Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (15)

Петнайсета глава

Всичко, което се случи, след като напуснахме хотел Венеция, ми е като в мъгла. Алекс ме влачеше след себе си през казиното и обратно към мраморното фоайе, където токчетата ми тракаха като часовник, излязъл от контрол. И нямах никаква представа какво вещае всичко това. Вечерта беше твърде хладна, за да бъда навън само по копринена рокличка, но на Алекс не му се чакаше за такси. Или бе откачил, или бе изпил петнайсет кутийки „Ред Бул“, докато не съм го гледала, или наистина искаше да се оженим. Имаше, разбира се, и друга възможност — че иска да приключи с това, преди да е променил решението си. Но точно за тази възможност предпочитах да не мисля.

След като бях изчерпала квотата си за приказки за този ден, изливайки епични количества глупости за това как женитбата заради виза няма да означава нищо за мен, аз мълчах като риба. Алекс, от друга страна, сигурно е бил положил обет за мълчание, когато бяхме разделени, защото сега не спираше да говори. Дори и в най-добрите моменти не бих определила гаджето си като особено бъбриво. Като цяло беше човек, който говореше само тогава, когато наистина имаше да каже нещо, но точно сега нищо не бе в състояние да го накара да млъкне. Всяка мисъл, която минаваше през ума му, придобиваше глас, а нито една от тях не ми помагаше да се почувствам по-добре. Според неговия айфон, ако се оженим в „Де Лухо“, ти дават сто долара в жетони за казиното, така че си струвало. Сключването на брак било велико сефте за костюма. В цялата тази ситуация имало най-малко една песен, ако не и цял албум. Сега вече имало какво да пише в коледните картички до семейството си. И така нататък, и така нататък.

Да, семейството му. Не познавах семейството му. Както и той моето. Какво ли ще каже майка ми? Ще бъде съкрушена. А това определено ме накара да се почувствам доста зле. С всяка следваща наша стъпка към параклиса съжалявах все повече и повече. Дотам, че накрая вече ми идеше да седна с кръстосани крака на тротоара и да се разрева.

* * *

— Добре дошли в параклиса на „Де Лухо“! — изрече изключително учтивата, но леко уморена на вид жена в елегантен бял костюм, която се бе вторачила в нас иззад ниското бюро десет минути по-късно. — С какво мога да ви помогна тази вечер?

— Искаме да се оженим! — отсече Алекс. — Нещо против да ни бракосъчетаете?

— Ами всъщност… — жената очевидно изобщо не бе впечатлена от факта, че новата щастлива двойка се състои от младоженец маниак и облята в сълзи булка, но нещо ми подсказваше, че подобна гледка не й е за първи път. — За тази вечер имаме един отказ, така че бихме могли да ви включим в елегантна церемония, веднага щом като свършим с двойката, която в момента е вътре.

С тези думи тя вдигна очи към мен и ми се усмихна. Зачудих се дали не е на комисиона.

— Стига да нямате нищо против да използвате чужда цветна украса, бих могла да ви предложа страхотна отстъпка. Иначе и без това ще трябва да изхвърля цветята.

— Става. Приемаме — съгласи се Алекс от името на двама ни и започна да търси в джоба си кредитната си карта. Усещах да ми става все по-горещо и всичко около мен започна да се върти.

— Имате ли тоалетна? — прошепнах.

Жената в бяло кимна и посочи:

— Булчинският салон е вляво.

Кимнах и се обърнах колкото ми бе възможно по-предпазливо. Нямах представа от точния сватбен етикет за скоростни бракосъчетания, защото по-скоростно от това здраве му кажи — след като годеникът ти те е накарал да тичаш пред колите през булеварда, при това на червена светлина, започваш да си мислиш, че се е надявал нещо да те блъсне. Дори и да нямах здравна осигуровка тук, донякъде ми се искаше да бе станало точно така.

