Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (10)

Десета глава

На следващия ден, свежа като репичка, аз отворих очи в девет сутринта. Което на практика бе посред нощ по стандартите на Вегас. След десетина минути, прекарани в зяпане през прозореца (дръпнах завесите от леглото си, с дистанционно — в тази стая имаше абсолютно всичко), аз се замъкнах към гостната и обгърнах с поглед царството си. Всъщност, ако бях царица на Вегас, надали щях да съм облечена с тениска с „Междузвездни войни“ и гигантски розови памучни панталони, а още по-малко — да бъда напълно будна и да съзерцавам почти пустата главна улица преди десет сутринта. Но нещата стояха така.

Това са ползите от ранното ставане, казах си самодоволно аз — разполагаш с време, разполагаш и с пространство. Не че в обичайния случай щях да го знам — рядко отварях очи преди десет сутринта, но мозъкът ми бе все още на нюйоркско време, което превръщаше девет часа в дванайсет на обяд, което пък означаваше, че времето е напълно подходящо да бъда във вертикално положение. Поне сега, докато стоях полугола пред този прозорец, никой не можеше да ме види. Добре де, ако някой можеше, браво на него. Това ще трябва да е някой много могъщ телескоп и някой особено всеотдаен перверзник. Бяхме прекалено високо, за да ни види който и да е.

Следата от чанти, обувки с високи токчета и празни пакетчета от чипс ми подсказа, че Джени и Сейди са успели да намерят пътя към дома по някое време преди изгрев-слънце, но вратите им бяха затворени. Започнах да обикалям из огромната стая с нацупена физиономия. Наслаждавах се на гледката, надникнах в шкафа, пуснах за малко телевизора. Добрият сън ме бе изпълнил с енергия и сега не знаех какво да я правя. Бих могла да отида да поплувам, но пък бях гладна. Бих могла да си поръчам румсървис, но това означаваше, че пак трябваше да си стоя на същото място. Значи оставаше само едно нещо — да се впусна в поредното приключение.

Подходящо опакована в чифт тесни дънки на „Джей Бранд“ и една от изхвърлените от Джени тениски на „Сплендид“, аз метнах през рамо чантата си, хвърлих в нея телефона и картата ключ и извиках асансьора. Имаше нещо сърцераздирателно в напускането на стаята — беше толкова красива! Но стомахът ми къркореше и не ми даваше шанс за нищо друго. Знаех си, че завръщането в неделя вечер в апартамента ми нямаше да бъде никак приятно. „Може би е за добро — изписка Гласът отникъде. — Може би не е зле да свикваш да се сбогуваш с разни неща!“

„Аха, копеле мръсно! — парирах го в отговор. — Как смееш да се обаждаш още преди да съм изпила и първата си чаша чай?!“

Предвид състоянието на главната улица, която видях от прозореца си, предположих, че в казиното също ще бъде почти пусто и тихо. Оказа се, че греша. Тук всички следи от блясъка на утринното слънце бяха премахнати и заменени с най-неестествената светлина, позната на човека. И макар че казиното изглеждаше точно толкова бляскаво и вълнуващо, както снощи, когато минах през него, нещо не беше наред. Ротативките щракаха и пищяха със звуците на успеха, масите с рулетките си бяха все така окупирани от нетърпеливи тълпи, измачкани и уморени, без никаква представа за времето. А масите за карти бяха още по-плашещи. Болезнено кръвясали очи се взираха в крайно отегчените крупиета, все още не изгубили надежда, че онази, заветната, най-важната карта, която очакват, ще се появи всеки момент от тестето. Имах чувството, че само да ги докосна с пръст, и ще се разпаднат. Беше истинска лудост. И изобщо не ми изглеждаше забавно.

— Хей, вижте онова момиче от самолета! — подвикна някой от масите за карти.

Сигурно много момичета могат да минат за „момичето от самолета“, нали така?

— Онази, дето беше глътнала бастун, с готината приятелка!

Това вече звучеше доста повече като мен. Обърнах се и през две маси от мен зърнах Брад и неговите приятелчета. Не изглеждаше да са спали много от пристигането си насам. Не изглеждаше да са имали възможността да подишат и чист въздух. Нито да пият нещо, различно от алкохол.

