Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (17)

Седемнайсета глава

Първата мисъл, която ми мина през главата, бе, че имам спешна нужда от ягодова тарталета.

Втората, третата и четвъртата ме връхлетяха кажи-речи по едно и също време. Къде съм? С какво съм облечена? Защо в устата си имам вкус на мръсна котешка тоалетна и кой е този в леглото до мен? Невъзможността да позная автоматично другарчето си по легло бе нещо, което бях преживявала само веднъж досега, и със сигурност не беше сред любимите ми начини за отключване на инфаркт, но със сигурност бе един от най-ефективните. На всичко отгоре това не беше моята хотелска стая. Беше пълната противоположност на моята хотелска стая. Тъмна, шикозна, огледален таван и кадифета навсякъде. Потърках чаршафите си между палец и показалец. Със сигурност не трябваше да се перат в пералня. Боже! И което беше още по-тревожно, роклята ми бе сменена със зелена кадифена туника. И, освен ако жестоко не греша, имах шапчица. Като че ли бях облечена като елф. Кой ще да е този хахо, който има фетиш към коледните елфи? Така де, с изключение на мен?

— О, боже! Господи! — Направих съответните извивки с устата си, за да говоря, но от мен не излезе и звук. Очевидно през нощта някой бе натиснал бутона ми за заглушаване на звука. Оставаше ми само да се надявам, че това е единственият бутон, който този някой бе натиснал. В главата ми се понесоха откъслечни образи от нощта, но не мъгляви както при махмурлук, а по-скоро като при пренавиване на филм, така че нещо не успявах да следвам сюжета. — Божичко, някой ме е дрогирал!

— Добро утро, любима! — Тялото до мен се раздвижи, но почти със сигурност не беше на Брадли Купър.

И тъкмо щях да започна да пищя, когато мозъкът ми най-сетне се събуди. Не бях дрогирана. Доброволно бях взела кофеиновите таблетки. Макар да бях наясно как ми се отразяват. Въпреки че видях какво сториха с Джеси в „Спасени от звънеца“. Седнах в леглото и отпуснах ръце върху коленете си, припомняйки си събитията от нощта. Танцуването. Телефонните обаждания. Олеле, телефонните обаждания! Какво ли не бих дала да бях с махмурлук и сега да бях свита на две над тоалетната, повръщаща и плачеща!

— Ще приема повдигането на ръката ти като знак за сандвич с бекон — промърмори Джеймс и опъна пред мен облечената си в червено кадифе ръка. — Един истински сандвич с бекон и с много кафяв сос.

Облекчението, което ме изпълни, когато осъзнах, че мъжът до мен е гей, бе толкова голямо, че ме събори обратно в леглото.

— И чай. Бих искал един топъл чай. Мислиш ли, че тук имат румсървис? — продължаваше той, докато сядаше в леглото. Огледа съмнителната стая и отбеляза: — Хммм, може и да нямат.

Покрих очите си с ръка и позволих на останалите парченца от мозайката да заемат доволно местата си.

— Защо просто не можах да се напия и да забравя всичко? — простенах. — Защо трябваше да вземам кофеинови таблетки и да си спомням всичко?!

— Може би, за да ме светнеш какво стана, а? — предположи Джеймс. — Защото съм сигурен, че снощи не излязох от стаята си облечен като Дядо Коледа!

— Напълно си прав — кимнах и притиснах слепоочията си с пръсти. — Не се сдоби с този костюм и в „Уин“

— Ходили сме в „Уин“?

— Да, но ти не ми позволи да вляза, защото каза, че трябва да оставя на Алекс пространство за дишане — кимнах аз. — Затова влязохме през съседната врата.

— И какво имаше зад съседната врата?

— Къщичката на Дядо Коледа.

— Сериозно?

— По-точно, стриптийз клуб „Къщичката на Дядо Коледа“! — Да ви кажа честно, мисля, че в католическите църкви трябва да инсталират огледала на таваните — превъзходни са, ако искаш да се увериш, че страдаш от заслужената си доза срам.

