Пени Винченци
Забранени места (3)

Глава 2

Лятото на 1938 г.

Грейс започваше да си мисли, че може би е влюбена. Напоследък беше прочела много романтични книги, включително и книгата, за която всички говореха — „Отнесени от вихъра“. Тя се опитваше да сравни своите преживявания с тези на героините и дори препрочете „Джейн Еър“, търсейки по-възвишени образи. А когато мислеше за чувствата си към Чарлс, силната й страст се подклаждаше от тази на Скарлет О’Хара към Ашли Уилкс или на Джейн към Рочестър. Вече със сигурност беше наясно с целия арсенал емоции: копнежът преди срещата с него, изпълващото с топлина щастие и чувството за пълнота, когато са заедно и странната, задушаваща нежност, когато той държи ръката й и просто безмълвно я гледа. Тя обичаше целувките му, бяха много по-приятни, от тези на другите й приятели, за които си спомняше дори с малко отвращение.

С Чарлс беше различно, устните му бяха стегнати и силни и тя усещаше как сама му отговаря почти несъзнателно, как цялото й тяло откликва по инстинкт. Чувстваше, че в нея се разлива сладка топлина и цялата сякаш омекваше, беше невъзможно да се опише, а съвсем ясно личеше, че и самият той много се вълнува. След това се отдръпваше назад в седалката на колата или в дълбоката трева на поляната над замъка, която беше станала тяхното място, и просто я гледаше с очи, дълбоко потънали в нейните. Тогава тя чувстваше вълшебен прилив на нежност и на нещо много по-силно, което дълбоко физически я разтърсваше. Тя предполагаше, че така ще се чувства, когато наистина направи „онова“, както го наричаха в училище. Напоследък често си мислеше по този въпрос, за първи път го искаше във въображението си. Обърканите описания на майка й след първата, чаша шери вече започваха да придобиват смисъл за нея.

Чарлс не й беше казвал, че я обича. Тя знаеше само, че когато са заедно, той е много романтичен. Но от самото начало, всичко беше, меко казано, странно. След онази игра на тенис последваха няколко мрачни дни, в които тя беше напълно сигурна, че повече няма да го види, че е твърде глупава и обикновена за него, че я беше поканил, само защото нямаше с кого да играе. И тогава в сряда, докато подшиваше подгъва на роклята си, телефонът иззвъня и тя чу гласа му.

— Здравей, Чарлс Бенет е на телефона — каза той, сякаш не го беше познала. — Какво ще кажеш да отидем на кино в петък? — За секунда тя се замисли дали да не каже, че е заета. Беше чувала, че така трябва да се отговаря, за да не изглеждаш твърде достъпна, но после разбра, че няма сили за това. Благодари му за поканата и каза, че с удоволствие ще дойде.

Бяха седнали в киното на Шафтсбъри, заобиколени от целуващи се двойки или влюбени, които си държаха ръцете. По-късно, докато я караше към дома й, бърбореше за най-общи неща и тя тъкмо отчаяно беше започнала да си мисли, че сигурно наистина не я харесва, когато той спря колата, наведе се към нея и каза:

— Толкова си хубава, Грейс, мога ли да те целуна? — Тя не отговори нищо, само се усмихна колебливо, той я целуна много нежно и после я попита: — Какво ще правиш утре?

— Нищо особено — отговори тя. И той й каза, че би искал да я изведе на вечеря. Отидоха в „Гросвенър“ в Шафтсбъри — много голям и скъп ресторант, който баща й посещаваше на Коледа, воден от свои важни клиенти, но тя и майка й никога не бяха стъпвали там. На Грейс доста й се замая главата след едно шери и две чаши вино и когато по-късно я целуваше в колата, стана ясно, че това е много специална вечер и за двамата.

— Надявам се, че се чувстваш добре — каза й нежно и тя му отговори, че е много добре. Той се усмихна и продължи да я целува. Тогава за първи път Грейс усети странна тръпка да преминава през тялото й.

