Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (18)

Осемнайсета глава

Първото нещо, което зърнах, когато влязох в стаята си, бе да видя отражението си в голямото подвижно огледало. Сигурна бях, че чистачките са го оставили така нарочно. От него ме гледаше една страховита Анджела. Сплъстена коса, черни очи с червени кръгове и нос, който би засрамил дори еленчето Рудолф. Жалко, че телефонът ми беше развален — Луиза щеше да се зарадва да получи моя снимка в този вид. Нещо като предупреждение за бъдещата ми кръщелница за опасностите от… ами, от това да бъде като мен. Ето така изглежда човек, когато животът му отиде по дяволите. Във филмите, когато хората бяха тъжни, очите им се навлажняваха, обличаха малко по-широки дънки и понякога вдигаха косата си на конска опашка, но последното беше екстремална мярка, само в крайни случаи. Никой не се събуждаше в долнопробен секс мотел в легло с хомосексуалист, облечен в костюм на елф, носен от стриптийзьорка. Защо животът не беше като по филмите? Именно с тази мисъл се пъхнах под душа, докато чаках ваната ми да се напълни. Ситуацията изискваше двойно подсигуряване — само душ или само вана не биха свършили работа.

Зачудих се какво ли ще прави сега Джени с Джеф. И какво ще правя аз с Алекс. И какво ще прави Джеймс с онези крекери и трите кученца. Зачудих се също така дали подобни неща се случват на всеки, който пристигне в Лас Вегас. Някъде към третото сапунисване на косата ми с шампоан чух, че хотелският телефон звъни. Едно от нещата, които определяха „Де Лухо“ като тузарски хотел, беше фактът, че имаха телефони и в банята. По някаква странна причина този факт ми се стори невероятно впечатляващ. Изтрих пяната от очите си, протегнах ръка изпод струята вода и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Браво, жива си!

Нормална реакция предвид броя на гласовите съобщения, които му бях оставила предишната нощ.

— Съжалявам! — Вместо да започна да се обяснявам, реших, че ще бъде най-добре да се впусна в непресъхващ поток от извинения, докато той не ме спре. — Много съжалявам! Толкова съжалявам, че чак не можеш да си представиш! Извинявай! Хиляди пъти извинявай!

— Добре де, стига, чух! — прекъсна ме накрая той и аз бях много благодарна за леката усмивка, която долових в гласа му. — Какво стана с теб снощи, по дяволите?

Приседнах върху тоалетната чиния с величествената си шапка от пяна и обясних делово:

— Текила, кофеинови таблетки и приют за кучета. Дълга и невероятна история. В колко часа е полетът ти?

— А, да бе! — Гласът му успокояваше моята породена от кофеина напрегнатост по-добре и от душа, ваната и двете пакетчета бонбонки „М & М“, взети заедно. — Забравих да ти кажа, че ще останем до утре.

— Кои, ние ли? — Джени не каза ли, че Джеф ще се връща у дома днес?

— Не, аз. Ще се прибера утре. Опасявам се обаче, че ще бъде късно вечерта.

Издухах непокорните мехурчета пяна, стичащи се към очите ми, и промърморих със свито сърце:

— Ние… хммм… трябва да поговорим за случилото се вчера. — Едва след като изрекох това, си дадох сметка, че седя чисто гола върху тоалетната чиния.

— Вярно — съгласи се Алекс. — Но не е добре да го правим във Вегас. Ще поговорим у дома.

— И как ще стане това, ако теб те няма у дома? — едва не проплаках аз. Единственото, за което си мечтаех сега, бе да се метна на самолета, после да си легна в собственото легло и никога повече да не изляза оттам. Обаче това нямаше как да стане, ако Алекс не беше с мен. — Мислех, че ще хванеш същия полет като нас!

— Смених билета си, но не се паникьосвай! — Той беше напълно спокоен, пълна противоположност на състоянието, в което го оставих вчера. Очевидно някой е успял да помисли добре. Някой от нас не се е занимавал да разменя дрехите си със стриптийзьорка и да осиновява кученца. — Утре вечер се прибирам у дома, а във вторник ще седнем и ще поговорим обстойно по този въпрос. Изпрати ми есемес, когато кацнете, става ли?