— Хей, русокоске, какво става? — изрева Брад през не особено приятната си кашлица. — Успя ли да спечелиш вече един милион?

— Все още не — отговорих. — Дайте ми още време.

— Аз ще ти дам нещо друго! — изгъгна пиянски той. — В коя стая си?

— Не в твоята — отговорих. За по-подходяща реплика ми се налагаше първо да хапна нещо. — Късмет, Брад!

— Хей, пич, ама тя ти помни името! — извика шокирано приятелят му. Това ме натъжи.

Сутрешната хазартна сцена не беше никак бляскава. Нямаше нито секси момичета в коктейлни рокли, нито смях, нито чаши шампанско. Само твърд алкохол и инцидентни провиквания. Дори и сексапилните сервитьорки не бяха толкова сексапилни. На фона на униформите, в които ги бяха напъхали от „Де Лухо“, моята неотдавнашна униформа от латекс изглеждаше по-благопристойна и от сватбената рокля на Кейт Мидълтън! Единственото, за което се сещах, като ги гледах, бе, че или са на тези токчета и с тези къси полички с опашчици на задниците от часове, или са ги сложили към шест сутринта и са дошли на работа. Не ми беше възможно да преценя коя от двете вероятности изглежда по-депресиращо. Поне не им се налага да се събличат, но, от друга страна, ако бяха стриптийзьорки, по това време май трябваше да са по леглата си. И в този момент си дадох сметка, че стриптийзьорките на Лас Вегас почти със сигурност имат и сутрешна смяна. Което едва не ми уби апетита. Едва.

— Единична маса, мадам?

Думи, които би трябвало да изпълнят със страх сърцето на всяка неомъжена жена, изправена пред количество храна, достатъчно да изхвърли ресторантите за бързо хранене от бизнеса най-малко за десет години напред.

Никога не съм била от жените, които се свенят да се хранят. Но нищо на света не би могло да ме подготви за онова, което се разкри пред очите ми. Никъде наоколо не се виждаше и един сандвич с мазна наденичка и за първи път от двайсет и осем години можех да кажа, че това тук е добро. Докато ме водеха към масичката ми, минах покрай щанд с морски деликатеси. Още един със сирена. Салатен бар, който бе в състояние да засрами всеки един „Пица Хът“ в Англия. Нямаше кухня на земята, която да не бе представена в това помещение, а когато всички храни на света се съберат заедно, настава неземно ухание.

Тъкмо бях омела две трети от втората си порция наслада за тази сутрин, когато на стола до мен се стовари бившата ми съквартирантка и веднага залепи лице върху масата. Вярно, че от климатиците температурата в хотела беше малко по-ниска, отколкото бих желала, но със сигурност нямаше нужда от гигантския пуловер от мохер на Джени в съчетание с отвратителните кожени панталони на Сейди от предишния ден. Розовото червило по устните й определено беше от вчера, а останалата част от лицето й беше скрита зад огромни слънчеви очила. Стандартната й прическа за състояния на махмурлук се състоеше във вдигане на косата високо на кокче или на опашка, за да не й дразни лицето, но тази сутрин и това като че ли не беше достатъчно. Или може би не е имала сили да обуздае къдриците, които подскачаха развълнувано по главата й. Те бяха единствената част от тялото й, която бе съхранила поне малко от някогашната й енергия.

— Добро утро! — поздравих я с вдигане на чашата си чай. — Забавна нощ, а?

— Още не знам — измънка тя и направи знак на сервитьора да й донесе кафе. — Какво, по дяволите, ядеш?

— Всичко — отговорих и бутнах един кроасан към нея, но веднага го дръпнах, когато тя се оригна шумно на масата. — Изглежда нощта е била интересна. Но защо си будна?

— Защото обещах, че днес ще направим нещо заедно — напомни ми тя, очевидно изцяло против волята си. — И наистина ще направим нещо.

— Колкото и да ми се иска да се помотая с теб, нямам никакво желание да повръщаш върху мен, така че, моля те, най-добре се върни в леглото!

— Две неща — започна Джени, благодари на сервитьора за кафето си, а после се вторачи в него за две секунди. После го бутна настрани. Твърде бързо. — Първо, имам толкова силен махмурлук, че когато легна, таванът над главата ми започва да се върти и повръщам. И второ, запазила съм час за нас при онзи стилист, дето се запознах с него в Лос Анджелис. Той обеща да ни направи пълна трансформация в стил Вегас. Възнамерявам да те накарам да заблестиш!

