Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (12)

Дванайсета глава

Поради липсата на работещ телефон не успях да се чуя с Алекс, но все пак знаех, че той ще бъде в „Уин“, а за мое щастие и ние щяхме да бъдем там. Докато решеше косата си (и я направи толкова бухнала, че можеше да претендира за собствена орбита), Джени ме информира, че нощен клуб „Трист“ в хотел „Уин“ е единственото място, където трябва да бъдеш виждан в петък вечер. Освен „ЛАКС“, „Пюър“ и „Муун“. Или „Марке“. И в по-малка степен „Ексес“ и „Джет“. Но след като Сейди бе успяла да ни включи в списъка с гости на „Трист“, значи сме там.

След комбинация от вана, дрямка и душ вече се чувствах почти човек, а мисълта, че ще видя Алекс, ме бе заредила с доста голямо количество нервна енергия. Или по-точно казано, мисълта, че Алекс ще ме види в този тоалет. Джени бе настояла да облека черната рокля на „Долче“ с високите над коленете ботуши и аз се бях предала. Косата ми беше подредена на фриволни вълни, а в случай че някой не схванеше, че съм проститутка, на очите си имах много повече очна линия, отколкото съществуваше по всички магазини на света. Както се досещате, отговорник за грима ми беше Джени, така че криво-ляво успя да ме докара точно на крачка преди перверзното. Бледорозовият гланц и безупречният фон дьо тен балансираха великолепно грима ми, така че да не приличам съвсем на Алис Купър. Е, никога не е късно. Може би утре сутринта.

А Джени, естествено, изглеждаше като реклама на водеща козметична фирма. Вместо моето безкомпромисно черно, нейните шоколадови очи бяха очертани в различни нюанси на бронза и кафявото, със златни точици по цялото й лице. Прасковените бузи и същият като тях гланц на устните само подсилваха бляскавия ефект. Сякаш си имаше собствен осветител, който постоянно отразяваше всички силни светлини, които биха могли да се озоват върху лицето й. Един ден, да, някой ден, и аз щях да постигна този ефект върху себе си. Дотогава обаче на мен ми се полагаха очи на миеща мечка. Поне покриваха истинските тъмни кръгове.

— Е, готови ли сме? — извика Джени, докато оправяше крайчеца на роклята си над задника.

— Готови — кимнах. — А ти сигурна ли си за „Трист“?

— Разбира се, защо? — погледна ме тя. — Да не би роклята да е прекадена?

— Бих я носила винаги и навсякъде, ако изглеждах като теб — отговорих. Колкото повече я съзерцавах, толкова по-невероятно ми изглеждаше. От една страна, роклята й не приличаше на нищо повече от обикновена къса черна рокля, с дълги ръкави и високо деколте, изрязано така, че да покрие всяка извивка. Но когато се обърна в анфас, твърдата материя се изви около кръста й като вихрушка. Останалата част от роклята бе направена от красива, деликатна дантела, обточена с коприна, която беше точно цвета на медената й кожа. — Но сигурна ли си за „Трист“? Трябва ли непременно да отидем в хотела, в който е отседнал Джеф?

— Значи ме харесваш, а? — извъртя се отново тя, грабна чантичката си и игнорира въпроса ми. — Да тръгваме.

— Джени! — препречих пътя й към асансьора. — Джеф?

— Анджела — погледна ме смразяващо тя, — да тръгваме!

Позволих й да мине покрай мен и да извика асансьора, докато продължавах да се чудя как да уредя нещата с Алекс. Само защото ние щяхме да бъдем в „Уин“, не означаваше, че той със сигурност ще бъде в „Трист“. Алекс не си падаше много по нощни клубове и танци, а имах усещането, че Джеф също не ги харесваше. Може би ще успея да се измъкна по-рано и да се срещна с него в казиното. Или в неговата стая. Той наистина много ми липсваше. Знаех, че съществуват милион причини, поради които Джени не искаше да говори за това, най-вероятната от които бе, че се чувстваше все още с разбито сърце. Опитах се да прогоня тази мисъл от ума си и да се концентрирам върху забавлението. Не би трябвало да е чак толкова трудно.

