.

— Алекс, аз съм тази, която най-много съжалява! — отроних, спрях ръцете му с моите и опрях чело о неговото. Да, той наистина беше тук. — Всички онези неща, които наговорих… Така и не успях да ги формулирам правилно. Наистина искам да остана в Ню Йорк по милион причини, но най-важната от тях си ти! Просто бях твърде уплашена, за да ти го кажа досега.

— Уплашена ли? — Той сплете пръсти в моите, докато ръцете ни не се превърнаха в една ръка. Забележително.

— Да, от онова, което ще отговориш — поклатих смутено глава. — Че ще се уплашиш. И в голямата си част това се оказа вярно.

— Била си уплашена, че искаш да останеш тук с мен? — Гласът му беше толкова тих, че любопитната крава, която седеше малко по-нататък от мен, се напъваше, за да ни чуе. — Защо?

— Защото.

— Това не е никакъв отговор, глупачето ми! — плесна ме леко по коляното Алекс. — Защото какво?

— Защото това не зависи от мен, разбра ли? — промърморих, измъкнах пръсти от неговите и пак се заех с възлите на връзките. — Ако исках да остана заради работата, заради приятелите си или дори само затова че не искам да се връщам, това са все неща, които мога да контролирам. Донякъде. Но да ти призная, че искам да остана заради теб, би оставило всичко в твоите ръце. Оттук и страхът ми. И помислих, че…

— Мислела си, че няма да искам да останеш, така ли? — довърши изречението ми Алекс. — Мислела си, че аз няма да искам да останеш в тази страна, и най-добрият начин да се справиш с този проблем е бил да ме помолиш да се оженя за теб?

— Не казвам, че съм разсъждавала логично — поясних. — Но точно затова наговорих всичките онези невероятно глупави неща за брака, че не бил важен и че това е просто бумащина. Не съм го мислела. Аз просто… опитах се да мисля по този въпрос по начина, по който смятах, че ще мислиш ти.

— Но аз не съм мислил по този начин. — Най-сетне той развърза едната връзка точно в момента, в който аз пък разхлабих другата. — А ти наистина ме накара да мисля, че вярваш в онези глупости, които наговори.

— Но не ги вярвах. — Брей, кой да знае, че съм била толкова добра актриса?! — Просто се опитвах да се защитя и да намеря някакъв начин да остана. Освен това имах усещането, че изобщо не приемаш на сериозно този проблем с визата ми. Всеки път, когато повдигах този въпрос, ти ми казваше да чакам до Коледа, а аз не исках да чакам до Коледа, защото вече бях започнала да се побърквам от страх!

— Аха, схванах — помогна ми с последния възел той. — Просто не позволяваш на човек да си има собствен план.

— Вече казах и на Джени — изрекох, опитах се да се усмихна и почти се получи. — Не можеш да молиш Дядо Коледа за виза. Той няма никакво влияние върху имиграционните служби.

— Тя ми каза, че вече не се нуждаеш от помощ. — Той все още беше коленичил пред мен, все така достатъчно близо за целувка. — Цялата тази работа със списанието звучи страхотно. Много се гордея с теб!

— Да. И мисля, че ще се получи — казах аз. Беше ми много странно, че в живота ми се беше случило нещо толкова важно, а той не знаеше за него. — Освен това те ще спонсорират новата ми виза, така че ти си спасен!

Алекс си пое дълбоко дъх и пак хвана ръката ми.

— Ами ако не искам да бъда спасен?

Усмихнах се. Този път беше истинско.

— Е, не си мисли, че ще се отървеш от мен толкова лесно. Колкото и да ми харесва да спя на въздушен матрак у Джени, бих предпочела да се върна у дома.

— Да де, ама какво ще кажеш, ако не само се върнеш у дома? — промърмори Алекс, поразмърда се и накрая застана на едно коляно. На едно коляно и хванал ръката ми.

— Не искаш да се върна у дома? — обърках се аз. А жената близо до мен не знам защо бе започнала страшно да се вълнува.

— Окей. Какво ще кажеш да ти дам това, а ти сама ще разбереш за какво говоря? — Бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам малка кутийка от черно кадифе.

Очите ми се разшириха, придобивайки размерите на луната, и аз инстинктивно го плеснах през ръката. Доста силно.