— Обожавам импулсивните сватби! — сподели жената с Алекс, докато аз се клатех към вратата на салона. — Толкова са романтични!

— Така е — чух Алекс да отговаря. — Това е като сбъдване на всичките ми мечти.

* * *

Булчинският салон беше много красив. Ръчно изрисувани кремави тапети, меки шезлонги и тоалетки за булката и нейните шаферки. Само дето аз нямах шаферки. Защото не бях точно булка. И нямах нужда от повдигната платформа в средата, чиято цел беше да ме успокои, че шлейфът ми е на точното място, защото нямах шлейф. Имах влажна коктейлна рокля, която изобщо не беше достойна за повишението, което всеки момент щеше да получи. Поне беше назаем, точно като чантата и обувките. А ноктите ми бяха сини от студа. Най-старото нещо, което имах на себе си, бяха бикините ми. Секси! А що се отнася до третия елемент — новото, чудех се дали това чувство на ужас, което изпитвах за първи път през живота си, се брои. Изобщо не бях цъфтяща от щастие. Дори не бях потна. И имах черни петна от спирала под очите си. Трудно бих могла да определя този ден като най-специалния в живота си. Имах чувството, че по-скоро ми предстои да се явявам на изпит по химия. А аз никак не обичах химията.

— Окей, Анджела — промърморих си под носа, пуснах студената вода и подложих китката си отдолу, опитвайки се да се успокоя. — Мисли!

От огледалото ме гледаше отражението ми, тъжно и на черни петна. Сексапилната ми прическа се бе превърнала в не толкова сексапилни прави кичури, докато тичахме към „Де Лухо“, но остатъкът от вдигнатата ми коса все пак ми придаваше донякъде булчински вид. И ако смятаха да правят и снимки, поне сега бях значително по-слаба от последния път, когато бях снимана на сватба. Двата последователни дни повръщане след алкохолно натравяне се бяха оказали перфектната предсватбена детоксикация. Особено, ако много се мразиш. Но като изключим секси кокчето, острите като бръснач скули и изкусително зеления тен на лицето ми, изражението ми изглеждаше и доста делово. Затова реших да се вслушам в него.

— Така, има два начина да се погледне на тази ситуация — казах си тихичко, опитвайки се да направя дишането си по-равномерно. — Алекс се съгласи. Да, вярно е, че побесня, но все пак се съгласи. Което е добър знак. Затова аз мога просто да изляза, да го направя, да забравя, че нося рокля с влажен задник, и да бъда сигурна, че в крайна сметка всичко ще се нареди добре.

Всичко това изглеждаше относително разумно и потенциално постижимо.

— Или пък бих могла да изляза, да седнем някъде с Алекс и да му се извиня за върховната си глупост и егоизъм, да му кажа, че го обичам, че именно той е причината, поради която не искам да се връщам в Лондон, и че всъщност много искам да се омъжа за него, но не искам това да става по този начин.

Това също ми звучеше разумно, но този път имаше и друго предимство — че беше самата истина. Но по някакъв странен начин изглеждаше и по-трудния вариант за действие.

— Не, тази няма да я бъде! — отсякох на отражението си, изтрих сълзите си и изпънах гръб. — Не на мен тия!

И което беше най-важното — обувките изчезват!

Изпразних чантичката си на тоалетката и започнах да ровя из боклуците си в търсене на компактната си пудра. Едно момиче не може да подходи към подобна ситуация невъоръжено и блестящо като огледало. В крайна сметка не желаех Алекс да се разсейва от отражението си в моя нос. След един последен замах на пухчето за пудра и едно мацване на свеж гланц за устни аз се вторачих в себе си и се опитах да си спомня всички прекрасни, вдъхновяващи неща, които Джени ми беше казвала пред годините. Но по някаква странна причина единствените съвети, за които си спомнях, бяха свързани все със свирките, а тук не им беше нито времето, нито мястото. Очевидно подсъзнанието ми отдавна бе разбрало, че нещата не отиват много на добре.

