Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (6)

Шеста глава

Когато неделята се изтърколи и дойде понеделникът, аз отново бях познатата делова жена. И тъй като едновременно с това бях и лоялна приятелка, изчаках чак до обяд Алекс да се събуди, след което най-коравосърдечно го изоставих и се насочих към Бедфорд авеню за кравайчета. Е, не чак толкова грубо — оставих му бележка.

След като се събудих, изкъпах се и успях да се облека, взех решение, че днес ще бъде денят, когато ще сложа всичко на мястото му. И какво от това, че родителите ми са дърти наркомани? Какво от това, че визата ми скоро щеше да изтече? Какво от това, че нямам истинска работа? Стига баща ми да стои далече от тревата и от болниците, бих могла да приема извънкласните им занимания. Що се отнася до драмата с визата и работата ми, вече се бях заела и с нея. За тази цел се бях сдобила със съвсем нов бележник и нова химикалка и се бях установила в дневната. Щях да измисля кое е онова, което ме прави невероятен чужденец, пък ако ще и да е последното нещо, което ще направя. Веднага след като приключа със съставянето на коледния списък. И със списъка за пазаруване. Огледах работното си пространство — нещо липсваше. Всъщност липсваха много неща. Налагаше се да изляза и да купя огромни количества храна и няколко списания за мотивация. И да обмисля желанията си. Но нищо на този свят не ме мотивираше по-добре от огромен пакет чипс или пакетче желирани бонбонки „Харибо“.

И о, радост! Ужасното време бе приключило и в Бруклин бе настъпил един ясен, студен и красив ден. Бохемите на Уилямсбърг си бяха все така колоритни и абсурдно облечени като всякога, пременени в неонови шалчета, високи ботуши и гигантски пухкави шапки. Огромните им слънчеви очила с дебели черни рамки бяха константа. Неизменчивите неща бяха успокояващи. Пъхнах дълбоко ръце в джобовете си, като се опитвах да не поглеждам към витрините на магазините, обаче всяка следваща бе още по-изкусителна и от предишната. Обаче аз бях силна. И което беше още по-важно — бях гладна. Вървях по неравните тротоари, покрай музикалната зала, в която някога бях зърнала Алекс да свири, покрай „Пещерата“, където той пък ме бе гледал пияна да пея караоке стотици пъти. О, спомени…

Когато влязох в магазина за списания, момчето зад щанда въздъхна. Аз кимнах учтиво и бързо тръгнах по пътеката между рафтовете, за да се скрия зад чипса. Всеки път, когато се появявах тук, очаквах да видя надпис „Тук не е библиотека“. Продавачите в този магазин харесваха онова, което правя, по-малко и от редакторите в „Спенсър Медиа“, но това нямаше никакво значение. Бях тук на неотложна журналистическа мисия. Да, бях изпратила имейли на всички, които познавам в света на медиите, но със сигурност трябва да има милиони други, които не познавам. А какъв по-добър начин да се свържа с тях от възможностите, които даваше предстоящият сезон на добрите дела. Бях си съставила план. А сега ми трябваха само няколко имена. Но ако смятах да превземам с щурм списанията на Ню Йорк, щеше да ми се наложи да опозная и самите списания. Ама че задача — да прекараш цял следобед в разглеждане на модни списания! Очите ми се плъзнаха по рафтовете. Затаих дъх. Всяка корица на списание изглеждаше магическа. Тъмночервено, тревистозелено, златисто и сребристо. Корици в прозрачно фолио. Корици с блясъчета. Аха, ето ги и всички непълнолетни майки от онова предаване на MTV „Мама тийнейджърка“, всички застанали една до друга под коледната елха. Да, Коледа действително беше в състояние да събере всички заедно. И докато протягах ръка към последния брой на „Vogue“, очите ми се плъзнаха в друга посока. Ооох, булчински списания!

След като се огледах, грабнах един екземпляр на „The Knot“. Тежичко. Сърцето ми запрепуска. Отворих напосоки и попаднах на суперготини булка и младоженец и тяхната коледна сватба в Стаята на Дъгата в Ню Йорк. Булката носеше рокля на Ромона Кевеза, младоженецът — костюм на Ив Сен-Лоран, а пръстените бяха от „Картие“. И аз автоматично започнах да обмислям детайлите на церемония, доста по-близка до моя стил. Халките ще са от „Тифани“, това е сигурно. А Алекс сигурно ще бъде облечен във винтидж костюм. Лично аз ще искам нещо, което съм създала сама. А после в последния момент ще го захвърля, за да го заменя с нещо, което не мога да си позволя. Както и с малко валиум. Да, последното е задължително. С тази мисъл затворих с трясък списанието. Брей, наистина доста тежичко. Което е добре. Със сигурност ще причини доста сериозно нараняване, ако бъде захвърлено към някого.

— Ще се омъжвате ли, госпожице? — гласът на продавача, внезапно появил се зад рамото ми, оглеждащ моето сватбено порно.

Отговорих с напълно оправдано пискливо изкискване.

— Кой, аз ли? Не. — Но по някаква неизвестна причина не бях в състояние да върна списанието обратно на мястото. — Не точно сега.

— Ясно — кимна той, отстъпи бавно назад и се скри зад убежището на щанда. Очевидно всяка добронамереност, която си бях спечелила от евентуалния си статус на бъдеща булка в неговите очи, бързо се изпаряваше. — Но обичате да четете сватбени списания, така ли?

Кой е тоя бе, да не би да е издателска полиция, а?! Месеци наред третирам този магазин като библиотека и нито звук от негова страна, тогава какво иска сега, да се караме ли?

— Аз съм журналистка и правя едно проучване — съобщих и хвърлих всички списания на щанда. — Аз съм много важна журналистка! Необикновена!

Обаче той ми повярва точно толкова, колкото и адвокатът Лорънс.

— Окей — кимна той и започна да чука нещо по касата. — Защото някои дами просто обичат да си четат списанията, без да ги купуват. Трийсет и девет долара, моля.

