Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (13)

Тринайсета глава

Пътуването до хотела беше разочароващо кратко, но бях сигурна, че ще трябва да хвърляме чоп, за да разберем кой ще бъде по-разстроен, когато спрем пред „Де Лухо“ — Алекс, аз или таксиджията. Супермодерното фоайе на нашия хотел не направи никакво впечатление на Алекс, който ме набута директно в асансьора и ми позволи само да натисна копчето. Едва когато се претърколихме право през прага на нашия апартамент и по-точно на пода му, когато си спомних, че трябва да си спомня нещо.

— Джени! — изкрещях и грабнах една самотна обувка с висок ток от пода до главата си.

— Ако точно в този момент си мислиш за Джени, значи нещо не правя както трябва — промърмори Алекс, приседна до мен и сложи ръка на корема ми.

— Не, тя си е тръгнала! С Бен! — И размахах обувката пред очите му, като че ли това ще му помогне да схване.

— Бен?

— Бен! — закимах енергично. — Тя е тук! Трябва да я измъкна!

— Не мога да отрека, че Джени е много секси, но точно сега ми се искаше да бъдем само ти и аз. Хайде, ела!

И макар че, докато слушах гласа му, усещах онова познато и много приятно завихрящо се нещо в стомаха си, пиянската решителност се оказа по-силна от мен.

— Две минути! — извиках, извадих пръстите му от красивата си рокля и се опитах да тръгна по права линия към стаята на Джени. След има-няма две препъвания успях да стигна до вратата й за около минута. — Джени? — прошепнах театрално, почуквайки лекичко. — Джени, там ли си?

Мислех, че върша добро дело. Спирах приятелката си да не допусне най-голямата пиянска грешка в живота си, за която утре ще съжалява. А фактът, че най-вероятно заменях една нощ с Алекс за нощ, прекарана в поддържане на коса над тоалетната и тихо ридание, бе просто неразривна част от мъченичеството на приятелството.

— Джени! — Този път малко по-високо. — Знам, че си там!

Все пак бях нейна приятелка. И като нейна приятелка нямаше да й позволя да захвърли връзката си със Зиги на боклука заради една нощ с мъж, който си е наистина за една нощ. Да, Бен действително беше секси, но и Зиги беше същият, а при това я обичаше. И тя също го обичаше. Джени беше импулсивна и с гореща кръв, но аз си знаех, че утре сутрин ще се мрази. Защото и преди „случайно“ беше изневерявала на мъж, когото обичаше, и после така и не си беше простила, затова сега за нищо на света нямаше да й позволя да допусне същата грешка.

— Джени! — вече изревах и заудрях с юмрук по вратата й. — Отвори шибаната врата! Веднага!

След всичките проблеми, които бе имала с Джеф, Зиги беше като прохладен бриз. Истинска душица, внимателен, при това умееше да пече сладки. Какво друго би могла да иска една жена?! Знаех, че тя за нищо на света не би захвърлила подобна връзка заради едно преспиване с Бен, ако не бяхме във Вегас. Може би. Така. Вече чувах как вратата се отключва бавно и тихо, като че ли за да не събуди някой спящ вътре. И вече бях готова с лекцията си. Бен носеше само неприятности, така, както някога Джеф.

Но на прага не застана Джени. Пред мен стоеше висок и абсолютно гол рус мъж, наблюдавайки ме под свъсени вежди. Както вече казах, носеше само неприятности.

— Джеф?

— Анджела.

Двамата се гледахме в очите известно време, а после Джеф покри с ръце мъжествеността си, а аз извърнах очи, зачервена от срам. По някаква странна причина той продължаваше да носи вратовръзката и чорапите си. Не беше особено секси вид.

— Ъхъм… Джени?

— Тя спи — промърмори той и лицето му изведнъж пламна. Може би най-сетне и към мозъка му нахлу малко кръв. — Ние спим.

Разбира се. Тук не става нищо друго, освен едно невинно преспиване заедно.

— Е, добре, тогава… — Опитах се да помръдна, но се оказах закована на мястото си. — Да ви оставям да… спите.

— Да. Да спим. — И той направи крачка назад към стаята на Джени. Отворената врата ми даде възможност да я зърна — с лице върху възглавницата, напълно гола и дълбоко заспала. Съвсем невинно. — Много благодаря.

— Разбира се — помахах му аз, най-сетне включила на прословутата британска любезност. — Абсолютно. Лека нощ!

* * *

Накрая феичките на унижението решиха, че са ме наказали достатъчно, и освободиха краката ми, което ми позволи да взема на спринт разстоянието от коридора до гостната. Алекс вече си бе съблякъл сакото, бе свалил вратовръзката си (слава богу!) и в момента се бореше с третото копче на ризата си.