Така започна всичко. Но имаше нещо, което тя виждаше във връзките на приятелите си и което липсваше в техните отношения: телефонни обаждания през деня, излизане два пъти седмично, усещането, че поне неформално са едно цяло. Понякога не го чуваше по десет дена, друг път искаше да я вижда почти всяка вечер. Отсъствията му винаги потъваха в мъгла, често го нямаше, защото трябваше да пътува до Лондон по работа. Но понякога тя знаеше, че е някъде наоколо. Ден след ден виждаше колата му, паркирана пред офиса в Шафтсбъри, и направо се поболяваше от мъка и ревност. Грейс лесно се поддаваше на ревността и сама знаеше, че това е дефект на иначе лекия й характер. Донякъде това се дължеше на липсата й на самочувствие, но също така и на желанието й да заема особено място в сърцата на хората. От малка беше започнала да разпознава и да се страхува от това горчиво терзание, което й пречеше да възприема нещата обективно и помрачаваше иначе радостните й преживявания. В обятията на Чарлс Бенет тя страдаше от това още по-силно.

В началото всеки път мрачно си мислеше, че той е изгубил интерес към нея, че излиза с друга, а може би и с няколко момичета. Той беше страхотен и напълно свободен, нямаше никаква причина да се ангажира с нея, само защото я беше извеждал един-два пъти. Понякога се ядосваше и се кълнеше, че няма да го вижда повече, че ще послуша майка си и приятелите си, които й казваха, че той само си играе с нея и ще му покаже, че не е готова да търпи това, друг път го защитаваше пред другите и пред самата себе си. Казваше си, че е достатъчно да се радват на компанията си и да прекарват добре, без да е необходимо да се притежават един друг.

Но тя много го харесваше и обичаше да е с него. Беше трудно да му каже „не“ и да го загуби само заради гордостта си. Той винаги казваше, че съжалява, че не е успял да й се обади, че е бил в съда, Лондон или в Бат или че просто е бил много зает. Беше по-лесно да му повярва, да го обърне на шега или първо малко да го подразни и после да му каже, че с удоволствие ще дойде на кино. Със сигурност нямаше доказателства за друго момиче или поне не беше попадала на такива, мислеше си тя в моменти на униние, когато той не й се беше обаждал повече от седмица. Беше по-любопитна за приятелките му от миналото, но той я обезкуражаваше всеки път, когато се опитваше да му задава въпроси. Така че тя си каза, че миналото му не я засяга и се опитваше да не мисли за това.

Така Грейс се настрои да се радва на времето, прекарано заедно, а в повечето случаи то беше приятно и много забавно, и в същото време доколкото е възможно да запази гордостта си ненакърнена. И двамата обичаха киното и той я водеше на всички нови филми. Чарлс не обичаше музиката, за което тя съжаляваше, но понякога ходеха на театър в Бат. Излизаха с колата и той започна да я учи да кара, което беше прекрасно и много щедро от негова страна, защото имаше голяма опасност да удари колата му в някое дърво. Ако имаше нещо, което да я убеди, че за него тя не е само забавление, това беше начинът, по който той остави любимата си кола в ръцете й. И на двамата им харесваше да седят в някое заведение и просто да си бъбрят. Тя откри, че с него е изненадващо леко да се говори и че той със сигурност я слуша с интерес. Чарлс имаше запас от чудесни случки от миналото с баща му и с него самия, които смяташе за съвсем обикновени, за детството му, което изглежда е било много щастливо, за училището му в Хароус, за което казваше „страхотно място, истински късмет да попаднеш там“. Водеше я на вечеря най-малко веднъж месечно в някой скъп ресторант, твърдеше, че е най-милото, най-красивото и най-интересното момиче, което е познавал. По път за вкъщи дълго се целуваха в колата и след това тя си лягаше в леглото с мисълта, че е много щастлива и се чудеше как може да иска нещо повече от това, след като е толкова хубаво.