Да изляза от асансьора и да вървя рамо до рамо с жена, която беше облечена така, че би могла да съсипе живота на всеки срещнат мъж, ми даваше достатъчно самоувереност, за да държа главата си гордо изправена и да използвам собствения си красив тоалет. Бяхме стигнали почти до средата на фоайето, когато зърнах същото семейство, което ни бе видяло мокри в асансьора. Момчето, което Джени беше заплашила, буквално си глътна граматиката. Този път изглеждаше наистина уплашено. Джени му намигна. То видимо пребледня и можех да се закълна, че току-що станахме свидетели на прехода му от момче в мъж. Някой очевидно щеше да има странни усещания тази нощ.

* * *

— Е, радваш ли се, че си облечена по последна мода? — попита тихичко Джени, когато пристигнахме в хотел „Уин“. Радостна беше твърде меко казано.

И тук автоматично схванах защо Джени толкова държеше да бъдем изпипани до съвършенство. Това сигурно беше единственото място на света, където нищо не би могло да изглежда прекалено. Всяка лилия наоколо беше позлатена. И после обсипана с диаманти. А след това пак позлатена. Докато се насочвахме към нощния клуб, кадифените въжета се изпариха и само след броени секунди бяхме настанени на маса, на която поставиха бутилка „Грей Гууз“ и разнообразни ядки. Отпуснах се назад и се опитах да обгърна с поглед всичко. Без да правя ревю на бельото си, разбира се. Поне тази вечер бикините ми не бяха нито гигантски, нито розови, нито памучни. Бях приела сериозно забележката и бях облякла пълен комплект на „Ажен Провокатьор“. Сейди би се гордяла с мен.

— О, боже, ама ти изглеждаш направо… добре!

Като говорим за вълка… Изненадата върху лицето на Сейди донякъде смекчаваше пиянството в очите й. Очевидно някой бе започнал отрано. Доста по-отрано.

Тя ме изправи на крака, завъртя ме и се засмя доволно.

— Това „Долче и Табана“ ли е? Божичко, Анджела, кой те е обличал?

— Аз!

Една ръка се плъзна през кръста ми и ме наклони театрално назад. Нямах никакъв шанс да го спра, преди устните му да докоснат моите. И преди да разбера какво става, бях отново изправена, а Бен повтаряше този поздрав и със Сейди. Не че беше неприятно. Джени, от друга страна, изглеждаше като човек, който всеки момент се кани да й зашлеви сочна плесница по лицето. Когато дойде нейният ред, Джени обаче се оказа в другия край на целувка в превъзходен холивудски стил. Аз стоях и се правех, че не виждам, а Сейди пляскаше щастливо с ръце.

— Така! — отсече Джени, изправяйки се на крака, и изтри устни с опакото на ръката си. Обърна гръб на Бен и отсече: — Шотове?

— Веднага се връщам! — прошепна Бен. Обещание и заплаха — ако се съди по изражението на Джени.

— Нямах представа, че познаваш Бен! — изписка Сейди, като се обърна към нашата маса и вдигна бутилката шампанско. Бутилка, за която можех да се закълна, че преди две минути не беше тук. Огледах стаята в търсене на феята на пиячката, но не открих никого. Брей, класна дупка!

— Отдавна. Още откакто работех като стилист — отговори Джени. — А вие да не сте работили заедно?

— Да, когато се снимаше — отговори Сейди и ми подаде чаша шампанско, без изобщо да поглежда към мен. Е, на малки стъпки. — И той е от онези мъже, които винаги можеш да откриеш във Вегас.

Нямах представа.

— Както и да е. Вие двете изглеждаше зашеметяващо! — отбеляза Сейди и пак извърна очи към мен, като този път шокът се замени с одобрение. — Трябва да танцуваме!

— Разбира се, ще танцуваме — съгласи се Джени и надигна бързо шотовете водка. — Хайде, за Вегас!

— За Вегас! — повторихме двете със Сейди.

Мартинифестът от следобеда бе вече далечен спомен, и така, с чаша шампанско в едната ръка и водка в другата, аз надигнах шота и си обещах, че ще се постарая тази нощ да си заслужи тоалета ми.

