Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (19)

Деветнайсета глава

Предпочетох да не казвам на Джени за печалбата си, докато не се качим в самолета, защото в противен случай тя щеше да накара шофьора на лимузината да обърне и после да ме принуди да заложа всичко на червено. И сега тя си седеше вторачена в купчината пачки в чантата ми, безмълвна и неподвижна. После остави моята нещастна „Марк Джейкъбс“ и се зае да изготвя нов, осъвременен списък за коледните подаръци. Опитах се да й обясня, че колкото и да я обичах, шансовете ми да й купя чанта от серията „Бъркин“ на „Ерме“ се равняваха практически на нула въпреки значително подобрения ми финансов статус. Трябваше първо да спечелим джакпота на европейската лотария, за да си позволим по пет хиляди долара за чанта на всяка от нас. Добре де, за Джени. Остатъкът от полета премина в блажена тишина. Сейди спеше дълбоко, аз обмислях великия си план, а Джени на всеки пет минути вадеше чантата ми изпод седалката и съзерцаваше парите ми.

Ню Йорк беше студен, но апартаментът ми беше топъл. Първата ми работа, когато влязох, бе да запаля светлинките на елхата. Така. Вече нищо не можеше да се обърка. Елхата светеше успокоително в ъгъла, а аз се заех да разопаковам багажа си. Включих чайника, съблякох дрехите си от пътуването, включих и зарядното за телефона си, макар да нямах телефон. Беше доста късно, но аз не бях готова да си легна. Може би защото предишната нощ бях пила кофеинови таблетки. Може би защото в чантата си имах пачки с по петдесетдоларови банкноти, които общо възлизаха на сума, по-голяма от всичко, с което бях разполагала през живота си. Може би защото, когато легнех, щях да заспя, а когато се събудех, щеше да бъде понеделник. А понеделник беше с един ден по-близо от Деня Х. Денят на депортацията ми. Но вече разполагах с план. План и петдесет хиляди долара. И независимо дали на някои им харесва или не, щях да остана в тази шибана страна! Просто се надявах все още да имам за какво да остана.

След като всичко бе разопаковано, куфарът ми бе скрит под леглото, а мръсните ми дрехи — пръснати по пода на банята, аз се стоварих на дивана, облечена в любимата си памучна пижама. Алекс твърдеше, че няма нищо против тази пижама, но все пак се стараех да му спестявам тази гледка и си я държах само за нощите, в които бях сама. През годините на предишната ми връзка си бях относила на достатъчно много закопчаващи се догоре пижами, за да знам, че не са препоръчителни. Вторачих се в нашата снимка на полицата на камината и се замолих да не ми се налага да нося тази пижама прекалено често в близкото бъдеще. А под прекалено често имах предвид непрекъснато.

Джени беше направила тази снимка на сватбата на Ерин. Не беше съвсем на фокус, беше малко размазана и под странен ъгъл. Но беше любимата ми снимка с Алекс. Тогава се криехме на балкона, наблюдавайки приема отгоре, а Алекс ми шепнеше нещо — косата му беше паднала напред, зелените му очи проблясваха, а аз бях сложила ръка на бузата си и се смеех. Вече не си спомнях много добре за какво точно говорихме тогава, но бях сигурна, че не бе сред нещата, които можехме да споделим с останалите гости. Въздиш. Поради липса на нещо по-добро за правене аз грабнах лаптопа си и отворих на блога си. И без това няма да е зле да започна да записвам всичко, докато все още спомените ми са пресни.

Приключенията на Анджела

 

 

Каквото става във Вегас…

Ако има едно нещо, за което всички можем да се съгласим като народ, то е, че „Каквото става във Вегас, си остава във Вегас“ е най-голямата простотия, изречена от човека. Превъзходна маркетингова кампания, кошмарна идея. Да повярваш в нея и да се държиш така, както ти е угодно, без да мислиш за последиците само защото си в Града на греха, има ефект точно толкова, колкото дете да закрие очи и да си мисли, че е станало невидимо.

