Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (2)

Втора глава

Джени Лопес бе момичето с най-голям късмет, живяло някога на тази земя — поне според мен. Тя може и да ви каже, че късметът идва само при онези, които са се трудили здраво за него, но след като сте кимнали мъдро и сте се съгласили, тя ще продължи да ви разказва как е излизала с един шведски модел, когото първоначално е обидила жестоко, наричайки го гей (впрочем и аз преди това го допуснах), живяла е с една моделка, която е носела обувки с нейния размер, но никога не си е била вкъщи и е била толкова глупава, че плащала три четвърти от наема, и — сякаш всичко това не беше достатъчно — попаднала е на страхотна работа като организатор на събития за една от фирмите за връзки с обществеността на наша добра приятелка. Много се гордеех с нея. И освен това (понякога) леко й завиждах. Чувство, което изобщо не изчезна, когато вратите на асансьора се разтвориха и разкриха офиса на пиар фирмата на Ерин Уайт и на стената точно срещу мен гигантската черно-бяла снимка на полуголия Зиги — гаджето на Джени, рекламиращ някакви символични мъжки боксерки. В английски стил. Има неща, които човек никога не трябва да научава за гаджето на приятелката си, и, що се отнасяше поне до мен, точно в този момент това бе съдържанието на неговите боксерки. Но снимката не оставяше никакви шансове за измъкване. Очевидно Джени нямаше нищо против да споделя радостта си с целия свят.

Примигнах четири пъти по посока на рецепционистката, която ми отвърна с повдигане на вежди, а после се изнесох с начупена физиономия към офиса на Джени, като се стараех да не осъществявам никакъв зрителен контакт с момичетата наоколо. Никога не съм разпитвала Ерин за тънкостите около политиката й по наемане на персонал, но бях готова да се обзаложа, че нито едно от тези момичета не е виждало някой „Макдоналдс“ откъм страната зад щанда. Всички тук бяха наперени и нахакани. Защо изобщо се наричаха фирма за връзки с обществеността, когато нямаха никаква връзка с нормалните хора? За мен това щеше да си остане пълна мистерия.

* * *

За щастие съвсем скоро вече се намирах на спокойно и безопасно място при Джени, скрита от цензурата в прекалено гримираните очи на дамичките отвън. И по-точно казано, намирах се в ъгловия офис на Джени. В огромния, просторен ъглов офис на Джени с прозорци от пода до тавана. На пръв поглед леко откачената, по едно време живееща без да знае с една от най-класните проститутки на Лос Анджелис, граничещата с алкохолизма Джени най-сетне се бе превърнала в преуспяваща жена. Забравете за земетресения, урагани и появата на Джъстин Бийбър — ако порастването на Джени не е знак за бъдещия апокалипсис, то тогава не знам какво друго е.

— Здрасти! — обадих се аз, почуквайки леко на отворената й врата. — Аз съм.

Джени скочи иззад бюрото си, същинска богиня със сексапилните си делови обувки с високи токчета, тясна къса пола и копринена риза, със завита умело назад разкошна коса, прихваната с хиляди фиби.

— Здрасти! — извика тя, изприпка до мен, за да ме прегърне, след това вдигна ръка, за да ме накара да замълча, и натисна един бутон на телефона си, излязъл сякаш от „Стар Трек“. — Мелиса, би ли ни донесла две диетични коли, ако обичаш?

Направи пауза, като прехапа долната си устна и ококори широко очи, правейки ми знак да погледна към телефона, цъфтяща от щастие. Да, както вече казах, бях много горда с нея.

— Разбира се, мис Лопес — изчурулика нечие гласче от телефона. — Само това ли желаете да ви донеса? Нещо друго?

— Това е напълно достатъчно, Мелиса — отговори Джени. — И моля те, престани да ме наричаш „мис Лопес“! Караш ме да се чувствам като дърта даскалица!

— Май ти харесва да ти викат „мис Лопес“, а? — подметнах усмихнато, когато тя свали пръст от бутона на телефона.