— По дяволите! — Измъкнах и последното си пени от джоба и го сложих на щанда. Очевидно е крайно време да вляза в бизнеса на сватбените списания. „Heat“ не беше ли само един кинт или нещо подобно? — Така де, благодаря.

— Аз благодаря — кимна продавачът, подаде ми рестото и пъхна покупките ми в отвратителния кафяв хартиен плик, където им беше мястото. Така поне нямаше да се притеснявам да се разхождам из квартала с тези булки на кориците.

Грабнах пакета си и излязох уверено от магазина с високо вдигната глава. А после буквално затичах към пекарната — с разтуптяно сърце, потни ръце, нетърпелива да погледна още веднъж онази сребърна кутийка. Както и да разгледам подробно някоя сватба.

— Анджела! — поздрави ме Рони пекарят с вдигната ръка иззад щанда. — Обичайното ли?

— Обичайното — помахах в отговор и се тръшнах директно в един от високите столове край витрината, вадейки плячката си. Това бе едно от любимите ми местенца за зимата. През лятото ще ме намерите в магазина за сладолед малко по-нагоре по улицата. През пролетта и есента обичам да седя край Ист Ривър и да наблюдавам ферибота между Бруклин и Манхатън. Но когато настъпи зимата, ме търсете в пекарната, точно зад запотената витрина.

Докато съзерцавах булчински рокли, покривки и покани за сватби, наблюдавах с едно око потока, който се нижеше покрай витрината. Тук си имахме модели, музиканти, доставчици, студенти, пухкави мамички, допотопни местни, които се оплакваха от наплива на юпита и бохеми. Винаги имаше нещо ново, но никога нямаше нищо изненадващо. До днес. Една непогрешима къса кестенява коса, под нея яркочервен тренчкот, от другата страна на улицата, вторачена право в мен. Джени! Помахах й през витрината, а с другата си ръка започнах да вадя от чантата си телефона, в случай че не ме вижда. Но радостта ми от появата й премина от къкрене към врене и се превърна в паника. Защо е дошла дотук? Защо първо не ми се обади? Какво не е наред? Да не би апартаментът й да е изгорял? След мъничко тя ми помаха в отговор и тръгна да пресича улицата. Сведох очи към списанието си. Мамка му! Не можех да й позволя да го види. Паникьосана, аз пъхнах всичко в чантата си на Марк Джейкъбс толкова бързо, колкото износените й краища ми позволяваха.

— Хей, здрасти! — втурна се в пекарната тя с порозовели бузи и ококорени очи.

— Здрасти! — прегърнах я аз и се преместих на втория висок стол, с което предизвиках недоволното изръмжаване на мексиканеца зад мен, когото вече бях притиснала в ъгъла. — Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Напълно наред си е — отсече тя, грабна една бутилка вода от хладилната витрина наблизо и веднага я отвори. — Защо да не е наред?

— Защото си в Уилямсбърг в ранния следобед на понеделник — рекох. Никаква реакция. — А в понеделник ти работиш. И мразиш да идваш в Уилямсбърг.

— Обичам да идвам при теб — отсече тя с ярката си, неповторима усмивка. — Освен това обичам кравайчета. Кои ще ми препоръчаш?

— Дошла си да ме видиш? — огледах я объркано. — Но защо първо не се обади?

— Хей, я охлади страстите, мис Его! — извика тя и изгълта половината си бутилка вода на един дъх. — Колкото и да те обичам, понякога съм готова да пресека протока и по други причини освен великия ти задник!

Задникът ми не беше велик. А през януари ще бъде още по-малко велик след коледното и новогодишно тъпчене.

— Като каква например? — изгледах я подозрително.

— Например онзи салон за маникюр — махна тя неопределено с ръка, която безспорно се нуждаеше от маникюр. — Казват, че бил страхотен. Обядът ми се проточи малко по-дълго, затова реших да намина при теб и да поговорим за Вегас.

— Кой салон за маникюр? — В Уилямсбърг имаше милиони такива, макар че аз не можех да назова и един от тях. — Аз не притежавам салон за маникюр!

— Не си въобразявай, че ти си единственият човек, когото познавам тук! — отсече тя и в мига, в който Рони постави кравайчето ми пред мен, тя си грабна половината. — Едно от момичетата в офиса ми го препоръча. Не ходи никъде другаде, а както знаеш, държа да бъда в най-добрата си форма за Лас Вегас.

Чудничко! Още едно нещо, което трябва да добавя към списъка си, който вече включваше задачата да си купя бански посред зима, да открадна монетите от буркана в пералнята и да издържа кошмара на коламаската. Последният път, когато с Джени бяхме навлезли в територията на банските, тя ме бе подложила на огромния ужас на домашната коламаска, след което ме беше накарала да облека един от бразилските й бански. Този път се надявах на професионална бикини коламаска, както и на бански, който да покрива повече от петнайсет процента от задника ми. Знаех, че искам твърде много, но бях сигурна, че може да се постигне.

— Ууф! Риба тон! — смръщи се Джени още при първата хапка от моето кравайче, но въпреки това продължи да яде. — Казах си, че до четвъртък няма да хапвам никакви въглехидрати. Какво ми причиняваш, Кларк?

— Разширявам хоризонтите ти — отбелязах и си грабнах другата половина, преди да е изчезнала. — Е, какво? Бива Лас Вегас, а? Обади ли се в хотела?

Като бивша хотелска рецепционистка, Джени имаше връзки в целия бранш на платеното гостоприемство, така че бе обещала да уреди всичко по време на партито след коледното парти, което си спретнахме в ресторанта на Скоти в събота вечер. Очевидно тя си даваше сметка, че съм под наблюдение по отношение на пътуванията ми в границите на Щатите въпреки самоуверените ми (макар и безпочвени) твърдения, че всичко ще бъде наред.

— Да, говорих с хотела, говорих и със самолетната компания, говорих и с Ерин и… имам новини! — кимна тя, разделяйки парчето кравай в ръката си. — И тръгваме в четвъртък.

— Този четвъртък?

