Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (8)

Осма глава

И после нещата тръгнаха от зле към още по-зле.

Каквото и да бях очаквала от Лас Вегас, със сигурност не беше това. Не бях мечтала за бежова стая от най-ниска категория с миниатюрен телевизионен екран, закован за стената. Нито за решетки на прозорците. Вярно е, че бях поразглезена от някои доста красиви хотелски стаи, но това беше… беше просто ужасно. Истински кошмар!

— И без това почти няма да се заседяваме в стаята — отсече уверено Джени, захвърляйки чантата си на твърдите чаршафи на леглото. — Просто ще спим тук. Няма никакво значение каква е стаята.

— Няма значение, че е пълна отврат, така ли? — отбелязах и надникнах през прозореца, но само за да получа идеална представа за съдържанието на стаята отсреща. Което се състоеше от много дебел мъж, дълбоко заспал на собствените си твърди чаршафи. Чисто гол. Чудничко!

— Да, ами… хммм… — прехапа устни Джени. — Може да успеем да си сменим стаите. Честно казано, и аз не очаквах подобно нещо. Напълно сигурна съм, че би трябвало да бъдем в по-добра стая, а тази изобщо не е толкова добра.

Вторачих се в тъмночервеното петно на килима и после се ококорих срещу приятелката си.

— Джени, някой е умрял в тази стая!

— Нищо подобно, вино е — отбеляза тя и прокара деликатната си ръка през челото. — Сигурна съм, че е просто червено вино. Какво ще кажеш да слезеш долу при басейна, а аз ще отида да видя дали не мога да говоря с някого?

— О, не! Страх ме е дори да вляза в банята! — извиках и притиснах чантата към гърдите си. — Ами ако там има труп?

— Просто се преоблечи, става ли? — подметна Джени, пъхна своя ключ от стаята в задното джобче на дънките си и се впусна в неизвестното. — Ще се видим при басейна!

Да, басейна. Басейнът наистина ще ми помогне да се почувствам по-добре. Стига да не е някоя локва с маркуч в нея, което, ако се съдеше по тази стая, бе напълно възможно. С огромни усилия успях да се измъкна от дрехите си без да стъпя на нито един сантиметър повече от килима, и да облека моя вдъхновен от петдесетте цял бански, без дори да свалям бельото си. Знаех си аз, че умелото измъкване от бикините ми преди часовете по плуване в училище някой ден ще се окаже полезно. Извадих чифт джапанки от куфара си, нахлузих ги, метнах едно парео на „Виктория Сикрет“ върху образеца на плажната мода върху тялото си и буквално хукнах към коридора.

Представете си радостта ми, когато установих, че басейнът действително е много красив! В мига, в който излязох от асансьора, усетих, че се усмихвам. Но да наречете онова, което се простираше пред мен, басейн, бе все едно да наречете Атлантическия океан езеро. Пясъкът, слънцето и морето пред мен бяха умопомрачителни. И както си му беше редът за Лас Вегас, нищо от тях не беше истинско.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

До мен се беше материализирало дребно, но красиво момче с гъста кестенява коса и шоколадови очи, което ме накара да си дам сметка, че устата ми се отваря и затваря съвсем сама.

— Кабана? Коктейл? — И посочи към редицата луксозни къщички на плажа. Над меките удобни канапета бяха опънати тенти от пъстроцветни материи, а по тях се виждаха множество щастливи на вид хора, които пиеха неонови питиета през еднакви сламки. Задраскайте „щастливи“ — при по-внимателен оглед хората се оказаха пияни. Не изглеждаха като да им пука дали в стаите им е бил убит някой и въпреки това всички те бяха отседнали в същия хотел като мен. Обяснението за това беше само едно — алкохол.

— Кабана, моля! — казах на красивото момче.