Значи текстово съобщение, а не обаждане.

Дребна работа, знам, но единственото, което чух аз, бе, че той не желае да разговаря с мен. Е, вероятно преекспонирах, както ми беше обичаят. А фактът, че в момента бях чисто гола, само допринасяше за тази моя реакция.

— Добре, ще ти изпратя есемес — отговорих, потискайки разяждащото чувство в стомаха си. — Обичам те! И наистина много се извинявам за вчера!

— Няма смисъл — отговори Алекс. — Е, до утре тогава!

Бях почти сигурна, че той всъщност искаше да каже: „И аз те обичам и много съжалявам, хайде да не говорим повече за това“, но все пак нямах право да му приписвам разни мисли, затова просто му казах „довиждане“ и затворих. Връщайки слушалката на мястото й и седнала върху тоалетната чиния така, както майка ме е родила, с пяна на главата, аз погледнах към огледалото в банята и се нацупих. Не беше никак добро начало на седмицата, особено когато тъкмо това си чакала цял ден.

След като свалих седемте най-горни пласта на кожата си от търкане, подсуших тялото си и събрах багажа си, аз излязох в гостната, за да чакам Сейди и Джени. Които не се виждаха никъде наоколо. Естествено.

— Ще изляза да се поразходя навън! — провикнах се аз на прага на стаята на Джени. Тя издаде някакви звуци, за да ми съобщи, че е разбрала, и после продължи да ругае багажа си. Веднага забелязах обаче, че е свалила диамантения си пръстен. Като оставих миниатюрното си куфарче на средата на гостната, аз вдигнах дамската си чанта и огледах щетите. Падането във фонтан надали може да се брои за приятно преживяване, но когато си красива кожена чанта, която е виждала и по-добри времена, това вече е пълна трагедия за теб.

— Много съжалявам — прошепнах на чантата, като я погалих. — Днес май само това повтарям.

Чантата простена съчувствено, докато я мятах през рамо върху раираната си тениска и я пуснах да виси над облеченото си в дънки бедро. Всеки сантиметър от мен беше покрит. Никой повече няма да ме вземе било за стриптийзьорка, проститутка, танцьорка на пилон или нещо от този род. Да се надяваме!

* * *

Казиното беше пълно с хора, повечето от които стискаха чаши с „Блъди Мери“ в знак на това, че е неделя. Щеше ми се телефонът ми да работеше, за да мога да проверя в „Гугъл“ колко църкви има в Лас Вегас. Нямах представа дали тук са повече или по-малко от средния брой църкви за град с тези размери.

Тук цареше вечен здрач. Нямаше нито време, нито дневна светлина, нито студ или пек, а само постоянен прилив на коктейли и звънът на ротативките. Тези лъскави вампири са много глупави, не мислите ли? Имах чувството, че се опитват да изплатят някакъв свой неизвестен грях, но пък кой ли ги мрази толкова много, че да ги кара непрекъснато да се връщат в пубертета?! Бяха вечните гимназисти. Джени много се разстрои, когато веднъж огласих съмненията си във връзка с нейната любима сага, но наистина нещо не ми се връзваше. Бащата работеше, децата бяха принудени отново и отново да правят класни по алгебра, но какво правеше през това време майката? Според мен цялото семейство би трябвало да се премести тук и да отвори хотел. Така историята би станала по-смислена. Тогава и за майката би се намерила работа — като крупие на рулетката.

Насочих се към игралните автомати, стараейки се да не се кискам на непрекъснато сменящите се картини по екраните, които ги определяха като най-печелившите в цял Вегас. Кацнах на едно от столчетата пред тях, бръкнах в чантата си, за да извадя няколко монети и да поиграя, за да убия времето, и се вторачих в екраните пред себе си. О, значи Снуки ще идва тук за Нова година! Тъжна работа. Нова година не е време за работа! Надявах се поне да доведе със себе си и приятели. Както вече бях доказвала многократно, хазартът не ми се отдаваше, но какво би могло да се обърка с една машинка?

— Скъпа, всичко си объркала!