— Чуй и от мен две неща — парирах я аз. — Първо, твоята трансформация в стил Вегас е вече налице, скъпа, и второ, щом таванът ти се върти, значи просто си все още пияна и това не е никакъв махмурлук!

— Е, да — кимна неохотно Джени и много бавно отпи от кафето си. — Може би е така.

Изгледах я покровителствено. Добро усещане.

— Определено пазаруването ще бъде много забавно — рекох накрая.

— Пазаруването на пияна глава е винаги много забавно. Ако не се бях отбила подпийнала в „Ърбан Аутфитърс“, никога нямаше да имам в гардероба си червени дънки! — отбеляза провлачено тя.

— Боже, наистина! Как ли щеше да мине светът без тях?! — подметнах иронично. — Е, къде е Сейди?

— Нямам представа. Помня само, че в нощния клуб си разменихме тоалетите и после танцувахме, и почти съм сигурна, че мярнах онзи пич от онова шоу с момчетата, но после тя изведнъж изчезна, а аз се прибрах в стаята. И преди да си попитала — без онзи тип от шоуто.

— Че кой може да устои на онзи пич от онова шоу с онези момчета? — усмихнах се аз. — И изобщо нямаше да те питам. Защото знам, че си изцяло вярна на Зигстъра.

— Не го наричай така! — промърмори тя, надигна се от масата и се опита да се фокусира върху храната, без да връща кафето си. — Накъде са препечените филийки?

— Ей там! — посочих към щанда с баничките и кравайчетата. Замислих се. Не, този път кравайчето ще почака. Ще ходим по магазините, а аз вече съм се издула с всичко останало.

* * *

Много се вълнувах. Липсата на редовна работа бе ограничила драстично екскурзиите ми по магазините, а аз бях станала много, ама много разумна с харченето на последните си спестявания. Което означаваше, че най-вероятно щях да подходя крайно неразумно с остатъка в банковата си сметка. Все още ми предстоеше да купувам купища коледни подаръци, обаче за тях си казвах, че те ще влязат в графа жизненоважни проучвания. Защото как ще пиша за модни списания, след като не съм стъпвала месеци наред в магазин? Човек не може да пише за дрехи, които не е виждал. Нито докосвал. Нито пробвал. Нито пожертвал кредитния си лимит за него.

— Лимузината ни чака — отбеляза Джени, докато се опитвахме да лавираме из казиното, без да бъдем забелязани от Брад. — В понеделник сутринта направо няма да ми се слиза в метрото.

— И аз като че ли предпочитам лимузината — съгласих се с нея. — Въпреки че, ако трябва да избирам между лимузината и Сейди или да взема автобуса без Сейди, досега щях да съм се метнала на първия двуетажен автобус.

— Нямам представа за какво говориш — промърмори Джени и сложи ръка на челото си, докато се намъкваше в огромната черна кола със значително по-малка доза елегантност, отколкото го бе направила снощи. — Но предполагам, че си права.

Лимузината се откъсна от тротоара пред хотела и ние оставихме зад себе си извисяващия се до небето бял палат, проблясващ под яркото утринно слънце. Жалко, че знаех, че Джени е повръщала в тоалетната, преди да излезе. Това отнема поне половината от блясъка на мига.

Лае Вегас Стрип си беше все така доста опустял, докато се плъзгахме покрай известните казина. Някои от тях изглеждаха величествено и на дневна светлина. Хотел „Уин“ беше висок и всяваше респект сред останалите, отказвайки да се подчини на общата глупава тема, но хотел „Венеция“ след него направо ме зашемети. Никога не съм ходила във Венеция и макар да си давах ясна сметка, че това тук изобщо не е същото, направо нямах търпение да вляза в този хотел. Освен това на него имаше големи билбордове за „Фантома на операта“, а аз обожавах мюзикълите. Вярно, не беше „Клетниците“, но все пак. Запитах се дали няма да успея да се измъкна от групата за едно матине, съзнавайки, че ще бъда съвсем сама, от което обаче изобщо не ми пукаше.

