Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden Places, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Теодора Давидова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata(2020)
- Корекция
- asayva(2017)
Издание:
Автор: Пени Винченци
Заглавие: Забранени места
Преводач: Теодора Давидова
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 06.03.2014
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-063-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9248
История
- —Добавяне
Глава 23
Коледа 1943 г.
Флорънс се появи на следващия ден да вземе Имоджийн. Изглеждаше уморена и бледа.
— Съжалявам — безизразно рече тя. — Извинявай, че се наложи да се грижиш за нея.
— Няма нищо — отвърна Грейс.
— Изглеждаш ужасно — разсеяно отбеляза Флорънс. — Направо отвратително. Какво си правила, за бога?
— Виж, Флорънс…
Как можеш да кажеш на една жена, че съпругът й се е опитал да те изнасили, че те е пребил? Дори тя да не го обича, дори да не го харесва вече.
Както винаги Флорънс не я слушаше.
— Имоджийн изглежда малко странно — подхвърли тя. — С какво е облечена, за бога?
— Със стар пуловер на Даниъл — отвърна Грейс. — Не ми останаха чисти дрехи.
— Не можа ли да изпереш някоя от нейните дрехи?
— Не, Флорънс. — Макар да изпитваше необяснима радост, Грейс не успя да овладее раздразнението си. — Не можах.
— Няма значение. Грейс, искам да говоря с теб.
— Да, добре. И аз искам да говоря с теб. Може би е по-добре аз да започна. Знаеш ли…
— Това, което трябва да ти кажа, е важно — прекъсна я Флорънс. — Така че моля те, изслушай ме. Знам, смяташ, че не биваше да… имам любовна връзка. С Джайлс. И беше права, беше напълно права, не биваше. Единственото ми оправдание е, че бях много нещастна, но… Е, бягството не е изход. Работата е там, че бях с Джайлс през последните два дни.
— Да, зная.
— Откъде знаеш? — втренчи се в нея Флорънс.
— Флорънс, ако ме оставиш да ти обясня…
— След малко. А и това вече няма значение. Просто исках дати кажа, че го оставих. Напуснах Джайлс. Връщам се при Робърт. Той наистина полага големи усилия да обърне нова страница. И ми се струва доста привързан към Имоджийн. Освен това е много търпелив и лоялен. Така смятам да постъпя… всъщност вече го сторих. — Тя замълча и вдигна поглед към Грейс. На лицето й бе изписана решителност, очите й плуваха в сълзи.
— Флорънс… — започна Грейс. — Флорънс, има…
— Не, не искам съчувствие. Не го заслужавам, а и не бих могла да го понеса. Не желая да говоря повече за това, искам просто да продължа напред. Не мислиш ли, че това е животът? Да продължаваш напред. — Тя силно се намръщи в стремежа си да спре сълзите, преглътна мъчително и затвори очи. Имоджийн дойде при тях и се изкатери в скута на майка си; стискаше нещо в мъничкото си юмруче. Флорънс я притисна към себе си, сякаш се вкопчваше в нишката на живота.
— О, миличка, толкова се радвам да те видя. Дори в този ужасен пуловер. Какво си донесла?
— Змия — отвърна Имоджийн и се усмихна. — Змията на Дан.
— Е, добре, Дан ще си я получи обратно — рече Флорънс. — Какво е това? О, Господи, какъв огромен червей. — Тя го взе от детето и с тръпка на отвращение го изхвърли през прозореца. — Наистина, Грейс, тия момчета са кошмарни, не знам как ги издържаш.
— Флорънс…
— Изглеждаш наистина ужасно. Какво каза, че си направила с лицето си?
— Нищо не съм казала — отвърна Грейс.
— Е, поне трябваше да се опиташ да го прикриеш малко. Както и да е…
— Флорънс — отчаяно започна Грейс, — Флорънс, за бога, изслушай ме.