И след като току-що прекарах четири изключително поучителни дни в този прочут град, аз съм напълно сигурна, че тази поговорка е не само глупава, но и крайно невярна. Ако толкова държим да кажем нещо по въпроса, то по-скоро трябва да звучи така: „Каквото става във Вегас, се връща у дома заедно с теб и преобръща целия ти живот“. Съществува, разбира се, и вариантът „Каквото става във Вегас, си остава във Вегас, ако си непоправим кретен“, но той не е чак толкова приятен. И прекрасно разбирам защо алтернативите, които предлагам, може би няма да се харесат на целокупната публика.

След като изяснихме този въпрос, съм длъжна да кажа, че във Вегас направих някои неща, които в Ню Йорк никога не бих сторила. Да напуснеш за малко живота си, винаги прави някои идеи малко по-допустими, като например да се напиеш. Докато разбереш какво става с теб, и ето че Лас Вегас те е поел във вихъра си и ти си изгубил обичайната си референтна рамка. Това е моментът на вземането на лошите решения. Като например да изпиеш цяла шепа кофеинови таблетки, да ги полееш с шотове текила, а после да си размениш дрехите със стриптийзьорка, така че накрая да се окажеш облечен като елф. Или пък би могъл да направиш и нещо още по-идиотско. Впрочем повечето хора не правят нищо особено налудничаво — просто се напиват, пропиляват пари, каквито нямат, или се женят за Бритни Спиърс.

Но за мен това би било твърде обикновено. По скалата на простотиите от едно до десет аз успях да се класирам до единайсет. Вместо класическа преебавка в стил Вегас (примерно да пуснеш 100 долара в ротативната на „Мръсни танци“), аз предпочетох добрата стара променяща целия ти живот лайнена ситуация. Разликата между преебавката и лайнената ситуация е епична. Преебавката е нещо, което се случва във филм от британската комедийна поредица „Давай…“ или когато баща ти донесе неправилното нещо от супермаркета. Лайнената ситуация обаче е нещо, което се случва във филм на Гай Ричи или когато баща ти донесе от болницата неправилното бебе. Тя неизменно завършва със сълзи, ако не и със загуба на някой крайник.

Както вече обясних, онова, което става във Вегас, не си остава във Вегас. То те преследва чак до дома и непрекъснато те бута по рамото, докато спиш, докато си под душа, докато вървиш по улицата — докато не се обърнеш и не го погледнеш в очите. Та сега аз се подготвям да се изправя очи в очи с приумиците си от Вегас, въоръжена с много извинения и може би някакъв подкуп. Защото, където и да си, онова, което става, си става, и това не е клише, а факт.

Алекс не четеше моя блог. Или поне твърдеше, че никога не чете блога ми. Все пак не мога да не предположа, че от време на време обръща и на него. Обикновено това няма значение — и без това отдавна не пиша за нас. Научих си урока по трудния начин. Но в случая това не беше толкова за нас, колкото признание от моя страна за това до какви дълбини може да стигне простотията ми. Но сега, след като изкарах Вегас от кръвоносната си система, всичко ми се проясни. Трезвата Анджела вече знаеше, че е лоша идея да моли Алекс да се ожени за нея заради визата. Всъщност знаех си го през цялото време, просто нямах представа колко отвратителна е тази идея. Мотивите ми бяха изцяло егоистични — страхувах се, че той ще ми откаже. Страхувах се, че накрая ще се окажа сама. И на нито един етап от размислите си не се поставих на негово място. Изражението на лицето му по време на най-гадното предложение за брак на този свят беше нещо, което щеше да ме преследва до края на дните ми. Той беше наранен. От мен. И сега трябваше да го излекувам. И щях да го направя — стига той да ми позволи.

