Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (11)

Единайсета глава

— Аз съм виновна — смотолевих, забила нос в коктейла си. — Трябваше да помисля за това по-рано. Трябваше да се сетя, че ще стане така.

— О, неее! — разроши енергично косата ми Джени. — Не е така, защото, нали се сещаш, когато нещата вървят добре, човек, нали се сещаш, не мисли за лошото, нали се сещаш?

— Сещам се — кимнах и вдигнах чаша за един ентусиазиран тост. — И нещата наистина вървяха добре. Вървяха прекрасно. Нещата си бяха най-добрите от добрите. А сега всичко стана на пух и прах!

— Така си е — въздъхна Джени.

— С работата ми, с мъжете, с теб, с мен и с всичко останало — промърморих и отпих от мартинито си, като се опитах да не сърбам. Беше разкошно. Още по-разкошно и от първите три. — А сега всичко е на пух и прах. Пълна отврат! Гадост!

— Не е! — отсече Джени и направи знак на бармана да напълни отново чашите ни. Той кимна и веднага ни плъзна две питиета през бара. Брей, какъв професионалист! Намирахме се в бара на „Беладжио“ вече от доста време и макар да не ми беше станало по-добре във връзка с положението ми, ми ставаше все по-трудно да си спомня какво точно беше положението ми, така че това би могло да се отчете и като плюс.

— Нещата са си прекрасни, Анджи! Запомни това! Имаш Алекс, имаш и мен! А ние не сме се превърнали в пух и прах!

— Е, дори и да ми се наложи да си тръгна, имаш си поне Сейди — подсмръкнах и пъхнах в устата си маслинката. Най-добрата.

— Я стига! — плесна ме тя през рамото. — Не се дръж като кретен!

Барманът се усмихна.

— Така си е — продължих. — Вече си имаш Сейди и, ако трябва да бъдем честни, тя е много по-забавна от мен. Кога съм ти правила компания да пием бомби? Дори не знам за какво ми говориш! А тя е… сещаш се… по-млада. И по-красива. И по-готина. И по-по-най…

— По-по-най кретен си ти! — извика Джени и трясна чашата си на бара. — Да не би да завиждаш на Сейди?

— Завиждам на всички — проплаках аз. Ето, вече всичко излизаше! — Завиждам на Сейди, защото сега те има тя! Завиждам на теб, защото си имаш страхотна работа и невероятно гадже! Завиждам на Ерин, защото ще си има бебе! Завиждам на Луиза, защото и тя ще си има бебе, а аз не съм там! Всички продължават напред, с изключение на мен! А единственото, което имам аз, е това мартини! — При тези думи вдигнах очи към бармана и се опитах да го даря с най-хубавата си усмивка. — Но пък това е най-доброто мартини на света, сър! Най-доброто!

— О, Анджи, това са пълни глупости! — извика Джени и пъхна ръка между чашата и лицето ми, при което напълни устата ми с хартиената коктейлна подложка. — Просто си уплашена заради тази идиотщина с визата, която ние ще оправим! И ти също ще продължиш напред!

— И как по-точно?

— Ами, живееш с приятеля си, знаеш какво искаш от живота и се опитваш да го получиш. Това също е движение напред!

— Живея с приятеля си, нямам работа, пиша блог, който никой не чете, и нямам представа другия месец по това време в коя държава ще бъда! Затова смятам, че всъщност съм се върнала осемнайсет месеца назад във времето!

— Само дето сега приятелят ти е страхотен, а не някакво мизерно мекотело! — напомни ми Джени. — И ти си постигнала толкова много! Просто трябва да измислим как да включим в действие този твой огромен опит! И ще го измислим! Гарантирам ти! Само че няма да е днес!

— Да, знам — изфъфлих, облегнах ръце на бара и отпуснах върху тях лицето си. — Знам го. И не че чак толкова ти завиждам. Просто… чувствам се леко изгубена. Иначе наистина се радвам за теб.

Джени щипна латексовото покритие на краката си и ми се усмихна накриво.

— Благодаря, кукличке!

— При това го заслужаваш! Работиш толкова много! А след цялата онази история с Джеф… — хванах ръцете й и се намръщих — заслужаваш да бъдеш щастлива! Много щастлива! Ужасно много щастлива!

— Пак благодаря, кукличке.

— Зиги е невероятен! И да, знам, че в началото го мислех за гей, но да, той е жесток!

Барманът се разсмя с глас.

— Наистина е много готин! И прекрасен! И секси! И забавен! И сигурно е умен, нали? Няма начин да не е умен! Знам, че е модел, но няма начин да не е умен. И със сигурност не е гей!