Никога не бих могла да сбъркам акцент от Ню Джърси, а когато вдигнах очи, вече знаех точно откъде идва. Една дребна старица клатеше към мен глава толкова силно, че по едно време се притесних да не изгуби перуката си. Ама пък оранжевото й си го биваше! Изглеждаше като Лейди Гага, но преседяла няколко минути в микровълновата печка.

— Трябва да внимаваш, момиче! — продължи старицата, сочейки екрана пред себе си. — Не можеш просто да натискаш който бутон ти хрумне!

— Благодаря за съвета — кимнах, опитвайки се да я наблюдавам какво прави, но за моето нетренирано око всичко си оставаше една абсолютна мъгла. Но най-голямо беше разочарованието ми, че не виждах истинска ръка, която да дръпна, а само всякакви ярки бутончета, и всичките те светещи в някакъв си свой, хаотичен ред.

— Ела тук! Ето на тези ротативки трябва да играеш! — направи ми знак старицата към едноръкия бандит, който стоеше доста далече от гигантските бляскави машини, обещаващи всички радости на хазарта в комбинация с любимата ти мацка. Че кой няма да предпочете машинка със „Сексът и градът“, а? Но точно в този случай имах усещането, че от новата си приятелка ще науча повече, отколкото от Тузара. Пък и винаги съм си падала повече по Ейдън.

— Докато човек играе на ротативките, научава много неща за живота — отбеляза дребната старица, без да отлепва очи от екрана в очакване на печалбата. — Натискаш няколко бутона, извиваш няколко ръце, надяваш се, че ще спечелиш. Понякога губиш по малко, понякога губиш по много. Някои хора си въобразяват, че знаят как да надхитрят системата. — Обърна се към мен и се изсмя презрително. — Обаче не могат! Тези машинки просто не могат да бъдат надхитрени!

— Тогава защо да играем? — попитах, докато я гледах как натиска различни бутони без никакъв различим ред. Задържа, разбърква, завърта. Всичко изглеждаше много объркващо.

— Защото понякога се докопваш до голямата печалба! — отговори старицата и върна очи към екрана, чиято светлина се отразяваше в очилата й. — Всеки от нас от време на време се докопва до голямата печалба, но проблемът е, че повечето хора не знаят кога да спрат! И после веднага губят всичко! Печелиш всичко, а после, докато се усетиш, си го изгубил. Разбираш ли ме? Схващаш ли какво искам да ти кажа?

— За съжаление да. — Кимване към новата ми приятелка, монета за машинката.

— Омъжвала съм се четири път — изрече тя и вдигна лявата си ръка, за да ми покаже многобройните си лъскави пръстени. — И четирите пъти избирах все нещастници. Не знаеха кога да спрат. Не знаеха как да обърнат гръб, освен ако не е на жена. Мъже! Сами съсипват живота си, а после обвиняват за това жените си! Стоят при крупието си по-дълго, отколкото при семействата си, и му подаряват всичките си пари!

Още няколко петачета за ротативката. И още няколко бутона.

— Вие, съвременните момичета, не сте по-различни — отбеляза тя и насочи към мен дългия си маникюр, за да се увери, че схващам за какво говори. — Гледам ви какво правите тук. Прелитате от една машинка към следващата — о, тази не играе добре, затова ще пробвам друга! И още една. И третата. И когато нито една от тях не ви се изплати, ви се приисква да се върнете на първата, но вече е прекадено късно. Някой вече е спечелил джакпота от нея. Хубавите неща идват при онези жени, които знаят да чакат, разбра ли ме, кукличке?

— Напълно. — Нямах никаква представа, че хазартът би могъл да се превърне в такава добра метафора за живота. Или поне за развратните момичета.

— Та така стоят нещата — тръсна глава старицата, обърна се към ротативката си, натисна още един бутон и зачака, докато той изплюваше някакво листче хартия. — Просто откриваш автомат, който ти харесва, стоиш си при него и си тръгваш, докато си на печалба. Ето, разбъркване и… натискаш!

— Значи просто напускаш гаджето си, преди то да е напуснало теб, така ли?

На моя екран се появиха три сладки ананасчета едно след друго и учителката ми се усмихна гордо.

— Ето, видя ли?!

Колкото и да нямаше смисъл във всичко това, аз се зарадвах. Пред очите ми започна да танцува мрачният призрак на живот, прекаран в танцуване по улиците на Ню Йорк за дребни петачета. Очевидно нямах никаква воля.