Две минути по-късно лимузината вече спираше пред нещо, приличащо на огромни късове стъкло, изникнали от земята. Сякаш Супермен бе позакъсал и бе прехвърлил Крепостта на самотата на някой предприемач от Лас Вегас и въпросният предприемач я бе напълнил с всичко страхотно и велико на света. А под последното имам предвид магазини. Прекрасни, приказни магазини!

— Това тук са „Кристалите“ — поясни Джени, хвана ръката ми и успокояващо я потупа. — Добре е да се подготвиш! Приказката е на път да стане реалност!

— А ти откъде знаеш за това тук? — попитах, опитвайки се да не се самобичувам, докато прекрачвах прага на комплекса „Гучи“, „Ланвин“, „Том Форд“, „Марни“. — Това е истинска лудост!

— Идвала съм насам два-три пъти, докато живеех в Лос Анджелис. Покрай работата ми на стилист често ми се налагаше да отскачам и до Вегас. — „Булгари“, „Диор“, „Версаче“, „Ботега Венета“. — Онзи проклет град е пълен със звездички от телевизионни риалити програми, които не знаят как да се обличат. А Ерин говореше за някакъв тип, който отваря бутик някъде тук, така че днес определено сме на работа.

— Удивително! — промърморих и притиснах опърпаната си чанта на Марк Джейкъбс плътно до тялото си, за да й спестя гледката към всички онези красиви неща по витрините. Поне сега не ми се налагаше да се притеснявам за кредитния си лимит. В нито един от тези магазини нямаше нито едно нещо, което бих могла да си позволя. — Само дето няма да смея да пипна нищо.

— Точно затова си имаме личен продавач-консултант — отсече тя, хвана ме за ръка и ме поведе покрай красивите витрини и през една врата от матирано стъкло, докато накрая всички красиви неща останаха зад нас.

А пред нас се материализира един мъж. Мъж, който беше толкова красив, че ми се наложи да изтрия длани в дънките на задника си, преди да пристъпя към него. Но за човешкия ум бе невъзможно да асимилира колко красив наистина беше този мъж, без преди това да извърнеш очи, за да ги прочистиш, а после пак да го погледнеш. Близо два метра, широки рамене, гъста пясъчноруса коса с прическа като на Дон Дрейпър и облечен в елегантен костюм, за който сигурно си бе продал душата. И изведнъж тази красота оживя! Перфектните му черти се озариха от леко крива усмивка, а костюмът му се разтвори, когато той разтвори ръце за една всепоглъщаща прегръдка. За Джени.

— Джени Лопес! Видях името ти в графика и си помислих, че става въпрос за другата! Защо не ми се обади, че ще идваш? Как така си тук?

Очевидно Джени познаваше добре този невероятен красавец.

— Ами, решихме го в последната секунда — рече Джени, откъсна се от прегръдката и направи няколко крачки назад, докато не застана успоредно с челюстта ми. Която вече беше на пода от изумление. След това се обгърна със собствените си ръце и го дари с най-огромната си фалшива усмивка.

Ха!

— Това е приятелката ми Анджи — поясни, наклонила глава в моята посока. — И тя има нужда от пълна Вегас трансформация!

— О, прочутата Анджи! — извика той и само с една крачка се озова до мен. Джени отскочи и се сви на най-близкото канапе по-бързо и от попарена котка. Още веднъж, ха! — Приятно ми е, аз съм Бен и както изглежда, днес ще бъда твой стилист!

— Приятно ми е, Бен! — върнах му с удоволствие двете целувки аз. Така изисква учтивостта, нали? — Значи познаваш Джени, така ли?

— Да, работили сме заедно — побърза да поясни тя откъм канапето, въпреки че, ако се съдеше по повдигнатите вежди на Бен, изглежда фразата „работили сме заедно“ е забавен нов евфемизъм за „чукали сме се до припадък най-малко веднъж“.

— Така е — потвърди с усмивка той, сложил ръце на раменете ми. — А сега нека те огледам.

Нямах нищо против този мъж да ме съзерцава ако ще и цял ден. И ако толкова държеше — и да ме докосва от време на време, какво от това. Алекс ще ме разбере. Този мъж е толкова красив, та дори и Алекс би поискал да го докосне на бързичко. Бен бе в състояние да накара всеки мъж на тази земя да си зададе някои въпроси. Впрочем не знам дали на света съществува чак толкова хетеросексуален мъж, че да не го забележи.