* * *

Всеизвестна истина е, че клуб, пълен с пияни жени, трябва да разполага с много тоалетни. Но в мига, в който започнах да ги търся, не открих нито една. Или поне не дамска. След три обиколки на клуба и никаква друга видима алтернатива аз почуках на вратата на мъжката тоалетна, надникнах предпазливо, а после хукнах директно към първата празна кабинка. Кенефът си беше класен. Няма да има проблем веднъж да го ползвам, нали така? И в мига, в който влязох в кабинката и седнах върху тоалетната чиния, вече не ми пукаше. Но Законът на Мърфи важи даже и във Вегас, така че щом започнах да се облекчавам, вратата на кабинката ми зейна широко отворена и две тела паднаха директно в скута ми.

— Брей, брей, брей! Не си ли чувала, че трябва да си заключваш вратата?

В суматохата по избутването на двамата мъже от скута ми, докато едновременно с това се опитвам да си вдигна бикините, се усетих, че познавам този глас. Британски акцент, чукащ друг мъж в обществена тоалетна, причинявайки ми физически и емоционални наранявания? Можеше да бъде само един човек.

— Джеймс?

— Анджела?

С рокля, вдигната на кръста, бикини пред очите на всички и широко отворени очи, аз се хвърлих на врата на Джеймс Джейкъбс, сякаш беше отдавна изгубеният ми кръстник вълшебник. Е, вярно, че измина почти година и че той би могъл да се нарече и вълшебник, стига да нямате нищо против политически некоректната дефиниция от 80-те години, която бавачката ви вероятно би използвала за тази дума.

— Пак се чукаме по тоалетните, а? Господи, никой ли не си взе поука от Джордж Майкъл?!

— Аз поне не нападам всеки срещнат, нали така?

Доколкото ми беше известно, не.

— Хайде, покрий срамотиите си, жено! Не четеш ли вестници? — извика Джеймс и ме прегърна отново със силата на човек, който надига ежедневно комбайни от нивите. — Забрави ли, че съм абсолютен хомо? Развяването на прелестите ти няма да ти помогне с нищо пред мен!

— Сериозно? — прегърнах го още веднъж аз и после го избутах.

— Напълно. Изкарват ми ангелите.

— Забравих какъв добър актьор беше някога.

— Миналото време нещо не ми харесва.

Джеймс Джейкъбс беше актьор, когото интервюирах в далечните напрегнати дни, когато имах работа. И когато казвам интервюирах, наистина имам предвид, че изкарах наяве всичките му тайни. Нещо, което очевидно вече не беше никакъв проблем. Погледнах към приятеля му, т.е. към тъмнокосия и тъмноок мъж, който стоеше, вторачен в пода, и тайничко се опитваше да вдигне ципа на панталоните си. Не можех да не забележа, че това не е любимият му приятел Блейк. Което за мен беше окей, защото Блейк ме мразеше и, ако трябва да бъдем честни, аз също не си падах много по него.

— Какво правиш във Вегас? Пак репортаж ли? Да не би да ме преследваш? — продължи да разпитва Джеймс, докато пъхаше ризата си обратно в панталоните без капка от свенливостта на приятеля си. — Защото, опасявам се, вече не съм чак толкова интересен.

— Не бих казала — рекох и подадох ръка на борещия се с дюкяна си непознат. Любезно е да бъдеш любезен. — Здрасти, аз съм Анджела!

— Ти мъж ли си?

А понякога изобщо не бе необходимо да бъдеш любезен.

— Не, не съм мъж! — троснах се аз и посочих циците си. А след това си спомних, че бикините ми все така бяха пред очите на всички. По дяволите! Можеше да изляза и навън така! — Що за глупости?!

— Ами просто… защото си в мъжката тоалетна, та…, нали се сещаш… — сви рамене човекът и извърна очи. Този май не беше сред най-острите моливи в кутията. — Би могла да бъдеш и мъж.

— Имаш ли нещо против да ме изчакаш отвън? — прекъсна ни Джеймс тъкмо навреме. — Няма да се бавя. Ако искаш, можеш да ми вземеш едно питие.

Най-новият ми най-малко приятен човек на планетата напусна тоалетната нацупен като хлапе. Поне нямаше синина под окото, както би се очаквало.

— Направо не мога да повярвам, че те виждам тук! — дарих аз Джеймс с нова голяма прегръдка. Колкото и да е клиширано, истината е, че прегръдките с гей приятели са най-добрите. Той беше като огромна пухкава мечка. Само дето не беше мечка. Доста добре поддържан беше. — И как така си тук?