— Добре, добре, няма нужда да викаш. Какво е станало? Имаш ли някакъв алкохол вкъщи? Бих се задоволила дори с онова гадно вино от бъз, дето го правиш сама.
— Не — отвърна Грейс. — Баща ти го изпи всичкото, както винаги. Флорънс, просто седни и млъкни, моля те.
Флорънс я погледна изумено и седна. Грейс й разказа какво се е случило. Когато свърши, Флорънс стана, очите й блестяха, по бледото й лице бе избила червенина.
— Мога ли да ползвам телефона?
— Да, разбира се.
Грейс я чу да иска от госпожа Бабидж някакъв номер в Саутхемптън, а после се опита да не слуша как приятелката й обяснява на мъжа от другата страна, че го обича, че иска завинаги да бъде с него, че не желае да има нищо общо със съпруга си. Беше много дълъг разговор.
Радваше се, че Флорънс е щастлива, но си помисли, че щеше да е хубаво, ако зълва й бе казала поне, че съжалява за държанието на Робърт и се бе поинтересувала от състоянието й.
Бен щеше да си дойде за Коледа. Грейс осъзна, че с нетърпение очаква празника, сякаш отново бе дете. С помощта на момчетата украси къщата с хартиени гирлянди, направени от оцветени ленти от вестници, изкорени малко борче от гората и го окичи с голямо старание. Имаше много дрънкулки и украшения от училищния склад, но макар Клифърд да се стара цяла вечер, не успя да поправи лампичките. Борчето изглеждаше доста мрачно, но ето че госпожа Бабидж се появи с няколко стари свещника за елха, в които бе закрепила свещички.
Бащата на Елспет се отби няколко дни преди Коледа, по-печален от всякога, пъхнал под палтото си голямо пиле.
— Умря — тъжно рече той. — Три умряха. Снощи. Не знам как. Не можах да разбера.
— Много ви благодаря, господин Дън — рече Грейс.
Бе чула, че доста пилета в селото са умрели загадъчно в седмицата преди Коледа.
Както винаги подаръците бяха проблем, но тя успя да намери на Даниъл влакче и около метър релси от една коледна разпродажба. Боята бе доста олющена и избеляла, но влакчето вървеше и Грейс си помисли, че Бен би могъл да го пооправи малко. Подаръкът за Дейвид се оказа по-голям проблем. Всъщност тя се бе отчаяла, но три дни преди Коледа, докато ровеше на тавана за одеяла, се натъкна на странно приспособление, оставено върху училищния сандък на Чарлс. Отнесе го на Клифърд.
— Какво е това?
— Господи — възкликна той и го пое от ръката й, сякаш беше безценно съкровище. — Старо радио с контактна пружина. Бях забравил за него.
— Мога ли да го дам на Дейвид, как мислиш?
— Разбира се. Чудесна стара вещ. Спомням си годината, в която го подарих на Чарлс. Той беше толкова… — Клифърд внезапно замълча, ясните му сини очи помръкнаха.
Грейс мълчаливо го прегърна. Сигурно е ужасно, помисли си тя, любимият ти син да е далеч от теб, животът му да е в постоянна опасност, а той да не пише и да не общува с теб.
Мина й през ум, че Чарлс би могъл да си вземе отпуск за Коледа. Шокирана осъзна, че това е само мисъл, а не надежда, ала си каза, че се чувства така, защото щеше да й бъде толкова трудно с момчетата, Бен и Клифърд. За стотен път се зачуди, ала не посмя да си отговори, какво ли ще изпитва към Чарлс, изобщо как ли ще се чувства, когато войната свърши.
Две седмици преди Коледа получи писмо от него: той бе все още в Италия, пишеше за ужасяващия хаос там, казваше й, както винаги, че я обича, че му е мъчно за нея, потвърждаваше, че няма да се върне вкъщи за Коледа. „Може би догодина — завършваше той. — Смятам, че краят вече се вижда.“
За него това беше почти поетично писмо, помисли си Грейс. Явно се беше променил. Тя умишлено потисна чувството на облекчение, че няма вероятност той внезапно да се върне вкъщи, съсредоточи се изцяло върху приближаващия празник и се постара да не размишлява за по-далечното бъдеще.