— И значи трябва да направим пълна Вегас трансформация, така ли? Охо, ще бъде забавно! — обеща ми той. — Хайде да влизаме в съблекалнята!

Последвах го щастливо, следвана неохотно от Джени. Но не бях чак толкова отнесена, та да не забележа момента между тях двамата, когато тя минаваше, докато Бен държеше вратата отворена. Беше вълнуващо да наблюдаваш сексуално напрежение между красиви хора. Все едно гледаш филм, ама на живо. Стига да не се превърне в порно на живо, разбира се. Въпреки че разполагах с кредитна карта и достатъчно време за убиване, ако Бен решеше да се отдаде на забавления за възрастни.

Както и всичко останало, съблекалнята също се оказа суперлуксозна. Гигантски кремави канапета, шампанско в кофички за лед, маслини, сирене — всичко. Гигантският телевизор излъчваше музикални клипове, в ъгъла на стаята се виждаше лаптоп, свързан с фейсбук, а в другия ъгъл имаше душ-кабина с матирани стъкла. Очевидно някои хора прекарваха голяма част от времето си тук.

— И така, вече знам какво ни трябва, имам и мерките ти, така че вие, мили дами, се отпуснете в съблекалнята, а аз ще отида да взема някои неща. Знаеш правилата, Лопес! Не ми причинявай неприятности! — С тези думи Бен ни дари със сериозен поглед, който предизвика у мен най-момичешкия кикот, който някога съм имала срама да произведа. Изкашлях се, изчервих се и се вторачих в краката си.

Изчаках задължителните петнайсет секунди след затварянето на вратата и едва тогава се извърнах, за да поискам някои отговори. Плюс детайли.

— Преди да си започнала… — обади се Джени, избута очилата върху главата си и ме изгледа на кръв, — да, спали сме заедно. Но беше съвсем за малко, докато бях тук един уикенд. И после нищо повече.

Стиснах устни и се опитах да повдигна вежди колкото ми беше възможно по-недоверчиво.

— Не сме дори приятели във фейсбук.

Е, значи говори сериозно.

— Джени, но той е много красив! — промърморих, вдигнах един сребърен пръстен за салфетки и го завъртях в ръка.

— Да, и е изчукал всяко момиче във Вегас. Така че това не е нещо, с което се гордея. Хайде да не говорим за него, става ли?

Аз пък на нейно място щях да се гордея. Щях дори да си го лепна на тениската.

— А той откъде има моите размери? — запитах по едно време. — Сигурна ли си, че няма да е излишно да ми вземе мерките?

— Има мерките ти, защото е изчукал всяко живо момиче във Вегас — повтори Джени. — А това е неговият коронен номер — да отгатва размера на сутиена ти. Не може да му се отрече обаче, че е много добър.

— Хубаво, вярвам ти, той е мръсник — кимнах и се отпуснах на канапето до нея. — Освен това изобщо не може да се сравни по красота със Зиги. Нито по възпитание.

— Така си е — кимна тя, протегна се и отърси и последните остатъци от махмурлука си. — Изобщо не е. Всичко е само показност. Дим и огледала.

Протегнах крака и прогоних от себе си мисълта за дим и огледални тавани.

— Но е толкова добър стилист, че нямаше как да не дойдем при него, така ли? — попитах.

— Така — съгласи се тя. — А и другото момиче, което работи тук, е голяма кучка. Освен това той е готин. Е, Весела Коледа!

— Обичам те.

— Знам.

* * *

— Много е хубава. — Стоях върху кръгъл подиум насред стая с огледала и оглеждах от всеки ъгъл облечената много, ама много тясна черна кожена рокля на „Ботега Венета“. Вече съжалявах задето изядох всичката онази храна тази сутрин. — Но не знам дали е в мой стил.

— Напълно — отбеляза Бен и прокара ръка по тялото ми. — Това е най-новото произведение на сезон есен — зима на 2011 година. Превъзходна е!

Хммм. Лично аз се чувствах много по-удобно в роклята на „Форевър 21“. Както и когато той не ме опипваше цялата. Оказа се, че Джени е права — Бен действително беше мръсник. Независимо колко красив бе един мъж, ако не можеше да си държи ръцете далече от задника ти, когато не му е разрешено, беше по-скоро отблъскващ.