— Тук съм през цялото време — отговори той. — Което щеше да знаеш, ако си беше проверявала съобщенията във фейсбук. От месеци насам ти повтарям, че съм тук. Реших, че нарочно ме игнорираш.

— О, ясно! — засмях се аз. — Всъщност никога не си проверявам съобщенията във фейсбук. Не мога да се справя с рекламите за нови прахосмукачки. Това и факта, че майка ми ми изпрати покана за приятелство. Което е много лошо. Но каква е тази работа с новия? Къде е Блейк?

— Блейк ме изостави — отговори Джеймс, кацна върху мивката и се нацупи. — Миналия месец. Това имам предвид, като казвам „през цялото време“.

— Мамка му, съжалявам! — промърморих и направих усилия да седна до него. — Нямах представа.

— Но щеше да имаш, ако проверяваше съобщенията си във фейсбук! — повтори назидателно той.

Май има основание.

— Но пък ти изпратих имейл! — изтъкнах не особено убедително в опит да се защитя. — Но ти като че ли се заинтересува по-скоро от моя приятел, отколкото от мен.

— Споменах, че съм гей, нали? — контрира ме той. — Както и да е. Сега съм добре. Всичко е наред. Бях зает, ти също си била заета. И ако трябва да бъда честен, онази работа ми дойде в повече — имам предвид с Блейк. Той искаше всяка вечер да си стои вкъщи, да гали котенца и да плете. А аз исках да си поживея.

— Да не би галенето на котенца да е някакъв нов евфемизъм, за който не знам? — Само аз можех да седна на онази част от мивката, която беше мокра. Мокрото петно може и да не се виждаше на роклята, но никак не е приятно да имаш усещането, че си се напикал. — Както и да е, съжалявам. Следващият път просто ми звънни.

— Няма да има следващ път за доста дълго време — поклати той къдравата си глава. — Никакви сериозни приятели за мен за известно време.

— В такъв случай предложението да ти бъда параван важи ли още? — попитах и скочих от мивката. Доколкото е възможно да се скочи на високи ботуши със седемсантиметрови токчета. — Точно сега може и да се окаже полезно за мен, но ще се наложи да ъпгрейдваме до брак.

Той се престори, че обмисля предложението. После изтъкна:

— Гледала ли си „Неприлично предложение“? Какво ще кажеш да се оженя за теб, ако ми отпуснеш една нощ с твоя човек?

— За да играете видеоигри и да ядете пица?

— Може и така да се каже.

— Става — засмях се аз и пак го прегърнах. — Като стана дума за моя човек, тази вечер имам среща с него.

— За колко време си във Вегас? — попита Джеймс и скочи на пода с грация, далеч надхвърляща моите възможности. — Какво ще кажеш утре да се видим някъде?

— Става — обещах аз, макар да нямах никаква представа какво би трябвало да правя утре. — Хайде утре вечер да пийнем някъде. Аз съм в „Де Лухо“. Какво ще кажеш да се видим в бара?

— Много модерно — кимна одобрително Джеймс. — Добре, в бара. Полунощ?

— Полунощ ли? — промърморих аз. — Не е ли малко късно? Аз съм доста ленива по това време.

— Анджела, в момента минава два часа — отговори той. — И нощта едва сега започва!

Погледнах часовника си. Вярно. Нищо чудно, че бях уморена. И гладна. В колко ли часа отварят онази шведска маса със закуските?

— Добре тогава, в полунощ. Ще ти изпратя есемес, ако има някакви промени. Освен това сега трябва да дойдеш и да пийнеш заедно с мен, за да ме спасиш от приятелките ми!

— Мисля да отплавам към „Марке“ — отсече Джеймс и ме плесна по задника. — За бога, Анджела, да не би да се напика?

— Не можах да се сдържа — свих безгрижно рамене. — Току-що се запознах с великия Джеймс Джейкъбс!

— Крава! — не ми остана длъжен той и се запъти към една от кабинките. За разнообразие — сам. — Тогава до утре. Предай на твоя Алекс една голяма похотлива целувка от мен!

— Непременно! — обещах му аз. — Ако искаш, ще му дам две!