— Анджи, скъпа, говориш глупости!

Да, говорех глупости.

Изражението на Джени бе станало същото, което видях, когато Бен й подари онази рокля.

— Не е гей! — размахах аз въображаемо флагче във въздуха. — Не е гей, хей!

— Да, хей! — усмихна се най-сетне тя. — Абсолютно хей!

— И ти си щастлива, нали? Защото трябва да си щастлива! Животът е толкова подреден, че аз… Божичко, ама какво исках да кажа? — Бръкнах дълбоко в торбата с крайно ограничения си в момента речник и изфъфлих: — Да, аз ти се възхищавам! Ти си моят герой!

— О, Анджи! — постави ръка Джени върху моята. — Аз не съм добър герой.

— Замълчи! — Такива не ми минаваха. — Би трябвало да сложат лицето ти на тениски и да ги подаряват на момиченцата! За да искат да бъдат като теб! И аз искам да бъда като теб!

— С моя задник? — усмихна ми се накриво тя. — Няма да изкараш и ден, гаранция! Знам със сигурност, че за нищо на света няма да можеш да издържиш на сутрешния ми крос! А после няма да можеш и да ядеш. Нито да пиеш. И накрая ще ти се наложи да се хвърлиш в Ист Ривър!

Вторачих се замислено в чашата пред мен.

— Може би имаш право. Но честна дума, аз… просто те обичам, Джени Лопес! Ти си най-добрата ми приятелка! Понякога се чувствам толкова виновна, защото, нали се сещаш, Луиза винаги е била, нали се сещаш, моя най-добра приятелка. Обаче ти си вече точно толкова важна за мен, колкото е и тя! Даже повече! На теб мога да ти кажа всичко и знам, че никога няма да ме съдиш или нещо подобно, а просто ще ме разбереш. А това е страхотно!

Джени ме погледна с огромните си кафяви очи, които бяха значително по-малко кръвясали от последния път, когато ги зърнах, но си оставаха все така блуждаещи. Следобедното пиене беше най-лошото нещо на света. И най-доброто.

— Ти сериозно ли ми го казваш? — И блуждаещите й очи започнаха да се насълзяват.

— Да! — кимнах веднъж за потвърждение. — Сериозно! Напълно сериозно! Ти си моят най-близък човек за всичко и всички неща по света! За щастливите неща, за тъжните неща, за трудните неща… Нали се сещаш за онази част от „Сексът и градът“, където диафрагмата на Кари се заклещва и Сам трябва да й помогне да я изкара… Сещаш се, нали?

— Да, сещам се — сбърчи Джени нослето си.

— Та ако и твоята диафрагма се заклещи и изобщо не можеш да отидеш до болницата, нито да помолиш Зиги за помощ, и си опитвала много пъти, аз със сигурност ще ти помогна!

— Анджела! — сложи ръка върху устните си тя. — Това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал!

— Е, пак заповядай! — кимнах, вдигнах чашата си и я изчаках да стори същото.

— Аз пък с радост ще извадя спиралата ти — отговори тя, чуквайки моята чаша. — По което и да е време на седмицата.

Барманът ни погледна неловко.

— Разбира се. Стига да не успея да си я изкарам от вагината — допълних с перверзно злорадство аз.

— Шотове, дами? — изписка нещастният човечец зад бара. — За сметка на заведението?

Какъв прекрасен човек! Приех моя шот с кимване, усмивка и потръпване, когато текилата пое по пътя си из тялото ми. Мммм, дааа. Тази вечер се очертава доста интересна.

* * *

— Трябва да си хванем такси — изфъфлих аз, докато се клатушкахме по Стрип един час по-късно. Закъснявахме за срещата със Сейди в хотела, а на мен изобщо не ми се искаше да слушам натякванията й, ако закъснеем още. Джени не беше от най-бързите в краката, а аз изобщо не бях сигурна къде отиваме. Прекрасната вездесъща лимузина бе решила за малко да се скатае, така че ние се оказахме насред лудостта на Лас Вегас, носещи се неориентирано по посока на огромна бяла сграда в близката далечина. — Имам чувството, че вървим цяла вечност.

— Все още сме пред „Беладжио“ — поясни Джени. — Тук всичко изглежда по-близо, отколкото е, защото всичко е огромно. „Де Лухо“ е следващият хотел, само дето следващият хотел не е толкова близо. — И разпери ръце, за да ми подскаже за разстояние, сякаш „разстояние“ бе твърде трудно за възприемане от мен понятие. Е, няма проблеми — и без това бях пияна. Чистият въздух ми оказваше приятен отрезвителен ефект, така че успявах да движа краката си. За нещастие при мис Лопес нещата стояха точно обратното — с всяка следваща секунда тя позеленяваше все повече и повече.