— Този апартамент е невероятен! — отбеляза, сочейки гледката от прозореца. Аз обаче не посмях да погледна — от проблясващите светлини ми се завиваше свят. Или поне ми се искаше да е от тях.

— Не е Бен. — Шепненето беше напълно излишно, но ми изглеждаше подходящо. Започнах да крача из гостната, опитвайки се да измисля какво да правя.

— Анджела, нямам представа кой е този Бен! — изрече властно Алекс, хвана ме за ръката и ме задържа на място. Но мен не ме свърташе на едно място. Прилошаваше ми. — Къде е Джени?

— В леглото!

— С Бен?

Вдигнах очи към небето за помощ и изрекох:

— С Джеф!

— О, мамка му! — възкликна Алекс и се отпусна примирено на дивана. — Хайде, ела тук! — Този път заповедта имаше съвсем различен нюанс. Аз се свих на дивана до него и отпуснах глава на рамото му, а той прокара пръсти през косата ми. Или поне се опита. Понякога този лак за коса отказва да се разреши. — Виж какво, точно сега не можеш да направиш нищо по въпроса, така че престани да се притесняваш!

— Защо? Бих могла да вляза вътре, да я ударя с обувката й и да попитам какви, по дяволите, ги върши!

— Да, би могла — съгласи се Алекс. — Но смея да твърдя, че точно в този момент тя надали знае какво върши. Така че ги остави!

Отпуснах се върху гърдите му за известно време и се опитах да подредя кашата в главата си. Джени, Джеф, Зиги, виза. Ужас! Умора, пиянство и емоции никога не си вървят добре със стрес, притеснение и изтощение. Но вместо да ме приспи, тази комбинация изобщо не ми позволяваше да се отпусна. Твърде уморена, за да говоря, но и твърде будна, за да заспя, аз се въртях и обръщах, докато накрая не отпуснах глава в скута му и не опънах крака върху дръжката на дивана.

— Сън?

Поклатих глава и се вторачих през прозореца. Изчаквах всичко да се слее в едно, да се почувствам по-добре. Но вместо това в мига, в който отпуснах назад глава, таванът падна върху мен. Оооох!

— Разговор?

Въздъхнах и поклатих глава, вплитайки меките си бледи пръсти в дългите мазолести пръсти на Алекс. Стиснах ръката му и я стисках дотогава, докато всичко си дойде на мястото. Но ми отне доста време. Той отметна косата от лицето ми, ритмично прогонвайки всичките ми тревоги, една по една. Бавно, но сигурно започнах да се отпускам. Или Алекс имаше магически ръце, или аз просто вече нямах сили да бъда толкова напрегната. А вероятно по малко и от двете. Но както и да стояха нещата, важното бе, че бях много щастлива.

— Легло? — изрече Алекс толкова тихо, че едва долових гласа му заради климатика.

— Не съм уморена — отговорих също толкова тихо.

— Хубаво. — Той се приведе към мен и ме дари с най-нежната и мека целувка на света. И мозъкът ми автоматично забрави за всичко останало и се концентрира върху гъделичкането по устните ми. Настойчивостта от предишния път не беше забравена, но беше някак си укротена от зората, която започваше да се очертава на хоризонта. Върнах лениво целувката му и се поместих, за да може да настани до мен дългите си крака.

— Направо не мога да повярвам, че са минали само два дена, откакто за последно те видях — изрече той с притворени очи. — Имам чувството, че е цяла вечност.

— Беше си добре и без мен за много по-дълго време — напомних му аз. — Надали ти е било чак толкова трудно.

— Кой казва, че съм бил добре? — промърмори той и ръката му се плъзна по гръбнака ми. — Просто се справях. Това е единственото, което мога да правя, когато не си до мен.

— Лъжец!

Алекс се надигна на лакът и ме погледна. Ризата му беше измачкана, косата му — разрошена. Беше много сладък.

— Аз никога не лъжа! — рече. — Не и теб!

Искреността и интимността на момента като че ли ми дойдоха в повече. При липса на подходящ отговор аз просто се притиснах о него за нова дълга целувка, а после пъхнах глава под брадичката му и се заслушах в биенето на сърцето му. Уж съм била вече зряла жена — глупости!

Алекс целуна главата ми, прегърна ме здраво и отсече:

— Легло! Веднага!

И този път това не беше въпрос.