— Ъхъ. Ще отседнем в „Де Лухо“, летим сутринта и ще се върнем в неделя вечер. В понеделник идваш на себе си, а във вторник раздвижваш задника си. Записах ти нов час за среща с адвоката и този път му казах, че няма да излезеш от офиса му, докато не е измислил нещо. Така че, вива ла виза! Мисля, че имаш голям късмет, Анджи!

Избутах и останалата част от кравайчето си към Джени. Бих искала да знам какво толкова добро съм сторила в предишния си живот, та да заслужа приятелка като Джени. Късметлийка не е точната дума.

* * *

— Отиваш във Вегас?

— Да, Луиза.

— Без мен?

— Да, Луиза.

— Завиждам ти! Не е честно! Ти отиваш в Лас Вегас, а аз съм закотвена тук!

Смръщих се срещу камерата на лаптопа си.

— Закотвена си в красивия си дом, с прекрасния си съпруг, бременна с първото си, безсъмнено божествено дете! — изтъкнах очевидното. — Мисля, че е съвсем честно аз пък да получа три нощи в по принцип развратния „Алтън Тауърс“.

Тя се смръщи в отговор. Това му е проблемът на скайпа. Когато хората могат да видят изражението ти, по принцип е много трудно да се преструваш, че не си бесен на човека, с когото разговаряш. Не че Луиза правеше подобни опити. И преди не се беше старала да бъде любезна, та защо сега да започва, само защото технологиите го изискват? Двете с най-старата ми приятелка се стараехме да провеждаме по един свестен разговор поне веднъж на две седмици. Но откакто забременя, започнахме и всяка седмица. Имах някаква патологична мания към топката в корема й. Луиза винаги е била по-слабата от двете ни, така че за нищо на света не бих изпуснала периода, когато нашишкавява като свиня. Затова в понеделник вечер аз си лежах по корем пред елхата, наблюдавах отвратителното мразовито време навън и с наслада унищожавах кутийка крекери „Голдфиш“, докато говорехме. В Англия Коледа означаваше тъпчене с „Мини чедарс“, та тези крекери бяха най-близкото до онова, с което бях свикнала. Освен това имаха форма на рибки, а никой не обича новостите в крекерите повече от мен.

— А аз наистина си мислех, че поне тази година ще си дойдеш за Коледа — продължаваше да се цупи тя. — Да бъдеш бременна е отвратително! Дебела съм, нещастна съм и изобщо не мога да пия! Представи си каква Коледа ще бъде, без да мога да пия! С моите мама и татко, с родителите на Тим… Ужас! Освен това сигурно ще се наложи да се отбия и у вашите. При това без дори глътчица „Бейлис“!

— И макар че това ми звучи като добрия аргумент до този момент в полза на стерилизацията — отбелязах, — все пак отивам във Вегас. А ти ще продължаваш да се чувстваш отвратително, независимо от това дали ще си дойда или не!

— Може пък в крайна сметка да пийна мъничко — рече тя и докосна корема си. — Да проверя дали няколко сладки шерита няма да й допаднат. И без това млякото ми ще се състои от деветдесет процента совиньон.

— Майка ми може да те уреди с малко крек — предложих й аз. — Или малко метадон, може би. Нали е Коледа?!

— Стига! — извика тя и буквално се отдръпна от екрана. — Още не мога да повярвам, че майка ти и баща ти пушат трева! Бебето също не може да повярва, че майка ти и баща ти пушат трева, а тя все още няма дори съзнание!

Хей, какво каза Луиза — тя ли? Откога бебето е „тя“? Как изпуснах това?

— Тя ли? — извиках и почти почуках по екрана, за да привлека вниманието й. Понякога забравям, че да използваш скайп, не е същото като когато видиш котарака на съседите да си ближе задника на прозореца — това си беше истинска жена, човек, но на хиляди километри оттук. — То тя ли е? Сигурна ли си, че е тя?

— Тя никога не е била то! Само ти я наричаш така! — сряза ме Луиза. — И не, не знаем със сигурност. Не искаме да знаем. Просто… имам такова усещане.

Е, това вече беше разочароващо.

И докато не влезе във фейсбук, си остава „то“, нали така?

— Имаш ли много усещания? — попитах. — Във връзка с бебето?

Бременността действително ме ужасяваше, затова сега бях особено впечатлена от преживяванията на Луиза. За мен това бе заболяване, подобно на деветмесечен омаломощаващ махмурлук (повръщане, пощяване на разни неща за хапване, необходимост от продължителен сън и удобни възглавници за гърба при сядане) в съчетание с нападението на поглъщана на лица от „Извънземни“. И в теб има едно живо нещо! Вътре в теб! За което изобщо не си молила. Е, по последното може и да се поспори, но идеята е ясна, нали? Никой не се събужда с мисълта: „Хей, ще ми се днес да извадят от вагината ми четирикилограмов пищящ звяр, който през следващите две години ще бъде залепен на циците ми, ура!“, нали така? Повечето жени обикновено си казват: „О, колко са сладки бебетата!“. Мислят си само за блясъка. Мислят си за свободно място в метрото. И изобщо не се сещат за онова, което е по средата. Или поне не толкова, колкото мен. Що се отнася лично до мен, моята ежемесечна менструация е благословия, а не проклятие.

— Разбира се — сбърчи нос Луиза. — Най-вече отвратителни като болезнени цици и хемороиди. Но иначе много се вълнувам, знаеш ли? Само след четири месеца ще си имам истинско бебе!

— Божичко!

— Така си е.

Седяхме и се гледахме една друга, потънали в мълчание. Нямах представа за какво си мисли Луиза, но бях готова да заложа доста пари, че не е за времето, когато уви морското свинче от училище в одеяло и се престори, че е нейно бебе, и го бута цял следобед в кукленска количка, а после, докато се опитваше да го приспи, го изпусна в езерото.