* * *

Облекчението да се събудя в собственото си легло на следващата сутрин беше краткосрочно. Имаше твърде много работа за свършване, за да се въргалям в сънливите си съмнения, затова протегнах пипнешком ръка към несъществуващия си телефон на нощното шкафче, събаряйки книги, шишенце лак за нокти и празен блистер противозачатъчни. Спалнята ни си оставаше все още спалнята на Алекс — нищо не се бе променило в нея от първия път, когато бях тук. Ниският матрак си беше покрит със същата бяла завивка, до леглото лежеше акустичната китара, наоколо беше покрито с купчини книги и по всяка възможна повърхност бяха поставени чаени свещички. Само дето сега, под търпеливото ръководство на Алекс, понякога се опитвах и аз да свиря на китарата, някои от тези купчини книги бяха мои, а когато първите свещички изгоряха, ги замених с богатите си запаси свещички от „Икеа“, които държах в торбичка под мивката. Не че нямах и други мои неща в апартамента — напротив. Гардеробите бяха пълни. Но що се отнася до тази стая, за мен тя беше като олтар на нашата връзка, затова нарочно я държах така. Исках винаги когато вляза тук, да се почувствам по същия начин, както първия път. Влажната му от душа коса да докосва кожата ми. Устните му да бъдат върху моите устни. Пръстите му да се сплитат в моите пръсти. Само като си помислих за това, се разтреперих.

Спомняйки си за Джеймс, аз станах, отидох в дневната, включих лаптопа, влязох във фейсбук и проверих съобщенията си. Хммм. Нищо не е така ефективно да те разсъни, както едно досадно съобщение от майка ти. Наистина ли съм била сигурна, че няма да се връщам у дома за Коледа, защото в момента била в Теско и оглеждала пуйки и там имали само големи пуйки и кокошки, и ако щели да бъдат само тя и татко, смятала да вземе кокошка. Съобщението беше изпратено преди пет часа, в четири сутринта нюйоркско време. Очевидно е станала доста рано. Написах набързо един отговор, че се надявам да е избрала кокошката, и после се заех с личните си имейли. Ужасът на Джени, че е тръгнала отново на работа. Ужасът на Луиза, че пъпът й е започнал да стърчи. Докато пишех отговорите, устните ми от само себе си се разшириха в усмивка. А след това директно към Големия план, моят отговор на Писмото. Днес се очертаваше да бъде един добър ден. Независимо дали му харесва или не.

* * *

Бидейки кралица на отлаганията, аз си съставих списък на всичко, което исках да направя, преди Алекс да се прибере. Трябваше да напиша няколко имейла, да се обадя на адвоката Лорънс и да започна да пиша презентация. Освен това трябваше да купя коледните подаръци, преди да съм похарчила петдесетте си бона за ботуши над коляното на Джими Чу и расови котенца. Все пак не бях тотална развалина — изпратих бързо имейлите си, а след това се нагласих за обиколка по магазините. Нахлух любимите ботуши на Ерин от миналия сезон, които тя ми подари, защото предпочиташе по-скоро да я видят умряла, отколкото с нещо от миналата година, докато мен изобщо не ме интересуваше как ще ме видят — умряла, жива или като зомби. Зомбитата са много сладки.

Никой не беше съобщил на Манхатън за моя абсурден уикенд в Лас Вегас, затова, когато се появих на Юниън Скуеър, животът си течеше както обикновено. Сърцето ми заби като лудо при вида на къщичките за джинджифилови курабийки, поставени за коледния пазар. Тук Коледата беше по-различна от тази във Вегас, беше истинска. Върху одобрените от общината скари се печаха кестени, студът щипеше носа ми и аз нямах нищо против.

Планът ми за пазаруване беше простичък. Започвам от „Ърбан Аутфитърс“ на Шесто авеню, после директно към магазина на Марк Джейкъбс, отбивам се в любимия магазин на Алекс за китари на „Блийкър“, кратка спирка в „Манатус“ за презареждане и след това право в „Блумингдейлс“ в Сохо за последни дреболии. Накрая у дома, за да довърша презентацията си и да приключа с тази задача. Идеята бе към момента, когато Алекс се прибере, когато и да е това, домът ни да бъде пълен с прясно изпечени захарни курабийки, красиво опаковани подаръци, а аз да нося престилка на кръста и усмивка на лицето. Е, и други дрехи, разбира се — и този урок го научих по трудния начин.

* * *

— Ехооо! Анджела?

— Тук съм!

Алекс се появи в дневната, пусна сака си на пода и замръзна от страх.

— Какво е станало?