— Виждам, че не ти харесва! — отсече изведнъж той, обърна се рязко и се насочи към пълната с дрехи закачалка. — Събличай я!

И тъй като той вече два пъти бе влизал зад паравана и ме бе виждал по бикини, не виждах никакъв смисъл повече да се крия, затова започнах да обелвам прилепналата черна кожа от тялото си там, насред стаята. Джени, която бе погълната изцяло от едно списание и отпиваше от най-хубавото шампанско на света, не направи никакъв коментар.

— Тази е следващата! — отсече Бен и вдигна пред очите ми разкошна рокля в сапфиреносиньо, която изглеждаше далеч по-приемлива. — „Алис и Оливия“. Изискана, но и секси. Ей сега ще открия някакви обувки!

Напъхах се в късата рокличка с едно рамо и оправих гръцките дипли, докато накрая всичко си беше паднало там, където му беше мястото.

— Джени! — Тази определено ми харесваше. Прецизните гънки и дипли скриваха отлично постигнатата ми с толкова труд и гълтане на кравайчета издутина отпред, а единственото рамо и суперкъсата поличка я правеха подходящо екстравагантна. Точно на крачка от неприличното.

Джени вдигна очи от списанието си, огледа ме от горе до долу и вдигна палец.

— Обади се, когато донесе обувките! — бе единственият й коментар.

Брей, хареса я! Не я бях купила, а и нямаше как да взема нов кредит, но въпреки това ми харесваше! В този момент се появи Бен, стиснал чифт сребърни сандали с каишки и чифт модерни велурени ботушки в черно и сребристо с отворени пръсти.

— Е, какво казва сърцето ти? — попита. Мелодраматично? Може би. Но сърцето ми наистина имаше отговор. Вече бях виждала такива сребърни сандали с каишки, точно като тези, и те бяха увити около кръста на бившия ми приятел. Затова не проявих никакъв интерес към тях.

— Подай ми ботушките — изрекох, без да обръщам внимание на топката в гърлото си. Тъпата Джина и нейната тъпа основна колекция. Навремето ги смятах за толкова многофункционални. Прекрасен вкус за обувки, отвратителен вкус за мъже.

— „Миу Миу“ — поясни Бен, докато напъхвах крака си в разкошния велурен ботуш. След малко се показа и яркорозовият ми педикюр. Сребристият блясък добавяше изисканост, а тежестта на ботушите се сблъскваше перфектно с лекотата на роклята. Разбрах, че съм се справила добре. — Божествено! Само още две неща за пробване!

— Аууу, Анджи! — извика Джени и този път остави списанието настрани. — Изглеждаш страхотно! А когато оправя и грима ти…

Това беше комплимент. Донякъде.

— Почакай само Алекс да те види в този тоалет!

— Всъщност би ли погледнала телефона ми, за да провериш дали не е звънял? — промърморих, докато неохотно свалях ботушките и събличах роклята. Казах си, че каквото и да става, тези две неща трябва да се приберат у дома с мен. — Обещах му да се видим.

— Гаджето ти се страхува да не си отпрашила до Малкия параклис без него, така ли? — попита Бен, докато ми подаваше нещо странно от жилава черна материя. Огледах го, неразбираща как точно трябва да го облека. След още две секунди той го грабна обратно от ръцете ми и ми направи знак да вдигна ръце нагоре.

— Може би по-скоро, че Джени ме е накарала да работя в стриптийз клуб — отговори и издухах кичур коса от лицето си, докато този голям мъж ме обличаше. — Или че съм заключена в багажника на нечия кола в пустинята.

— Това „Долче“ ли е? — обади се Джени.

Този път списанието беше на дивана, а шампанското — на плота. Бяхме удостоени с цялото й внимание.

— Да. А сега искам да влезеш в тези ботушки.

И ми подаде два гигантски ботуша от мека черна кожа.

— Тези „Дзаноти“ ли са? — обади се отново Джени откъм дивана.

Направих както ми казаха.

— Мътните го взели! — извика Джени и скочи.

— Готови сме! — отсече победоносно Бен и отстъпи назад.