— Е, кога смяташ все пак да отскочиш насам? — наруши мълчанието тя, първа както винаги. За Луиза бе медицински невъзможно да мълчи повече от една минута. Освен ако не правиш „нещо като сцена“ на сватбата й и не чупиш ръката на съпруга й. В моя защита трябва да кажа, че го направих само веднъж. — Наистина много ми липсваш, скъпа!

— Ако не успея да си разреша проблема с визата, ще се върна много скоро, при това доста за дълго — отбелязах и вдигнах косата си на опашка, което беше сигурен знак, че има нужда от подстригване. После я пуснах по раменете си. Вече бяхме отметнали най-неприятната за мен тема, така че не ми се искаше пак да я започваме. — Знам, че никой с нищо не може да ми помогне и знам, че никой тук не иска да ме пуска, но аз просто… Не знам. Имам чувството, че никой не го приема достатъчно на сериозно.

Луиза положи максимални усилия да се престори на съчувстваща приятелка, а не на силно развълнувана от мисълта за евтина детегледачка. Не че някой би ме оставил насаме с бебе. Или дори малко дете. Или с нещо особено ценно като например айфон.

— Когато казваш „никой“, Алекс ли имаш предвид? — попита тя. — Нацупих се. Тя кимна. — А говори ли с него по този въпрос?

Долната ми устна остана издадена толкова дълго, че тя би могла да седне на нея.

— Анджела! — погледна ме сериозно Луиза. — Трябва да говориш с него! Което ще рече да му кажеш точно какви мисли минават през миниатюрния ти мозък, а не просто да му подхвърляш по нещо и да се надяваш, че той ще го схване! Какво си му казала засега?

— Че имам нужда от нова виза. — Това поне беше вярно.

— А какво не си му казала?

— Че на теория не съм подходяща за нито една от тях и че ако не получа нова виза, ще ме изритат от тук.

— Значи изобщо не сте говорили, така ли? — Колкото и да бе дразнещо, това бе също така и вярно.

— Напротив, говорили сме — излъгах най-нагло аз. — Непрекъснато си говорим!

Разбира се, че не сме говорили. Мислела съм си да говорим. Опитвала съм се да говорим. Но от партито у Джени насам той е или навън, или спи, а аз не мога просто да надникна в спалнята, да му се ухиля весело и да кажа: „Скъпи, отивам до Вегас, но когато се върна, ще трябва да проведем един странен разговор за това как след четири седмици ще ме депортират от страната, става ли?“ Или поне аз така си казвах.

— Алекс не издържа на напрежение — отбелязах, опитвайки се да отговоря на незададения въпрос на Луиза. — Затова подсъзнателно просто иска да знае, че всичко ще бъде наред. Което е точно така. Сигурна съм, че единственото, което ще каже, е: „След Коледа ще измислим нещо“. Затова няма никакъв смисъл да го притеснявам. Не му трябва да знае.

— Мисля, че ти си тази, която не издържа на напрежение — отбеляза приятелката ми. — И какво точно ще стане, ако не получиш нова виза?

— Тогава съм отвсякъде прецакана.

— О, Анджела! — поклати тъжно глава Луиза. — Прецакана, така ли? Станала си истинска американка. Може би наистина трябва да се върнеш у дома.

— Аз просто говоря два езика, тъпа краво! — троснах й се аз и й се изплезих. Много зрял отговор, нали? — Но наистина ще стане така. Знам, че Алекс непрекъснато получава визи, за да свири в други страни, и сигурно затова не го смята за някакъв проблем. Ако трябва да бъдем честни, преди да замине за Япония, аз също не го смятах за кой знае какъв проблем. Бях сигурна, че много бързо ще си намеря работа, обаче…

И усетих как бързо пропадам. Почти като Кайли — морското свинче от пети клас.

— Може би не ти помагам с нищо особено, но наистина вярвам, че всичко ще се оправи, скъпа — рече Луиза и ме дари с онази усмивка, която ми помага да преодолявам трудни ситуации вече двайсет и осем години. — Все пак не забравяй, че говорим за теб. За Анджела, която съвсем сама замина за Ню Йорк и се наложи там. За Анджела, която се сдоби с всичките онези удивителни приятели, за които й завиждам. За Анджела, за чиято чанта с радост бих заменила съпруга си. Ти си в състояние да постигнеш всичко, което си наумиш, скъпа!

— Ако можеше да видиш чантата ми сега, нямаше да искаш да замениш Тим за нея, сигурна съм — отбелязах, загледана тъжно в старата си чанта на дивана. — Освен това една чанта на Марк Джейкъбс надали ще ти помогне с нещо за кърменето в три през нощта, нали така?

— А Тим ще ми помогне, това ли искаш да ми кажеш?

— Именно — съгласих се аз. — Точно това исках да кажа.

И на моя монитор разкошната, светеща от щастие Луиза загриза един вече изгризан нокът.

— Анджи?

— Да, Лу?

— Много ме е страх от това, че ще имам бебе!

— О, я стига! — Ако можех, бих й зашлевила шамар през екрана. — Ти ще бъдеш най-добрата майка на света! Какви са тези приказки?

— Ами аз… — Тя се огледа, за да се увери, че хоризонтът е чист, а после се приведе към камерата и прошепна: — Спомняш ли си онзи път, когато изпуснах онова морско свинче в езерото?

* * *

— С Луиза ли си говориш? — Алекс се появи в дневната, облечен елегантно с боксерки и стара тениска на „Лед Цепелин“, с коса, разчорлена от поредната следобедна дрямка. Умората от дългия полет бе направила моделите му за сън още по-хаотични от всякога и сега, все още не напълно на себе си, той се огледа, опитвайки се да си проправи път през купчините списания, бележки и текстмаркери, които бях разхвърляла по пода. Колкото повече разхвърлях, толкова по-уверена ставах, че ще успея да се снабдя с нова виза, така че можете да бъдете сигурни, че бъркотията наоколо беше голяма. Изтръгнати от страниците на списанията мостри на кремове и шампоани, надраскани идеи и, ами доста оградени с текстмаркери снимки на обувки, които сами по себе си не можеха да ми намерят работа, но пък щяха да изиграят ролята на добри мотиватори.