* * *

Първата мисъл, която мина през главата ми осем часа по-късно, беше: „Питам се какво ли предлагат долу за закуска тази сутрин?“. Втората беше: „Защо, по дяволите, се чувствам като пребито куче?“. А третата се изгуби сред грохота на поне три хиляди други неща, която бяха твърдо решили да ме подлудят. Претърколих се и потърсих Алекс, за да се почувствам по-добре, но не го открих до мен. Проклет гигантски матрак с мемори пяна! Приех отсъствието му като възможност да направя поне нищожен опит да си придам по-човешки вид, грабнах кърпичките за лице от нощното шкафче и започнах да изтривам вчерашната спирала от очите си. Най-сетне в състояние да се фокусирам върху света около мен, забелязах бележката, оставена на нощното ми шкафче.

Връщам се в хотела. Обади ми се. А.

Съвсем съобразително бе оставил номера на телефона си, след като изслуша разказа за потъването на моето блекбъри, но май щеше да бъде още по-съобразително да ме беше изчакал да се събудя, нали така?! За момент се поколебах дали да не се ядосам, но ми се стори прекалено трудна за състоянието ми работа. Освен това зърнах и циферблата на часовника, който ми показа, че минава дванайсет. Той вероятно има планове. С Джеф.

Джеф.

Джени.

Джени и Джеф.

О, боже!

Колкото и да не ми се искаше, аз се насилих да стана от леглото и да отида в гостната. Обувките на Джени бяха изчезнали от коридора, но бяха заменени от тези на Сейди, а в ъгъла стоеше една количка на румсървиса и се преструваше, че я няма. Почти се обърнах, за да се върна в леглото си, но вниманието ми беше привлечено от нещо, което не би трябвало да е там — одеяло върху дивана.

— Здрасти! — Косата на Джени изникна изпод одеялото. Непокорните й къдрици я издадоха. — Добро утро.

Замръзнах на място, скръстила ръце пред гърди, а мозъкът ми заработи на бързи обороти, опитвайки се да реши какво изражение на лицето да ми придаде. Ядосана ли би трябвало да съм? Или да излъчвам съчувствие? И исках ли да чуя подробностите? Не, това последното не го исках.

— В два часа трябва да бъдем на хеликоптерната площадка — промърмори тя, измъкна се изпод одеялото и се протегна като умираща котка.

Да се качвам на хеликоптер е последното нещо, което ми се прави точно сега, но няма как.

— Ще се возим на хеликоптер? — извиках въодушевено. Бях като децата — не беше никак трудно да отвлекат вниманието ми. — Сериозно?

— Мислех да ти кажа още снощи — кимна тя, разтривайки очите си малко прекалено силно за жена в трийсетте. — Организира го Ерин — като коледен подарък.

Милата Ерин! Значи в крайна сметка ще се наложи да й подаря онова шалче. И една прегръдка.

— Ясно. Значи трябва да се изнесем оттук кога — след около половин час?

— Джени?

— Анджела?

— Какво стана снощи?

Тя се изправи, кръстоса ръце пред гърди, хвана раменете си и направи най-доброто си йогистко разтягане, след което ме погледна в очите и сви рамене.

— Нищо — рече.

Да бе!

— Нищо?

— Освен онова, дето ти се свързва със своята вътрешна Лейди Гага ли?

— Не, с теб какво стана?

— С мен не е станало нищо — изсмя се тя. — Не аз бях тази, която реши да танцува на пилон, а после да чука гаджето си зад завесите.

— Всъщност не съм чукала никого — отговорих, отчаяно полагайки усилия да потисна спомена за танца на пилон. Това трябваше да отиде в най-дълбокото чекмедже. Но иначе тя какво смяташе — да се преструва, че нищо не се е случило ли?

— Отпусни се! — отсече Джени и ме прегърна на път към стаята си, където отиде, за да се облече. — Все пак сме във Вегас. Значи не се брои. Тук стават какви ли не идиотщини.

Зяпнах от изумление.

От друга страна, сигурно е права. Стават какви ли не идиотщини — например аз, танцуваща на пилон или разговаряща с филмови звезди в тоалетната, или малко изборна амнезия.

* * *

Пътуването до хелипорта беше едно от най-неловките преживявания, които бях имала до този момент. В пълно неведение за нещата извън собствената си персона, Сейди говореше, разбира се, за себе си и за невероятната си вечер с Джеймс Джейкъбс, с когото танцувала (и за когото била сигурна, че всъщност не е гей заради начина, по който я гледал — не събрах достатъчно злоба, за да й разбия илюзията), и за това колко прекрасно се чувствала. Заподозрях фармацевтична намеса — просто нямаше начин човек, пил колкото нея, да се чувства толкова бодър и свеж на сутринта. Джени я поощряваше с някое и друго кимване, но като цяло прекара целия път в колата предимно вторачена през прозореца, с бутилка вода с витамини в дясната ръка и мобилен телефон — в лявата.