Погледнат отвън, хотел „Де Лухо“ действително беше красив. Бял и блестящ под яркото слънце, простиращ се високо в небето, той беше невероятен — точно както беше обещала Джени. Срамота обаче, че стаите му изглеждаха като излезли от някои епизод на „От местопрестъплението — Лас Вегас“ Регистрирането не беше чак толкова лошо. Но тогава бях толкова силно концентрирана върху задачата си да не повърна, че единственото, което си спомнях, бе блестящият мраморен под във фоайето отразяващ главоболието ми, и не достатъчно гладкото возене в асансьора. Оттам нататък бе единствено изтърканият килим на шестия етаж, след което дойде и местопрестъплението в нашата стая. Но това? Това тук беше магическо. Над водата се носеше лек бриз и макар небето да изглеждаше синьо, ярко и точно така, както го е предвидила природата, аз просто си знаех, че в топлината, която галеше кожата ми, няма нищо естествено — само дето никъде не виждах климатик. Но изобщо не ме интересуваше дали е някаква машина или магия. Важното бе, че беше прекрасно. Беше свят, твърде далече от моите проблеми, свят, отдалечен и от тревогите ми, и само на две минути разстояние от поредната маргарита. А това вече означаваше много — със или без махмурлук.

След една бърза забежка към брега и бял пясък в краката ми аз бях отведена до собствената си красива кабана. Усмихнах се учтиво на момчето и влязох в малката къщичка, отпускайки се блажено на пухкавите възглавнички на канапето. Само след няколко секунди раменете ми се отпуснаха за първи път, откакто се бях качила на самолета. Наистина ли беше декември? Наистина ли бях напуснала минусовите температури на Ню Йорк едва преди няколко часа? Имах чувството, че съм на карибския бряг. Стига на карибския бряг, сред палмите, да има пищно украсена триметрова коледна елха. Съвсем в реда на нещата, така де.

Сервитьорът си записа номера на стаята ми и изчезна, оставяйки ме сама, за да си взема две хапчета за глава и да извадя лаптопа от чантата си. Настаних се удобно между възглавничките на канапето и го зачаках да се събуди за живот. Няма да ми навреди да проверя електронната си поща, преди да се отдам на безгрижен уикенд, пълен с развлечения и почивка, нали така? Пък и без това трябваше да го направя. Очаквах много от предложенията, които бях изпратила в началото на седмицата, така че бях длъжна да проверя дали нямам някакъв отговор. И отчаяно се опитвах да не обръщам внимание на препичането на слънце без горнище на банския, което се провеждаше в съседната кабана, най-вече защото изпитвах огромна завист към надареностите, които виждах. Влязох в пощата си. Което, разбира се, беше грешка.

Скъпа мис Кларк,

Благодаря ви за проявения интерес към нашето списание. В настоящия момент не наемаме нови сътрудници…

Скъпа мис Кларк,

Хиляди благодарности за вашето предложение! За съжаление не смятаме, че тази идея е подходяща за нашето издание…

Скъпа Анджела, много благодарим за писмото! Идеята ви е прекрасна, но ние вече сме публикували нещо подобно…

Добре де, поне бяха изписали правилно името ми.

Заглуших Гласа, преди да се е опитал да каже каквото и да било. Това не означаваше нищо. Най-малкото от всичко, беше добре, когато отказите идват бързо — това означава, че редакторите четат предложенията и те вземат на сериозно. Оставаха ми още шест предложения, които не бяха никак лоши. Така че няма за какво да се притеснявам. Сигурна съм.

Отворих нов подпрозорец и влязох в новия си уебсайт — „Приключенията на Анджела-точка-ком“. Откакто от „Look“ бяха „пенсионирали“ блога ми, реших, че бих могла да му запазя името. Така за почитателите ми щеше да бъде по-лесно да ме открият. Дадох си сметка, че съм изпръхтяла на глас едва когато дамите без горнища на банските от съседната кабана свалиха слънчевите си очила, за да ме изгледат странно. Помахах им и им се усмихнах. Те извърнаха очи. Не знаеха ли коя съм? Ето ме сега, осемнайсет месеца от началото на приключенията ми, и пак съм в началото. Пиша онлайн дневник, в който обсъждам плюсовете и минусите на ежедневието. Браво на мен! Позитивното отношение ще ми отвори всички врати.

Приключенията на Анджела: Вива Лас Вегас!

 

 

Ето ме сега, в приказния Лас Вегас, край басейна през декември. От другата страна на улицата виждам хора, облечени в дебели палта. Аз съм по бански. Очевидно на това място нещо не му е наред.