— Аха! И възможно ли е оттам да сме се сдобили с тези изключително подходящи за нас тоалети?

— За щастие не. — Странен ще да е денят, в който най-голямата ти причина за облекчение би била, че не си разменила дрехите си с някоя стриптийзьорка! — Точно до клуба имаше магазин. И мисля, че тоалетите май бяха моя идея. Съжалявам!

— Между другото, трябва по-често да носиш зелено — отбеляза Джеймс, навивайки ръкавите на своя костюм на Дядо Коледа. Около врата му висеше голяма евтина бяла брада. — Много ти отива!

— Като че ли си прав. — Огледалото на тавана беше полезно и с това, че ми помагаше да огледам тоалета си, без да ставам от леглото.

— Направо не мога да повярвам, че сме ходили в стриптийз клуб! — простена той. — Така де, там няма нищо и за двама ни! Тъжна работа!

— Доколкото си спомням, преди това отбелязах този факт, обаче ти настоя, че това било част от задължителното посвещаване в тайнствата на Лас Вегас. В крайна сметка единственото, което си спомням, бе кофеиновото си натравяне, а ти спомена, че имало къде да отседнем. — Огледах за пореден път стаята и се постарах да не плача. — Добра работа.

— Честно да ти кажа, не си спомням абсолютно нищичко — отбеляза с облекчение той. Завидях му. — Но иначе е странно. Имам чувството, че почти не съм спал.

— Колко е часът? — попитах. Ходилата ми бяха изранени и мръсни. Изглеждах повече от отвратително. — Днес трябва да се прибираме у дома.

— Всъщност е едва девет — провери Джеймс часа на телефона си. — Последното обаждане от телефона ми е било към три. Възможно ли е някъде тогава да сме се регистрирали тук?

— На твое място не бих се притеснявала. Мисля, че точно тази стая я дават почасово. — Положих максимални усилия да избегна погледа на осъдителното огледало, но тъй като всяка повърхност в стаята, която не беше от лесно почистващите се, беше отразителна, избягването на оглеждането се оказа невъзможно. Приличах на статистка от „Една целувка спасява Коледа“. Само че не толкова женствена. — Между другото, последното обаждане случайно да е било до Алекс?

— Като подранил коледен подарък смятам да те излъжа — отбеляза Джеймс и ми подхвърли мокра кърпичка от интимния комплект, който току-що беше открил. Уф! Отврат!

— Може ли да проверя пощата си от твоя телефон? — Очевидно бях ненаситна за наказания.

— Физически е възможно, да, но не съм убеден дали притежаваш необходимата гъвкавост на пръстите — рече той. Но аз бях почти сигурна, че ще се справя с телефона. Не виждах никакви големи съдове с вода между тези четири стени. — Къде беше твоят, би ли ми припомнила?

— Пострада от падане във вода — отговорих, докато набирах потребителското си име и паролата на екрана. Джеймс се запъти към тоалетната. — Как е банята? — подвикнах му аз.

Момент мълчание. А после:

— Малък кошмар!

— Ето те! — промърморих си под носа, когато пощенската ми кутия се отвори. Надявах се Алекс да ми е пратил нещо, ако ще и да са само ругатни, но нямаше нищо — даже и реклами. Обаче имаше още един имейл от моята редакторка във Великобритания, само че този път от личния й имейл адрес. Ха!

Анджела, би ли звъннала колкото е възможно по-бързо, моля те? Нека да бъде на мобилния ми, когато ти е удобно!

Още веднъж ха!

Зачудих се дали бе почтено да пресичам всякакви граници, като използвам телефона на човек, когото не бях виждала от цяла година, за международен разговор от мобилен към мобилен. Мисленето ми обаче продължи точно седем секунди, защото тогава надделя любопитството. Все пак не бях котка, та да се страхувам от любопитството — значи нищо нямаше да ми стане.