— Сега или никога! — отсякох си високо, без да обръщам внимание на гласовете, които се надпреварваха за вниманието ми в главата ми. Бях изслушала всеки един поотделно. Бях чула всяка една тяхна версия за историята. И докъде ме бяха докарали? Дотам, че да подсмърчам по тоалетните. За пореден път. Във Вегас — за втори път. И ако имаше нещо вярно в старата поговорка, че „каквото става във Вегас, си остава във Вегас“, в случая то е, че съм си изплакала очите. Вероятно не това обаче са имали предвид рекламните агенции, измислили този надпис, но мен какво ме касае това? Ами да!

Събрах си всички гримове и ги върнах обратно в чантичката си, като първо се уверих, че всички капачета са добре затворени — в крайна сметка и чантичката ми беше под наем. Но едно от всички тези неща не беше като другите — в смисъл че не беше мое. Сред моята безценна колекция надничаше малко черно патронче червило, което приличаше на онези, които използвах, когато бях на седем. Или като принадлежащо на Парис Хилтън. Надали. Извадих капачето и пред очите ми се очерта яркочервено червило, което ми се стори безкрайно познато. Къде ли го бях виждала преди? Ами да, беше на Сейди! Всичко нейно беше покрито в кристали „Сваровски“. Но какво правеше в чантата ми? Замислих се. За да може червилото на Сейди да се озове сред гримовете ми, значи тя би трябвало да е ровила в гримовете ми. И тъй като Сейди не се притесняваше от неща като граници, лична територия или ключалки, това не беше съвсем невероятно. Не че точно сега имаше някакво значение. Поздравих мозъка си за добре изпълнената игра на дедукция, заподскачах от един бос крак на друг и се опитах да се стегна.

* * *

В мига, в който излязох от булчинския салон, Алекс скочи на крака и, без да изрече и думица, разби и малкото ми самоувереност. Все така изглеждаше страхотно — всъщност беше много красив. Но нещо някак си не беше наред. Очите му бяха зачервени и изглеждаше така, сякаш се канеше да ми каже, че ми е бил купил котенце за Коледа, но е забравил да пробие дупки в кутията. Погледът му изобщо не излъчваше позитивност. Но независимо дали котенцето беше живо или мъртво, аз трябваше да кажа каквото трябваше да кажа.

— Алекс, трябва да поговорим — рекох, оставих обувките си на канапето и се втурнах към него с разтворени обятия. — Това е голяма глупост!

— Мисля, че трябва да седнеш — изрече той, хвана ръцете ми и ги отпусна настрани по тялото ми. — Аз просто…

— Не, трябва да поговорим! — отказвах да млъкна аз. Трябваше да му кажа всичко. Трябваше да… седна. Алекс ме бутна във физическия смисъл на думата върху канапето и ме дари със своя поглед в стил „прави каквото ти казвам“. Опитах се да му отвърна с моя вариант, но после се сетих, че бях виждала неговия само веднъж досега, и то беше в Деня на благодарността, когато той се бе проявил като мъж и бе отсякъл, че нямам нужда от четирикилограмова пуйка, за да нахраня четирима души.

— Ще благоволиш ли да ме изслушаш поне веднъж? — изрече той и стисна ръцете ми.

— Ооох!

Не че точно ме болеше, но все пак трябваше да се защитя по някакъв начин. Трудно е да изнасяш пред някого реч за това колко го обичаш и как искаш да останеш с него завинаги, докато той те ругае и оставя белези по крилете ти.

Като положих усилия да не се цупя, аз го погледнах и прехапах устни. Като изключим факта, че и той самият като че ли бе плакал, докато аз емоцирах в тоалетната, изглеждаше толкова сериозен, че направо беше непоносимо. Искаше ми се да се приведа и да го целуна, и всичко това да остане зад нас, но бях прикована към мястото си. Отчасти от силната му като менгеме ръка, но най-вече заради парализиращия страх, който ме бе обхванал още в мига, в който ме блъсна върху канапето.