Чарлс беше не само романтичен, забавен, очарователен и внимателен, но и истински джентълмен. Очевидно обичаше да я целува, но не се опитваше да направи нещо, което би я притеснило. Тя никога не се страхуваше, че когато оставаха сами на поляната или нощем в колата, той ще продължи по-нататък, както мрачно намекваха майка й и приятелите й. Понякога, когато се разгорещяваха, тя с удоволствие и сладка тревога усещаше как ръката му силно стисна талията й, но само над роклята, която той никога не направи опит да повдигне или разкопчае. Веднъж започна да я целува по шията, устните му се насочиха към деколтето й, тя тъкмо усети смътно безпокойство, което обаче беше победено от удоволствието, когато той внезапно се отдръпна и каза:

— Извинявай Грейс, това е само защото си толкова прекрасна.

След това не го видя десет дни или две седмици. И въпреки че си казваше, че това няма значение, много я болеше.

Тя продължаваше да се терзае от разликата в социалния им статус и една вечер, след като беше пила две чаши вино на вечеря, той беше особено забавен и мил, а през седмицата я беше извел два пъти, от което тя се чувстваше по-сигурна в себе си, му каза:

— Чарлс, мога ли да те попитам нещо?

— Да, разбира се.

— Ами, понякога не си ли мислиш, че съм малко различна? Различна от теб?

— Какво означава това — той я гледаше с искрено учудване.

— Разбираш какво имам предвид. Твоето семейство е много по…

— „По“ какво?

Господи, сега какво да му каже? Всички тези думи като „произход“ и „класа“ бяха толкова остарели и лишени от смисъл. Би прозвучала в най-добрия случай глупаво, а в най-лошия невротично. Най-накрая се спря на „по-добре“, което беше неоспоримо.

— Да, знам това — усмихна й се нежно той. — Но това не е твоя грешка, нито моя. Можем да виним само бащите си. Никога не съм мислил по този въпрос, ако това имаш предвид. А сега ела и ми дай една целувка.

Мина й през ума, че той знае точно какво имаше предвид, но нарочно отклони въпроса от страх или от смущение. Опитваше се да си наложи да престане да мисли за това и да приеме думите му за чиста монета. Но не успяваше.

 

 

В края на юли беше рожденият й ден. Майка й щеше да припадне от възхищение при вида на огромния букет от жълти и бели рози. Вечерта той я заведе на вечеря в скъп ресторант близо до Тизбъри. Докато седяха на бара и пиеха — тя своето шери, а той джин, Чарлс й подаде малка кутийка.

— Честит рожден ден, Грейс — каза й той и тя прималя при мисълта, че вътре може би има пръстен. Когато го отвори и видя коралова огърлица, първото й чувство беше слабо разочарование, но след това осъзна, че става смешна. На картичката пишеше: „За най-красивата шия, която съм виждал“, което не можеше да мине за поетично, но скритото послание беше много романтично.

Тя яде и пи прекалено много и на връщане по пътя той трябваше да спре, защото й прилоша. Грейс излезе и се отдалечи малко, той седеше и я наблюдаваше, после се приближи към нея, хвана ръката й и каза:

— Наистина не мога да си представя живота без теб, Грейс. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Беше прекрасно, но дори и след това, той отново изчезна за седмица. Тя отново започна да се съмнява, че накрая ще я остави заради някое от онези момичета, с които беше израснал, безгрижни, самоуверени момичета с титли, които биха станали прекрасни съпруги, които ще дават приеми и след това ще родят наследници с благородна кръв.

 

 

Към края на лятото, когато той отиде в Южна Франция за две седмици, „на гости у приятели на родителите му“, в отношенията им се появи сериозна пукнатина.

— Те вече са там, уговорено е отдавна — обясни той.

Всеки час за нея беше агония, представяйки си го как лежи на плажа с ослепителни момичета или още по-лошо — с едно ослепително момиче. Но когато той се върна, дойде право при нея. Беше с хубав тен, носеше й френски парфюм и я увери, че много му е липсвала и често си е мислил за нея.

Освен неговите отсъствия, неприятно беше когато тя трябваше да ходи до Прайъри, което се случваше от време на време, за да поиграе тенис в неделя или за кафе неделя сутрин. Това бяха съвсем незначителни събития, присъстваха повече приятели на Бенет, отколкото връстници на Чарлс, но въпреки това беше трудно да стигне до тях.