Озърнах се безпомощно. Бях заобиколена от купища опаковъчна хартия, ролки панделки, тиксо, ножици и картички. Картинката се разнообразяваше от шапки, шалчета, шишенца парфюм, пуловери и кутии шоколадови бонбони във формата на елен чета. Някъде насред цялото това море се бе скрил лаптопът ми и неотклонно повтаряше „Ето това наричам аз Коледа“. Исках да го изключа, защото тази песен ми писна, но не успях да го открия. Вече бях обсебена от духа на Коледа. Бях победена. Стараейки се да не се разплача от безсилие, аз отчаяно започнах да ритам една дълга черна кутия, опитвайки се да я напъхам под дивана, без да привличам вниманието на Алекс. Имах дълъг и сложен разговор с продавача в магазина за китари, който ми бе показал един красив винтидж „Фендър“ в небесносиньо, дето имал нещо си много фантастично, което не си спомням, и жестока черна китара с логото на Батман. Китарата „Фендър“ беше много скъпа. Китарата „Батман“ също беше много скъпа, но ремъкът й можеше да се използва и като работен колан. Труден избор.

— Какво има в кутията?

Веднага избухнах в сълзи.

Само с един скок Алекс прескочи дивана, без въобще да му пука, че ще изцапа възглавниците с маратонките си, озова се на пода до мен и ме притисна до себе си.

— Просто опаковах подаръците — обясних през сълзи. — Обаче изгубих ножиците, а после тиксото свърши, а обикалях по магазините часове наред и сега краката ме болят и съм много, много уморена!

— Ето защо хората се самоубиват по Коледа — отбеляза той, като ме залюля нежно в обятията си и изтри сълзите ми. — Идиотка такава!

Той звучеше, ухаеше и изглеждаше точно като себе си. Най-после! Което ме накара пак да се разрева.

— Обичам Коледааа! — заподсмърчах като дете.

— Връзката ви е много вредна за теб — отбеляза Алекс. — Мисля, че трябва да я напуснеш тази Коледа!

— Ама тя ми го причинява само защото ме обича! — изрекох сълзливо. Седнала така, прикътана в обятията му, с уханието на студения въздух все още в палтото му, се почувствах много по-добре. Де да можеше всичко да е толкова лесно! А опаковането на подаръците беше много трудно, особено на чантите. — Колко е часът? — попитах.

— Наближава полунощ — каза той и извади телефона си, за да се увери. — Ти откога се занимаваш с това?

— Ами от известно време… — Това беше максимумът, който бях готова да си призная. — Но ще трябва да влезеш в спалнята, докато опаковам твоя подарък!

Погледнах го с най-сериозното си изражение. Леко компрометирано от размазаната спирала и червения ми нос, но въпреки това сериозно.

— Моят ли? — запя той любовната песен на консуматора и заоглежда пода. — Нещо тук е за мен, така ли?

Изведнъж някой вече не бил настроен толкова против Коледа.

— Да, но не ти е позволено да го виждаш! — бутнах го назад аз. — Ако видиш подаръка си преди Коледа, бебето Исус ще се разплаче.

— Нали вече се разбрахме, че не се занимавам с религия, а? — отбеляза той, скочи на дивана и изхлузи обувките си. — Както и ти, доколкото ми е известно.

— Така е, но през декември се променям — отбелязах и съблякох ризата си, докато не останах по тениска и гащи. Оказа се, че опаковането на подаръци изобщо не е толкова забавно, колкото си го спомням. Изгубих си дънките, докато се опитвах да вкарам бонга за баща ми в една опаковъчна тръба. Когато минавах покрай магазина за тютюневи изделия и уреди за пушене в Ист Вилидж, идеята ми се бе сторила смешна, но сега, след като бонгът бе опакован и адресиран, започнах да се питам дали не му давам лоши идеи. Да се надяваме, че ще бъде доволен и на своя тютюн.

И ето че с Алекс отново се озовахме в любимата си ситуация. Аз с нервен срив на пода, Алекс дремещ на дивана под звуците на Марая Кери. Но това не означаваше, че не трябва да говорим.

— А ти успя ли вече да ми вземеш коледния подарък? — попитах.

Защото трябваше да говорим за важни неща.

— Бебето Исус не иска да ти казвам — отговори той, без да отваря очи.

