Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden Places, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Теодора Давидова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata(2020)
- Корекция
- asayva(2017)
Издание:
Автор: Пени Винченци
Заглавие: Забранени места
Преводач: Теодора Давидова
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 06.03.2014
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-063-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9248
История
- —Добавяне
Глава 26
Юни 1944 г.
Майор Робърт Грийг, който в продължение на месеци бе участвал в строго секретна и важна мисия, най-сетне бе върнат на действителна служба. Трябваше да замине със своята част до остров Уайт за последни учебни тренировки и да се подготви за заминаване в началото на юни към неизвестно местоназначение. Това наистина бе краят на войната, последният разгром на хитлеровата армия. Съюзниците навлизаха мащабно във Франция.
Капитан трети ранг Джайлс Хенри беше на кораба си, чакаше заповед за собственото си заминаване за Франция, обзет от агонията на нетърпението. Депресията му бе толкова дълбока заради полученото от Флорънс писмо, в което тя му обясняваше, че не го обича вече, не иска да го вижда и е решила да остане с Робърт. Всичко, което му бе приготвила съдбата, бе добре дошло, включително смъртта.
Водачът на ескадрила Джак Комптън Браун беше отново на любимия си изтребител, рееше се из смъртоносното небе, поел на мисия, която щеше да подготви пътя за голямото настъпление в Нормандия. Ден след ден беше в смъртна опасност, под директния обстрел на немските самолети. Именно за това бе мечтал, за това бе копнял през дългите месеци в болницата. Беше спечелил своята собствена война.
На 6 юни Клариса се събуди сред зловещата тишина на Дартмътското пристанище. През последните месеци бе свикнала да е претъпкано с всякакви кораби и самолетоносачи, както и с безкрайния рев на самолетите в небето. Тя изпрати кратка молитва за Джак, а сетне така я погълна работата, че престана да забелязва глада, жаждата, умората, докато не се събуди една нощ в тоалетната и не осъзна, че е спала там може би повече от час. Беше благодарна за работата, защото смазваше страха й.
Заминаването на корабите бе станало в продължение на няколко дена. Хората мълчаливо им махаха, знаеха къде отиват и какво ги очаква. Години по-късно, когато тя сподели с един американец, че е била там през този ден, очите му се напълниха със сълзи и той й каза, че група военнослужещи в английската женска спомагателна служба към военноморските сили е давала със семафора сигнали „Довиждане“ и „Успех“, когато са напускали Дартмът.
Сутринта на 6 юни тя чу силен рев откъм морето. Знаеше какво означава това. Настъплението бе започнало.
През следващите седмици корабите непрекъснато се връщаха за припаси, муниции, войници. Връщаха ранените, които трябваше да бъдат настанени в болници. Жертвите бяха безброй.
Английската женска спомагателна служба към военноморските сили беше част от операцията: шофьори, ездачи, готвачи, телеграфисти, шифровчици и екипажи на лодки, които бръмчаха из претъпканите води, носеха съобщения, заповеди и припаси на корабите. Клариса си представяше как морският десант преминава Ламанша и по-късно поема от Средиземно море.
Триумфът беше голям, трагедиите също. В нощите преди да отплават, тя се взираше в лицата на мъжете, повечето почти деца, някои възторжени, други — изпълнени със страх, и й се искаше да заплаче. Четеше за жертвите, за размаха на смъртта в началото на победата и се чудеше отново и отново кога ще свърши всичко това. Знаеше само, че си заслужава. Трябваше да си заслужава.
Грейс, виновно усещайки, че няма лично за какво да се страхува, се чувстваше безполезна, изключена от всичко това. Предложи на Флорънс — жестоко измъчената Флорънс, очите й изпъкваха рязко на бледото лице — да помогне в Доброволната организация, но й бе казано, че само ще създава бъркотии, че е твърде късно, да се била сетила по-рано, наместо да си губи времето със земеделките. Грейс знаеше причината за нещастието и тя прие спокойно отказа и се зае да прави супа за Клифърд и за другите членове на Доброволната охрана по време на нощните им наблюдения. Едва ли бе жизненоважна работа, но поне беше нещо практично.
Джанет, пощадена от изгонване заради новината, че Робърт е зад граница, също правеше супи в огромни количества, които Флорънс носеше в столовата, и играеше своята малка роля в усилията за победа, като повдигаше морала на войниците, които срещаше в кръчмите и баровете в Солсбъри през свободните си дни.
Робърт Грийг заедно с хората си бе част от мощното почти невъобразимо достижение — изграждането на пристанищата Мълбери, големи плуващи мостове, които щяха да станат един от най-важните спасителни въжета за британската армия.