Алекс погледна към вратата на параклиса и после пак към мен.

— Преди малко надникнах там и… — Поклати глава и отпусна леко захвата на ръката си. Докато клатеше глава, от гърлото му излезе тих гърлен смях, който никак не ми харесваше. — Анджела, просто не знам какво да направя.

В мига, в който тези думи излязоха от устата му, аз избухнах в сълзи. И в мига, в който избухнах в сълзи, вратите на параклиса се разтвориха рязко и отвътре нахлу „Харесва ми“ на Енрике Иглесиас, надута до милиони децибели. Интересен заместител за Менделсон, но всеки с вкуса си. Но едва когато Алекс пусна раменете ми и хвана ръцете ми и прошепна: „Съжалявам“, започнах да се тревожа истински. И едва когато познах скърцащата блондинка, която се плъзна откъм параклиса в бяла рокличка без презрамки, която би могла да бъде използвана и като превръзка за болното ми коляно, и видях букета макове, който държеше високият, разкошен русокос мъж, започнах да се паникьосвам.

— Сейди? — възкликнах, пуснах ръката на Алекс и се изправих. — Бен?

— Анджела! Значи си получила съобщението ми! — изписка Сейди и се хвърли с всичките си четирийсет килограма към мен, събаряйки ме обратно на дивана. — Не е ли страхотно?!

— Ами да? — изрекох неуверено, издухах падналата върху устните си коса и погледнах с широко отворени очи към Алекс. Той бързо се облегна назад, за да избегне тежко парфюмираната телесна маса, която се бе стоварила в скута ми. — Така де, поздравления?

— Не аз съм се омъжила, тъпанарка такава! — изкрещя тя и ме стисна за гърлото, след което някак си успя да се надигне. — Ето, виждаш ли?

Обърна ми гръб и видях, че върху гърба на красивата й бяла рокля с яркочервено червило е написано „шаферка“. Аха! И съвсем в своя стил, Сейди бе облякла бяла рокля на чужда сватба. Но… по дяволите! За чия по-точно сватба ставаше въпрос?

— Анджи!

Писъкът бе достатъчно висок и достатъчно пронизителен, за да счупи всички прозорци на хотела. А те не бяха един и два. Откъм параклиса към мен вървеше Джени, облечена в красивата рокля в пера, подарена й от Бен. Толкова бях заплесната по нея, че някак си пропуснах да забележа, че зад нея върви Джеф.

Ха!

— Видях ги, докато беше в тоалетната, и… не знаех какво да правя — промърмори Алекс в косата ми, докато Джени и Джеф се държаха за ръце и подскачаха заедно на място, след което спряха, погледнаха се в очите и впиха устни в дълга, страстна целувка. Много беше възможно никога досега да не я бях виждала толкова пияна. А съм я виждала много пияна! Нямаше ме само два часа. Какво, за бога, е правила през това време?!

— Мисля, че традицията изисква да възразиш — отговорих, твърде уплашена, за да помръдна. Откъм лявата ръка на Джени ми намигваше бляскав диамантен пръстен. Значи това е истина? — Високо и ясно.

— Не, отказвам да бъда замесван във всичко това! — отсече той, извади телефона от вътрешния джоб на сакото си, провери го и го върна обратно. — Аз нямам нищо общо с тази работа!

— Напротив, имаш! — извъртях се рязко към него. — Джени е най-добрата ми приятелка! А за Джеф се предполага, че е твой приятел! Забрави ли, че си тук заради неговото ергенско парти и може ли да ти напомня, че това не би било ергенско парти, ако не му предстоеше сватба?