Огледах разкоша от стоки около себе си и изтрих очи. Ако бебето Исус съществуваше, нямаше да е зле да използва магическите си сили, за да ми придаде поне отчасти приличен вид.

— Е, прекара ли си добре снощи? — попитах. И моля те, нека гласът ми да не бъде толкова писклив! И моля те, нека той първо отвори онази глупава тема за брака ни! Цялата ми решителност се бе изпарила в мига, в който той бе прекрачил прага и ме бе заварил плачеща и опитваща се да опакова комплект шалче и ръкавици без тиксо под ръка.

— Да — отговори той, без да помръдва. — Глутницата ни се поразпадна, така че аз поиграх малко карти. И проверих положението в „Космополитън“. Може някой ден да свирим там.

— Говори ли с Джеф?

Дълбока въздишка.

— Да.

— Добре ли е?

— Напълно.

Разбира се, че ще е добре. Джени си беше у дома, подсмърчаше пред поредицата „Игра на тронове“, не отговаряше на обажданията на Зиги и се наливаше. А Джеф бе вероятно през две врати от мен, гушкаше се с годеницата си и се преструваше, че всичко е наред. Вдигнах един подаръчен комплект и започнах да го опаковам със справедливо възмущение. Оказа се, че справедливото възмущение допринасяло за доста по-остри ъгли при пакетиране.

— Виж какво, ще стане по-бързо, ако просто го кажеш — промърмори Алекс, разтри челото си и се обърна към мен. — Каквото там мислиш.

— Не съм си мислела нищо. — Лъжите също караха бебето Исус да плаче.

— Не е споменавал Джени, ако това искаше да попиташ — рече Алекс. — Спомена само Шанън. При това много пъти. Но нито веднъж Джени.

Ако някога срещна жена, която твърди, че разбира какво става в граховото зърно в главите на мъжете, което те наричат свой мозък, ще я фрасна в лицето, задето лъже! Как изобщо беше възможно Джеф да не спомене Джени нито веднъж? Съществуваше цяла поредица от „Той знае, че аз знам, че Алекс знае, че Джеф знае, че ние всички знаем“ и така нататък, която заплашваше всеки момент да направи късо съединение в мозъка ми. Възможно ли е мъжете да са до такава степен способни да се преструват, че неудобните за тях неща никога не са се случвали, че да изтрият от съзнанието си подобно важно събитие?

— Тогава за какво говорихте? — попитах. — Какво си говорят група мъже в продължение на цели четири дена?

Алекс простена, погледна ме сънливо и отговори:

— За спорт, за музика, за задници — такива работи. Може ли вече да си лягаме?

— Как би могла една жена да устои на подобно прелъстяване? — отбелязах, но не направих никакъв опит да се изправя.

— Можем да си говорим за котенца, дъги и панделки, ако това ще помогне.

— Александър Райд! — Името му всъщност не беше Александър, но бях установила, че е по-подходящо за случаите, когато му се карах. Колкото повече не говорехме за случилото се между нас преди два дена, толкова повече то се превръщаше в проблем. — Не ме карай да те удрям!

— Значи не искаш да отскочим до кметството и да се оженим, така ли?

Обърнах се рязко към дивана. Той си лежеше все така по гръб, с отпусната глава и затворени очи.

— По това време сигурно е затворено. — Внимавах с тона на гласа си. Това беше моят шанс. Леко, леко, човече. Или нещо подобно. — Виж какво, знам, че не подходих както трябва към нещата…

— Така ли смяташ? — прекъсна ме той, преди да стигна до прословутото си извинение.

— Да, така. Затова сега се опитвам да се извиня. — Дадох му секунда да се намеси, но този път той предпочете да мълчи. — Идеята беше глупава. Постъпих като глупачка. С всичко, свързано с това…

Все така никаква реакция.

— И толкова съжалявам, защото никога не съм искала да… — преглъщане — да те нараня.

Това беше може би най-лошият момент на света за Клиф Ричард, но тъй като не можех да открия лаптопа си, независимо дали ми харесваше или не, най-страшната тишина в моя живот беше запълнена от „Имел и вино“.