Понякога се чудеше защо там има толкова малко младежи и дали Чарлс съзнателно не я държеше настрана от своя кръг, тъй като се срамуваше от нея, или се чувстваше неловко в нейно присъствие. Веднъж тя му постави смело въпроса, а той се засмя и й каза, че си въобразява. Искал постепенно да я представя на познатите си, защото е срамежлива.

— Всичките ми приятели, които са те срещали, мислят, че си прекрасна — каза той, като я целуна.

— Знам — отговори тя смирено.

 

 

Най-ужасният случай беше в началото на август, когато майка му щеше да прави голямо градинско парти, по случай рождения ден на господин Бенет.

— Моля те, ела — настоя той след първия й отказ. — Ще бъде забавно и държа всички да видят колко си хубава.

Грейс прекара следващите три седмици разкъсвана между ужаса от предстоящото събитие и мисълта, че тази покана означава, че той наистина иска тя да бъде там. Със сигурност Чарлс не търсеше само кратки срещи с нея, не я третираше като едно неангажиращо забавление, след като я канеше на такова важно семейно събитие.

Накрая всичко си дойде на мястото, освен това, че простичката бяла копринена рокля, която майка й беше ушила за случая, просто не беше достатъчно разкошна на фона на лъскавия сатен и бродираната тафта, дългите рокли с паднали деколтета, които разкриваха красиви гърди и рамене и изобилие от изключителни бижута.

Тя вървеше към къщата, към огромната тента с много цветя, маси и сервитьори с бели сака и подноси с питиета. Оркестър свиреше приятна музика, наоколо беше пълно с хора, чиято дума се чуваше, както тя си мислеше, с безгрижни красиви момичета, които клюкарстваха и се смееха, с шумни самоуверени мъже. Всички се познаваха, всички принадлежаха към един привилегирован, затворен кръг и въпреки че беше подръка с Чарлс, тя знаеше, че всички я гледат и се питат дали наистина той има сериозни намерения към нея и как въобще е възможно подобно нещо.

Тя щеше да избяга, ако той не я беше завел право при майка си, която я поздрави снизходително любезно и при добрия стар Бенет, който беше много мил към нея и заяви, че е най-красивото момиче на партито и че иска да танцува с нея. Всъщност, помисли си Грейс, когато той я заведе на дансинга и затанцуваха изненадващо плавно фокстрот, той въобще не изглеждаше възрастен, имаше изискан вид с гъстата си бяла коса, с прекрасните сини очи и загоряло лице. Тя за първи път го виждаше облечен в нещо различно от размъкнатите, стари градинарски дрехи. Вечерното сако разкриваше стройната му фигура.

— Е — започна той, — младият Чарлс здравата е хлътнал по теб, напоследък само за това говори. — На Грейс й беше трудно да го повярва дори след няколкото чаши шампанско, които беше изпила.

С господин Бенет изтанцуваха три танца, като кулминацията беше, когато той показа завидни умения в изпълнението на най-модерните стъпки. Всички наоколо спряха да го гледат. Накрая завърши смеейки се и като я хвана за ръката каза:

— Наистина съм стар за тези неща. — Той попи потта от челото си с носна кърпичка. — Но толкова обичам да танцувам!

— Вие сте много, много добър — отговори Грейс.

— Не трябва да ласкаете стария човек.

— Не ви лаская и съвсем не сте стар.

— Страхувам се, че съм. Днес ставам на петдесет и девет. Сигурно ти изглеждам като изкопаемо.

— Разбира се, че не. Сигурно е прекрасно — продължи тя, докато той я водеше обратно към масата — на рождения си ден да бъдеш заобиколен от всички твои приятели, от всички, на които държиш.

Той я погледна с много странен, далечен поглед.

— Да, наистина Грейс, така би трябвало да бъде. — След това й се усмихна някак тъжно, целуна й ръка и като я отстъпи на Чарлс му каза, че е голям късметлия.