Флорънс бе по-заета от всякога, работеше по цели дни, а някога и нощем. Войските непрекъснато се изливаха в столовата по пътя към Портсмът и Саутхемптън; влакове, препълнени с жени и деца, пристигаха от Лондон, търсейки убежище от отмъщението на Луфтвафе, което според всички щеше да последва нашествието. Също като Клариса и тя бе твърде уморена, за да мисли или да чувства, и бе благодарна за това. Че Робърт бе във Франция, в опасност, след като толкова време бе на сигурно място, странно я разстройваше. Не само Грейс бе открила, че не познава себе си и чувствата си. Колкото до Джайлс, Флорънс не можеше да повярва, че той ще оцелее: следеше напредването на корабите по новините, във вестниците, знаеше, че той трябва да е участвал в дебаркирането през първите и най-ужасни дни, когато смъртта бе надвиснала заплашително.
Беше сив, почти мъглив юнски ден. Добър старомоден английски летен ден, помисли си с усмивка Грейс. Почти толкова студено, че да ти се иска да запалиш камината. Само дето нямаше дърва, а все пак не й беше достатъчно студено, че да излезе да нацепи. Потършува из килера и откри голямо дебело палто на Клифърд. Загърна се с него, замислена за Бен и за това колко е щастлива.
Изведнъж телефонът звънна. Грейс вдигна от преддверието. Обаждаше се Бен.
— Добре ли си, любов моя? — попита той.
— Съвсем добре. Момчетата също.
— Исках да ти кажа, че те обичам. Това е всичко.
— Достатъчно е.
— И да ти кажа, че ще си взема четирийсет и осем часова отпуска в края на тази седмица. Но предполагам, че няма да имаш време да ме видиш, нали?
— О, не — отвърна тя. — Нямам никакво време за теб, Бен.
Той пристигна в Солсбъри с влак и Грейс го посрещна. Поразходиха се, хванати за ръце и много се целуваха. А сетне се прибраха вкъщи и пиха чай с момчетата, а после играха домино.
Клифърд беше в Прайъри и щеше да вечеря с Мюриъл.
— Вече стои дълго там — обади се Даниъл. — Мисля, че пак ще се ожени за нея.
— Така ли мислиш?
— Да. И смятам, че ще бъде добре. Той беше самотен. Не е хубаво да си самотен.
— Прав си, не е хубаво.
— Грейс също е самотна, нали, Грейс?
— Мммм… малко. Понякога. Но не както преди, когато вас ви нямаше.
— Би трябвало да си имаш свои момчета — рече Даниъл. — Защо нямаш?
— О… не зная — бързо отвърна Грейс. — Просто… не ми се струваше добра идея заради войната и всичко останало.
— Флорънс не мисли така.
— Флорънс е по-различна от мен.
— Как? Как е различна? Искаш да кажеш, че обича бебетата повече от теб?
— Дан, съсредоточи се в играта. Не е учтиво да се задават лични въпроси.
По-късно Бен рече през смях:
— Искаш ли да имаш свои момчета? Ако… ако се омъжиш отново.
— Може би, а може би не.
— Аха. — Изглеждаше леко засегнат.
Тя се разсмя, наведе се напред и го целуна нежно.
— Може би искам свои момичета — подхвърли. — Тук вече има твърде много момчета.
— Бих искал да имаме бебета с теб — рече Бен. — Можем да поговорим някой ден за това. Но не още.
— Не — отвърна Грейс. — Още не.
Непрекъснато се изненадваше колко добре усеща той нещата.
На следващия ден се изкачиха на хълма.
— Тук за първи път разбрах, че те желая — рече Грейс. — Много силно. Когато хвана ръката ми, помниш ли?
— Разбира се, че помня. Но нима е имало толкова силно въздействие върху теб?
— О, да. Седях и едва се удържах. Искаше ми се сваля всичките си дрехи и… е…
— Господи! — засмя се Бен. — Какъв страхотен мъж трябва да съм. По-привлекателен от Ерол Флин.
— Не си навирвай носа, че ще те зарежа.
— О, Грейс, нима бих могъл да си вирна носа. С такава красавица като теб.
Точно преди обяд Флорънс се появи в градината с Имоджийн. Изглеждаше уморена и бледа, косата й беше разбъркана и полата й висеше; крещеше на всички, сопваше се на детето и дори го зашлеви. Сетне избухна в сълзи.
— Как можах да го направя?