— Да погледаме фонтаните — предложи тя, хвана се за стената покрай езерото и седна, преди да съм успяла да отговоря с „да“ или „не“. Е, добре, значи ще гледаме фонтаните.

Извадих телефона си, за да изпратя есемес на Алекс, но той се оказа отворен все така на пощенската ми кутия. Изобилието от откази ме накара да си поема дълбоко дъх. Джени беше права. Има и друг начин. Просто нямах представа какъв е той. Освен ако наистина не бе дошло време да разговарям с Алекс.

— Какво правиш? — грабна Джени телефона ми. — Хей, пич, изобщо не ги гледай тези имейли! Ще съсипеш всички ни! И най-вече моето настроение!

— Твоето настроение е вече съсипано — отсякох и протегнах ръка към телефона си. — Дай ми го!

— За да се отдадеш на самосъжаление по целия път до хотела ли? А, не! — Отвори чантата си върху коляно, погледна ме с най-добрия си предизвикателен поглед и хвърли телефона ми на дъното на чантата си. Само дето не уцели и аз видях как телефонът ми подскача весело във въздуха и пльосва право във фонтаните на хотел „Беладжио“, при което бе подет директно от поредния гейзер, подходящо синхронизиран с песента „Това е най-прекрасното време от годината!“

— Мамка му!

Това беше вторият телефон, който губех заради огромно количество вода, но първият, който не бях запокитила сама. И този път не беше чак толкова удовлетворяващо.

— Няма проблеми! — отсече Джени, изхлузи ботушите си и ми връчи чантата си. — Аз ще го взема.

— Джени, не! — протегнах ръка да я хвана, но се оказах твърде бавна. Или може би не исках чак толкова да я спирам. Преди да успея да се изправя на крака, тя вече беше потънала до кръста в езерото пред „Беладжио“ и привела очи, търсеше телефона ми на дъното.

— Хей, тук е много гадно! — провикна се по едно време. — Нищо не виждам!

— Джени, веднага излизай оттам! — извиках, несигурна дали да се смея или да плача. — Ще те арестуват!

— Майната им, аз ти търся телефона! — провикна се в отговор тя. — Не могат да ме арестуват, задето съм толкова страхотна приятелка!

Може и да не успееха да я арестуват, но със сигурност бе започнала да привлича огромна тълпа. Великолепните фонтани останаха верни на старата поговорка за шоуто и шоуто наистина продължаваше, докато Джени издирваше телефона ми под звуците на „Бяла Коледа“.

— Ха! — извика по едно време и победоносно го вдигна. Бях много впечатлена. — Намерих го! Това е доста по-добре, отколкото да ти вадя диафрагмата, нали?

— Теоретичната диафрагма — поясних за двойката селяни до мен. — И не се плашете — тя е най-добрата ми приятелка!

Приведох се над стената на фонтана и й подадох ръка.

— Хайде, идвай! — извиках и сграбчих ръката й, докато тя се опитваше да метне крак над стената и да се изтегли отгоре. — Снощи прескочи двуметрова врата на тоалетна, а сега не можеш да се качиш върху еднометрова стена?

— Мокра съм — изтъкна тя очевидното.

— Да, забелязах — казах и се опитах да я хвана по-здраво. Обаче тя се оказа много хлъзгава.

— Хайде, аз ще те хвана! — извика тя и ме хвана за двете ръце. — Сега дърпай!

Но преди да успея да я издърпам, усетих как ми се изплъзва и цялата тежест на тялото й се премества назад. И после всеки мокър квадратен сантиметър от нея се стоварва обратно във водата и ме повлича към себе си.

Първият ми инстинкт беше ориентиран изцяло към оцеляването ми. Трябва да спася чантата на Марк Джейкъбс! Вдигнах високо чантата си, отчаяно опитвайки се да я пазя от водата, докато същевременно ритах с крака, опитвайки се да остана права. Във фонтана. Пред хотел „Беладжио“. На фона на коледните песни и синхронизираното шоу на водата. Вече бях наясно, че гейзерите са по-грациозни от мен.

— Е, мисля, че вече напълно изтрезнях.

До мен мократа мишка, позната доскоро като Джени Лопес, триеше енергично гигантските черни петна около очите си. Грабнах очилата й, докато минаваха покрай мен, и й ги подадох.