По-късно тя го видя да стои съвсем сам до тенискорта и да пуши цигара. Попита Чарлс дали не трябва да отидат и да го попитат дали всичко е наред, но той я успокои, че не е необходимо, старият бил добре, просто майка му не обичала цигарения дим и затова на приемите той винаги се измъквал да припали. След като половината от мъжете там пушеха, Грейс не можеше да разбере защо това е необходимо, но замълча, тъй като тъкмо беше започнал бавен валс и Чарлс я беше притиснал плътно до себе си.

— Изглеждаш толкова добре — каза той. — Гордея се с теб.

Тя не се сещаше за нещо по-хубаво, което можеше да чуе от него.

 

 

Флорънс и Робърт закъсняха много за тържеството. Грейс беше изненадана — Чарлс от толкова време говореше за това семейно събитие, но стана ясно, че в последния момент Флорънс се почувствала зле. Робърт мислел, че при това положение не трябва да излизат. Грейс се чудеше дали Флорънс не е бременна, но не искаше да пита. Сестрата на Чарлс беше много бледа и дори по-недружелюбна от последния път, когато се бяха виждали. За разлика от нея Робърт се държеше много любезно, отиде при Грейс, каза й колко се радва да я види отново и я покани на танц. Беше валс и той я притискаше скандално близо. Тя се притесни, да не би Флорънс да види, но тя говореше с майка си и дори не хвърли поглед към дансинга.

— Ти… — започна Робърт. Той се усмихваше, светлите му очи шареха по лицето й и се спряха върху устните й. — Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на това семейство напоследък. Ако мога така да се изразя.

Грейс не знаеше какво да каже, така че се усмихна. След края на валса, музиката стана бърза и той ентусиазирано поде новия ритъм, но после я поведе към масата, извинявайки се, че не се чувства добре.

Тя влезе в къщата, за да потърси тоалетната, после излезе в градината на въздух. Робърт бързаше към розовите храсти с лице изцъклено и бледо под светлината на луната и тя, без да иска чу шум, който можеше да е само от повръщане. Струваше й се, че неразположението му се дължи единствено на преливане с шампанско. Ако беше женена за Флорънс, помисли си тя, сигурно също щеше да пие много.

 

 

Партито свърши с конга, която всички изтанцуваха, обикаляйки тентата и градината, водени от Клифърд и наблюдавани с леко неодобрение от Мюриъл. Грейс беше в редицата между Роберт и Лорънс. Чувстваше, че по някакъв начин беше успяла да пресече невидимата граница между себе си и тези хора, и въпреки че погледите на Мюриъл и до известна степен на Флорънс продължаваха да я вкаменяват, те поне вече не бяха непознат враг. Изглежда, че самите те имаха скрити проблеми, пиеха много, имаха трудно детство, точно както всички други хора.

Тя беше обект на малко странна форма на кавалерство от страна на Чарлс. Той очевидно мислеше за нея и не се срамуваше да я представи. Щеше да бъде абсолютно глупаво и разрушително да спори по този въпрос. В бъдеще трябваше просто да се наслаждава.

По-късно, когато се обърнеше назад, на Грейс й се струваше, че това беше лятото, което постави край на сигурността и безгрижието. Страх скова страната, навсякъде се говореше за война. Тя и майка й всяка вечер слушаха речите на Франк Марчант, който говореше също като мъжете по кръчмите, че географското положение на Англия прави неизбежно участието във войната, след това слушаха новините в девет, когато казваха същото. Щом в кинопрегледите се появяваше Хитлер, той беше освиркван, говореше се много, че децата и старците трябва да се евакуират в провинцията. Чарлс се върна от Лондон с разкази, че в големите паркове се копаят окопи, че над града имало баражни балони срещу въздушна атака, че подготвяли противовъздушни оръдия и имало военни конвои, които уж случайно идват от провинцията. Един ден Грейс се прибра от работа и завари майка си, обляна в сълзи, а на масата лежаха три противогазови маски, отвратителни и груби, които с огромните си очи и свински муцуни сякаш символизираха грозотата на самата война. Грейс не знаеше как да я успокои.