* * *

Нощен бар „Трист“ беше много красив. След още една чаша шампанско и цял час танци с Джени и Сейди аз реших да приседна, за да огледам обстановката. Половината от клуба беше на открито, така че близо до дансинга падаше огромен златист водопад, допълващ ритъма на диджея с грохота на водата си. Освен че непрекъснато ме караше да пишкам, водопадът беше много красив. Отпуснах се назад в сепарето, свих под себе си крака и усетих меката кожа на ботушите под себе си.

Въпреки присъствието на Сейди си прекарвахме страхотно. Когато музиката гърмеше и затваряше устата й, тя беше почти приятна като компания. Идеята на Бен за „веднага се връщам“ очевидно се различаваше много от тази на всички останали — откакто влязохме, не се бе появявал никакъв. Отсъствието му означаваше, че Джени се поотпусна, а отпуснатата Джени беше една много забавна Джени. Гледах я как се хвърля по дансинга и прави движения, които Лейди Гага би преценила като преминаващи всякакво приличие, и се усмихвах. Тя имаше нужда да разпусне. Аз също имах нужда да разпусна.

Отпивах от чашата шампанско, за която си бях обещала да е последна, и чаках познатото замайване. Вече усещах началото му в главата си, но целта ми беше да стане по-силно и по-приятно. Много по-приятно, отколкото в ранните часове на деня. Слава богу, че се натъпках така добре сутринта — стомахът ми се чувстваше приятно изпълнен, макар че роклята ми — надали. Но беше доста трудно да достигнеш перфектното ниво на опиянение в шумен нощен клуб — по-лесно беше бързо да прекрачиш границата.

— Анджи, донеси си веднага задника тук! — изрева Джени откъм дансинга. — Искам да танцувам с теб!

Молбата ми се стори съвсем разумна, затова се развих и се отправих към нея, но преди да успея да достигна крайната си цел, усетих как някой ме грабва и ме вдига от пода. Да не би да ме отвличат! Да не би това да е хотел на извънземни, а аз да не съм знаела? Или пък е собственост на сциентолози? Вярно, че преди известно време зърнах един, който приличаше на Том Круз. Но не — поставена отново на твърда повърхност, аз видях, че похитителят ми е просто много едър мъж, обграден от още няколко много едри мъже.

— Танцувай, скъпа! — посочи нещо зад мен Много едър мъж №1. И това нещо беше пилон. — Хайде де, не можеш ли да се движиш?

— Какво? — Изглежда бях доста далече от пода.

— Твоето момиче не може да се движи! — Много едър мъж №2 плесна през гърба Много едър мъж №1 и се изхили. — Моето момиче ще победи твоето, ще видиш!

Завъртях се бързо, май даже твърде бързо, за да видя коя е тази звездна танцьорка на пилон. Естествено, че беше Сейди. Коя друга.

— О, Анджела, просто се откажи! — извика тя, протегна една ръка към пилона, хвана се и вдигна единия си крак високо над главата си, за огромна радост на виещата отдолу тълпа. — Няма смисъл да се мъчиш! Затова слез долу.

— Ако можех да сляза, щях да сляза — отговорих, пробвах с пръстите на крака си края на платформата и установих, че не напипвам под. Не, никакъв под. Значи ето ме тук, на два метра над пода върху платформа с пилони, обект на задявките на хиляда ергенски партита и един злобен супермодел. Който не беше чак толкова супер. Супермоделите не участват в реклами на превръзки — доколкото ми е известно.

— О, боже! — Тя едва успяваше да се задържи на пилона. — О, боже, ти дори не можеш да слезеш!

— Давай, Анджи! — изрева Джени сред тълпата и се придвижи напред. — Направи го!

И така, беше напълно вярно, че аз не знаех как се прави това, но това не означаваше, че нямаше да го направя. Бях гледала „Стриптийз“, а каквото си видял, не можеш да го забравиш. А и кой казва, че не знам как се прави? Не знаех как се правят доста неща, но се научих как се правят. Вярно, че понякога се учех с падане и ставане. Надявах се обаче точно този път да не е от тях.

— Анджела, по-добре не се излагай! — изсмя се Сейди и се завъртя грациозно около пилона, приземявайки се на пръсти и извивайки съблазнително гръб назад под одобрителните ръкопляскания на публиката. — При мен изглежда лесно, но не е така.

— Искаш да кажеш курвенски — провикнах се в отговор. — При теб изглежда курвенски!