Погледнах към огледалото и преглътнах тежко. Роклята ми стоеше като втора кожа със своята тънка като паяжина черна коприна, обсипана тук-там с ярки сребърни звездички. Дългите ръкави и високата линия на деколтето бяха като контрапункт на деликатния ръб, който едва покриваше бикините ми и чиято недостатъчност се подчертаваше още повече от факта, че високите ботуши с високи токове, които Бен в момента закопчаваше, спираха само на десет сантиметра от крайчеца на роклята. Ефектът беше потресаващ. Сигурна бях, че и мен като нищо ще ме треснат, когато ме видят от полицията.

— Какво не ти харесва? — обади се Джени, разгадала физиономията ми. — Твърде тясна или твърде къса?

— По малко и от двете — смотолевих аз. — Не мога да се покажа пред хората в подобен вид. Освен това не мога да си я позволя.

— За нищо на света няма да ти позволя да излезеш от тази стая без този тоалет! — отсече Бен, скръсти ръце пред гърди и отиде до Джени. Двамата образуваха нещо като възпираща стена. — Освен това всички тези неща са под наем, така че не се поти толкова!

— Да не се потя заради дрехите или да не се потя в тях? — подметнах смръщено и пак се погледнах в огледалото. Тоалетът наистина беше удивителен и ми стоеше изумително добре. Просто с него нямаше да мога да се навеждам. Или да сядам. Или да стоя права твърде дълго.

— Е, значи вземаме това и роклята на „Алис и Оливия“ с ботушките на „Миу Миу“? — обърна се Бен към Джени. Очевидно вече никой нямаше нужда от моето мнение. — Но имам нещо и за теб!

С почти срамежлива усмивка той подаде на Джени голяма чанта. Тя го погледна шокирано, но пое чантата, обърна се с гръб към мен и я отвори.

— Какво е? — започнах да хленча като момиченце. Тези проклети токове! Заради тях не можех да се движа достатъчно бързо, за да погледна!

— Бен… — простена Джени и се обърна към нас с ръка на сърцето. — Това е истинска лудост!

— На никоя друга жена не е стояла толкова добре, колкото на теб — изрече той към пода. — Затова те моля да я приемеш!

— О, благодаря! — прошепна тя и докосна ръката му.

А аз продължавах да стоя между двамата като особено полезния трети във всяка връзка.

— Ще ви оставя, дами… — прокашля се Бен и излезе на заден ход от стаята, оставяйки Джени, хванала здраво чантата, а мен — останала без дъх.

— О, боже! Ама че драма!

Обърнах се, за да видя една напълно безстрастна приятелка, която продължаваше да си държи подаръка.

— Добре ли си? — попитах. — Да не би там, вътре да има конска глава? Или е роклята от „Кари“?

— Просто нещо, което веднъж съм обличала, това е — каза тя и захвърли чантата на дивана, като че ли нищо не значеше. — Този тип е голям мръсник.

— Да, голям мръсник — съгласих се весело. — Обикаля и раздава на жените безплатни рокли. За кого се мисли той, а? Може ли да я видя?

— Както искаш. — Можеше да се преструва, колкото си иска, но аз си знаех, че в тази чанта има нещо невероятно. И ако беше достатъчно голямо, щях да го взема назаем.

— Света Дево, майко Божия!

Видях пера. Видях къдрички. Видях черен кожен колан. Беше без презрамки, падаше до земята и беше златна. И за нищо на света нямаше да ми стане.

— Да не би внезапно да стана религиозна? — изгледа ме Джени. — Или само Коледа е виновна за това богохулство?

— Коледа — побързах да отговоря, неспособна да откъсна очи от роклята. — Аз съм фанатично вярваща в Коледа. И във Великден, разбира се, заради зайчето. Но, Джени, това нещо е възхитително!

— На Луилиер — отбеляза тя с доловима тъга в гласа. — Най-прекрасното нещо, което някога съм носила!

— И кога по-точно си го носила? Не си спомням да съм те виждала на „Оскарите“!

— Просто на една среща — рече тя и внимателно измъкна роклята от ръцете ми. — Да, роклята наистина е красива и, да, Бен е голям мръсник. Това изчерпва цялата история.

— Бих изтърпяла доста прояви на мръснишко поведение заради рокля като тази — отбелязах.

— Тъкмо жени като теб задържат развитието на нашия пол! — тросна ми се Джени. — Готова си на всичко — възмутително!