След няколко неуверени секунди той се предаде, целуна ме по главата и се насочи по диагонал към елхата. Въздиш. Беше се прибрал само преди два дена, а вече почти всичките ми захарни бастунчета бяха заминали. Бях се опитала да му обясня, че захарните украси могат да се ядат чак след Коледа, обаче в своя защита той изложи много силен аргумент. Най-вече това, че бе открил два празни коледни календара на „Кедбърис“ и цял пакет шоколадови играчки за елха в коша за рециклиране. Да, просто щеше да се наложи да купя още захарни бастунчета. А това бяха цели 1.99 долара от неговия фонд за коледни подаръци.

— Естествено — кимнах и затворих моя „Макбук“. — Направо не мога да повярвам, че ще си има бебе. Та тя самата е едно голямо бебе!

— И въпреки това хората продължават да го правят — промърмори той, разкъса със зъби обвивката на поредното захарно блаженство, мина на пръсти през моя „офис“ и се настани зад мен. Беше толкова хубаво, че отново си е вкъщи! Толкова хубаво, че в главата ми отново изникна онази прекрасна мисъл: „Обичам те!“ Доста по-приятна от всички захарни бастунчета и не чак толкова опасна за напълняването. — Но иначе е добре, нали?

— Съвсем добре — кимнах. Все още ми беше странно, че двама от най-важните хора в моя живот още не се бяха запознавали лично. — Завижда ми, че ще ходя във Вегас без нея. А аз пък смятам, че е съвсем честно, защото тя ще си има бебе без мен!

— Не че би могла да й помогнеш с нещо — отбеляза той, отпусна глава на облегалката на дивана и ме изгледа. — Майка ти не ти ли е казвала за птичките и пчеличките?

— Разбира се, че не ми е казвала. Навремето си мислех, че е прекалено превзета, но сега ми се струва, че може би е била твърде надрусана, за да разбере какво става.

Той кимна замислено, като продължи да ближе захарното си бастунче. После изрече дълбокомислено:

— Ето как стоят нещата — когато двама души наистина се обичат…

Беше необходима само една възглавница в неговата посока, за да го накара да млъкне.

— Сега за Вегас! — отсече той, хващайки възглавницата във въздуха, след което я захвърли към другия край на стаята. — Кога заминаваш?

— Доколкото ми е известно, този уикенд. Но от четвъртък — отговорих замислено. — Джени твърди, че всичко било организирано, но ми изглежда много съмнително. Така, в последната минута… Добре, че поне и Ерин ще бъде с нас. Тя ще държи нещата под контрол.

— Ясно — въздъхна Алекс и ме погледна. — Тази сутрин в асансьора се засякохме с Джеф.

Олеле! Всяка история, в която беше замесен Джеф, завършваше зле. Това е бившата любов на живота на Джени, настоящ годеник на момиче на име Шанън и наш пряк съсед. Историите, включващи Джеф, често завършваха със сълзи и пиянски самообвинения. Освен когато го засичах аз, докато изнасям боклука, в който случай всичко завършваше много добре за мен. Бях чела всичко от Джърмейн Гриър (добре де, в университета ме домързя да я чета, но пък съм я гледала в „Нюзнайт“), което ме наведе на извода, че няма нищо антифеминистко в това да позволяваш на мъжете да носят тежки неща. Особено тежки мръсни неща.

— Та значи, после отидохме на по едно кафе и той започна да ми разказва за ергенското си парти и как някой от гостите му се отказал в последната минута, та в крайна сметка се оказах поканен на събитието. — С тези думи той отхапа цяло парче захарно бастунче и го засмука.

Не знам защо, но нещо в тази работа не ми хареса.

— Във Вегас е — допълни Алекс.

О, не!

— Този уикенд.

О, боже, не!

Много ми се искаше да вярвам, че Джени няма никаква представа, че бившата любов на живота й ще бъде във Вегас точно по същото време, когато и ние ще бъдем там. Много ми се искаше да вярвам, че тя наистина го е преодоляла и е продължила напред със Зиги. Но, от друга страна, да не забравяме, че също така и до днес вярвах, че ако си легнеш да спиш гол, къщата ще изгори, или пък, ако си обуеш два различни чорапа, прегазването ти от кола е гарантирано. Понякога бях много глупава. Но други път — не.

— Мислиш ли, че тя знае? — зададе очевидния въпрос Алекс.

— А ти мислиш ли, че не знае? — контрирах го аз. — Нямам представа какво ще правя с нея! Ако я попитам, тя веднага ще започне да отрича, но съм абсолютно сигурна, че това изобщо не е съвпадение. Някой ще гушне букета на това пътуване, но не знам кой. Някой ще ритне камбаната, а аз ще отида в затвора!

— Напълно си права — съгласи се Алекс. — Значи стана добре, че приех поканата на Джеф — така поне ще си имаш подкрепление.

— Ти сериозно ли? — светнаха очите ми. Никога през живота си не съм била по-щастлива. Може би само когато открих едно шоколадово яйца с крем на „Кедбърис“ в чекмеджето с бельото си месец след Великден, а си мислех, че съм ги изяла всичките. Може би. — Наистина ще дойдеш във Вегас?

— Да, сериозно. И аз ще дойда във Вегас — кимна той и продължи да хруска захарното си бастунче. — Не съм ходил там не си спомням откога. Вегас е върхът!

Вегас е върхът ли? Седнах си на краката и се загледах в моя приятел. Той бе последният човек на земята, когото бих определила като кой знае какъв фен на Лас Вегас. Какви ли други тайни страсти крие от мен? Да не би да си купува порцеланови кукли онлайн вечер, след като заспя?

— Какво правиш, когато отидеш във Вегас? — Думите излязоха от устата ми, преди да съм успяла да ги спра. Настойчивостта ми беше осезаема. Струваше ми много усилия да не допълня: „Бройкаш проститутки ли?“.

— Ами, проститутки — сви рамене той. — И покер, разбира се. От време на време обичам да играя покер.