— Какво те кара да мислиш, че съм бил… — дълга пауза — наранен?

Е, точно това не го очаквах.

— Защо, не беше ли?

— Напротив, бях.

О, ясно. Играем игрички. Любимото ми занимание.

— Просто се уплаших. Ти наистина ме уплаши — продължи той.

Не ставаше по-добре.

— И всичките онези глупости, които започна да ръсиш — продължаваше, — така де, какво беше това?

Развързах опашката, на която бях вързала косата си, за да не ми пречи, и пипнах крайчетата й. Пак беше пораснала.

— Ами, не го мислех — казах. Този път смятах да кажа всичко както трябва. И нямаше да споменавам за пощата. — Всъщност знам, че бракът е много важно нещо. Най-важното. Епично дори. Знаех, че е лоша идея, докато го изричам, затова досега не съм го казвала. Точно затова пробвах всичко друго, само не и това.

— Значи не искаш да се оженим, така ли? — изрече бавно Алекс. — Предпочиташ да се върнеш в Англия?

— Разбира се, че не!

— Какво не? — попита Алекс и седна на дивана. — Не искаш да се оженим или не искаш да се върнеш в Лондон?

Загледах се в него. Как успях пак да се докарам до същото положение?

— Идеята не беше моя. — Ако на някого му се налагаше да изобрази що е това човек, изкаран от кожата си, можеше спокойно да избере мен. — Просто не знаех какво друго да направя и се паникьосах. Не искам да се махам оттук, разбира се.

„Не искам да те напускам!“ — напомни ми гласчето в главата ми. Наистина никак не ме биваше в тези неща.

— Да позная — идеята е била на Джени, нали? — отпусна се отново назад Алекс и се разсмя. Чорапите му бяха различни. — Иначе няма как да е толкова тъпа.

— Какво би трябвало да означава това? — попитах. Но защо чорапите му са различни? В пералнята винаги ги събираха по чифтове. Както и моите.

— О, стига вече, Анджела! — въздъхна той. — Не ме карай да го казвам! Знам, че е твоя приятелка, но това момиче не носи нищо друго освен неприятности!? Тя е ходещо природно бедствие! Значи, когато ти каже нещо, ти трябва да направиш точно обратното.

— Значи пак ще говорим за Джени, вместо да говорим за нас, така ли? — Клиф вече започваше да ми стърже по нервите. Къде е този проклет лаптоп? — Не Джени е нашият проблем. Но за протокола държа да кажа, че не е ходещо природно бедствие. А ако става въпрос за Джеф, смятам, че съвсем скоро ще разбереш, че точно той е прилагателното в тази лайнена ситуация!

Браво на мен! Какъв език, какво слово!

Но пък съвсем вярно.

— Защото той е човекът, който я е потърсил пръв. Той е човекът, който й е предложил да се оженят. — Усетих, че пак започнах да се навивам. Тихичкият, разумен и често пренебрегван глас в главата ми се опита да ми напомни, че би трябвало да говорим за нас, но просто не можех да се сдържа. Наистина бях бясна на Джеф. Много. — И после той е човекът, който още на следващия ден се е уплашил и я е помолил да се престори, че нищо не се е случило. Но човек не може да прави така! Само защото го е хванало шубето, не означава, че може да обърква живота на друг, който го обича! Не можеш да объркваш емоциите на другите само защото така ти е изгодно!

— Как! Както направи ти ли? — изгледа ме с присвити очи Алекс.

Вкамених се. Усетих как кръвта от лицето ми се изтича и сърцето ми започва да бие като лудо.

— Какво?

— Не можеш просто да си седиш и да сритваш задника на Джеф, задето се е възползвал от някой, който „го обича“. — В тона му се усети една крайно неприятна употреба на кавички. — Когато ти самата реши, че е добра идея да ме помолиш да се оженя за теб, да се оженя за теб, Анджела, само за да получиш виза, така че да можеш да останеш тук и да продължиш да бъдеш въвличана в глупави приключения с твоята тъпа приятелка!

— Така ли мислиш? — изправих се аз, макар да не бях много сигурна защо. — Честно?