Изминаха няколко секунди, докато се задействат всички международни телефонни кодове, но в крайна сметка от другата страна вдигнаха.

— Здравей, Сара! Обажда се Анджела Кларк.

— О, здравей! Каква приятна изненада!

Двете със Сара не си говорехме често, но дори когато ни се е случвало, тя никога не е звучала така, сякаш я подслушват от ФБР.

— Пишеш ми да ти се обадя — изрекох колебливо. — Неудобен ли момент уцелих?

— О, нееееее! — Дължината на тази единствена дума щеше да струва на Джеймс най-малко три лири. От друга страна, надали човек като него си прави труда да си проверява сметките за телефон.

— Наред ли е всичко? — Очевидно не беше.

— Само дето… — Сара се покашля, прочисти гърлото си и въздъхна. — Знам, че не се познаваме чак толкова добре, но просто исках да се уверя, че си добре. Получихме един имейл в офиса, от САЩ.

— Ясно.

— И в него пишеше, че ти… хммм… работиш. Като… хммм… компаньонка?

Точно когато си мислиш, че нещата не могат да станат по-зле, животът някак си успява да ти поднесе онова прословуто допълнително ритване в топките.

— Сара… — започнах, чудейки се как да попитам. — Онзи имейл… да не би да е бил от Сиси Спенсър?

— Да?

— Окей, разбрах. Виж сега, аз не съм компаньонка. — Което, разбира се, са точните думи, които би изрекла една компаньонка. Хитър план, Сиси! — Всъщност работех като сервитьорка.

— Анджела, не че те съдя или нещо подобно… Просто се тревожа за теб. Знам колко труден може да бъде животът в Ню Йорк, но това ми се стори вече малко крайно. — Типичното британско чувство на Сара за върховно неудобство вече беше в разгара си. — Понякога всичко започва с работа като сервитьорка по разни места, но после чуваш разни истории от другите момичета, а и парите са много добри, знам, обаче ти си много добър писател, наистина добър!

— Сара, позволи ме да те прекъсна! — изрекох, изведнъж усещайки как ме изпълва странно чувство на спокойствие. — Аз не съм компаньонка! Не съм и сервитьорка в стриптийз клуб! Сервирах на един коктейл, организиран от моята приятелка, защото й правех услуга, и тя ни накара да облечем един глупави униформи. Но не се чукам за пари! И не сервирам питиета с огромна надценка на места, където се чукат за пари! Така че категорично не съм и не смятам да ставам компаньонка!

Макар че сега, докато го казвах, се зачудих колко ли изкарва една сервитьорка в някой от онези мъжки клубове. Всичките онези таксита, дето хвърчаха наоколо с откровено незаконни снимки на Джордан, сигурно са постоянно заети.

— Така ли?

Очевидно не съм била достатъчно ясна.

— Така! Сиси е абсолютна психарка. А и от мен би излязла най-ужасната компаньонка на света!

— Това е вярно — засмя се Сара с искрено облекчение. Възможно ли е обаче да ме изритват, защото са решили, че продавам тялото си за пари? И ако знаят, че не е така, дали биха ме наели отново? — Е, от друга страна, е жалко. Мислех да изчакам драмата да отмине, а после да те помоля да напишеш нещо за мен.

— Значи наистина ме уволняваш, така ли? — запитах. Чао, блед лъч надежда!

— Да — изрече тя със съжаление, каквото не изпитваше. — Вярно, че последният имейл не беше в твоя полза, но пък и рубриката ти тече вече цяла година и екипът тук иска да поосвежи нещата.

— С рубрика, написана от компаньонка?

— Просто една идея.

Надали би могла да ме обвини, че се стъписах.

— Но в крайна сметка пак ще излезе нещо — обеща тя. — Просто още не знам какво.