Аз пък прекарах пътя в съзерцание на Джени през много тъмните си и много големи слънчеви очила, готова всеки момент да скоча от мястото си и да изрева: „Обвинявам те!“ Но не го направих. Бях й много ядосана, задето изневери на Зиги. Бях й много ядосана, задето спа със сгоден мъж. Но най-много й бях ядосана, задето ме излъга. Бях наранена. Дълбоко. Гласът на моя разум, който напоследък изненадващо често приемаше тона на Луиза, ми напомни, че това не е моя работа. Може пък тя да беше истински наранена и объркана и просто да не бе готова да облече в думи онова, което й се е случило.

Но след него моят по-осъдителен глас, който съвсем не изненадващо звучеше точно като майка ми, изтъкна, че тя ме е излъгала, без да й мигне окото, и че аз имам пълното право да й се сърдя. Направо не знаех какво да правя. Може би Джереми Кайл е в „Туитър“. Той сигурно ще знае. И никак не ми помагаше, че този глас на справедливото възмущение бе още по-силен и убедителен, когато беше съпътстван от саундтрака на Сейди и все по-нарастващото ми главоболие.

Погледнах към Джени и се нацупих. Щеше ми се и аз да имах шише вода с витамини.

* * *

След най-дългото пътуване с кола в историята на човечеството ние се изсипахме навън насред ярките слънчеви лъчи, които се оказаха притеснително студени, и бяхме отведени в малък квадратен офис. Там ни връчиха гащеризони, които биха загрозили всички други по света, само не и моите две приятелки, и после бяхме накарани да се качим на един кантар. Сякаш вече не се чувствах достатъчно зле.

— Окей, дами! — материализира се пред нас млад мъж с къси панталонки, тениска и маратонки, дъвчещ шумно дъвката си. — Ето как стоят нещата. Аз се казвам Коуди. И ще летим до Гранд каньон, ще покръжим малко над него, така че да направите малко снимки, след това ще кацнем, ще се поразходим и ще се върнем обратно. Би трябвало да отнеме около два часа. Някакви притеснения? Въпроси?

Аз имах само един.

Вдигнах ръка.

— Вие ли сте пилотът?

— Да, мадам — кимна отривисто младежът.

И изведнъж вече не бях толкова въодушевена за полета с хеликоптер. Пилотите са като лекарите. От тях се очаква да бъдат по-възрастни от теб и винаги да носят костюм. Или поне нормални обувки. И почти със сигурност никога не се наричат Коуди. Имат почтени, разумни имена като Питър, Брайън или Колин. На бас, че никой на име Колин не е разбивал летящо превозно средство. Съмнявам се прочутата телевизионна водеща от Уелс Аника Райе да се е возила в хеликоптер с пилот, дъвчещ дъвка. А щом Аника не го е правила, значи няма да го направя и аз.

— Мога да ви уверя, че съм напълно обучен пилот, мадам — отбеляза той, сякаш разчел мислите ми, и ми намигна. С което изобщо не ми помогна. — Имам осем месеца във въздуха като професионален пилот и нито един фатален случай.

Осем месеца ли?

— Хей, щом никога не се е разбивал, какво толкова, а? — постави Джени ръка на рамото ми. — Значи всичко е наред, нали?

— Не съм казвал, че не съм се разбивал, мадам, само че нямам нито един фатален случай — отбеляза Коуди и се разсмя гърлено. — А сега позволете да ви настаня, дами!

Господи, боже мой! Ето как значи ще умра!

— Ъхъм, Анджела? — посочи ме той. Аз вдигнах послушно ръка, за голяма наслада на Сейди. — Вие сте най-тежката, значи сте отзад!

Каква радост за ушите ми!

— А после Джени, нали така? Вие сте с Анджела. Сейди, вие сте отпред, при мен.

Предпочетох да не обръщам внимание на похотливото му изражение, надявайки се да успее да задържи тази машина във въздуха и с ерекция. Сейди му се ухили широко и направи онова дразнещо леко движение с раменете си. Не беше точно свиване на рамене, не беше и тръсване, но едно бе сигурно за това движение — че успя да покаже по най-добър начин циците си и едновременно с това да ме докара до тиха лудост.