И със същата решимост, заради която ме изнесоха от сцената, когато отказах да върна микрофона по средата на „Клетниците“, аз сграбчих здраво пилона, напомних си, че никога повече няма да видя тези хора и затанцувах. Танцувах така, сякаш от този танц зависеше моят живот, животът на моето дете, на болния ми родител или каквото там изискваше мелодраматичният сценарий. И всъщност беше забавно. Докато Джени не започна да прави снимки. Но вече беше твърде късно да се отказвам.

Не след дълго наоколо се събраха всички гости на клуба, за да ни наблюдават как се въртим и гърчим по пилоните. Това беше като най-мръснишкия танц около майски стълб на света. В предните редици на тълпата Джени пищеше окуражаващо — кураж, от който определено вече нямах нужда. Онова, което ми липсваше от акробатичните умения на Сейди, компенсирах с огромна доза ентусиазъм. Най-сетне се включи и опиянението от шампанското и ми помогна да стигна до заключението, че танцът на пилон ми е просто вродено умение. Че съм родена да танцувам на пилон. Усещах във вените си силата на всички онези, които бяха минали тук преди мен. Това завъртане беше за Бритни! А после с периферното си зрение зърнах група мъже, всички до един в черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки, да пляскат и да ме поздравяват вдъхновено. Всички с изключение на един. Висок, с черна коса, паднала над едното око, с отпусната вратовръзка и разкопчано горно копче на ризата. Точно този тип просто стоеше насред групата свои приятели, усмихваше се и клатеше глава.

— Алекс! — изревах, скочих от пилона право в тълпата, разбутах разочарованите зяпачи и стигнах до моя човек. В мига, в който вече бях достатъчно близо до него, за да не падна, аз обвих ръце около врата му и се притиснах силно до него.

— Кажи ми, че не си видял нищо! Кажи ми! Видя ли, а?

— О, да, видях — закима той. — Добра работа, Наоми!

Изоставяйки новото си призвание без капчица угризения на съвестта, аз го целунах и не го пуснах, докато не останах без дъх.

— Липсваше ми! — прошепнах.

— И ти на мен! — Той притисна устни толкова силно о моите, че в целувката му усетих и ударите на сърцето му. — Хайде, ела!

Запрепъвахме се назад, докато не стигнахме до едно от усамотените сепарета встрани от дансинга. Алекс бързо дръпна завесите и ни скри от целия свят, и веднага след това съблече сакото си. Аз паднах назад върху диван от синьо кадифе. От друга страна, надали му викат диван, след като е огромно и няма нито ръкохватки, нито облегалка. Повечето хора биха го нарекли просто легло. Няма значение. Имах чувството, че не съм виждала Алекс от месеци. И че не ме е докосвал още по-отдавна.

— Изглеждаш зашеметяващо! — прошепна той и ръката му се плъзна по облечения ми в кожа крак, докато накрая стигна до топлата кожа. — Вегас ти отива! Много!

— И ти не изглеждаш никак зле — отвърнах, затаила дъх, защото ръката му изобщо не спря. — Но мисля, че това може би е краят на кариерата ми като професионална танцьорка.

Облегнала гръб на огромните възглавници, обвила крака около кръста на Алекс, аз се хванах за вратовръзката му и го придърпах към себе си.

— Ами не знам… — Усетих усмивката му върху устните си. — Изглеждаше родена за това. Все пак и това е благородна професия, не мислиш ли?

— Може би ще заменя писането с нея. — Едва успявах да следя потока на мислите си. Ръце. Ръцете бяха навсякъде. — Ти добре ли си прекарваш?

— Вече да — прошепна той и притисна лице в сгъвката между врата и рамото ми и ме видя как потрепервам точно така, както знаеше, че ще направя. Устните му се плъзнаха нагоре по гърлото ми, докато не стигнаха до ухото ми, едната му ръка се впи ненаситно в косата ми, а другата се зае да вдига роклята ми. Не че имаше много за вдигане. Затворих очи и оставих ръцете си сами да се разхождат насам-натам. Внезапно всичко стана горещо и близко, и влажно, и хубаво. Твърде далече от дансинга, но и на светлинни години от реалността, аз стигнах до колана на панталоните му и бързо ги разкопчах, докато все още можех да контролирам ръцете си. Той застина на място, преглътна, кимна и отново докосна устните ми с неговите. Вече едва се контролирах, а колкото по-бързи ставаха целувките на Алекс и колкото по-топло ставаше тялото му до моето, толкова по-сигурно настъпваше и моят момент.