Тя самата беше много изплашена. Паниката беше голяма. Прочете статия в един вестник, пророкуваща бомбардировки над Лондон, при които щели да загинат над половин милион души, да започне плячкосване по улиците, пълно беззаконие и анархия и липса на медицинска помощ. Тя я показа на Чарлс, той скъса статията, а после я целуна.

— Остави ние да мислим за това, Грейс, нали сме затова.

— Кои сте „вие“? — попита тя раздразнена.

— Мъжете — отговори той искрено учуден.

Понякога й се струваше, че въобще не го познава.

Но този смут беше в същото време вълнуващ, подсилваше изострените й емоции и им помагаше да излязат на повърхността. Ако има война, мислеше си тя, Чарлс ще бъде призован, ще бъде в опасност, може дори да бъде убит, самата възможност това да се случи, разпалваше чувствата й към него. Дори Мюриъл Бенет я плашеше по-малко, в условията на война тя изведнъж започна да й изглежда почти маловажна.

— Само да имаше свестен мъж, който да ни води — подхвърли Чарлс една неделя, докато се разхождаха покрай езерото до двореца. — Чембърлейн е идиот, Хитлер ще го изяде за закуска. Баща ми смята, че трябва да върнат Чърчил, защото всичко, което е казвал, се потвърди.

— Чърчил! — каза Грейс. — Със сигурност няма да стане. Той не е на власт от векове. Баща ми твърди, че Болдуин не е трябвало да се оттегля.

Всички бяха съгласни, че Чембърлейн е катастрофа, докато той не се изправи на стълбичката на самолета, размахвайки листа хартия, донесен от Мюнхен, и каза, че с хер Хитлер са договорили „мир за нашето време“ и всички бързо решиха, че са сгрешили в преценката си за него. На улицата го заобикаляха огромни тълпи, които искаха да стиснат ръката му, бащата на Грейс беше прочел статия в „Дейли Телеграф“, в която го сравняваха с Гладстоун, а Клифърд Бенет се смееше на цинизма на друг журналист, който сравняваше Чембърлейн с Господ.

— Не съм съвсем сигурен — разсъждаваше той. — Дали наистина трябва да подписваме договор с един расист.

— Но така поне нещата изглеждат обнадеждаващи — каза Чарлс на Грейс. — Сега по-спокойна ли си, скъпа?

— Да, благодаря — отговори му тя, като хвана ръката му. Да я нарича „скъпа“ за нея беше по-вълнуващо от всичко, дори от целувките. Изведнъж той я погледна много сериозно.

— Ти си прекрасна. Толкова се гордея с теб.

Той вече по-често й казваше тези думи и то когато тя най-силно усещаше, че е влюбена.

 

 

Флорънс тъкмо проверяваше за стотен път дали всичко на масата за вечеря е наред — свещите, цветята, имената на гостите. Това беше най-важната вечеря, беше й повторил няколко пъти Робърт. Господи, това глупаво момиче пак беше поставило ножовете за риба от погрешната страна. Звънецът иззвъня. Беше Чарлс. Той се усмихна малко колебливо.

— Здравей, Флорънс, мога ли да вляза?

— О, Чарлс, Господи! Ами, влез.

— Изглежда, не ми се зарадва много.

— О, не, радвам се да те видя, разбира се. Но тази вечер даваме изключително важна вечеря, клиенти на Робърт, нали знаеш и…

— Флорънс, няма да остана. Няма да остана сега. Ще излизам с едни приятели. Но се питах, мога ли да преспя тук тази вечер?

— Тази вечер? Не знам, Чарлс, нали разбираш…

— Флорънс, какъв е проблемът, ще се промъкна тайно, обещавам. Няма да кажа нищо неподходящо на вашите изискани клиенти, всъщност, ако искате, дори няма да се показвам.

— Чарлс, не е това, разбира се…

— Тогава какво, имате много стаи. Става въпрос само за една нощ.

— Не можеш ли да останеш в апартамента?