— Звучи справедливо — рекох и кимнах на Джеймс, който току-що излизаше от банята с крайно напрегната физиономия. — До скоро тогава!

— Весела Коледа! — отговори Сара. — И ако не се чуем дотогава, честита Нова година!

— Да, и на теб! — изрекох, усещайки как коледният ми дух започва да си отива със звън.

— Това беше едно от най-неприятните ми преживявания на този свят! — започна да мърмори Джеймс, без да може да спре да търка ръцете си една в друга. — Не може ли вече да се махаме оттук?

И така, един Дядо Коледа с тежък махмурлук и неговият още по-зле изглеждащ елф напуснаха мизерния мотел в девет сутринта и запримигваха под яркото слънце. Безсъмнено се намирахме на доста километри от Лас Вегас Стрип. Хотелите „Ескалибур“ и „Луксор“ ни намигваха в далечината. Иначе пустинята беше много красива, което беше добре. Джеймс потупа предната част на костюма си. Ръката му спря върху предното джобче. Извади оттам ключ, прикрепен към ключодържател на „Коли под наем «Ентърпрайз»“, и го вдигна пред очите ми в очакване на отговор. И тъй като бях единственият наоколо, който бе поне донякъде с ума си, аз поех ключодържателя от ръката му и натиснах бутона за отключване. От другия край на паркинга дочух приятелски поздрав на кола и изгледах въпросително Джеймс.

— Ти си гений! — отсече той, плесна ме с благодарност през задника и пое през прашния паркинг. Едва под яркия блясък на слънцето на пустинята Невада забелязах, че шевовете на костюма на Дядо Коледа са с подлепваща лента. Много изискано, Лас Вегас! Браво!

— Ще рискувам да предположа, че си ме хвърлил в този мотел и после пак си отпрашил за някъде — промърморих, скръстих ръце пред гърди и се загледах смръщено към колата.

— Мамка му! — извика Джеймс и се закова на място, притиснат под тежестта на спомените. — Не е възможно!

На задната седалка на кабриолета имаше осем кутии с крекери и три сладки кученца, спящи щастливо в своите малки колибки за пренасяне. Табелките на вратичките съобщаваха, че имената им са съответно Джим, Сейди и Анджела.

— Не забравяй, Джим, че кучето е за цял живот, не само за Коледа! — отбелязах, насочвайки се към пътническата седалка. Кученцето Джим изскимтя в съня си. Дядо Коледа Джим изскимтя наяве.

* * *

Изминаха няколко минути, докато убедя рецепционистката в „Де Лухо“ да ми даде нов ключ за стаята ми. Не че я винях. И аз не бих искала да дам ключ за най-луксозния им апартамент на човек, който изглежда като елф клошар, но след като успешно преминах теста й с контролни въпроси, тя като че ли нямаше особено голям избор.

— Някакви съобщения за мен? — имах наглостта да попитам.

Тя поклати глава. Изглеждаше уплашена.

— Разбира се, какво ли съм очаквала! — извиках и размахах щастливо картата си. — Няма значение, благодаря! Ще направя всичко възможно Дядо Коледа да ви включи в списъка на послушните деца!

Рецепционистката се изсмя притеснено и започна да натиска бутони върху някакво невидимо табло. И преди да бе успяла да ме прогони с охрана от хотела, аз се гмурнах в тихото за моя радост казино, влязох в асансьора и плеснах бързо бутона с нащърбения си маникюр.

Докато отварях вратата към апартамента, очаквах да заваря същински апокалипсис. Но се оказа, че съм подценила мощта на екипите чистачки в един елитен хотел на Лас Вегас. Гостната беше празна. Никакви хора, никакви бутилки, никакви проблеми. Апартаментът изглеждаше точно така, както когато се нанесохме в него преди три дена. Бял, бляскав и пълен с цветя. И точно както и предишният път, сърцето ми се сви при вида на Сейди.

— Хиляди дяволи! — надигна тя глава от един от диваните. — Какво се е случило с теб?