— Анджела… — По-скоро го почувствах, отколкото го чух.

— Алекс…

— Обичам те!

— И аз те обичам!

Налагаше се да шепна, защото нямах доверие на гласа си. Лицето му беше твърде близо до моето, за да го виждам ясно, но яркозеленото на очите му, белотата на кожата му и черният като катран блясък на косата му се сляха в нещо магическо и това беше последното нещо, което видях, преди да затворя очи и да усетя как пропадам.

* * *

— Трябва да ставаме — наруши потната тишина Алекс мигове, минути или може би часове по-късно. — Трябва да се махнем оттук.

— Да, трябва — съгласих се аз, смъквайки ефирната си рокличка надолу. Едно от най-важните правила в живота ми бе никога да не показвам бельото си пред хората. Е, вярно, понякога не успявах да го спазвам, но важното е, че се стараех. — Само първо да намеря Джени, за да й кажа, че тръгвам.

Алекс кимна и среса с пръсти косата ми на една страна. Чудничко! Точно това беше видът, който се стремях да постигна за вечерта — прическа в стил „надигам се от леглото“. Позната още и като „плашило“ или „нещастна клошарка“.

— Ще извикам такси и ще те чакам навън — отсече той, целуна ме пак, бутна завесата и се измъкна.

Приседнах на ръба на леглото, поклащайки крака като момиченце и изчаквайки руменината по лицето ми да изчезне. Алекс се бе върнал на дансинга с леко разрошена коса, отпусната вратовръзка и леко клатеща се походка в стил Джордж Клуни. Аз бях оставена с вид „ела с мен в пещерата, да уплашим ламята“, опръхнала от наболата му брада кожа на лицето и червени бузи. Крайно нечестно. Поправих колкото ми бе възможно от щетите с помощта на компактната си пудра и освежих гланца си за устни. Така, съвсем поносимо. После скочих от леглото и открих завесите, за да заваря отпред Сейди, пляскаща с ръце.

— О, боже, вие се чукахте! — изписка тя и притисна щастливо ръце о лицето си.

— Нищо подобно — отбелязах, навирила нос. Не че ме беше срам от нещо — просто на нея не й влизаше в работата. — Да си виждала Джени? Аз мисля да се прибирам вече.

— О, боже, наистина сте се чукали! — повтори тя, дарявайки ме с такава широка усмивка, че видях всичките й перфектни бели зъби. — Забелязах твоя човек навън. Жестоко!

Кой да ми каже, че публичните актове на неприличие били най-сигурният път към сърцето на Сейди!

— Значи ще кажеш на Джени, че си тръгвам, а? — промърморих и покрих брадичката си с ръка. Белезите от набола брада надали биха били добър аргумент в моя защита. — И ти ще се оправиш и сама, нали?

— Няма проблеми, ще се оправя — извика тя, размахвайки бутилката с водка, която не бях забелязала в лявата й ръка. — Тук имам милион приятели. Даже хиляди!

Сбърчих чело в невъзможност да следвам логиката й.

— Ама хиляда е по-малко от… Няма значение. — Бях пияна, но не чак толкова. — Моля те, просто кажи на Джени, че съм си тръгнала, става ли?

— Тя се измъкна още преди час! — отсече Сейди и надигна бутилката с водка. — С мистър Русокоско.

По дяволите! Тръгнала си е с Бен?

— Измъкнала се е, за да си поделят такси или… сещаш се?

— Тръгна си по същата причина, поради която сега ти си тръгваш с Алекс — да го чука до прималяване! — отсече Сейди, самата деликатност. После ми подаде бутилката и предложи: — Ето, пойни си!

— Много щедро от твоя страна, но ще пропусна — смотолевих, прокарах безименния си пръст под едното си око и се опитах да изтрия оттам насъбралата се чернилка. — Е значи утре! И се пази!

— Няма проблеми! — извика тя и залепи една твърде позната целувка директно върху устните ми, удавяйки моя леко розовеещ гланц в тонове червило марка Руско червено. — И ти се пази!

Не бях напълно сигурна, че говорим за едно и също нещо.

— В стаята ми има презервативи.

Много любезно от нейна страна, че уточни.