Отпуската на Бен започваше на 23 декември. Той щеше да пристигне с влака, а Грейс и момчетата щяха да го посрещнат. Не беше го виждала от деня, в който Робърт я нападна. Бен няколко пъти се бе обаждал по телефона, за да провери дали тя е добре и дали момчетата са се отърсили от шока. Цялата случка вече бе избледняла като отминал кошмар. Грейс обаче осъзнаваше, че я дебне коварно някъде дълбоко в съзнанието й, затова твърдо си наложи да не го забравя, а да си даде сметка какво е значението му за нея и за живота й занапред: повратна точка, гранична линия. Не й беше лесно, но й помогна да се отърси от ужаса.
Беше обаче по-неспокойна, страхуваше се, че Робърт ще се върне. Шумовете я стряскаха, заключваше почти маниакално, тревожеше се за момчетата, ала не можеше да сподели с Клифърд или Бен, защото сигурно щяха да известят полицията.
Няколко дни момчетата бяха доста потиснати. Сериозна бе травмата от неочакваното им сблъскване със събитията, за които бяха подочули от хихиканията и неясните обяснения в училище, събития, засегнали силно обичан от тях човек. Бен ги бе успокоил, честно и спокойно бе говорил с тях през онази нощ. Този разговор, както и привидно нехайното отношение на Грейс към случилото се, им помогнаха, ала въпреки това те изгубиха отчасти невинността и доверчивостта си — факт, който изпълваше Грейс с тъга и безпокойство.
Флорънс се появи в Мил Хаус рано на следващия ден, изглеждаше притеснена и засрамена, леко побутваше Имоджийн пред себе си.
— Не мога да повярвам, че съм толкова отвратителна — рече тя. — През нощта изведнъж осъзнах, че след всичко, което си направила за мен, Грейс, след като ми разказа какво ти е причинил съпругът ми, единственото, което сторих, бе да увелича телефонната ти сметка.
— О, не ставай глупава — подхвърли Грейс, като се престори, че такава мисъл изобщо не й е минала през ума. — Аз съм добре.
— Но можеше и да не си — рече Флорънс. — Чувствам се ужасно. Толкова съжалявам, Грейс. Сигурна ли си, че не искаш да те прегледа лекар? Или пък да отидеш в полицията?
— Не — отвърна Грейс. — Наистина не искам. Добре съм… Той не… всъщност нищо… не се случи. Слава богу. Просто искам…
— Да се престориш, че не се е случило — мрачно довърши Флорънс. — Трябваше да се досетя. Години наред само това правя. Най-лошото е унижението. Усещането, че си мръсна и презряна. Знаеш ли, дори сега, когато реших да се разведа с него, ще го накарам да посочи Джайлс като ответник по делото. Така е по-бързо и лесно. Не бих могла да се изправя в съда и да говоря за това, което е сторил. Просто не бих могла.
— Не ти ли… се е обаждал? — попита Грейс.
— Не. Предполагам, че или е в къщата в Лондон, или в казармите. Очевидно се е върнал до Прайъри, събрал си е нещата, казал е на майка ми, че не може да чака повече и е заминал. Мама каза, че изглеждал нормално. Той наистина е луд. Клариса бе убедена в това. Най-лошото е, че той ме караше да се чувствам така, сякаш аз съм лудата.
— Да, разбирам — рече Грейс.
— Е, щом си добре, значи всичко е наред — отбеляза Флорънс, сетне се взря в Грейс. — И все пак изглеждаш ужасно. Синините са станали жълтеникави. Добре, че Бен не може да те види в момента.
— Флорънс — с привидно безразличие започна Грейс, — Бен е просто приятел. И баща на Дейвид и Даниъл.