Когато най-добрата ми приятелка ме изненада с подаръка си за уикенд по женски във Вегас, нямах представа какво да очаквам, но въпреки това се вълнувах. Мечтаех си за бляскав свят, изпълнен с пайети и шоугърли, изграден от историите за мафиоти, филмите на Елвис и фантазиите на Зигфрид и Рой. Но си давах ясна сметка и за другата страна на Вегас. Снимки във фейсбук за порочни момински партита, розови каубойски шапки и други подобни. За гвоздеите на програмите с разнообразните варианти на Ким Кардашиан и развратът двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично. В интерес на истината, така и не успях да се възстановя, след като гледах Джеси от „Спасени от звънеца“ — съмнявам се, че някога ще успея. Но ми се иска моето приключение във Вегас да бъде по-скоро в стила на Дита фон Тийз, отколкото на шоугърлите.

В интерес на разследващата журналистика реших да ви държа в течение на приключенията ми (дори само защото такова е името на блога ми), така че ето основните играчи на този етап. Моя милост — двайсет и няколко годишна, за първи път във Вегас, вече с главоболие и тотално ужасена от силиконовите импланти, които ме съзерцават от другия край на басейна. Джени — моята най-добра приятелка и бляскава красавица, чиито юзди трябва да бъдат държани много здраво, ако искам да се прибера в Ню Йорк жива и здрава. И накрая Сейди — супермодел и иначе наричана Белята с главно „Б“. Не мога да си кривя душата — на нокти съм.

На този етап хотелът ни може да бъде определен като 50 на 50. Басейнът изглежда като филмов декор, но стаята ни прилича на местопрестъпление. Ще ви се обадя по-късно, когато направя първия си милион на масите за блекджек, изгубя всичко и се омъжа за стриптийзьор.

Спрях, огледа текста и го пуснах. Ако следващите няколко дена ни се наложеше да се задоволим със стая, която прилича като принадлежаща по-скоро на долнопробен мотел, много е вероятно да прекарам доста време край този басейн. Сложих си слънчевите очила, за да мога да оглеждам добре всичко наоколо, но гледката ми беше за момент препречена от огромна, яркозелена чаша замръзнала прелест.

— Вашият коктейл с комплиментите на „Де Лухо“, мис Кларк — изрече красивото момче, което ме бе довело до моята кабана, поднасящо със замах питието ми.

— О, ама аз исках само една кола! — запелтечих, като се стараех да не осъществявам зрителен контакт със зеленото изкушение. Нямах нужда от него и не го исках.

— Малкият хладилник е зареден докрай с газирана вода — кимна момчето по посока на блестящата сребърна кутия в ъгъла на кабаната. — А този коктейл е от заведението. Уведомете ме, ако имате нужда от нещо друго!

Зачудих се дали не е възможно да спя в кабаната вместо в стаята си.

И тъй като майка ми ме е учила, че на харизан кон зъбите не се броят, а баща ми ме е учил никога да не отказвам безплатно питие, аз отпих предпазливо от коктейла. Хиляди мълнии, ама това било страхотно! При по-внимателен оглед сместа в чашата ми се оказа замръзнала плетеница от червени и бели ивици и освен ако не грешах, вътре имаше доста обилно количество ментов шнапс. Беше като замръзнала захарна пръчица. Коктейлът на моите мечти!

Затворих лаптопа, легнах по гръб и се усмихнах на червената коприна, която опасваше моята шатра. Алекс би трябвало вече да лети, за да се появи на ергенското парти. Джени беше някъде и правеше нещо, което се надявах да доведе най-малкото до по-хубава стая. И поне на този етап нямах никаква представа за Сейди — нито къде е, нито какво прави. За мое щастие. Напълно съзнаваща, че това може би са последните десет минути насаме със себе си, които щях да имам през следващите три дена, аз седнах, отпих още една глътка от питието си и позволих на шнапса да свали и последните останки от моя махмурлук, преди да затворя очи и да се отнеса. Нямаше нищо по-хубаво от кратка дрямка под звука на плискащите се вълни. А фактът, че този океан беше фалшив, нямаше никакво значение.