— В мига, в който тази кучка ме нарече „Джени“, ще бъде уволнена! — потвърди приятелката ми, настани се господарски в стола си и в този момент миниатюрна блондинка се появи в офиса, постави две леденостудени кутийки кока-кола на бюрото пред нас и изчезна мълчаливо. — Боже, какъв кеф е да си имаш асистентка! Е, слушам те!

— Изритват ме — заявих, поех кутийката си и видях, че тя вече е отворена. Очевидно Мелиса не желаеше мис Лопес да си счупи някой нокът. Мелиса беше гений. — Нямам работа, което означава, че нямам и работна виза, което пък означава, че ме изритват от страната.

— Глупости, имаш работа! Ти си мой психотерапевт и личен консултант по пазаруване! — отсече Джени. — Всъщност задраскай това — Аз съм твой консултант. А ти всъщност какво правиш за мен?

— Ами… може би ти помагам да живееш по-добре живота си? — изрекох колебливо. — Или пък нося обувките ти на поправка. — С тези думи й подадох кутия за обувки, съдържащи взетите назаем от нея произведения на Кристиан Лубутен, със сменени токчета и излъскани до блясък от моя любим обущар на ъгъла на Северно Единайсето авеню и улица „Бери“.

— Благодаря — кимна тя и напъха кутията под бюрото си. — Как реагира Алекс?

— Засега спи — промърморих и поклатих глава, опитвайки се да изтръскам от нея черно-белите линии на писмото, които се бяха запечатали пред погледа ми. — Не исках да го будя.

— Нещо ми подсказва, че точно за такава новина няма да има нищо против да бъде събуден — рече тя и поднесе ръката си. — Сигурно стабилно си го разтърсила снощи, а? Дай ми това писмо!

— Ами… стреснах приятелите му, препънах се, паднах, разбих коляното си, а накрая разтърсих и него — отговорих, докато изброявах последователността на събитията на пръстите на ръката си, като накрая извадих възмутителното листче хартия от моята чанта на Марк Джейкъбс, но само с палец и показалец. Дори не исках да го докосвам. — Приятно четене!

— Важното е светът да се движи — смотолеви тя, но вече впила очи в писмото. — Мамка му, Анджи!

Неприятната реакция на Джени никога не беше добър знак. Като кралица на позитивното мислене, аз дълбоко в себе си се надявах, че тя ще се изсмее, ще го смачка на топка и ще го захвърли в кошчето за боклук. Вместо това обаче тя вече си слагаше очилата за четене.

— Това не изглежда никак добре — рече. — Мери предупреди ли те, че ще стане така?

— Не.

Мери Стайн беше моя редакторка и съюзник в „Спенсър Медна“, но откакто пътищата ни се разделиха, изобщо не съм я чувала. Което не е кой знае колко изненадващо — Мери е делова жена, а между нас вече нямаше делови отношения, така че… Въпреки това още не можех да повярвам, че не ме предупреди за това тук. Така де, това не е някакво си плясване през ръцете — това е съобщение за депортиране!

— А при теб все още нищо ново, така ли? — погледна ме загрижено Джени. — Не изпрати ли имейли на други редактори?

— Разпратих имейли на всички, които познавам — казах.

Когато Алекс замина на турнето в Япония, прекарах дни наред в изпращане на писма на всеки един редактор в Ню Йорк, за когото си спомних. Хора от вестниците, уебсайтовете, блоговете — всичко с изключение на новинарските бюлетини на гимназиите. Но те бяха следващите. Дори се опитах да си създам свой собствен блог, като се надявах да имам достатъчно рекламодатели, които да ми помогнат да запазя начина на живот, с който съм свикнала, но и до ден-днешен не изкарвах достатъчно, за да поддържам начина на живот, на който е свикнал и един хамстер. Да ви призная честно, онези въртележки не са никак евтини.

— Но засега нищо — няма дори и имейли за отказ. Нещо не ми се връзва. Знам, че не съм най-прочутият журналист на света, но след цялата онази история с Джеймс Джейкъбс, мислех, че най-сетне съм намерила нишата си!

Под „цялата онази история с Джеймс Джейкъбс“ имах предвид случая, когато, без да искам, започнах да излизам с един актьор, макар от мен да се очакваше просто да взема интервю от него. Но както баща ми винаги казваше, по-добре на хората в устата, отколкото в краката.