— Е, добре — сви рамене Флорънс. — Хубаво е да имаш такъв приятел, Грейс, само това мога да ти кажа.
А сега Бен идваше за няколко дена. Тя се боеше, стесняваше се от тази среща.
Той очевидно се чувстваше по същия начин. Твърде небрежно слезе на перона, усмихна й се и стисна ръката й, без да я погледне в очите, прегърна момчетата прекалено възторжено.
Подкараха към къщи по тъмните тихи улици, без да говорят. Не беше нужно: Дейвид и Даниъл бъбреха безспир за Коледа, за училищния концерт, за футболния мач, в който бяха победили с четири гола, за пилето, което щяха да хапнат на коледната вечеря, за бутилката уиски, която Клифърд бе намерил за себе си и за Бен, за джинджифиловата бира, която бяха приготвили, за това колко хубаво изглеждала къщата и за най-вълнуващото събитие — че Шарлот ще си има кученца.
— Всеки момент — рече Дейвид. — Коремът й е огромен, ще се пръсне… ако имаме късмет, ще се появят за Коледа.
— Надявам се да почакат малко — обади се Грейс. — Имам достатъчно работа и без да сме превърнали кухнята в родилно отделение.
— Господи, и кой е щастливият баща? — попита Бен.
— Не питай — отвърна Грейс. — Измъкнала се навън, а господин Тъкър я намерил заедно с овчарското си куче в обора. И двамата изглеждали много доволни от себе си.
— Сигурно ще са много хубави — подхвърли Бен. — Аз самият предпочитам мелезите. Не си падам много по чистите породи.
Усмихна й се за първи път и тя се почувства по-добре.
— След чая трябва да отида в църквата — рече тя. — Ще свиря при благославянето в яслата. Съжалявам.
— Няма за какво — отвърна той. — Може ли да дойда?
— Да, щом искаш. Дейвид ще дойде, нали, Дейвид?
— Да, защото Елспет има някакво глупаво соло — обади се Даниъл.
— Млъкни — сопна се Дейвид и цапна брат си по главата.
— Ти млъкни — ощипа го на свой ред Даниъл.
— Момчета, не на масата — намеси се Клифърд.
Бен срещна погледа на Грейс.
— Изглеждат ми добре — рече той.
— Да — отвърна младата жена, мигновено разбрала какво има предвид Бен. — Като че ли го преодоляха. Не изглеждат разтревожени.
— Разтревожени за какво? — попита Даниъл.
— Дали ще ви дам подаръци или не — отвърна Грейс. — А сега разчистете масата, след малко тръгваме.
Литургията беше много приятна. Както винаги. Грейс усети как очите й се пълнят със сълзи, когато песните бяха изпети, откъсите от Библията прочетени и децата се скупчиха около яслата, а въображението им бе пленено от простичката умиротворителна магия на историята.
Клифърд бе дошъл с тях и стоеше до Бен, пееше силно и хубаво: няколко души му се усмихнаха, макар и хладно. Коледният дух, помисли си Грейс, независимо дали вярваш в него, е най-мощната сила, подтикваща към доброто.
Елспет изпя солото в „Посред зима“, а Дейвид слушаше, целият изчервен, свел очи към пода. Забелязал реакцията на сина си, Бен срещна погледа на Грейс и дяволито й намигна.
Беше много тъмно, когато се прибираха към къщи. Светеха си с фенерчетата, ала нощта бе студена и облачна. Дейвид вървеше напред с Клифърд, а Грейс, пъхнала ръце в джобовете си, крачеше далеч от Бен.
— Ще паднеш в канавката — подхвърли той. — Хвани се за мен.
Искаше й се да вървят така часове наред.
Клариса и Джак пристигнаха да прекарат Коледа с Флорънс. Беше ги помолила да дойдат, защото иначе празникът би се превърнат в обикновен безрадостен ден. На Джайлс не му бяха дали отпуска. „Нали си бях взел онези три седмици — пишеше той, — а и отсега нататък няма да се разделяме. Ще преживеем последната Коледа, в която няма да бъдем заедно.“
На Бъдни вечер всички се отбиха да пият чай в Мил Хаус.