* * *

И сякаш не беше достатъчно объркващо да се събудиш по бански, с лице надолу върху шезлонг, който не беше моя, първото нещо, което видях, отваряйки очи, при това на крачка от носа си, беше няколко квадратни сантиметра чисто бял, белоснежен сняг. Примигнах веднъж. Два пъти. Не, снегът продължаваше да си стои там. Но когато се огледах, единственото, което видях, бе кристалночисто небе, а малко по-нататък купища хора, плацикащи се в басейна. Слънце. Басейн. Сняг. О, да бе! Аз бях в Лас Вегас! След като си позволих да се подивя на тази лудост още няколко секунди, аз си събрах нещата и реших, че е крайно време да се впусна в търсене на Джени. Батерията на мобилния ми телефон беше свършила, докато съм спала, а тя не се беше появила, което означаваше само две неща — или е била убита, или не може да ме открие. Решавайки да взема живота си в собствените си ръце, аз грабнах лаптопа си, отпих огромна глътка от вече разтопения си, но все така божествен коктейл и се впуснах в издирване на приятелката си. Чувствах се като Коломбо, само че без шлифера. И без пурите. И без запомнящата се мелодия. Но като изключим всичко това, си бях същински Коломбо.

С разтреперано сърце пристъпих на пръсти от луксозния асансьор в невзрачния коридор с изтъркан килим на шестия етаж, но когато стигнах до нашата стая и пъхнах картата в ключалката, сърцето ми едва не изхвръкна. Нищо. Потърках картата в пареото си и пак опитах. Пак нищо. Само груба, примигваща червена лампичка, която отказваше да ми даде достъп до моите неща. Ама какво ставаше тук, за бога? Да не би да съм била обрана? Вече? Надявах се да стигна поне до ден втори, преди да се събудя без зъби и с въже около китките. Или дори до ден трети.

— По дяволите! — промърморих и почуках колкото ми беше възможно по-деликатно на вратата. — Джени? Там ли си?

Внезапно обхваната от страх, че онзи, който бе клъцнал гърлото на предишния наемател на нашата стая, се е върнал за Джени, аз започнах да удрям по-силно. Бихте могли да го наречете буквално тропане.

— Не е като да искам да влиза вътре! — разкрещях се аз на голямата смотана дървена врата. — Дървено копеле такова!

— Извинете, мис Кларк?

Една доста уплашена на вид жена, облечена в същата униформа като красивото момче край басейна, неохотно прекъсна моите викове. Ето в такива моменти можех само да се радвам, че Алекс не е до мен.

Пригладих пареото си и прочистих гърло.

— Да?

— Бихте ли ме последвали, моля? — изрече жената, опитвайки се да прикрие уплахата си, докато ме водеше към асансьора. Разбирах я. И аз не бих искала да бъда приклещена в една метална кутия с лудата, която не само удряше по вратата, но и я ругаеше.

Аз, естествено, предположих, че ме изхвърлят, затова бях не малко изненадана, когато тя протегна ръка през мен и натисна бутона за двайсет и шестия етаж. След най-неловките седемнайсет секунди в целия ми живот, когато вратата се отвори, за да разкрие един бял коридор видение с една огромна златна врата в края му, аз се обърках напълно. А когато жената отвори въпросната златна врата, за да разкрие най-възхитителната хотелска стая, която бях виждала през целия си живот, аз напълно изгубих ума и дума. Жената ме бутна лекичко навътре към дебелия бял килим на апартамента, върху който не се виждаше нито едно петно от кръв.

— Господи, Анджи, ето те и теб!

Джени не беше убита. Джени беше преместена. В значително по-добра стая.

— Трябва да ме научиш как се подава жалба — прошепнах аз, твърде уплашена да направя крачка напред. Може би още сънувах. Може би това беше някой филм и всеки момент отнякъде щеше да се появи някой известен актьор, за да го потвърди. Нямаше значение кой. Джени беше застанала като за снимка край гигантски прозорец от пода до тавана с изглед към Лас Вегас Стрип — улицата с най-грандиозните хотели и казина. И май не беше правилно да го наричам прозорец, тъй като не виждах нито една външна стена, която да не е прозрачна. Като че ли целият апартамент беше направен от стъкло. Стъкло и макове, любимите ми цветя — това май изчерпваше всичко. Дадох си пет минути, докато не счупя нещо, не изцапам нещо или не се разплача. На Джени й бяха необходими двайсет и пет стъпки, докато прекоси стаята. Двайсет и пет стъпки към района с плюшените канапета, още макове и ниски, кристалночисти масички, после обратно, покрай бара, покрай телевизора с размерите на филмов екран, покрай кабината на диджея (кабина за диджей, представяте ли си?!) и обратно към прозореца.