— Не знам от кое съм шокирана повече — отбелязах. — Може би по-скоро от покера.

— Благодаря — отвърна той. — Не съм играл от доста време, но мисля, че съм доста добър. Може да спечеля някоя хубава сума и да ти купя нещо специално.

— Няма да го очаквам с нетърпение. — Това беше чиста лъжа. Още докато я изричах, вече го очаквах с нетърпение и щях да продължа да го очаквам по целия път до Невада.

— Какво ще кажеш засега да се задоволим с една бира, а? — подметна той и прескочи облегалката на дивана, за да избегне моите списания. — Като гледам, доста си поработила.

— Да, доста — потвърдих и откъснах една рецепта за това как да си направим коледни крекери. — Някои от нас не могат да спят зимен сън.

Обърнах се към моите купчини списания и зачаках вдъхновение. И чаках, и чаках, и чаках…

— Анджела?

— Да, Алекс?

Хмммм. Дали се интересувах от статия за това как да трансформираме живота си чрез сдобиване с билет за риболов? Може би не.

— Какво, по дяволите, е това?

Замръзнах. С изплезено крайче на езика. И с текстмаркер в ръка.

— Какво, по дяволите, е кое?

Оооо, мамка муууу!

Бях забравила чантата си на кухненския плот. Чантата ми, пълна с булчински списания!

— Това?

Обърнах се бавно, готова да се впусна в обичайната си реч в стил „те са за проучването ми“, но вместо да заваря Алекс с цяла камара булчинско порно в ръка и уплашени очи, зърнах в ръката му само някакъв лист хартия. О, да бе! Писмото! Крайно време е да престана да го разнасям навсякъде със себе си.

— Да, това — промърморих, кръстосах крака и пак ги изпънах. — Това.

— Да, това! — размаха той писмото срещу мен. Напълно излишно, ако питате мен. Защото вече разбрах какво ми каза. — Какво, по дяволите, е това?!

— Това е писмо — отговорих. — От имиграционните служби. Нищо особено.

Направо не бе за вярване как успях да произнеса всичките тези думи, особено като се има предвид първоначалната ми реакция при прочитането му, но сега, докато ги изричах, кажи-речи им повярвах. Бях ненадмината в умението си за самозаблуда.

— Нищо особено ли? Че тук пише, че ще те депортират! — ревеше Алекс, продължавайки да чете. Браво на него — умее да върши няколко неща едновременно. — При това след месец! Даже по-малко от месец! Това ли е твоята представа за нищо особено?!

— Е, определено има потенциала да стане нещо особено — отбелязах спокойно. — Но всичко ще бъде наред.

— И как по-точно? Как ще бъде наред?

Не си спомням някога да го бях виждала по-ядосан от сега. Вярно, съненият му тоалет донякъде намаляваше силата на яростта му, но въпреки това не беше никак доволно зайче, а този факт постепенно образуваше крайно неприятна топка в стомаха ми.

— Просто трябва да си взема нова виза — прошепнах. Колкото по-силно крещеше Алекс, толкова по-тиха ставах аз.

— Предполагам, че има още доста неща, които не си ми казала по този въпрос, нали така? — Очевидно не бе в състояние да откъсне очи от хартията в ръката си. Или това, или просто ми беше прекалено ядосан, за да ме погледне — не че от тази мисъл ми стана по-добре. — Би ли благоволила да ми кажеш какво точно става или трябва да се надявам от чантата ти да изпадне още някое листче, докато минавам покрай нея?

Изпаднало, ама друг път! Сигурна съм, че е ровичкал в чантата ми за нещо сладко. Да се надяваме, че не го е открил. Както изглежда, съвсем скоро ще ми трябва и на мен.

— Ами само това — прокашлях се аз, — че адвокатът не беше много ентусиазиран относно вероятността да взема нова виза. Но не е като да е казал, че е невъзможно. Просто трябва да се организирам. Или да получа договор от някое британско списание. И няколко препоръчителни писма. И портфолио. И още няколко дреболии. Но не е невъзможно.

— Така ли? Защото на мен ми звучи доста объркано!

Тук вече беше прав. Докато изричах всичко това, и на мен ми се стори объркано. И невъзможно. Или най-малкото — доста трудничко.

— Но какво ти става, Анджела? Защо не ми каза за това? — Вече беше буквално бесен. Няколко минути след поредната си дрямка Алекс беше най-милият мъж на света. А благодарение на принципната му отнесеност и непрекъснато падащия над очите му бретон за него беше истинско постижение да пресече улицата, без нещо да го прегази. Но точно сега очите му буквално проблясваха от ярост. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се превърне в Годзила.

— Добре де, успокой се! — рекох. Глупав ход. Размахвах метафоричен червен плащ пред метафоричния бик. — Просто засега не съм имала възможността да ти кажа, това е. Но смятах да ти кажа. Честна дума! И не мисля, че ще бъде проблем.

— Как пък не, че не си имала възможността! И кой те излъга, че няма да бъде проблем? — изкрещя той, хвърли писмото в чантата ми и вдигна ръце. — В какъв смисъл фактът, че ще те изхвърлят от Щатите, няма да бъде проблем?

— Виж какво, с нищо не ми помагаш — изтъкнах очевидното. — Крясъците ти няма да ни доведат доникъде.

— Налага се да крещя, защото ти отказваш да говориш с мен! — контрира ме той. — И с нищо не ти помагам, така ли? Ти с нищо не ми помагаш! Продължаваш да бягаш от проблемите и отказваш да се справяш с тях като зрял човек! Отново! Отново, Анджела! Ето това е, което не ни помага! Това, за бога!

Струваше ми големи усилия да не се разрева. Мразех караниците, но в случая той беше напълно прав. Трябваше да се сетя, че ще се стигне дотук.

— Алекс, недей — подсмръкнах виновно. — Не е като да не съм искала да ти кажа ей така, защото така ми е хрумнало. Но наистина мислех, че ще мога да се справя сама!

Той отвори спокойно хладилника, извади си една бира, отвори я и после трясна вратата. Целият хладилник се разтресе.