— Обичам Коледа — възкликна Клариса, — прекрасно, вълшебно време. Знаеш ли, понякога почти вярвам, че Дядо Коледа е там някъде с шейната си, теглена от северни елени с пеещи звънчета.
— А нима не е? — невинно попита Бен.
Клариса се разсмя.
— Той е божествен, скъпа — рече тя по-късно в кухнята, докато помагаше на Грейс. — Абсолютно божествен. И толкова привлекателен!
— Така ли? — попита Грейс.
Клариса я стрелна с поглед и смени темата.
Джак беше много весел; връщаше се на служба през януари в Реднал, Шропшър, за да тренира млади пилоти, ала се надяваше и да действа. Грейс се вгледа в обезобразеното му лице и се възхити на смелостта му. Сетне премести поглед към Клариса; тя седеше до него на канапето, хванала ръката му, която обгръщаше раменете й. Изглеждаше чудесно с аления пуловер и черните панталони, светлата й коса бе вдигната, устните й бяха с яркочервено червило в тон с пуловера. Грейс, облечена с многократно кърпена блуза и леко провиснала пола, както винаги се чувстваше невзрачна до нея. Клариса преливаше от клюки и истории за Лондон.
— Има напаст от плъхове в канализацията, сериозно, не ме гледайте така, разгоряла се е малка война, казват, че са убили милион само за последните няколко седмици… Знаеш ли, че Сузи Реншоу се омъжи миналия месец, помниш я, Флорънс…
Говореше повече от всякога, твърдо решена да поддържа веселото настроение; да не позволи разговорът да се насочи към нещо мрачно и сериозно. Грейс си даваше сметка, че Бен е завладян от нея, смееше се на най-абсурдните й забележки, разменяше глупави шеги с нея. Сигурно Линда е била като Клариса, помисли си Грейс, блестяща и съобразителна; и сексапилна без съмнение, невероятно изобретателна в леглото. Беше разстроена, старите остри зъби на ревността отново се впиха в нея. Усещането я накара още повече да се свие в черупката си.
— Значи очакваш с нетърпение да се върнеш? — обърна се Бен към Джак.
Чувства се толкова добре в тяхно присъствие, помисли си Грейс и за хиляден път се намрази. Нима имаше причина да не бъде така?
— Да, с нетърпение. Чувствам се така, сякаш съм бил в клетка през последната година и половина. Безполезен, ненужен.
— Бих дал всичко да се върна — рече Бен.
Грейс изумено се втренчи в него; нямаше представа за това му желание.
— Наистина ли? — попита Джак.
— Да. Чувствам се като някоя жена, седейки тук в Тидуърт. Изпращам и получавам някакви тъпи безполезни сигнали, докато другарите ми са все още там и правят нещо.
— Бен, на жените не им възлагат вече безполезни задачи — намеси се Клифърд. — Погледни тези трите, всички те правят прекрасни неща. Гордея се с тях.
Ала всъщност само Клариса се занимаваше с нещо полезно, помисли си Грейс, нещо вълнуващо. Участваше в най-класическата дейност на женската спомагателна служба на военноморските сили, отразена във всички филми — проследяваше движението на корабите в морето:
— Много е вълнуващо. Всички стоим като крупиета с тия дълги щеки и бутаме малките корабчета по дъската, а от време на време „бърканите яйца“ слизат на инспекция.
— Какви, за бога, са тия „бъркани яйца“?
— Командири и началници. Трябва да тръгваме — рече Флорънс, — Имоджийн вече заспива. Вижте колко е сладка. От три нощи е закачила чорапчето си. Бедното ангелче, почти нямаше какво да сложа вътре.
— Донесла съм й шоколад — обади се Клариса — от американците. И малко портокали.