— Страхотна гледка, нали? — отбеляза тя, отпи от чашата си с шампанско и се усмихна с основателно самодоволство.

Слънцето залязваше и тъмният му оранжев блясък хвърлеше сенки над целия Стрип. Докато стоях и гледах, потънала в абсолютно мълчание, улицата изведнъж оживя. Целият свят като че ли беше натъпкан в това малко парче от пустинята. От едната ми страна бяха Венеция и Рим — както се полага, близо един до друг. Срещу тях лежеше Париж, а Айфеловата кула проблясваше под лъчите на залеза. Напомних си, че трябва да го избягвам. Както Париж, Франция, така и Париж, САЩ. Не исках да поемам никакви рискове. По-надолу по Стрип забелязах нещо по-близко до тези места. Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата, притиснати заедно, ми намигнаха с оживелите си светлинки. Видях как по-нататък от тях една огромна светлинна кула избликна от върха на голяма черна пирамида, а Замъкът на крал Артур предлагаше разходка в Дисниленд стил из добрата стара Англия. И за него си напомних, че трябва да го избягвам. Не бях дошла чак до Лас Вегас, за да ям мазен овчарски пай и да се кискам на петнистите пениси. Над главите ни самолетите доставяха прясно месо за принасяне в жертва на Града на греха. И когато слънцето потъна окончателно зад хоризонта, подът под краката ни светна и освети целия апартамент. Отвън Вегас се прозя, протегна се и след още две примигвания и една голяма прозявка вече беше напълно буден и готов за още една бурна нощ.

— Аууу, нали?

— Бива си я тази смяна на стаите — съгласих се аз, притиснала пръсти о стъклото. Всичко беше като в „Алиса в Страната на чудесата“ и имах чувството, че всеки момент ще падна в заешката дупка. Но стъклото не се разтопи под пръстите ми — остана твърдо и студено, задържайки ме назад от онова, което би могло да стане.

— Теоретично не е смяна на стаите — рече Джени, разкашля се и ми подаде чаша шампанско. Поех я, огледах я и я поставих на плота. В този апартамент имаше точно необходимия брой повърхности на правилната височина, на които да си оставяш напитките. — Теоретично сега сме просто на проверка.

— Теоретично не давам и пет пари как е — отговорих. — Важното е, че е невероятно!

— Разбира се, няма как да е друго. Аз представлявам само невероятни неща.

На фона на блестящия праг се очерта силуетът на Сейди. Тя ме погледна триумфално и отсече:

— Аха, ето те и теб! Значи в крайна сметка печелиш, Джен!

— Какво печелиш? — обърнах се към приятелката си. Побиваха ме тръпки, когато тя я наричаше „Джен“. Никой не наричаше Джени „Джен“. Звучеше твърде собственически и дразнещо, а аз, естествено, ревнувах.

— Нищо — обърна на един дъх остатъка от шампанското си Джени и пак напълни чашата си. — Върви си вземи един душ. Вече съм гладна.

— Аз казах, че си решила, че Вегас не е за теб и си се върнала в Ню Йорк — поясни услужливо Сейди, плъзгайки се в стаята по боси крака и толкова символично бельо, че гинекологът й би се изчервил. — А Джен каза, че сигурно си се изгубила.

— Съжалявам, че разочаровах и двете ви — рекох и хвърлих на Джени един смразяващ поглед, при което тя подбели очи в непохватен опит за извинение. — Просто бях край басейна и нямах представа, че сме си сменили стаята.

— Опитах се да ти се обадя — побърза да замаже положението Джени. — Но телефонът веднага се включваше на гласова поща.

— Да, и аз обичам да стоя край басейна — отбеляза Сейди, отпусна се на един от меките дивани и метна крака върху масичката, при което събори на пода сребърна кутия с кърпички. — Обичам широките пространства.