— Не точно такава е реакцията, която очаквах. — Той стисна устни, прочисти гърлото си и вдигна очи към мен. А аз полагах неимоверни усилия да си затварям устата. — Анджела Кларк, откакто се запознахме, не си ми донесла нищо друго освен неприятности. Само седмица, след като влезе в живота ми, приятелката ти повърна на дивана ми, после ти не се появи цяла вечност и всеки път, когато напуснеш този щат, предизвикваш драма след драма.

Плеснах го пак и отбелязах:

— Надявам се, че ще кажеш и нещо по-добро!

— И освен това си ненадмината в упражняването на семеен тормоз. — Потърка раните си. — Но освен това дочух, че си спечелила тонове пари на ротативките във Вегас, така че последното отпада.

— Уф! — Вдигнах очи към елхата зад нас и после обратно към Алекс и сбърчих нос, за да държа сълзите си на разстояние. — Хайде сега кажи и хубави неща!

— И знам, че сега, след като си вече толкова важна особа от издателските среди с всички богатства на Вегас зад гърба си, няма да ми повярваш, но мисля по този въпрос от доста време. — Подаде ми кутийката и кимна. — В моето семейство на Бъдни вечер всеки от нас отваря по един подарък!

— Много мразя, когато хората правят така! — Което беше истина. — Съсипва цялата сутрин на Коледа и…

— Би ли млъкнала, ако обичаш, и би ли отворила кутийката? — изрече нетърпеливо Алекс. — Тук е много студено и коляното започва да ме боли.

— Ама и ти си един романтик! — промърморих и отворих кутийката. И за първи път през този ден бях доволна, че не бях облякла дънки с ластична талия. Неща като тези не се случваха на жена, облечена в торбести дънки. Ахнах. В миниатюрната кутийка от кадифе лежеше красив смарагдов пръстен. Един голям камък, поставен върху бяла халка, обсипана с миниатюрни диамантчета. Всички светлинки на елхата на Рокфелер Център се отразяваха в тях, образувайки дъга. — Хиляди мълнии!

— Така е — съгласи се Алекс. — Нали?

Най-накрая успях да откъсна очи от пръстена и го погледнах.

— Не можеш да очакваш от мен да нося подобен пръстен, без да го изгубя! — Говорех напълно сериозно.

— Напротив, очаквам от теб да го носиш и донякъде очаквам да го изгубиш — сви рамене той. — Затова съм го застраховал. — С тези думи той извади пръстена от кутийката, хвана лявата ми ръка и плъзна пръстена на пръста ми. Брей! Значи затова Джени ме беше накарала да си направя маникюр! Хитра крава!

— Взех го в Япония. Веднъж се мотаехме в един винтидж магазин, където имаха купища стари бижута. Видях този пръстен и веднага разбрах. Видях го, видях и теб, видях и мен, видях всичко — обясни той. — И съм си написал домашното. Смарагдите се свързват със стабилност и баланс, но също така и с любов, творчество и комуникации. По-подходящо от това — здраве му кажи!

— И си го имал още от Япония? — възкликнах. Беше красив. Всичко беше много красиво.

— Точно така. — Той сви пръстите ми и целуна ръката ми. — Е, как се чувстваш сега, след като отвори предварително коледния си подарък?

— Но аз не нося твоя. — Вече нямаше никакъв смисъл да се опитвам да спирам сълзите, така че ги оставих да си текат на воля.

— Намерих китарата под дивана — призна си Алекс. — Всъщност търсех подаръка си.

— И хареса ли ти?

— Върху нея има Батман.

Затаих дъх.

— Направо се влюбих в нея!

Знаех си! Значи наистина бяхме сродни души!

— В такъв случай и аз приемам подаръка си!

Алекс се усмихна. Аз също се усмихнах. Той се приближи към мен и опря чело о моето.

— Анджела Кларк — прошепна, — ще се омъжиш ли за мен?

— Да! — отговорих аз и го целунах. Алекс вплете пръсти в косата ми, а аз потърках новия си пръстен. Зад Алекс светлините на голямата елха се сляха от сълзите ми, а някъде в далечината се чуваше хор. Вярно, беше хип-хоп интерпретация на „Снежния човек Фрости“, а не ангелски хор, но все пак това беше Ню Йорк. Усетих как устните му докосват щастливо моите и разбрах, че най-сетне нещата си дойдоха на мястото.

— А сега върви и вземи ботушите ми от Ерин, че краката ми замръзнаха!

— Господи, жено! — дръпна той косата ми и пак ме целуна. — Толкова ли трудна смяташ да бъдеш и след като се оженим?

Мисля, че и двамата знаехме отговора на този въпрос.