— Портокали! — възкликна Дейвид, който мълчаливо слушаше в ъгъла. — Преди време обичах портокали, нали, татко? С мама се състезавахме по бързо белене.
— Тогава ще получиш портокал — рече Клариса. — Ще ти донеса след Коледа. За всички. Грейс, скъпа, ето малко подаръци за вас и една бутилка за утрешния обяд.
— О, Клариса, аз нямам нищо за теб — притеснено рече Грейс. Чувстваше се съвсем като бедна роднина.
— Но пък ни даде прекрасно начало за Коледа — отвърна Клариса. — Хайде, Джак, скъпи, трябва да окача чорапите.
Когато си тръгнаха, Грейс отиде в кухнята. Стоеше до умивалника и пиеше вода, когато влезе Бен.
— Каква смешна жена — подхвърли той и се усмихна.
— Ти като че ли я хареса — рече Грейс. Съзнаваше, че не е най-разумното, което би могла да каже, но не можа да се сдържи.
— Наистина я харесах. Мисля, че е прекрасна. И очевидно много умна. Но и смешна. Харесах и него. Какъв мъж! След всичко преживяно се връща отново към летенето. Без глупости, без излишен шум. Господи!
— Да. Да, той е много смел.
— Какво има?
— Нищо.
— Има нещо. Хайде, не може да си нещастна на Бъдни вечер. Не е позволено.
— О, не зная. Май съм уморена.
— Наистина изглеждаш уморена.
— Благодаря ти.
— Не ставай глупава. Това не пречи да изглеждаш хубава. Много хубава. Наблюдавах те. Косата ти изглеждаше великолепно на светлината от огъня.
Грейс не знаеше какво да отвърне. Вдигна поглед и той й се усмихна.
— Понякога си толкова глупавичка — подхвърли той. — Много глупава, бих казал дори. Е, ще отида да поиграя малко с момчетата. После ще се върна да ти помогна за вечерята. Става ли?
— Става.
Тъкмо щеше да си ляга, след като бе напълнила чорапите, когато чу скимтене откъм кухнята. Влезе и зърна Шарлот да диша тежко, легнала на една страна, вдигнала едното си краче. Нещо черно и мокро се подаваше от задните й части.
— О, Господи, кученце! — възкликна Грейс.
Кученцето се появи, все още като зародиш в торбичката си. Шарлот го разгледа, подуши го, отвори торбичката, прегриза пъпната връв, изяде плацентата, свърши всичко, сякаш внимателно е била обучавана какво да прави. С обич облиза кученцето и го настани до гърдите си. Тъкмо бе свършила, когато тялото й се напрегна отново и се появи ново кученце. Не изглеждаше измъчена от раждането.
— Много по-добре измислено, отколкото при нас — рече Грейс. Наблюдаваше със страхопочитание и нежност. Погали Шарлот по главата, увери се, че има достатъчно вода, както й бе казал ветеринарят и се приготви за дълго бодърстване.
До два часа всичко свърши. Девет кученца, три червеникавокафяви, пет черно-бели и едно много сладко с червеникавокафяви и бели петна, и много мъничко („Теб ще си те оставим“ — рече му Грейс), лежаха до майка си. Грейс подпъхна голямо одеяло около тях, каза на Шарлот, че я обича и си легна.
Слезе долу рано сутринта. Шарлот беше будна, душеше бебетата си, които вдигаха голям шум.
— Гладни са — строго рече Грейс. — Трябва да ги нахраниш.
Грейс коленичи и премести кученцата по-близо. Изведнъж забеляза, че едно липсва. Мъничкото с червеникавокафяви и бели петна.
Намери го в ъгъла на кутията, студено и безжизнено. Вдигна го и го задържа в ръцете си; козината му бе копринена, мъничката му муцунка изглеждаше много решителна в смъртта.
— О, Господи — прошепна Грейс. — Толкова съжалявам.