— Защото подходът на мълчанието и преди се е оказвал много подходящ за връзката ни, така ли?

Олеле!

— Алекс… — започнах, но той отпи голяма глътка от бутилката си и вдигна ръка, за да ме накара да замълча. — Сега отивам да си хвърля един душ — отсече и тръсна глава, за да ми затвори устата. — Ти не си искала да говориш с мен, а точно сега аз не съм в състояние да говоря с теб!

Извърнах се и се вторачих в моите купчини списания. Със свито сърце. С всяка следваща секунда ми ставаше все по-трудно да кажа каквото и да било. И вместо да се извиня, както му беше редното, аз си седях с отворена уста като рибка гупи и потъвах все по-дълбоко в мълчание.

Огледах хаоса, който бях създала сама, и усетих, че самоувереността ми започва да се изпарява. Аз не бях невероятна. Не бях дори истински журналист. Бях просто аматьор, на когото му беше излязъл късметът, но този късмет беше свършил. Освен това бях нацупено хлапе, което си въобразяваше, че като срита купчината списания на пода, ще се почувства по-добре. Тъкмо обратното — коляното ме заболя, а на всичко отгоре порязах палеца на крака си. Ето затова не трябваше да се местя да живея при мъж. Досега Джени щеше да е нарисувала най-малко два вдъхновяващи плаката — план за действие и схема, отразяваща напредъка ми до този момент. А Алекс се бе напъхал нацупен в банята с бира в ръка. Ако трябва да бъдем честни, и аз бих се чувствала по-добре, хълцаща във ваната, но както показва практиката, това не води доникъде. Ваните са, за да се въргаляш в тях като мърляв хипопотам, а аз не разполагах с време да се правя на мърляв хипопотам. Не разполагах с време и да си седя тук и да въздишам по повод твърде крайната реакция на Алекс. А още по-малко — да си позволявам да бъда разсейвана от новата чанта на Ив Сен-Лоран в „Мари Клер“. Възприемайки изпитания многократно подход на живота на Джени Лопес, аз изтрих една предателска сълза, прогоних гневните думи на Алекс от паметта си и отворих бележника си на нова страница. И сбутах „Мари Клер“ директно под дивана с крака си. Ще го направя, мамка му! Ще получа тази проклета виза! А после ще забия един юмрук в ръката на Алекс задето се прави на примадона.

Погледнах новата страница. Тя отвърна на погледа ми. Добре де, може пък да не е съвсем примадона. Ядосан е, защото го е страх, че ще се наложи да напусна Щатите, нали така? А не защото съвсем случайно съм забравила да му кажа, че ще ме депортират, макар да бях готова да приема и тази възможност. Мъничка възможност. Е, сигурно е по малко и от двете. Загледах се в химикалката си. Запитах се как ли хората преодоляват творческия си блокаж, когато единственото, което се опитват да напишат, е един списък. Извадих „Мари Клер“ обратно изпод дивана, за да ме вдъхновява.

План за действие на Анджела:

1. Откривам подходящите списания.

2. Пиша предложения.

3. Свързвам се с редакторите.

4. Продължавам да пиша блога си.

5. Моля се на всички известни божества.

Така. Това вече е напълно достатъчно да докаже, че подхождам напълно сериозно към ситуацията, нали така? Освен това със сигурност ще успея да постигна нещо в рамките на следващите четири седмици, въпреки уикенда във Вегас. Но това не би могло да разреши проблема със сърдитото ми гадже. Това беше първият ни истински скандал. И както можеше да се очаква, реакцията ми бе да остана на дивана, издала долната си устна, и да го чакам да се появи обратно с надеждата, че ще се престори, че нищо не се е случило, и да оставя нещата да назреят, докато след примерно седем години някой от нас не се изпусне по време на спор, който няма нищо общо с настоящия. И защо не? Нали това е британският начин за справяне с проблемите? Но ако смятах да се държа като голямо момиче, може би не би било зле да започна да се държа като такава по-добре рано, отколкото късно. За всичко си има първи път.

* * *

— Алекс? — почуках лекичко на вратата на банята, седнала до нея и опряла гръб на стената, със свити до брадичката колене. За подобен разговор удобството не би било излишно.

Никакъв отговор. Време е за тежката артилерия.

— Алекс, съжалявам!

В отговор — само плясък на вода из ваната и една доста силна въздишка.

— Може ли да вляза, за да поговорим нормално?

— Вратата е заключена.

— Можеш да я отключиш.

— Няма да ме накараш да изляза от ваната, за да ти отварям!

Радвам се, че си направи труда да изясни причините си.

— Хубаво, мога да говоря и оттук — рекох. — Съжалявам, че не ти казах за онова писмо. Няма да си измислям извинения — трябваше да ти кажа веднага, но писмото пристигна оня ден, а ти тъкмо се беше прибрал от турнето. После имахме такъв натоварен уикенд, а ти беше толкова уморен от полета, че не исках да те стресирам допълнително. И наистина си мислех, че ще мога да се оправя сама. Все още го мисля. Защото имам план!

— Винаги имаш план — отговори откъм банята той. — Но плановете ти обикновено се провалят.

— Не всичките — смръщих се аз, опитвайки се да се сетя за някой мой план, който не се е провалил. И само защото не можах да измисля веднага такъв, не означава, че не е имало.

— Посочи ми един твой план, който не включва било насилие, било напускане на страната! — подвикна той. — И всеки път, когато попадаш в подобна ситуация, е само защото отказваш да разговаряш с хората!