— Значи казваш да зарежа гаджето си, така ли? — запитах и преместих поглед от гуруто на хазарта до мен към проблясващия игрален автомат. — Спечелих ли вече?

— Че кой ти говори за гаджета! — провикна се бабата, слезе бавно от високия си стол и оправи „косата“ си. — Но иначе, както и да ги погледнеш, гаджетата са трън в задника, кукличке. Трябва сама да се наложиш в живота. Да работиш онова, което те прави щастлива, да си създадеш собствен бизнес, ако можеш, а ако случайно по пътя се появи и мъж — е, толкова по-добре! А дори и да не се появи, пак си оставаш щастлива и доволна. И да, спечели. Пет кинта. Но не ги харчи наведнъж!

— А ти мислиш ли да се омъжваш пак? — попитах, докато същевременно с ротативката се опитвах да следвам принципа на действие, който ми беше показала тя.

Наставницата ми разтърси верижката, която служеше за дръжка на чантата й „Шанел“, метна я през сгъвката на ръката си и грабна голяма чаша с монети.

— Не и аз, кукличке. Вече приключих с тази работа. Приятно ми е, Памела де Лухо! — представи се тя и разтърси ръката ми с такава сила, че перуката й едва не падна на пода. — Моят последен съпруг е този хотел. Вярно е, че той е по-голямо копеле и от първите четирима, но пък направо не мога да ти опиша колко го обичам! Надявам се, че си прикарваш приятно в моя хотел. И не забравяй какво ти казах!

И с тези думи тя се обърна и се понесе като патица през казиното. А аз си останах все така зяпнала и ококорена. Божичко! Частен урок по хазарт от самата собственичка на хотела и казиното! И това ако не е чудо!

— На бас, че е вампир! — прошепнах на ротативката пред мен и натиснах бутона за игра. Той звънна в знак на съгласие. А после продължи да си звъни, и да си звъни, и да си звъни…

— Господи! — извиках високо, защото имах чувството, че десетки чифта очи са вперени в мен. — Счупих автомата!

— Не съвсем, скъпа! — отвърна усмихнато минаващата край мен сервитьорка. — Ще се наложи да ти донеса шампанско!

Защото точно от това имах нужда в този момент — още едно питие.

* * *

Час по-късно от времето, когато уж трябваше да тръгнем, аз позволих на Джени да ме напъха в една лимузина, защото бях прекалено замаяна, за да съм в състояние да се контролирам. След мен се намъкна Сейди, както винаги с гръм и трясък, разполагайки всеки сантиметър от красивото си тяло на срещуположната седалка. Красивите хора нямаха нужда от колани в колите. Но със сигурност имаха нужда от много багаж — взетият от Сейди само за един уикенд беше повече, отколкото всичко, което притежавах. Но защо тя носеше три гигантски куфара, когато нито един от тоалетите й не беше по-голям от чорапогащник, си оставаше пълна мистерия за мен. Седях си тихичко, прегърнала нежно чантата си, с малкото ми синьо куфарче в краката ми, не особено сигурна какво трябва да кажа, не особено сигурна какво бе станало току-що.

— Направо не мога да повярвам, че вече си тръгваме! — отбеляза Сейди, загледана тъжно във великолепието от бял мрамор, сътворено от Памела. — Бих могла да прекарам целия си живот в „Де Лухо“! Сякаш е бил създаден точно за мен!

Не можех да не се усмихна, когато се сетих, че този суперлуксозен палат с неговите изкуствени брегове, неговите барове и неговите суперелегантни мацки принадлежеше на една дребна старица от Ню Джърси с оранжева коса, която обичаше да играе на ротативките. Но нещо ми подсказваше, че старата дама не би харесала Сейди.

— Тази седмица имаш ли работа? — обади се Джени, нанасяйки специалния балсам върху устните си. Сагата с подготовката на кожата й за полета пак започваше. — Или ще си бъдеш у дома?

— Всъщност ще остана у дома доста повече, отколкото предполагаш — отговори Сейди, като ми се усмихна. — Анджела ми даде един страхотно ценен съвет!