Тя приближи до бойлера, сякаш топлината можеше да помогне на бедното съзнание и нежно го погали. Беше все още коленичила, когато вратата се отвори и Бен влезе в кухнята.
— Боже мой! — възкликна той. — Болнично отделение. Много подходящо за коледното утро. Кога се появиха?
— Снощи — отвърна Грейс.
Мъжът приближи и ги погледна, нежно им се усмихна.
— Какво държиш?
— Още едно. Не е оживяло.
— Дай да видя. — Той погледна кученцето, сетне вдигна поглед към нея. — Ти плачеш!
— Да. Толкова ми е тъжно. Бедното създание, дошло тук толкова за кратко и умряло съвсем само в ъгъла на голямата студена кутия. Съжалявам. Толкова е глупаво от моя страна, след като милиони хора продължават да умират. Съжалявам, Бен.
— Няма за какво да се извиняваш. — Той я погледна и отново се усмихна. — Не смятам, че нещо от това, което правиш, е глупаво. — Бен коленичи до нея и изтри сълзите й, сетне изпитателно се втренчи в лицето й също както през онзи ден на хълма. Само че този път се наведе към нея и я целуна. Отначало нежно и внимателно докосна устните й, сетне бавно, почти боязливо ги разтвори с език и тя почувства как я завладяват усещания, по-силни от всичко, което си бе представяла, нахлуваха в съзнанието й, а той все още не я бе докоснал. Сетне седна на пети и продължително се взря в лицето й, очите му я поглъщаха, сякаш никога досега не я бе виждал, косата й, челото, очите, носа, събудените от целувката устни и подхвърли весело, докато тъмните му очи блестяха от удоволствие, нежност, наслада:
— Е, това беше. Най-сетне го направих, нали?
До вечерта тя не беше на себе си: от насъбраното вълнение и удоволствие, от копнежа, който не бе и подозирала, че е способна да изпита. Повече така и не останаха насаме. Бе прекарала деня далеч от него, не се осмеляваше дори да го погледне, чувствата я заливаха. Момчетата се втурнаха в кухнята малко след като Бен се бе отдръпнал, крещяха, възклицаваха, завладени от страхопочитание при вида на кученцата. Клифърд влезе след тях, добродушно недоволствайки от шума. После трябваше да отиде и да се погрижи за Флоси и пилетата, да приготви голяма закуска за Шарлот. „Да благодарим на Бога за млякото на Флоси“, рече Грейс — а после невероятно щастливият ритуал на Коледа: закуската, подаръците — лицето на Дейвид, когато зърна радиото и изражението на Клифърд, който го наблюдаваше, бе нещо, което щеше да запомни за цял живот — а после църквата и обяда.
Бети и Франк дойдоха за обяд. Франк донесе бутилка портвайн, подарена му от благодарен клиент.
— Господи — възкликна Грейс, — тази Коледа имаме повече алкохол от обикновено дори за празник.
Бети бе малко мълчалива. Докато помагаше на Грейс след обяда, тя рече:
— Надявам се, той няма да е тук много често, скъпа.
— Кой? — попита Грейс.
— Господин Лукас, скъпа.
— Няма, тъй като е назначен в Тидуърт, но какво лошо има в това? Той е баща на момчетата, а те нямат майка…
— Именно, скъпа. Точно това имах предвид. Какво ще си помислят хората, да кажем, ако нещо стигне до Чарлс? Той е твой съпруг, Грейс, и това е неговата къща. А и какво да си мисли Мюриъл?
— Аз… нямам представа какво си мисли — отвърна Грейс.
— Е, боя се, че мога да се сетя — рече Бети. — И ми се струва, че трябва да бъдеш много по-внимателна, Грейс.
Грейс замълча.
— Нямам намерение да критикувам господин Лукас. Той е много мил, разбира се. Макар да е малко необработен диамант. Не ме гледай така, Грейс, вярно е. Просто чувствам, че ситуацията е доста сериозна. А така смята и баща ти.