След като бяхме настанени подобаващо, ни връчиха слушалки и микрофони и ни информираха, че точно чрез тях нашия пилот — шибания Коуди, ще комуникира с нас и по същия начин ще можем да комуникираме и една с друга. Направих облог със самата себе си колко ли препратки към попкултурата би направил Том Круз от едно такова пътуване. Надявах се за „Има ли пилот в самолета?“, но всъщност очаквах „Смотаняци“. Никога не съм обичала особено да ме закопчават за каквото и да било, така че да позволя на човек, който си правеше майтап с разбиването на хеликоптери, да ме закопчее за седалката на хеликоптер малко преди да полетим над каньон, никак не ми помогна да се почувствам по-добре. Първо бях толкова развълнувана от новината за пътуването, а после бях толкова ядосана на Джени, че изобщо не се бях сетила за това що е то да се носиш из небесата, чувствайки се като парцал. Никога досега не се бях возила в хеликоптер. След второто питие бих била добър пътник, но случаят беше доста различен. Самолет плюс джин с тоник е равно на една щастлива Анджела. Хеликоптер плюс няколко чаши водка предишната нощ е равно на една нещастна Анджела, на която й се гади толкова много, че две не вижда.

В мига, в който се издигнахме във въздуха, започна битка между мен и света да не повърна. И не смятах да изгубя тази битка. Бях си взела своята доза повръщане на публични места. Всъщност едно от решенията ми за Нова година щеше да бъде никога повече да не повръщам извън банята си. Както и никога повече да не ме депортират, да си купя айфон като нормалните хора и винаги да имам под ръка кухненска ролка. Нещо, което би ми било от голяма полза тъкмо в този момент, докато хеликоптерът се спусна напред, а заедно с него и съдържанието на моя стомах.

— Добре ли си? — попита Джени.

— Добре ли ти изглеждам? — троснах й се аз.

Тя ме изгледа смръщено и се отпусна отново в седалката си, вторачена от своята страна на стъклото. Аз се опитах да направя същото, да се вторача в природните чудеса на пустинята и в златните гънки пред нас. Но единственото, за което можех да мисля, бе какво тъпо място за погребването на Мегатрон, защото тук е пълно с толкова много гигантски стъпала, по които той би могъл да избяга. Фактът, че точно в този момент не бях в състояние да отсея, че „Трансформърс“ не е документален филм, бе ярко доказателство за състоянието на мозъка ми. И така, докато се носехме над едно от най-големите природни чудеса на света в свой собствен частен хеликоптер, докато Джени и Сейди ахкаха и охкаха и докато пилотът бе надул основната музикална тема от „Смотаняци“, аз затворих очи, опрях чело о студеното стъкло и търпеливо зачаках да се приземим със затворени очи.

Изминаха още петнайсетина минути, преди да събера куража да погледна през прозореца. Тук наистина беше хубаво. Всички цветове от есенния каталог на „Блумингдейлс“ — кафяво, златисто, бронзово, телесно и наситено червено, разнообразявано тук-там било със зелено петънце, било със синя панделка. Ммм дааа, май доста отдавна съм приятелка с Джени.

— Хей, ти наистина ли си окей? — сръга ме тя и ме погледна загрижено. Но загрижеността й ми се стори фалшива, а сръгването само ме накара да се оригна. Отново. Така, стига вече! Достатъчно!

— Не! — срязах я аз. — Не съм окей! Ти окей ли си?

— Съвсем, защо? — изгледа ме тя така, сякаш съм откачила. В стил Чарли Шийн.

— Сериозно?

— Да?

— Хей, народе, нали знаете, че ви чуваме, а? — чу се гласът на Сейди в шлемофоните ни.

За нещастие на Сейди и Коуди, на мен изобщо не ми пукаше.

— Нещо да искаш да ми кажеш?

— Не, защо?

— Анджела, наистина чуваме всичко!

— Разкарай се, Сейди! Е, нищо ли?

— Нищо.

— Ясно.

— Добре де, окей. Господи! — извика тя, обърна ми гръб и извади телефона от чантата си, за да прочете ново съобщение. Съобщение, което оттук виждах, че е от Джеф.

— Дай ми този телефон! — изкрещях и ръката ми сама се стрелна, за да грабне телефона на Джени, обаче тя не го пускаше.

— Хей, дами! — чу се гласът на Коуди в слушалките ми. — Боевете в хеликоптер не са за препоръчване.

— Махай се от мен, психарка такава! — изкрещя Джени, протегна се през колана си и започна да ме удря по главата с телефона си. Още една обида! Аз замахнах и посегнах да й зашлевя шамар. Тя, естествено, се опита да се защити. За нещастие, защитавайки се, тя пренасочи ударите на ръцете ми към главата на Коуди.

— Мамка му! — изрева той. — Или престанете, или обръщам птицата!

Точно както баща ми на път за Алтън Тауърс. Ама не го направи.

— Какъв ти е проблемът, бе? — изрева Джени, докато пъхаше телефона на дъното на чантата си. — Сериозно те питам? Да не би да си пияна?

— Отлично знаеш, че снощи се чука с Джеф! — изревах аз колкото сили имах, директно в микрофона си. — И аз също го знам, разбра ли?!