— Благодаря — кимна тя и си ги сложи. — Доста по-добре. Е, ще тръгваме ли?

— Давай!

С огромни усилия двете тръгнахме през фонтана към все по-нарастващата тълпа на тротоара.

— Окей, народе, няма нищо за гледане — извика Джени. А после се надигна на мускули върху стената и се стовари от другата страна. Тя беше най-кльощавият кит, излязъл на плажа. Аз направих същото и се прехвърлих през стената, пускайки капещата си чанта на земята до мен. Съсипана. Беше съсипана. Едва по-късно си дадох сметка за факта, че съм паднала с дрехите си в един фонтан пред цяла тълпа от хора. И на това ако му викаха хубав живот…

— Хей, Анджела! — Извърнах глава, за да видя Джени, все така разплескана върху тротоара и с лице, покрито с черна спирала, да ми подава нещо. — Телефонът ти!

Поех го, пуснах го в чантата си и вдигнах очи към небето.

— Благодаря! Оценявам го!

— И само вече да си казала, че не правя нищо за теб!

* * *

Мокри като мишки и с вид на пълни нещастници, двете се добрахме най-сетне до хотела и успяхме да се пъхнем в асансьора заедно с едно крайно смутено на вид семейство. Майката и бащата полагаха всички усилия да не ни гледат, но двамата им синове очевидно не бяха ограничени от правилата за учтивост в обществото.

— Какво?! — изръмжа Джени срещу по-големия, който и към петнайсетия етаж не беше откъснал поглед от нас. — Да, точно така, гледай! Ей сега ще ти дам нещо, заради което да плачеш! — изкрещя приятелката ми, когато семейството побърза да се изниже два етажа по-нагоре.

— Джени… — изрекох, едва сдържайки усмивката си.

— Майната им! — гласеше нейният отговор.

Не бих могла да споря с нея.

Когато най-после се озовахме в апартамента си, заварихме дълга закачалка с дрехи от Бен, бутилка охладено шампанско и бележка от Сейди, в която ни казваше да я чакаме в „Трист“ към полунощ и че имената ни били в списъка за гости. Никога през живота си не бях изпитвала такова облекчение. Надали точно сега бих могла да се справя с нейния нахален задник, подскачащ насам-натам из стаята, когато единственото, за което си мечтаех, бе една гореща вана и кратка дрямка. Разминаването ми на косъм от удавяне във фонтана ме бе накарало да погледна на нещата от друг ъгъл. След като набързо огледа закачалката, прочете бележката и тихичко се оригна при вида на шампанското, Джени кимна безмълвно и се запъти към стаята си. Аз последвах примера й, като заключих вратата зад себе си.

Докато ваната ми се пълнеше, се замислих. Ако се съдеше по имейлите от този следобед, кандидатстването ми за медийна виза бе напълно изключено. Реалистично погледнато, за следващите три седмици нямаше как да се превърна в чужденец с невероятни способности. Значи наистина имах нужда от План Б. От мисълта да изгубя Алекс и да се върна у дома с подвита опашка сърцето ме заболя много повече, отколкото съзерцанието на горката ми чанта. При положение че от последното много ме заболя. Вдигнах нагоре ръце, усетих последните капки студена вода от фонтана да се стичат по гърба ми, обелих дрехите от тялото си подобно на пластове лук и се настаних блажено в топлата вана. Да, това водно преживяване вече беше доста по-приятно от първото.

Може би Джени още от самото начало беше права. Може би наистина подхождах глупаво към всичко това. Просто трябва да седнем с Алекс и да му обясня всичко. В крайна сметка — въпрос на бумащина. Можем да отидем до общината, да подпишем някакви документи, да се приберем и дори да не помисляме за това. А ако настъпи моментът, когато искаме да го направим както трябва — което е най-добре да стане! — тогава ще вдигнем сватбата. Ще организираме истинска сватба и няма да споменаваме пред никого, че на практика вече отдавна сме съпруг и съпруга. Не е кой знае колко голяма работа. Поне не би трябвало да е голяма работа.

Само дето беше. Но трябваше ли да бъде така? Аз съм жена и имам женски емоции. Алекс е мъж и ще бъде практичен и разумен. Но няма да ни навреди да поговорим по въпроса, нали така? От гърдите ми се изтръгна продължителна, дълбока въздишка. После се отпуснах надолу и пъхнах глава във водата — студът се сби с горещината само за миг, преди да усетя, че се стоплям от глава до пети. Но отвътре костите ми все още трепереха.