— Но би могла да побереш целия си апартамент на този диван — отговорих, отчаяно борейки се с желанието си да отида до нея и да вдигна онази кутия с кърпички. Тази стая не е била създадена, за да бъде разхвърляна. Създадена е да бъде чистичка и подредена, и без моя милост в нея.

— Онова е друго, онова е у дома — измърка Сейди и се протегна, при което успя да ни покаже колко добре се е представила козметичката с коламаската й. — А домът би трябвало да бъде уютен. Хотелите, от друга страна, трябва да бъдат толкова големи, че да изгубиш в тях и коня си.

Беше честно да се каже, че Сейди имаше много по-голям опит с хотелите от мен. Тя беше онази, която обикаляше света и позволяваше на мъжете да й правят снимки по гащи. Както и всички други неща, които прави един модел и за които не желаех да мисля, защото ме изпълваха с грозна завист. Може би човек наистина се нуждае от огромно пространство, за да се отпусне както подобава.

— Трябва да заредя телефона си — рекох на Джени, без да обръщам внимание на йогистките пози на Сейди на дивана. Нямах никакво желание да гледам вагината й преди вечеря. Или след нея. — Къде сложи моите неща?

— В твоята стая — отговори приятелката ми и посочи надолу по коридора, откъдето току-що се бе материализирала Сейди. — Втората врата вдясно. Стаята с най-хубавата гледка.

Заобикаляйки доволно диваните и избягвайки с поглед прелестите на Сейди, аз се насочих към втората врата вдясно по коридора и избухнах в смях. Когато Джени каза, че ми е дала най-хубавата гледка, предположих, че се майтапи с мен. В най-добрия случай си представях някой голям билборд. Но не, тя не се бе майтапила с мен. От прозорците на огромната гостна разполагахме с най-прекрасната гледка към начините, по които един човек би могъл да се забавлява. А от прозорците на моята суперизискана стая се разкриваше изглед, който бе толкова далече от флуоресцентната фантазия на Лас Вегас Стрип, че буквално затаих дъх. Отвъд казината и клубовете се виждаше мястото, където слънцето в крайна сметка се бе скрило — не че го винях. Че кой иска да съзерцава тълпи от пияни туристи насред тунели от стъкло и стомана, когато би могъл да се наслаждава на онова, което се виждаше от моя прозорец — километри пустиня, боядисани в оранжево и червено със смел замах на четката?! На фона на здрачаващото се небе се издигаха планините — тъмносиви с тук-там оранжеви точици и пурпурни сенки. Почти минаваха за далечни градоносни облаци, заплашващи мекото, проблясващо в златисто небе, което се превръщаше в бледосиньо и обещаваше всеки момент да се превърне в полунощ. Никога досега не бях виждала пустиня. И надали някога щях да забравя онова, което сега се разкриваше пред очите ми. Щом в края на деня Невада изглеждаше по този начин, нямах търпение да я видя при изгрев-слънце. Щеше ми се Алекс да беше до мен, за да види онова, което виждах аз.

Обръщайки гръб на прозореца, установих, че стаята ми е точно толкова зашеметяваща, колкото и гледката. В единия ъгъл бе разположено огромно легло, покрито с дебели бели завивки и гигантски, подобни на облаци възглавници, а точно край прозореца бе поставен шезлонг от пурпурно кадифе, перфектно позициониран за мечти по пустинята. В другия край на стаята, отделена със стъклена преграда, се виждаше душ-кабина, която беше точно правилният размер за… ммм, седем човека? И сякаш това не бе достатъчно, за да спре дъха ти, в средата на стаята имаше вана с подвижен капак, която беше толкова голяма, че започнах да се озъртам за Ноевия ковчег. Нищо чудно, че Невада е толкова суха — би бил необходим океан, за да напълни това чудовище пред мен.

— Хей, Кларк! — изрева Джени откъм гостната, обаче аз бях твърде заета да зяпам, за да реагирам. — Обличай си задника по-бързо — имаме резервации за вечеря, при това само след един час!

Е, добре. Значи шейсет минути за съзерцание през този прозорец. Мисля, че ще ми стигнат.