Гласът ми отекна обратно в слушалките ни още преди да бях свършила с пищенето. Сейди и Джени автоматично се опитаха да предпазят ушите си. Коуди видимо стегна всяка видима част от тялото си и хеликоптерът се залюля. Лекичко. Но и това лекичко бе напълно достатъчно да преобърне окончателно стомаха ми. И преди да успея да грабна торбичка за повръщане, преди дори да успея да вдигна косата си, аз повърнах директно върху обувките на Джени. Добре, че поне бяха затворени.

* * *

Макар и недостатъчно скоро, се озовахме на земята, точно в края на Гранд каньон, и аз, седнала на твърда почва, с глава върху коленете си, за първи път от доста минути насам се чувствах много щастлива. Джени, от друга страна, не беше никак щастлива.

— За бога, Анджела! — изрева тя. — Тези обувки са „Тори Бърч“!

Никога не беше добър знак Джени да ми повиши глас.

— Съжалявам — изфъфлих. Не съжалявах. Бях бясна.

— И ти реши, че това е най-подходящият момент да говорим за това? В шибания хеликоптер?

— Не съвсем — признах си аз. — Но ти преди не беше в особено разговорливо настроение, докато весело ми повтаряше, че всичко си е наред.

— Е, и? Просто не бях готова да говоря за това! — продължи да крещи тя, вдигайки ръце. Даже силуетът й беше бесен. — Не съм длъжна да ти казвам всичко, което става в моя живот! Всъщност не съм длъжна да ти казвам нищичко!

— Много мило. — Разумният ми глас ми напомняше, че тя ме напада, защото е наранена. Подлият ми глас обаче ми шепнеше, че тя е просто дърта кучка, която има нужда от един як шамар. — Благодаря!

— Я не ми минавай с този тон, разбра ли? — продължи да вика тя, сритвайки един камък, който полетя в пропастта. Приех го като предупреждение и си посвих перушината. — Само не започвай да ме съдиш! Съжалявам, че моят живот не е идеален като твоя, но понякога нещата наистина не се развиват по план!

— Ти майтап ли си правиш с мен? Казваш на мен, че нещата невинаги се развиват по план? Като че ли не го знам, а?!

— Няма значение, защото много добре знаеш, че всичките тези простотии най-накрая ще се оправят! — Тя крещеше твърде силно за вкуса на Коуди, който беше твърде зает да гледа Сейди така, сякаш бе покрита с шоколад футболна купа. — Алекс ще влети на бял кон в последния момент и ще се ожени за ценния ти задник, така че да не му се налага сам да си пере дрехите, и всичко ще бъде наред!

— Аз не му пера дрехите — отбелязах. Всъщност той переше моите. Аз се ужасявах от пералнята. — И ти много добре знаеш, че това няма да стане.

— Не, знам, че ти се преструваш, че няма да стане! — продължи да крещи Джени, макар че седна на земята пред мен. — Защото се страхуваш, че ако го попиташ, той ще каже „не“!

Много мразех, когато приятелите ти започнат да ти четат мислите.

— Не, просто искам да остана в Щатите със собствени сили — излъгах. Е, почти. — Не казвам, че не искам да се омъжа за Алекс. Просто не искам да стане по този начин. Виза или брак.

— Тогава приятно прекарване обратно в Англия! Сигурна съм, че много си започнала да й липсваш!

— Не мисля, че някой там се е загрижил за мен — подсмръкнах шумно. — Не съм забелязала нито кампания във фейсбук, нито нищо.

Тя ме удари в рамото. Силно.

— Анджела, престани да се държиш като последния задръстеняк и просто го направи! Ти поне знаеш какво искаш!

И така, ето че накрая стигнахме до най-главното.

— А ти не знаеш, така ли?

Джени издиша шумно и пъхна ръце в ръкавите на ризата си.

— Може би не.

Не смеех да я прегърна — бяхме прекалено близо до ръба на пропастта. Затова протегнах крак, така че пръстите ни се докоснаха. Щетите от моето повръщано изглеждаха минимални, така че не подлагах маратонките си на кой знае какъв риск.

— Наистина ли смяташ да захвърлиш всичко със Зиги заради една нощ?

Тя се вторачи в земята и започна да вдига малки камъчета, след което да ги поставя обратно на мястото им. Интересен отговор.

— Да не би нещата със Зиги да не вървят?

— Нещата са си много добре. Страхотни. — Но не ме погледна, когато го каза.

— Значи… — Отне ми твърде дълго време, докато най-сетне загрея. — Значи не е било само за една нощ, така ли?

Първоначално тя изобщо не помръдна. А после, много бавно, поклати глава.

— И не е било само във Вегас?

Ново поклащане на глава.