— Сериозно? — изгледа ме Джени. — И какво точно те посъветва Анджела?

Беше трудно да се каже кое от двете неща представляваше по-голяма заплаха за мен — цялата сила на най-широката усмивка на една ходеща Барби или най-унищожителният поглед на Джени.

— Моля да имате предвид, че нито едно от нещата, които съм казала или направила през последните четири дена, не може да бъде използвано срещу мен в който и да е съд! — изрекох отбранително и притиснах още по-плътно чантата до гърдите си като преграда между мен и най-добрата ми приятелка. — Не съм в позиция да давам каквито и да било съвети на когото и да било!

— Не бе, имам предвид онези неща, дето ми каза за правенето на нещо, което ще ме направи щастлива! — поясни услужливо Сейди. — Накара ме да се замисля. Запитах се: „Добре де, ако бих могла да правя всичко, което поискам, какво би било то?“ И още тази сутрин изпратих няколко имейла, и като си приберем, ще си поискам услугите от двама-трима приятели и ще пробвам някои неща.

— Например? — попита Джени и ме погледна с доста променено изражение — силно впечатлено.

— Ще говоря с онова момиче, с което се запознах в „Сефора“ за една нова козметична линия, и ще прекарам няколко дена в офиса на „Belle“, за да проверя дали не бих могла да бъда полезна с нещо на модните списания! — изреди гордо тя, напери се и ме потупа по ръката. — Чувала ли си „Спенсър Медиа“? Може пък да успея да ги накарам да ти дадат някоя поръчка!

Дали съм чувала „Спенсър Медиа“?

— Не съм много сигурна, че в „Belle“ ще се съгласят да им сътруднича, но пък ти със сигурност трябва да отидеш и да се пробваш! — казах, без да се впускам в подробности.

— Но защо точно „Belle“? — намеси се Джени. — Знам, че представят последната мода, но не ми се струват да са за теб. Получавам го всеки месец и моделите им са жестоки, но кога за последно ви се е случвало наистина да прочетете нещо в „Belle“?

Замислих се и отговорих:

— Може би, когато аз писах за тях?

— О, да бе, вярно! — кимна тя. — Но въпреки това не става за писане. В „Belle“ определено не знаят какво става в моя живот, а и не искат да знаят.

— Права си — модата им е някак си от друго измерение — съгласи се Сейди. — Пък и аз много не си падам да представям висша мода. Да не говорим пък че месечните им издания са нечовешко дебели, направо не могат да се повдигнат, а седмичните им ме карат да се чувствам омърсена. Не ми се ще да работя на място, където непрекъснато ще имам нужда от душ.

— Да, така си е — съгласи се Джени. — Месечните им издания са твърде тежки, а седмичните са отвратителни.

— Нали? — погледна я Сейди, очевидно доволна, че е получила одобрението й.

— Тогава какво — уебсайтове ли? — запитах, изпълнен с любопитство. — Обожавам усещането да разлистваш страниците на едно списание — и то е не само в съдържанието, но и в самия ритуал.

— Да знаете, че някой ден ще основа собствено списание! — заяви тържествено Джени. — Тази точка и без това отдавна е влязла в моя генерален план „Новата Опра“. И такова като моето бъдещо списание все още няма!

— Може ли поне да не тежи десет килограма? — попита Сейди. — Макар че, от друга страна, би било добра разгрявка за бицепсите.

— Въпреки всичко смятам, бе трябва да пробваш в „Belle“ — рекох й аз. — Ще ти бъде полезно като опит. Нищо, че е пълен боклук.

— Да, и много се вълнувам! — възкликна тя. — Много обичам да бъда модел, но знам, че не е завинаги. Пък и бях забравила колко забавно е да се заемеш с нещо ново. Точно като първия ден на училище!

— Училището ти е харесвало, така ли? — изгледа я Джени.

— Разбира се — кимна Сейди.

— Мажоретка?

— Ъхъм.

— Е, да.

— Връзва се.

Трафикът по Лас Вегас Стрип беше толкова натоварен, че от доста време си стояхме пред хотел „Венеция“ и не можехме да помръднем. Вторачих се през прозореца и усетих как очите ме засмъдяват, а носът ме засърбява. Той беше там някъде. Тръснах глава, за да може косата ми да падне напред и да покрие лицето ми, и започнах да вдишвам аромата на шампоана си, докато се успокоя.