— Поне ти каза така! — натърти той. Ако трябваше да бъда честна, не си спомнях добре какво точно казах, но бях почти сигурна, че не съм споменавала за глупави приключения с тъпата си приятелка. Що се отнасяше до мен обаче, имах тъп приятел. — Наречи ме луд, ако искаш — продължи той, — но не съм телепат и единственото, на което мога да разчитам, са твоите думи!

А това не беше ли половината от проблема? Мъжете и жените наистина са различни биологични видове. Двете с Джени със сигурност владеехме телепатията, независимо дали ставаше въпрос за променяща живота криза, или просто да знаеш кога другата иска сладолед. Но ето че Алекс разчиташе само на думите, които са излезли от устата ми! По дяволите! Нищо чудно тогава, че е толкова объркан.

— Може ли засега да оставим Джени настрани от всичко това? — запитах, стараейки се да не сядам върху един айпод. Което не беше никак лесно. — Позволи ми да обясня.

— Не, не можем! — отсече Алекс и се изправи, без изобщо да му пука за коледните подаръци. И определено стъпи върху най-малко две чанти от „Блумингдейлс“. — Защото тя е мръсница! И прави и теб мръсница!

— Значи сега съм мръсница, така ли? — Фантастично! Аз крещях. Откачих. Вече съвсем официално имахме скандал и аз не бях в състояние да контролирам устата си. — Е, тогава стана по-добре, че не се оженихме!

— Именно! — изкрещя в отговор той и се насочи към кухнята. — Знаеш ли, докато пътувах насам, си казвах, че мога да се престоря, че всичко това не се е случвало. Че бих могъл да продължа по първоначалния план. Но знаеше ли какво? Не мога! Отказвам да бъда използван! Няма да позволя да се подиграе с мен!

Отвори и затвори с трясък няколко кухненски шкафа и накрая се обърна и ме погледна с изражение, каквото никога досега не бях виждала и никога повече не исках да виждам изгледаше тъжен. Изглеждаше ядосан. Изглеждаше така, сякаш каквото и да кажех, тон не би променил решението си. Изглеждаше с разбито сърце.

— Пак ли? — Бях твърде ядосана, за да се разплача, но и твърде уплашена, за да се ядосам. Сега единственото от което имах нужда, бе да го видя да се усмихва. Да видя всичко друго, само не и тази физиономия. — Използван? Алекс, ситуацията вече окончателно излезе от контрол! Не може ли да се успокоим?

— Тя отдавна е излязла от контрол — промърмори той с отпуснати рамене и се запъти към банята. — Точно сега не искам да говоря с теб. Точно сега не мога да говоря с теб!

Вратата се затвори с трясък, после чух прищракването на ключалката и накрая пускането на водата. В състояние на пълен шок, аз стоях насред моя коледен Армагедон, слушах „Последната Коледа“ и се опитвах да не заплача. Вдигнах слушалката на домашния телефон и натиснах бутона за бързо набиране.

Джени вдигна още на първото позвъняване.

— Какво става? — попита с пълна уста.

— Налага се да дойда да преспя при теб — прошепнах. Вече нямах доверие на гласа си за каквато и да било сила. — Веднага!

— Проблем ли има? — застана веднага на нокти тя. — Да дойда ли да те взема?

— Не, ще си хвана такси — отговорих, без да свалям очи от вратата на банята.

— Анджи, добре ли си? — извика Джени. — Какво става.

— Не знам. — Усетих как очите ми се насълзяват, а устната ми се разтреперва. — Но не съм добре. След малко съм при теб.

Затваряйки телефона, най-сетне забелязах лаптопа си, скрит под „Гринч, който открадна Коледа“, затворих го и го взех. Банята продължаваше да си стои заключена. Поставих пръсти върху тънката дървена врата и зачаках. Не се чуваше нищо друго освен течаща вода. Да напусна апартамента, ми изглеждаше абсурдно, но да остана — невъзможно. Бях твърде уплашена от онова, което би могъл да каже, когато излезе. И не можех просто да лежа до него, без да говорим, но не можех да говоря, без някой от нас да се ядоса. Затова направих единственото, което правех, когато нещата тръгнат на зле.

Избягах.