— Мамка му, Джени! — Вече нямаше време за страх да не падна в пропастта. Надигнах се на колене и припълзях до приятелката ми. Скрито под косата й, лицето й беше обляно в сълзи. — Но защо не ми каза?

— Защото знам, че съм много глупава — изхриптя тя. — Всичко е толкова глупаво! Нещата вървяха толкова добре, а сега това. Но не мога да се спра. Искам, но не мога. И не исках да ме мислиш за ужасна!

Докато сега аз пък се мислех за ужасна.

— Джени, можеш да ми кажеш всичко. Нали си спомняш онези неща, дето ти ги казах вчера? За това, че ти казвам всичко? Мисля, че това важи и за двете ни. Никога няма да те съдя!

Тя ме погледна невярващо.

— Добре де, никога повече няма да реагирам по никакъв друг начин, освен да те подкрепя — поправих се аз. — Може и понякога да те съдя, но това е само защото съм си задник. Но ти обещавам, че присъдата ми ще бъде безмълвна, а подкрепата — на глас. Винаги! Винаги ще бъда до теб, дори и да замина за Англия! Просто ще трябва да ме търсиш по скайпа.

— Просто не знам какво да направя — промълви тя, отпусна се на земята и се вторачи в ясното небе над нас. Сбърчвайки нос заради прахоляка и калта, аз последвах примера й. Солидарност, сестро! — Зиги е страхотен. Той е най-милият мъж, с когото съм излизала, и мисля, че с него имаме бъдеще. Толкова ни е приятно заедно и съм сигурна, че той ми е напълно верен, но това е просто… Джеф… Нали се сещаш?

— И как точно стана? — запитах с притворени очи. Тя определено бе напипала нещо с това прилягане на земята — стомахът ми се успокои и оглушителното бръмчене в главата ми се превърна в тихо жужене. Само дето сега, след като вече не ми беше лошо, осъзнах колко много ми се пишка. — Само ако искаш да говорим за това, разбира се.

— Спомняш ли си онзи път, когато той се появи в апартамента ми? — започна тя. Разбира се, че искаше да говори. — Когато току-що се бяхме запознали със Зиги?

— Но това беше преди месеци! Оттогава ли продължава?

— Не. Тогава той просто дойде, за да поговорим. — Без да виждам кавичките, ги усетих. — Обаче аз му казах да се разкара и бях супергорда от себе си, че съм се откъснала от него. Но после, около месец по-късно, той се обади и каза, че иска да оправи нещата между нас, преди да се ожени.

При последната дума гласът й леко потрепери и аз хванах ръката й.

— А към този момент вече бях много щастлива със Зиги, имах чувството, че вече всичко ще бъде наред. Затова се съгласих. Мислех си, че с това ще сложим точка и ще го накарам да ме черпи някоя суперскъпарска вечеря, но за съжаление така и не стигнахме до вечерята. Беше толкова странно. Едно питие и то просто се случи! Направо не мога да го повярвам! Още не мога!

Но аз можех — след като станах свидетел на това какво въздействие има алкохолът и върху Джеф, и върху Джени, особено когато са близо един до друг.

— Но веднага след като се случи, аз се почувствах ужасно, защото исках да се измъкна от тази ситуация, но той каза, че все още имало чувства, и наистина имаше чувства, обаче аз имах чувства и към Зиги. А той не е отменил сватбата! В крайна сметка той е тук за ергенското си парти, за бога!

Спомних си щастливите времена, когато единствената ми грижа беше визата ми.

— И какво? Мислеше си, че като дойдеш тук, ще го накараш да преосмисли решението си, така ли? — попитах. — Ще го убедиш да не се жени, а?

— Нямам представа какво съм си мислела. Когато те видях миналата седмица, в Бедфорд, спомняш ли си? Ами, бях у тях. Във вашия блок, за бога! Направо не знам как не ме разкри тогава. Та тогава той ми каза, че ако скъсам със Зиги, ще отмени сватбата. Аз пък му казах, че ако той отмени сватбата, ще скъсам със Зиги. Та сега сме в нещо като патова ситуация.

— А ти искаш ли той да отмени сватбата?

— Не знам — отговори тя. После се засмя. А след това се разплака. — Искам някой друг да вземе това решение вместо мен. Но ако той се ожени, тогава всичко свършва. Завинаги.

Джени се претърколи, обсипвайки лицето ми с аромата на косата си и с прахта от земята, а после завря глава под брадичката ми. Няма нищо по-хубаво от една прегръдка на земята между приятели.

— Анджи, много ми липсва съжителството с теб! — проплака тя. — Това нямаше да се случи, ако ти си беше у дома. Докато ти си беше у дома, такива неща никога не се случваха!