Тя беше все така в оялата си тясна рокля, но сега приличаше повече на момиче от супермаркета, отколкото на супермодел. Косата й беше втъкната зад ушите и сплескана, лицето й беше бледо и изпито. Не бих й дала и десет хиляди долара, за да се надигне от леглото, а по-скоро двайсет хиляди, за да си остане там и никога да не се появява пред очите ми.

— Станах елф — рекох, сведох очи към себе си, а после пак погледнах към Сейди. Зеленото на костюма ми наистина си го биваше — приятен нюанс. Почти като тена на лицето й. А после на свой ред попитах: — Какво се е случило тук?

— Нямам представа. Спала съм като пън — изрече безсилно тя и главата й падна обратно на дивана. — По едно време се събудих и видях, че чистачките чистят около мен.

— Кой е успял да се отърве от всичките онези хора? — попитах на път към стаята си. Мръсните ми крака оставяха грозни отпечатъци върху белия килим, но бях твърде уморена, за да ми пука. Майка ми би потънала в земята от срам заради мен. Добре, че не смятах да й казвам.

— Аз!

Висока, с красива коса и ярка усмивка, в средата на коридора към спалните стоеше Джени, окъпана в златната светлина на утрото. Беше блестяща, красива и чиста. Аз бях унила, грозна и мръсна. Един елф на Тим Бъртън в сравнение с принцеса на „Дисни“. Крава!

— Анджела, защо си облечена като Робин Худ? — извика тя и заслиза по стълбите към гостната, цялата в кремав кашмирен пуловер и тесни дънки, сякаш нищо не се е случило.

— Аз съм елф — отговорих. — Джени, а ти защо си облечена така, сякаш всеки момент се каниш да рекламираш канапета?

— Сигурно защото това са си моите дрехи? — изрече тя, седна на дивана със свити под дупето си крака и отвори бутилка вода с витамини. — А на теб, скъпа, ти е време да си вземеш един душ. Плашиш яйчниците ми. Само като те погледна, овулацията ми спира!

За момент си помислих, че съм започнала да полудявам, но един бърз поглед към изражението на Сейди ме увери, че не съм. Тя беше зяпнала така, че й се виждаха всичките зъби.

— Джени, вероятно си спомняш какво правеше, когато се видяхме за последен път, нали? — попитах с назидателен тон, сложила ръце на покрития си с кадифе кръст. Всъщност не беше никак неприятно.

Тя наклони бутилката към устните си и кимна. Слънцето проблесна върху диамантения пръстен, който все още стоеше на лявата й ръка.

— Забравила си чантата и обувките си в параклиса — отговори накрая. — Прибрах ги. В стаята ми са.

Не за първи път през живота ми Джени Лопес ме караше да онемея.

— Окей, ще го кажа аз! — извика внезапно Сейди и се изправи на дивана. — Ти да не би да си откачила?

Джени остави бутилката с вода на масичката, завъртя бавно диамантения си пръстен и нищо не каза.

— Това нещо няма да отговори вместо теб — обадих се аз. — Освен ако не е вълшебен пръстен, какъвто съм виждала в „Зеления фенер“, обаче това не е пръстенът от „Зеления фенер“!

— Ти си го гледала? — възкликна Сейди. — За първи път срещам човек, който го е гледал!

— Не сега, Сейди! — бях принудена вече да изкрещя. А после се обърнах към Джени: — А ти какво? Да не смяташ просто да си седиш там в прекрасния си пуловер и да се преструваш, че всичко е наред?

— Ама какъв ти е проблемът с моя пуловер?! — изрева и тя. — И да, ще се преструвам, че всичко е наред! Защото не се преструвам! Всичко наистина е наред!

— И къде тогава е прекрасният ти съпруг? — огледах многозначително апартамента аз. — Отскочил е да си купи „Ню Йорк таймс“ и резервен пенис ли?