— Окей, значи сега ще ти запазя час за среща с нашия адвокат! — отсече Джени и започна веднага да щрака по клавиатурата на компютъра си, докато аз плъзгах кутийката с кока-кола насам-натам по бюрото й. — Той със сигурност разбира от работни визи и такива неща. Тук имаме едно момиче от Австралия и той много й помогна с визата. Трябва непременно да се срещнеш с него! Можеш ли още този следобед?

— Че каква друга работа имам? — изгледах я аз. Тази жена действително беше богиня! — Там съм, разбира се!

— Той е много готин.

— Това няма значение.

— Винаги има!

— Хубаво де — кимнах. — Но да знаеш, че лошата новина не става по-добра, като излезе от устата на красив мъж. Да ти кажа честно обаче, най-много ме притеснява това, че не знам какво ще стане!

— Това е, защото те превърнах в една суперготина, поела контрола над съдбата си, проактивна жена чудо, разбивачка на мъжки сърца! — поясни делово Джени, след което си пое дълбоко дъх, а после и голяма глътка от колата. — Но сега в живота ти се появи нещо, което е извън твоя контрол, и затова не можеш да го приемеш. Освен ако не си върнеш контрола над ситуацията!

— И как по-точно да го направя, генийче мое?

Лично аз действително не виждах изход от тази ситуация. Вярно е, че в момента бях затънала до гуша в блатото на предстоящата ми депортация, но как бих могла да се измъкна от него само за трийсет дена? Никой не искаше да ми даде работа, а нещо ми подсказваше, че правителството на САЩ не възнамерява да прави специално изключение единствено за мен само защото съм го помолила любезно. Та те не ми оставяха време дори да осмисля какво ми се случва — трийсет дена са едно нищо!

— Искам да си го върна! — отсякох, надявайки се — с решимост. — Всъщност настоявам да си го върна! Контрол, върни се обратно при мен! — Плеснах по бюрото, при което кутийката ми с кола подскочи. — Много държа да си върна контрола, ама не знам как!

— Скъпа, знаеш, че съм кралица на разрешението на неразрешимото! Това е професионалната ми характеристика, за това живея! — отбеляза Джени и си лепна физиономията за мислене, докато аз наум благодарях на щастливата си звезда за прекрасните приятели. Много я биваше да поставя проблемите в перспектива. — Мисията ми на този свят е „да помагам на бедните нещастни души като теб“!

— Моля те, не ми цитирай „Малката русалка“ под път и над път! — изрекох жалостиво аз. — От друга страна, ако можеш да уредиш нещо да продам гласа си за виза, може и да размисля.

— И всички караоке барове по света ще дадат банкет! — промърмори подличко тя. — Така. Сега ми кажи правилно ли съм разбрала, че ако си намериш работа, ще получиш и виза, или имаш нужда от виза, за да си намериш работа?

— И двете.

— Анджи, така не става! — тръсна глава Джени. — Виза или работа — кое е първото?

— Пилето може би?

— Но в това няма никакъв смисъл!

Но преди Джени да успее да стане от стола си и да се дотътри до мен, вратата се отвори с трясък и в офиса влетя Ерин. Това реши дилемата ми веднъж завинаги — никога не бих могла да работя в сферата на връзките с обществеността. Защото ето ме сега тук, в този блестящ, лъскав офис, с мръсна коса и дънки, които не са прани толкова отдавна, че вече бяха започнали сами да се почистват, докато косата на Ерин беше толкова бляскава, че в отражението й виждах колко отвратителна е моята. Срамота!

— Анджи я депортират — съобщи Джени, преди дори да успея да си отворя устата. Както си ни беше обичаят. — Отнемат й визата.

— Мамка му!

Всички дълбокомислено кимнахме. Това беше като че ли единственият логичен отговор. С който разполагахме.

Настъпи миг мълчание. Ерин сви устни в знак на концентрация, Джени се вторачи в обувките си, а аз се сетих, че досега би трябвало да съм си съблякла палтото. Защото в противен случай то изобщо няма да ми помогне, когато изляза навън. Брей, големи проблеми! Не на последно място, сред които и тревогата, че май съм започнала да приличам на майка си.