— Всъщност веднъж се случи точно такова нещо — отговорих. — Имам предвид в буквалния смисъл на думата. Мисля, че ти сама трябва да решиш какво искаш. Не можеш да позволяваш на Джеф да решава вместо теб. А ако нещата със Зиги не вървят, със или без Джеф пак трябва да скъсаш с него.

— Но нещата вървят — въздъхна приятелката ми. — Може и да ти звучи глупаво, но аз съм влюбена в него. Когато Джеф не е наоколо, мозъкът ми превключва и той вече не съществува за мен. И тогава единственото, за което си мечтая, е да отглеждам малки викингчета в предградията заедно със Зиги. Той ме прави истински щастлива. Честна дума! Какво да правя, а? Кажи де!

Знаех, че тя не лъже, но истината бе, че просто нямах отговор на въпроса й. Никога досега не ми се бе случвало да бъда влюбена едновременно в двама мъже. Веднъж бях в ситуация, при която спях с двама мъже едновременно, но дори и с това не успях да се справя. А ако към всичко това се добавят и чувства, очевидно изборът наистина не е никак лесен.

— И ти наистина ли не можеш да избереш един от тях?

— Когато си помисля, че мога да изгубя Зиги, ми става много тъжно и гадно. Когато си помисля, че мога да изгубя Джеф, ми изглежда невъзможно. Просто… мозъкът ми отказва да го приеме за възможно. Знам, че връзката между нас е неизбежна.

— Но той прави ли те щастлива?

— Не — отговори тя след кратка пауза. — Но аз го обичам.

— Мътните го взели!

— Именно.

Тук тя подсмръкна шумно и отбеляза:

— Може би ще бъде най-добре просто да се хвърля в каньона, така и така съм тук. То за какво остана да се живее? Опра вече не е на екран, изгледах и последния филм за Хари Потър…

Положих огромни усилия да се сетя за нещо, което би могло да помогне. И ми просветна.

— Хей, ама още не сме гледали последния филм от поредицата „Здрач“!

— Прочетох книгата. Всички умират.

— Сериозно?

— Не, разбира се, глупачке!

А после пак се разрева. И тъй като вече не можех да й предложа нищо по-добро, започнах да й пригласям.

— Хей, твоите приятелки, те… заедно ли са? — прошепна Коуди на Сейди няколко идеи по-високо от възпитаното. — Онази сцена преди — любовен скандал, а? — Очевидно ревът на хеликоптерните перки го правеше не само глух, но и глупав.

— Не, просто са големи идиотки — отговори Сейди с крайно изненадваща за мен, трудно сдържана обич към нас. — Най-големите идиотки на света!

* * *

Полетът на връщане премина значително по-добре за мен. Аз прекарах по-голямата част от него в леко потупване ръката на Джени, съзерцание на язовира „Хувър“ и в чудене дали в крайна сметка наистина няма да бъде най-добре двете с Джени да се оженим. Под звуците на „Ти си всичко за мен“. На фона на дилемата на Джени моята изглеждаше просто несъществуваща. Аз обичах един мъж, той също ме обичаше. Аз не исках да си тръгвам, той не искаше да ме пусне.

— Знаеш ли, мисля си, че ако му признаеш, че вече си изчерпала всички опции, Алекс сам ще предложи варианта с брака — отбеляза Джени, с което за пореден път ми даде притеснителни доказателства за способността си да чете мисли. — Така де, просто предлагам.

— И без това му обещах, че после ще се видим — рекох аз. — И може би вече наистина ще трябва да му обясня какво става. С работата и всичко останало. И да видим какво ще каже.

— Да ти кажа, не е никак зле мъжът, когото обичаш, да поиска да се ожени за теб — отбеляза с усмивка тя. — Независимо от мотивите. Пък и ти би ли се омъжила за някого, когото не обичаш, само защото имаш нужда от виза? Лично аз със сигурност не бих го направила.

— Вероятно бих — кимнах аз. — Никак не ме бива да казвам „не“. Ужасно съм учтива.

Джени се разсмя в знак на съгласие.

— Напомни ми за това следващия път, когато имам нужда от услуга!

— Защото моята сервитьорска изява на твоето парти не беше достатъчна, така ли? — Потръпнах при спомена как обелвам от себе си онзи отвратителен латекс.

— Да, вярно — кимна Джени и също потръпна при този спомен. — Но иначе бяхме върхът!

— Така си е.

Сбогувах се с реките, скалите и дивите коне, докато Коуди съобщаваше, че остават десет минути до приземяването, което означаваше — слава богу! — десет минути до тоалетна. Цялото природно величие на земята не можеше да се сравни с необходимостта от облекчение на мехура, която изпитвах.