— Говори ли вече с него? — обади се Джени, втъкна косата ми зад ушите и само с един замах развали цялата ми хубава работа.

— Ще остане още една нощ — промърморих. Ето, не било толкова трудно да се каже. — А ти говори ли с Джеф?

Тя опъна дългите си крака на пода на широката лимузина и впери поглед в тавана, след което въздъхна:

— Да.

— Добре ли си?

— Не.

Тя все така не носеше пръстена, но едва когато започнахме да говорим, забелязах, че не носи и грим. А Джени никога досега не бе излизала навън без грим. Веднъж дори накара линейката да я почака да си сложи очна линия, когато я отвеждаха със съмнения за спукан апендикс. А липсата на грим беше повече от показателна, че всеки момент трябва да очакваме порой от сълзи.

— А ще се оправиш ли? — попитах предпазливо.

— Да.

Не звучеше особено убедително, но поне го беше изрекла. Сейди ме погледна с огромните си, подобни на Снежанка очи, очевидно нетърпелива да научи повече, но аз само поклатих леко глава. Когато е готова, Джени сама ще ни каже. А като познавах Джени, нямаше да ни се наложи да чакаме дълго.

— Щял да провери какво може да се направи за анулирането на брака ни.

Ха! То не било никак дълго!

— Макар че и без това не го смятал за законен, тъй като не сме получили удостоверение за брак. Освен това иска да поговорим, когато се върнем в Ню Йорк. — Изсмя се тихичко. — Не бил много сигурен дали ще бъде честно пред годеницата му да отлага сватбата в последната минута.

— А по-честно ли ще бъде да я накара да се омъжи за кретен? — обадих се аз. — Или пък той да се ожени за жена, която не обича?

— Обаче той я обича — отговори Джени с равен тон. — Обичал и двете ни. И е много объркан. Казва, че всичко излязло от контрол, защото сме били във Вегас. И сега имал нужда от време да помисли.

Да, обща тема за всички гости от мъжки пол на хотел „Венеция“. Очевидно това е най-добрият хотел за размисъл и самовглъбяване. Свих рамене. Джени поклати глава. Думите бяха излишни.

— Да бе, да помисли! — намеси се Сейди. — Не знам защо всички обвиняват Вегас за това, че разни тъпи хора правят тъпи неща! — отбеляза в поредния си изненадващ за нас пристъп на интелигентност. — Да не би някой да ти е опрял пистолет в слепоочието и да ти е казал: „Хей, сега си в моя град, миризливо лайно такова, затова веднага изпий двайсет и пет шота текила и изчукай онова магаре, иначе стрелям“, а?

Съвсем на място казано.

— Аз пък обичам този град — продължи Сейди, извади балсама на Джени от чантата й и започна да си маца устничките. — Той е шанс да се измъкнеш от реалността, а не извинение да се държиш като кретен!

Лимузината най-сетне тръгна напред и аз мислено си взех сбогом с града. Чао, „Венеция“, чао, „Беладжио“, чао, голям вулкан! Въпреки всичко случило се тук, с изненада установих колко тъжна се чувствам при напускането на града. Сейди беше права. Не градът караше хората да правят глупави неща — те си ги правеха просто защото си бяха такива. Просто Вегас им предоставяше по-колоритен фон от обичайното, а това като че ли поощряваше ексцентричното поведение. Може би заради твърде голямата концентрация на тигри на едно място. Тигри, които не бях видяла. Жалко.

Но иначе не си тръгвах с празни ръце. Разполагах с материал, предостатъчен за стотина страници в блога, седемнайсет пакетчета чай, които си бях свила от хотела, и най-важното от всичко — имах идея. Памела, Сейди и Джени бяха запалили в мен някаква искра и макар отчаяно да исках да спрем в хотел „Мираж“, за да играя на „Зигфрид и Рой“ (преди инцидента), много повече исках да се прибера у дома и да видя какво ще стане. Което беше добре.

А после идваха и петдесетте хиляди долара, които току-що бях спечелила на ротативките. Което също беше добре.