— Ама си и ти! — изкиска се Сейди откъм дивана.

— А ти си затваряй устата! — сряза Джени съквартирантката си, преди да се обърне пак към мен. — Няма го. Той е в хотела си, където двамата прекарахме нощта. В събиране на багажа си! А после ще се върнем в Ню Йорк, където ще направим всичко официално, а на вас ще ви се иска да сте си затваряли шибаната уста, когато сте имали този шанс!

Това вече беше прекалено. Бях прекалено пренавита от кофеиновия коктейл от снощи, за да водя подобен разговор, без да кажа нещо, за което после ще съжалявам, а Джени вече беше категорично полудяла. За освидетелстване. Казах си, че за нищо на света няма да стъпя повече в Лас Вегас. Докато съм жива!

— В такъв случай аз отивам да си взема душ и да се преструвам, че нищо от това не се е случило — съобщих тържествено и обърнах гръб на цялата сцена. — Не мога да се справя с тази ситуация. Отказвам да разговарям с теб, докато не престанеш да се държиш като кретен.

— Ха! Това пасва перфектно на обещанието ти никога да не ме съдиш и на глупавата ти реч за приятелството! — изписка Джени. Усетих, че всеки момент ще се разплаче. Не беше необходимо да я поглеждам в очите, за да го разбера. — Благодаря, Анджела! Много благодаря, че си ми толкова добра приятелка!

Хиляди мълнии! Това не беше първият път, в който голямата ми уста ми бе навлякла неприятности, но като че ли щеше да бъде първият път, в който щеше да ми струва най-добрата ми приятелка.

— Хубаво. — Просто не знаех какво друго да кажа. Прекалено многото кофеин разяжда цялата ми наличност на сладост, така че нямаше с какво да подсладя думите си. — Права си. Наистина те съдя. Но не заради тъпата сватба във Вегас. Бясна съм, защото продължаваш да лъжеш и себе си, че всичко ще бъде наред и че това е разковничето към щастието ти!

— Ти искаше да взема решение, нали? Ето, взех решение! — изкрещя тя и ритна масичката толкова силно, че водата й полетя във въздуха.

— Бум! — бе краткият коментар на Сейди, когато масичката се блъсна в нейния диван.

— Това твоето, дето си го взела, не е решение! — разбеснях се аз. — Просто си била подведена и затова допусна огромна грешка! Няма начин това да е твоя идея! Какво стана? Заплаши го, че ще сложиш край на връзката ви ли?

Тя отговори с мълчание и сведени към пода очи. Аха! Значи сега беше мой ред да го играя телепат!

— Значи ти му каза, че всичко свърши, и той ти предложи? — Веднъж започнала, не можех да се спра. — И ти си каза — страхотно! Повече няма да ми се налага да вземам решения, затова просто ще взема да се вържа за този боклук завинаги!

— Защото твоите решения са по-добри от моите, така ли? — Нейният глас звучеше по-тихо от моя, но беше точно толкова бесен. — Ауу, толкова искам да остана в Ню Йорк, обаче съм прекалено уплашена, за да помоля приятеля си за помощ, защото той всъщност е мръсник, който ще каже „не“, и тогава ще бъда окончателно прецакана, защото не ставам за нищо и не мога да си намеря работа!

— Аууу! — Главата на Сейди се извъртя отляво надясно, сякаш се намираше на световния тенис мач за най-голяма кучка. — Не искаше да каже това, Анджела!

Това е! Писна ми! Грабнах една възглавница и я захвърлих през стаята в пристъп на справедлив гняв. И изпуснах с цял километър. Но посланието ми беше схванато. И после, противно на Джени, продължих да крещя:

— Всъщност послушах съвета ти и той каза „да“! Обаче това беше огромна грешка! Точно като твоята!

Тогава това ми се стори като най-подходящото нещо за казване, но след като излезе от устата ми, длъжна съм да призная, че нямаше въздействието, на което се надявах.