— Съгласна съм! — извиках с блеснали очи. — Заради тази рокля ще се откажа веднага от правото си да гласувам! Ще се оставя доброволно да бъда окована до печката и напълнена с бебета, само и само да ми позволиш да облека това, докато приготвям вечерята!

— Ти направо ме убиваш! — отсече Джени, затвори рязко ципа на чантата с роклята и ми подхвърли телефона. — Имаш текстово съобщение от твоя приятел и кандидат за създател на въпросния патриархален дневен ред, за който ми говориш!

Вярно бе, приятелят ми! Аз имам приятел! Заради роклята почти бях забравила, че имам сериозен приятел. Но пък на роклята на Луилиер й е простено — всяко подобно творение би могло лесно да те накара да забравиш всичко на света. Отворих есемеса — бил зает до вечерта, а после отивали в някакъв клуб в техния хотел и ми предлага да се срещнем там. Хммм. Почти бях сигурна, че тази вечер няма да мога да се измъкна така лесно, както снощи, но се надявах, че все ще успея да измисля нещо, без да се налага да принуждавам Джени да се изправя срещу Джеф.

После превключих бързо на електронната си поща, докато Джени бе заета да проверява собствените си текстови съобщения. Поне вече се усмихваше. Предположих, че има есемес от Зиги и затова не зададох никакви въпроси. Противно на мнението на Джени, сексуалните есемеси бяха предназначени само за двама души — единият, който ги пише, и другият, който ги чете. Последният път, когато двете излизахме на по питие, тя ми показа един емемес, от който буквално се задавих — оттогава насам изобщо не мога да погледна към Зиги, без да се сетя за тази снимка.

Входящата ми кутия беше пълна, не на последно място, заради факта че се бях абонирала за всеки един каталог, свързан с Коледа, в Съединените щати. Където и да се намирах, бях наясно къде е разположен всеки коледен базар, всяка къщичка на Дядо Коледа, всяка ледена пързалка и всеки щанд за горещ шоколад с мента в радиус от двайсет километра. Но между всички тези каталози се виждаха и съобщения от фейсбук, електронни картички (мързелив народ!), а после и още няколко имейла от редактори. Всеки един от тях беше отказ. А накрая идваше и черешката на тортата:

Здравей, Анджела!

Надявам се, че вече си се отдала на празничното настроение, хо-хо-хо!

Но трябва да поговорим за рубриката ти. През новата година предстои преосмисляне на концепцията за списанието и смятаме да поемем в друга посока. Когато получиш ми се обади. Може да успея да ти помогна да си намериш друга работа?

Сара х.

Не само че всички редактори, на които писах, ми отговориха с отказ, а сега и слагат край на моята рубрика на Острова! Това е! Прецакана съм! Ще й дам аз на нея едно „хо-хо-хо“! Положителната страна на тази ситуация бе, че се оказа, че мога и да стоя седнала с тази невъзможно къса рокля — факт, за който си дадох сметка, когато осъзнах, че съм седнала с кръстосани крака на пода, а вече не стоя права.

— Скъпа, какво става? — извика Джени, грабна телефона от ръцете ми и прегледа набързо нещата. — Е, и? Това са само няколко. А ти писа на много, нали?

— Това са всичките — отговорих, усещайки, че ми прилошава. — Това са последните.

— Значи минаваме на План Б! — рече приятелката ми и седна до мен. — Не прави това, Анджела! Не го прави! Ще измислим нещо!

— Да, бе — подсмръкнах аз и погледнах Джени в изпълнените й с яростна решимост очи. — Ще измислим. Знам.

— Непременно! А сега се съблечи, нахлузвай дънките и да се махаме оттук! Заслужаваме по едно питие!

Предпочетох да не й напомням, че е само два следобед и че тя вече е обърнала три чаши шампанско. Не си струваше. Вместо това се измъкнах от роклята, изхлузих ботушите и се намъкнах в собствените си дрехи за рекордно време.

— Та какво точно пи снощи? — попитах, подала глава през дупката на тениската.

— Беше някаква бомба — примигна приятелката ми. — Ама дали беше текила или уиски, или всичко заедно, не мога да ти кажа.

— Звучи прекрасно! — отсякох. — За мен да бъде двойно!