— Да бе, вярно, тя е твоя приятелка, с ударение върху „твоя“, а аз бях поканен в последния момент като заместител. И на нито един етап от тази работа не съм се съгласявал да бъда пазач на младоженеца! — С тези думи той сви рамене, с което разстрои както мен, така и вида на костюма си. За първи път тази вечер ми се прииска да беше облечен с дънки и тениска. Исках си моя Алекс, а не някакъв си натруфен измамник! — Преди малко изпратих текстово съобщение на кума и мисля, че за нас е крайно време да се махаме оттук!

Това вече ми идваше в повече. Джени и Джеф се бяха преместили на другото канапе и страстните целувки бяха преминали в още по-страстно опипване. Добре, че роклята беше толкова сложна за сваляне, защото касетата от сватбата им отсега щеше да бъде забранена за децата им. Лошото бе, че към камерата се бе присъединил и обсипаният с кристали сребърен телефон на Сейди. Не че това добавяше някаква логика в цялото събитие.

— Не можем просто да си тръгнем! — скочих аз след Алекс и го последвах извън параклиса, с обувки в ръка и чанта под другата. — Това е абсурдно!

— Цялата тази вечер е един голям абсурд — изрече той и се обърна бързо, хващайки ме неподготвена. Изпуснах обувките си. Изпуснах и чантата си. Вторачих се в разгневения мъж с красивия костюм. — Не че е голяма изненада. Ти отново затъна до гуша в лайната На Джени!

И автоматично напусна параклиса, при което остави мен и жената с белия костюм да се споглеждаме смутено.

— Той дали ще се върне? — запита тя, целенасочено отбягваща да гледа към канапето, където Джени и Джеф бяха на ръба от консумацията на брака си. Сейди и Бен не се виждаха никъде. Като я знам каква класна кучка беше, най-вероятно се бе пъхнала в тоалетната. — Да ви записвам ли за подписване на брак?

— Мисля, че и на двата въпроса мога да отговоря само с „не“ — изрекох бързо, без да си позволявам да мисля какво всъщност означава това. Единственото, което знаех, бе, че Алекс ме бе напуснал. Независимо дали само за сега или завинаги. — Съжалявам.

— Няма проблеми — изчурулика тя. — По нашите места не страдаме от недостиг на сватби.

— Да, вече видях — изрекох и хукнах към казиното, оставяйки обувките и чантичката си там, където бяха паднали. — Алекс, почакай!

Той спря точно в средата на алеята ротативки „Вълшебникът от Оз“, с което ни осигури публика от застаряващи дами с грозни прически. С едно око върху нас и другото — към машинките, те се сръгаха и продължиха да пъхат монети в пастта на автоматите.

— Алекс! — изревах още веднъж под акомпанимента на „Отиваме да видим вълшебника“. Мигове като този би трябвало да бъдат озвучавани от Адел или Бионсе, а не от Джуди Гарланд и банда грозни старици.

Той се облегна на една от машинките, дарявайки старицата там с удоволствието да наблюдава задните му части. Тя не пропусна да се възползва от този шанс и ми намигна одобрително.

— Остави ме! Имам нужда да помисля! — рече.

— Почакай! — протегнах ръка към него аз, изгаряйки от нетърпение той да запълни физическото пространство между нас. Ситуацията ми се струваше плашещо постоянна. Но не беше. Алекс се приближи към мен, отметна назад косата ми и хвана лицето ми между двете си топли ръце. Приведе се да ме целуна с устни, топли и меки както винаги. Но нещо не беше както трябва. Усещаше се като въздишка. И точно както си знаех, че ще стане, той се откъсна първи от мен, прокара палци по скулите ми и плъзна ръце по врата ми, спирайки върху ключицата.

— Моля те, имам нужда да помисля — повтори той. — А утре ще поговорим.

И после си тръгна.

— Не се коси, скъпа! — провикна се бабичката от игралния автомат. — Ти си във Вегас! Рибки в морето — колкото искаш!

— Но аз искам само тази — тази си е моята рибка! — отговорих, докато го гледах как изчезва зад ъгъла. Никога повече не исках да виждам този костюм!