— Знаете ли какво? — отсече Ерин, тракна с високите си, много високи токчета и се отпусна аристократично в близкия стол. — Това е най-лесният проблем, който ми се е налагало да разрешавам до днес! Направо не мога да повярвам, че ми отне цяла минута, докато се сетя!

Така ли?

— Така ли?

— Естествено! — отсече тя, погледна ме и сви безгрижно рамене. — Просто се омъжи за Алекс!

Какво?

За момент ми прилоша. После се сгорещих. След това се вледених. Накрая пак се сгорещих, защото продължавах да си стоя с палтото.

Просто да се омъжа за Алекс.

Аха.

— Божичко, точно така, наистина! — изпищя Джени. Все едно Ерин бе влетяла, бе събрала две и две и бе получила четири, докато ние с Джени до този момент сме получавали само пет или три. — Можеш просто да се омъжиш за Алекс, разбира се! Как не се сетих по-рано?!

— Сигурно защото е много глупаво? — предположих колебливо.

Беше много глупаво. Нали?

— Да не мислиш, че няма да се съгласи? — дари ме Джени с най-съчувственото си изражение.

Ама че кучка! Но в мига, в който тя изрече това, аз се уплаших, че той наистина може и да не се съгласи.

— Нямам представа какво ще каже той и не искам да знам! — побързах да я затапя аз. — Следващата идея, ако обичате!

Мозъкът ми вече беше напълно претоварен. Половината от мен бе чула думите „омъжи се за Алекс“ и даже бе изприпкала към олтара, удавяйки всичките си тревоги в „Сватбения марш“ на Менделсон. Другата половина обаче беше чула само онази част — „за виза“ — и не се чувстваше никак щастлива. Просто й изглеждаше малко невъзпитано. По онзи леко грубоват, леко вълнуващ, но най-вече „това е твърде лоша идея“ начин. Никога досега не ми беше хрумвало, че трябва да се омъжа, за да остана в Щатите. И сега, когато ми го казаха, не ми помогна да се почувствам никак добре. Даже точно обратното — почувствах се доста зле. Не защото не исках да се омъжа за Алекс — законовото свързване с този бог бе определено на първо място в списъка ми със задачи. Но не исках да става по този начин. Брак по сметка не е брак. Това е просто договор, който никак не ме устройваше.

— Няма начин да не се съгласи! — отбеляза преспокойно Ерин и повдигна вежди — същинско олицетворение на невинността. — И това ще разреши всичките ти проблеми, нали така? Искам да кажа, че дори и да искат да те проучват, ще можеш да си останеш тук, докато го правят. Освен това сте съвсем истинска двойка, така че ще минете проверката.

— Не че вече не живеете заедно — побърза да допълни Джени. — И всички ще свидетелстваме в твоя полза. Аз дори мога да потвърдя какви звуци издава Алекс по време на секс!

— Благодаря, но няма да стане — промърморих. Прииска ми се всички звезди, на които бях благодарила преди малко, да се превърнат преждевременно в супернова. — За нищо на света.

Израженията, с които двете ме дариха, се различаваха много едно от друго. В изражението на Джени се четеше нещо средно между гордост и оптимизъм със само щипка от „какви ги плещи тая, по дяволите“. По изражението на Ерин автоматично се разбираше, че ме мисли за луда.

— Джени — обърнах се към най-добрата си приятелка, решила да сменя тактиката, — ти как би се почувствала, ако Зиги те помоли да се омъжиш за него, за да вземе виза?

— Ще надяна хомота на този глупак още преди да си успяла да изпееш „Ето, идва булката“ — отговори тя с напълно сериозна физиономия. — Ти виждала ли си го? Този човек е принцът от приказките!