— Значи и ти се омъжи, така ли? — обади се откъм дивана Сейди. — Затова ли бяхте тогава в параклиса? Защо не ми каза?

— Защото не сме се женили. И сега всичко е с краката нагоре.

— Боже, колко гадно! — престори се на съчувстваща Джени и изтри една фалшива сълза от окото си. — Иначе бихме могли да си правим годишнините от сватбите заедно!

— Как можеш да бъдеш такава глупачка?! — Никога през живота си не бях изпитвала подобно разочарование от друго човешко същество. — Защо не проумееш, че това не е истинско? И че няма да продължи? Та той си има годеница, която го чака вкъщи! А ти си имаш приятел и ще разбиеш не само неговото сърце, но и своето!

— Ти пък откъде знаеш? — изписка Джени, която вече плачеше истински. — Какво те прави толкова голям експерт по този въпрос?

— Знам, защото и ти го знаеш! — Вече крещях с цяло гърло така, че изобщо не звучах като себе си. — А ти си най-добрата ми приятелка!

Мълчание.

Откъм облегалката на дивана се надигна една глава.

— Момичета, стига вече! — прошепна Сейди.

Джени продължаваше да мълчи. Предизвикателното изпъване на гърба й увехна, раменете й започнаха да се отпускат. Очите й продължаваха да бъдат впити в моите, но гневът бързо прегаряше и постепенно останаха само сълзите.

— Той ме обича — изрече дрезгаво.

— Да, знам — кимнах, стиснах устни и изтрих и собствените си сълзи. — Но не мисля, че те обича достатъчно.

— Може би този път ще бъде различно — простена тя, докато въртеше ли, въртеше пръстена на пръста си, като че ли се опитваше да го завинти там завинаги. — Може би ще успея да променя нещата.

Изтрих ръце в елфската си униформа и поклатих глава.

— Не мисля, че има смисъл да го правиш.

За момент всички се умълчаха. Атмосферата се изпълни единствено с подсмърчания и въздишки — в единия край Джени, ръкавът на кремавия й пуловер почернял от сълзи, в другия край аз, цялата зелена, с червено лице. Превъзходна комбинация за предстоящия празник.

— Не искам да прозвучи безсърдечно — изфъфлих, — но наистина трябва да отида да си взема един душ.

Джени се оказа в другия край на стаята с по-малко от четири крачки и само след четири секунди вече ме бе съборила на пода в прегръдката си.

— Хей, ама вие сте напълно побъркани! Чакайте и мен! — изпищя Сейди откъм дивана, прескочи облегалката му и се хвърли върху нашата малка, сплотена приятелска купчинка.

— Две жени и един елф? Ще ми се да погледам! — засмя се Джени, опитвайки се да се измъкне от плетеницата горни и долни крайници. — А ако успеете да вкарате този елф под душа веднага, може и да успеем да си хванем самолета за дома.

Изправих се зашеметено на крака и прегърнах бързо Джени, докато Сейди изпълзя обратно на дивана си, с бузи, пламнали от радостта на приятелството.

— Извинявай — прошепнах, изтривайки последните си сълзи. — Много съжалявам.

— Недей! — отсече тя, изтривайки сълзите от бузите ми. — Аз съжалявам. Просто още не мога да приема факта, че вероятно си права. Искаш ли да поговорим за онази работа с Алекс? Какво стана?

— Какво ще кажеш да го направим след душа, а? — Почти бях сигурна, че въшките бяха въображаеми, но за всеки случай държах да сваля този костюм и да се изкъпя добре.

— Окей. Аз пък ще ти направя чай! — Върховното предложение за мир. — И аз много съжалявам! Боже, какви глупости ти наговорих! Ти сигурно си абсолютен мазохист, за да ме търпиш толкова време!

Потупах ръката й и я дарих с най-разбиращата си усмивка.

— Не, просто съм англичанка, скъпа — отвърнах. — Само англичанка.