Бен й подаде кърпичка, вдигна хленчещата Имоджийн и я гушна в скута си.
— Добре й се отрази — рече той. — Трябва да знаят, че понякога възрастните са нечестни.
— Господи — рече Флорънс, — ти си голям умник.
— Всъщност не съм.
— Просто всички останали са така гадно щастливи — рече тя. — Не е честно. Вие двамата сте щастливи, Клариса и Джак са щастливи, а сега дори мама и татко са щастливи. Не мога да го понеса. Грейс, не стой като влюбена птичка, а ми донеси нещо за пиене, за бога. Всичко ще свърши работа, дори онова отвратително питие от бъз, дето го правиш.
Грейс погледна през прозореца, докато се мъчеше да отвори бутилката с вино и видя, че Флорънс говори напрегнато с Бен. Когато гостенката си тръгна, тя го попита какво му е казала.
— О, все същото. Просто е нещастна. Кой може да я обвини? Свързана с такъв негодник. Все още ми се иска един ден да му отрежа топките.
— О, Бен, недей. Какво толкова ще постигнеш?
— Много — мрачно отвърна Бен. — Знаеш ли, и двете сте откачени.
— Ти просто не разбираш — рече Грейс. — Не мога да си представя нищо по-лошо от това. Няма изход. Мисля, че аз щях да избягам.
— Не, нямаше да избягаш, мила — възрази той и я погали по ръката. — Нищо подобно нямаше да сториш. И ти щеше да се примириш. Познавам те.
— Да, може би си прав. Но ако имам късмет, няма да бъда подложена на подобна проверка.
Когато си легнаха, Грейс се чувстваше напрегната, нещастна, боеше се от заминаването му, някак перверзно нямаше желание да се любят и да бъде такава, каквато той я иска.
— Какво има, любов моя?
— Не зная. Мисля, че съм уморена, това е всичко.
— Възможно е. Но не това е проблемът. Не искаш ли… не искаш ли да се любим, Грейс?
— Не — тихо отвърна тя. — Не, не искам. Не зная защо, просто не искам. Съжалявам.
— Не съжалявай — усмихна се той. — Няма значение. Просто следващия път ми кажи, това е всичко.
— Не бих могла — шокирано го изгледа тя. — Не бих могла.
— Защо? Това е глупаво. Няма смисъл да се преструваш. Ще почакам. Предполагам, че е трудно за теб да се включваш и изключваш по заповед. Целуни ме и да заспиваме.
Тя заспа легнала настрани, сгушена в прегръдките му. Сетне се събуди в тъмнината, изпълнена с желание. Бен спеше дълбоко. Грейс внимателно се отдръпна от него, протегна ръка зад себе си и нежно започна да го гали. Желанието нахлу в съня му. Той помръдна, протегна се леко, пенисът му започна да се втвърдява. Грейс се извърна с лице към мъжа, започна да го целува нежно и той се събуди, откликна сънено на целувките й, първо по лицето, сетне по гърдите.
Грейс тихо изстена, копнежът се разля като гореща течност по вените й.
— Така е по-добре — промълви той развеселен. — Много по-добре.
Бен се обърна по гръб и тя легна върху него, потапяше се в плътта му, усещаше го да прониква дълбоко в нея. Усети как леко я побутва и седна, почти усетила болка от дълбочината на удоволствието.
Съмваше се. Грейс вече го виждаше, очите му се плъзгаха по тялото й с обич, лека усмивка трептеше на устните му, ръцете му галеха корема й и на нея й се искаше това да продължи вечно.
Преди да тръгне, той рече:
— Обичам те толкова много, Грейс. Просто не мога да повярвам.
— Аз също. Искам да кажа, и аз изпитвам същото.
— Засега това сигурно е достатъчно?
— Да, точно така. Засега е достатъчно. Съвсем достатъчно.
Всичко изглежда твърде хубаво, за да е истина, помисли си тя, изпълнена едновременно с радост, вина и страх.
Беше 19 юни. Най-ужасната лятна буря, втората след онази, разбила Армадата. Бушуваше във Франция, заплашвайки ценната конструкция на пристанищата Мълбери. Не само пристанищата, но и мъжете на тях, бяха в смъртна опасност. Високи по три-четири метра вълни удряха мостовете в продължение на три денонощия. Ремонтна работа бе практически невъзможна. Единствено малки лодки обикаляха непрекъснато пристанищата, спасявайки хората.
Като участник в тази мисия, демонстрирайки спокойна, почти шеговита смелост в тъмнината и виещия вятър, Робърт Грийг отново и отново рискуваше живота си.