— Хммм, май не избрах точния човек, на когото да задам този въпрос — смотолевих и си съблякох палтото. Малко късничко. — Искам да кажа, че ако той те помоли да се омъжиш за него само заради визата и ти се съгласиш, никога няма да си сигурна дали наистина те обича, нали така? И няма да знаеш дали би ти направил предложение или не, ако не ставаше въпрос за виза. Дори и да го обичаш до мозъка на костите, така и няма да можеш да разбереш дали бракът ви би могъл да се осъществи просто по любов. Причината за брака ви непрекъснато ще витае над теб. Това е като когато хората се запознават по интернет — съмнението винаги остава. Даже да казват, че не е така, не е така. Бракът по сметка не е брак.

— О, скъпа! — въздъхна Ерин и постави ръката си с перфектния маникюр върху коляното ми. — Непрекъснато забравям, че това ще ти бъде за първи път! Знай обаче, че бракът по сметка е идеалният първи брак!

Понякога Америка наистина ми се струваше странно място.

— Знам, че това ще ви прозвучи старомодно — изрекох, решила да направя един последен опит, — обаче искрено се надявам да си остана само с един брак. Знам, че е малко възможно, но наистина се надявам!

— Анджи, първият път всички ние са надяваме тъкмо на това! — усмихна се Ерин и вдигна писмото. — Но ако се върнеш в реалността, ако залогът е да останеш в Щатите или да не останеш, какво би предпочела — да се омъжиш за човека, когото обичаш, или да се върнеш обратно в Обединеното кралство?

Хммм.

— Обратно към стария си живот? — допълни Джени.

Преглът.

— Обратно при майка ти?

Хиляди мълнии!

— Имате право — простенах, отпуснах назад глава и се вторачих в тавана. — Наистина не мога да се върна в Англия.

— О, Анджи! — протегна Джени ръце през бюрото към мен. — Моля те, кажи му! Няма начин да не се съгласи! Та този пич все още те гледа като вярно кученце още в мига, в който се появиш в стаята! Аз ще организирам всичко, обещавам ти! Единственото, което се иска от теб, е да се появиш на сватбата си! В крайна сметка, когато човек е влюбен, значи бракът не е заради визата, нали така? И ако го направим както трябва. Хайде, моля те!

— Всъщност, мисля, че ще стане доста готино — намеси се Ерин. — Само с едно щракване на пръстите ще ти намерим ресторант, роклята също няма да бъде проблем и смятам, че ще постигнем добра сделка и с кетъринга. Оперативният директор какво ще каже — колко време ще ни бъде необходимо да го организираме?

Взех си един дъвчащ бонбон от купата на бюрото на Джени. Преди два часа вадех косми от сифона в банята и нямах търпение да гледам повторението на „Елф“. А сега вече организирам сватба бързак, която ще ми гарантира, че след четири седмици няма да ме издърпат ритаща и пищяща от Щатите.

— Може би две седмици? — издаде напред долна устна Джени. — Ако се стегнем, може и десет дена. И ако успеем да я набутаме в рокля без поправки, което със сигурност ще можем, стига да остави този бонбон!

И ми измъкна бонбона.

— Бруклин би бил най-лесният квартал за намиране на свободен ресторант, но ако го направим в петък, може да стане и в Манхатън. Тук уикендите са изключени. Иначе какво ще кажете за „Бел Хауз“? Жива музика, съвсем в тон с работата на младоженеца. Ако искате, мога да пусна и малко връзки в „Юниън“?

— Бихме могли да се обадим на пиарката на „Уолдорф-Астория“ — продължи замислено Ерин. — Или на „Хъдзън“ Но ми се струва малко далечко.

Седях си и мълчах, вторачена унило в писмото, слушах как приятелките ми планираха моята сватба, представят си се в някой суперлуксозен хотел, а аз — облечена в абсурдна дизайнерска рокля и куцукайки към олтара във взети под наем обувки. Въпреки абсурдността на всичко това единственият истински проблем, който имах, беше много простичък — не виждах Алекс във всичко това. Това не беше в наш стил.

Само като си представех как го моля за това, очите ми се насълзяваха и сърцето ми забиваше лудо — при това не по приятния начин. Ами ако той наистина се съгласи? Ами ако наистина се оженим и после той се ужаси, че се е вързал с мен заради някаква си виза? Не исках моят брак да се гради на чувството за дълг. И още по-зле, ами ако го помоля и той откаже? Може още да не е готов. Ако беше готов, щеше сам да ми направи предложение. Вече сме водили този разговор и аз не исках да го пришпорвам. Той значи твърде много за мен. Всъщност значи всичко.