Ако трябва да бъда честна, той беше почти прав. Последните осемнайсет месеца от живота ми бяха изпълнени с пътувания със самолети и пошляпване на хората. Първо ударих съпруга на най-добрата си приятелка с тока на обувката си и избягах в Ню Йорк, защото никой не си направи труда да ми каже, че тогавашното ми гадже е продажен боклук, а аз пък бях избрала да не обръщам внимание. После заминах за Лос Анджелис и без да искам, започнах да излизам с един актьор хомосексуалист. Тогава не съм удряла никого, но доста често ми минаваше през ума да го направя. А след това дойде пътуването до Париж, където зашлевих шамар на едно момиче, хванах влака за Англия, натъпках се с храна от „Марк енд Спенсър“ и се върнах обратно в Париж, за да се счепкам с друго момиче, при това на сцената на един фестивал. Така че Алекс имаше всички основания да ми казва, каквото ми каза. О, да! Пропуснах последния случай с шамаросването на Сиси. Но ако на света съществува заслужен юмручен удар, то това беше именно този. И така, към днешна дата плановете ми може и действително да не са били най-добрите, но този път разполагах с истински, актуален план за действие. И бележник! Как тогава бих могла да се проваля?!

— Е, нали вече разговаряме?

— Добър опит.

— Ами ако ти обещая, че от този момент нататък ще обсъждам всичките си важни решения с теб, че няма да напускам страната, няма да удрям никого с обувка, няма да си купувам обувки или да плисвам питиета към когото и да било, тогава би ли отворил вратата, за да вляза и да си поговорим като нормални хора? — запитах накрая.

Настъпи кратка тишина, разнообразявана с леко плискане на вода. После той рече:

— Отключена е. Преди те излъгах.

— Задник! — промърморих, бутнах вратата и запълзях по пода на банята на четири крака, за да се облегна по същия начин на ваната.

Алекс беше същинска картинка. С пяна чак до брадичката, мокра коса, отнесен поглед и бира в ръка. Погледнато откъм добрата страна, беше невъзможно да му се ядосваш или да му се караш. Но за нещастие освен това беше доста трудно да правиш мили очички на някого, когато (а) единственото, което ти се иска, е да се разхилиш, и (б) онзи, за когото е предназначено въпросното изражение, отказва да те погледне.

— Готина вана, а? — отбелязах и подхвърлих малко пяна във въздуха.

— Да — промърмори той и оправи покривалото си от пяна. Беше постигнал идеално покритие. — Благодаря.

— С тази бира си вече истински мачо.

— Дати го начукам.

— Сладко.

Поседяхме така в почти удобно мълчание известно време — Алекс, отпиващ от бирата си, аз, подпряла брадичка на ръба на ваната. Бих останала така още дълго, обаче подът на банята не беше най-приятното място за седене, а и мехурчетата на пяната изчезваха доста бързо. Имах чувството, че ще ми бъде доста трудно да поддържам сериозен разговор, след като прелестите започнат да се виждат.

— Наистина ли си ми сърдит?

— Да — кимна Алекс и отметна мократа коса от лицето си. — Наистина съм ти сърдит. Но и съжалявам, че си изпуснах нервите. Не трябваше да крещя. Но сега ми кажи — какво толкова трябва да стане, за да се научиш да споделяш важните неща с мен, а?

Свих рамене и изтрих една капка вода от челото му, но тя падна в очите му.

— Всъщност вече знаеш всичко важно — изрекох тихичко. — И ти обещавам, че повече няма да правя така. Ще ти казвам всичко. Но ти гарантирам, че толкова ще ти писне да слушаш всяка моя мисъл, че ще ти се иска да разполагаш с дистанционно, за да изключиш устата ми.

Той пое ръката ми в своята топла и влажна ръка и я стисна лекичко.

— Изобщо не се шегувам — изрече с напълно сериозни очи. — И знам, че вече си се заела с проблема. Сигурен съм, че Джени също се е заела с проблема, нали?

Кимнах.

— А както всички добре знаем, Джени винаги получава онова, което иска. Но въпреки това настоявам да знам за тези неща. Важно е, Анджела! Как мислиш се чувствам да разбера, че може да те изхвърлят от страната, а ти дори не си си направила труда да ми кажеш, въпреки че вече всичките ти приятели знаят за това?

— Не особено добре? — предположих.

— Не особено добре — потвърди той. — Ти си моята приятелка. Живеем заедно. Предполага се, че трябва да се справяме заедно и с трудностите.

— Да, знам — опитах се да не извия аз, но ми беше доста трудно. — Просто през последната година свикнах да се оправям сама с разни неща, така че не ме бива много да моля мъжете да ми помагат. А и наистина не искам да те притеснявам.

— Аз не съм някой случаен мъж — напомни ми той. — Аз съм твоят приятел. И искам да ти помогна. Искам да се притеснявам. Притеснявам се, че ще си счупиш врата в някои от онези тъпи високи обувки, притеснявам се, че ще се задавиш с блат на пица, защото гълташ прекалено бързо, притеснявам се, че можеш да умреш от студ, защото не носиш истинско зимно палто. Това поне ще ми даде истинска причина да се притеснявам.

Бях трогната. Леко обидена, но предимно трогната. Исках да му кажа, че и аз се притеснявам за него, но лошото е, че се притеснявах най-вече за това някоя готина суперкльощава блондинка да не ми го открадне през нощта, а това не звучеше по същия начин като неговите притеснения, нали? Не бе необходимо да чета „Космополитън“ (пак), за да знам, че яростната параноя и безпочвената ревност не са сред най-приятните качества на една приятелка.

— С твоите палта изглеждам като човечето на „Мишлен“ — казах и също стиснах ръката му.

— Това е, защото навън е минус десет градуса, идиотка такава! — Безсилието по лицето му премина в неохотна усмивка и той се приведе, за да залепи една лека целувка на устните ми. — А сега се махай оттук, за да се насладя спокойно на ваната си, и вземи си намери някаква работа, преди да съм изритал задника ти от страната!

— Женчо такъв! — срязах го закачливо аз, грабнах бутилката от ръката му, скочих и тръгнах да излизам от банята. — А да искаш случайно запалени свещи или нещо подобно?

— И без това нямаме — извика в отговор той, докато затварях вратата.

Отпивайки от остатъците топла бира, аз се вторачих в моята изключително професионална купчина боклуци в дневната. Щом оцелях след първия ни истински скандал, ще мога да си осигуря и работна виза. Стига да оцелея в Лас Вегас.