— Не, точно затова съм тук. Попитах баща ми, но той се заяде, каза, че щял да има важна среща там. Държа се малко странно. Въобще не приличаше на себе си.

— О! — възкликна Флорънс.

— Не проявяваш никакъв интерес.

Флорънс бързо се окопити и се усмихна.

— Извинявай, Чарлс, толкова неща са ми на главата. Виж какво, разбира се, че можеш да останеш. Само знам, че ще ти прозвучи грубо, но аз наистина няма да имам време да говоря с теб и да ти обърна внимание. Робърт доста поработи за тези хора, иска всичко да е перфектно. Разбираш ли, те са негови клиенти.

— Да, да, вече ми каза. Не е много характерно за Робърт, той винаги е изглеждал непукист.

— Да, ами той работи много сериозно — каза Флорънс. — Той… — отвън се чу шум на кола. — Виж какво, по-добре е да си тръгваш, ако нямаш нищо против.

— Тръгвам си. Фло, добре ли си? Изглеждаш малко странно.

— Разбира се, че съм добре. Ето, ще ти дам ключа, за да можеш да влезеш. Мисля, че така ще е най-добре…

В ключалката щракна ключ и на вратата се появи Робърт. В първия момент не ги видя, а само изкрещя:

— Флорънс!

— Робърт, тук съм. — Тогава той вдигна поглед към нея, лицето му беше напрегнато, светлите му очи не изразяваха нищо. След това забеляза и Чарлс, на лицето му веднага се появи усмивка и той топло му подаде ръка.

— Чарлс, радвам се да те видя. Какво те води насам?

— Прося подслон за вечерта, ако не е много нахално. Разбирам, Флорънс вече ми обясни за партито, няма да се пречкам.

— Не ставай смешен! Защо да не се присъединиш към нас? Ще бъде много приятно. Флорънс, надявам се, че не си накарала Чарлс да се чувства нежелан. Би било ужасно, ако е така. Имаш ли подходящо облекло за вечерята, стари приятелю? Ако нямаш, не е проблем, аз мога да…

— Не, наистина, не мога да остана — каза Чарлс. — Но все пак благодаря.

— Пак дива ергенска забава, предполагам — засмя се Робърт. — Щастливец, отдавна съм забравил тези неща. Флорънс, готов ли ми е чаят, моля?

— Не, не е, извинявай — засуети се Флорънс. — Сега ще го направя.

— Благодаря ти. Не искам много, нали Чарлс, само чаша чай след тежкия работен ден? Ще се качиш ли с мен в хола, старче? Това правя винаги, когато се прибера, сядам, чета си вестника и пия чай. Или поне това е, което имам желание да правя. — Той се усмихна на Флорънс.

Тя ги остави сами. Докато Чарлс се качваше по стълбите с Робърт, чу как сестра му извика на слугинята бързо да приготви чая на господин Грийг. Гласът й звучеше малко странно, дори трепереше.

 

 

— Добре се справи, скъпа. — Робърт похвали Флорънс и я целуна, когато вратата се затвори след последния гост. — Прекрасна вечер. И старият Фостър очевидно много си пада по теб. Ти се качвай горе, аз ще допия чашата си и ще почета.

Флорънс лежеше будна, облекчена от думите му и от успеха на партито, когато чу, че таксито на Чарлс паркира отпред, пътната врата се отвори и той тихичко се заизкачва по стълбите:

Беше доста късно, почти два. Тя се питаше какво ли е правил досега, може би е седял в някой нощен клуб. Донякъде беше доволна, че той все още прекарваше нощите си така, сега, когато отделяше толкова много време на тази глупава малка Грейс Марчант. Наистина момичето беше симпатично, но й беше трудно да разбере какво намира той у нея. Все пак, отдавна не беше изглеждал толкова щастлив. Тя беше много привързана към брат си. Но сигурно Чарлс имаше друго впечатление от поведението й тази вечер. Флорънс почувства угризение на съвестта заради своята нелюбезност и реши да му изясни нещата утре сутринта. Трудно щеше да му обясни само с няколко думи.