— С цветята може и да се поозорим — продължаваше плановете си на глас Джени. — Ще се наложи да си поискаме отплатата за някои услуги.

— Направили сме достатъчно услуги, скъпа, така че не се тревожи! — махна с ръка Ерин. — Повече се притеснявам обаче за осветлението.

— Ъхъм, дами! — прекъснах аз творческия им процес, което не бе прието много благосклонно. — Какво ще кажете да вложим този творчески заряд в нещо друго, например в това да измислите някакъв друг начин да остана в страната? Не се превземам, гарантирам ви! Просто наистина не искам да го правя!

И двете буквално издишаха като балони пред очите ми. Почувствах се много зле. За Джени нямаше нищо по-хубаво на този свят от това да принуждава хората да правят онова, което иска тя. Имах чувството, че съм й измъкнала любимата играчка от ръцете.

— Като изключим факта, че не желая да тикам насила приятеля си към олтара, искам да остана тук, защото заслужавам да бъда тук!

Изричайки тези думи, аз най-сетне си дадох сметка колко съм наивна.

— Ако не мога да получа виза, без да се омъжвам, тогава какъв е смисълът да я имам? — продължих по-делово. — Това просто ще означава, че не съм постигнала нищо, откакто пристигнах в тази страна. Ще бъда отново там, откъдето тръгнах. Тогава май ще бъде по-добре да се прибера у дома, да си взема най-малко седем котки и да започна да говоря за себе си в трето лице единствено число, докато давам точната сума пари за билет в автобуса. А това няма да стане. Затова бихте ли пренасочили, ако обичате, забележителните си таланти в друго направление — да ми измислите друг начин, чрез който да остана в Щатите?

Джени изтри една фалшива сълза и отбеляза:

— Бебчето ми е станало жена!

— Значи без виза не можеш да си намериш работа, така ли? — попита, приела достойно поражението, Ерин и задъвка един бонбон. И от къде на къде тя да може да яде, а аз да не мога? Мразя природно кльощавите жени!

— Да, а без работа не мога да взема виза — потвърдих аз. — В общи линии, май ще имам нужда някой да ме спонсорира така, както преди направиха „Спенсър Медиа“.

— Можем ли да го направим? — промърмори, дъвчейки, Ерин, преглътна и погледна към Джени. — В крайна сметка би могла да работиш и тук. Както е тръгнало, ще прибера всички улични помияри!

— Ха! Аз съм най-добрата служителка, която някога си имала! — изпищя Джени и плесна с длан по бюрото си. — Почти. Но, да, ти наистина можеш да работиш тук, Анджи, като моя кучка!

— Благодаря! — Милата ми приятелка. — Но ти вече си имаш кучка, а аз не съм сигурна, че правителството ще ми позволи да остана в страната като момиче за всичко. Но пък ще поговоря с вашия адвокат. Защо пък не — мога да бъда и нечия друга кучка!

— И какво по-точно се очаква от теб да направиш сега? — погледна ме ококорено Джени. — Така де, има ли някакъв списък? Задачи, които да отмятаме?

— Да, ето още един въпрос за адвоката — отговорих аз. — Сигурно има цял куп различни визи. Цял куп. Така де, не мога да не ставам поне за една от тях!

Джени се намести в стола си и отбеляза:

— Да ти кажа честно, не се притеснявам. Изобщо не се притеснявам за теб!

Радвах се, че поне един човек не се притеснява. Защото Ерин със сигурност изглеждаше доста притеснена.

— Виж какво, ти си суперумна, суперталантлива — започна да отмята на пръсти тя, — амбициозна си, сладка си и не е като да настояваш за социални помощи, нали така? Ти си жестока, ти си Анджела Кларк, ти си американската мечта! Значи няма никаква причина да не ти дадат нова виза!

Е, погледнато от този ъгъл, какво толкова съм се запритеснявала?