— Добре, мамо, ще внимавам. Не се тревожи. Боже мой, виж, време е за речта на краля.
Преди време щеше да се разстрои много, а сега просто й стана забавно и си каза, че ще сподели с Бен.
След вечеря, когато родителите й си отидоха, тя най-сетне запали свещичките по коледното дърво и угаси всички останали светлини. Дейвид засвири коледни песни на пианото, четиримата седяха, втренчени в борчето и мъничките пламъчета, танцуващи в тъмнината. Даниъл приближи, прегърна я и рече:
— Благодаря ти за прекрасната Коледа, Грейс.
А тя си припомни целия ден и през остатъка от живота си, когато си помислеше за щастието, си представяше топла, почти тъмна стая, изпълнена с мирис на дим от дърва, огряна от коледно дърво, тихичко се чува как едно малко момче свири на разстроено пиано. Най-сетне момчетата си легнаха. Клифърд, който бе заспал над чашата си с уиски, се изправи и рече:
— С ваше извинение, скъпи, трябва да си легна. Пътем ще погледна кученцата.
— Да, добре, Клифърд, благодаря ти — рече Грейс.
— Господ да те благослови, скъпата ми — рече той и я целуна. — Благодаря ти за всичко. Лека нощ, Бен.
— Лека нощ, сър Клифърд.
— О, недей, какво смешно обръщение — рече Клифърд и се отдалечи със смях.
Бен погледна Грейс и протегна ръце, както седеше на канапето.
— Ела, време е да понаваксаме.
Тя се разсмя и се настани до него.
— Ще го сториш ли, Грейс? — попита той след малко, заровил лице в косите й.
— Не зная. Наистина не зная — отвърна младата жена, мразейки се, задето се чувства притеснена и нервна, задето изпитва угризения и вина.
— Тогава недей и не е нужно да казваш, че съжаляваш. Ще чакаме, докато почувстваш, че си готова и ако това никога не стане, аз пак ще бъда много щастлив.
— Ще бъдеш ли? — недоверчиво попита тя.
— Да, ще бъда. Обичам те, Грейс.
— Наистина ли? — попита тя. Не можеше да повярва, че го е чула, искаше да го чуе пак.
— Разбира се. Обичам те от първия миг, в който те видях. Спомням си го съвсем ясно — беше облечена със синя рокля на цветя, косата ти беше по-къса и разбъркана от вятъра, лицето ти изглеждаше бледо и уплашено. Спомням си какво каза и колко мила беше, как ме прегърна, когато заплаках, и… е, ти ми помогна да го преодолея. — Той се усмихна. — Дълга реч. Отдавна я мисля. Но както и да е, сигурен съм, че те обичам.
— Но, Бен, ти…
— Зная какво ще кажеш. Не както обичах нея, разбира се. Тя беше едно и я обичах по един начин, ти си друго и те обичам по различен начин.
— Струва ми се — започна Грейс, като говореше много бавно и с усилие, — струва ми се, че никога не съм обичала Чарлс.
— Не бива да говориш така — тревожно рече мъжът.
— Не, истина е. Мислих много. Смятам, че наистина обичам теб, а това, което изпитвам към него, е съвсем различно.
— Той е много далече и не си го виждала отдавна — каза най-сетне Бен. — Може би си забравила.
— Не съм. Нищо не съм забравила.
— Е, само ти знаеш това.
— Да. Само аз. И знам, че те обичам. Но…
— Да, зная — рече той. — Все още си омъжена за него и той все още е твой съпруг, нали така?
— Да.
— И е там някъде, бие се за теб и за мен, Господ да ми е на помощ, за мен и за момчетата, за всички нас. И ти не можеш да му обърнеш гръб.
— Не, не мога. Все още не мога. Съжалявам.
— Не казвай, че съжаляваш.
Дълго време лежаха на пода до огъня и не се любиха, но Бен събуди у Грейс усещания и копнежи, за които не бе подготвена — силни, топли, всепроникващи. Не я целуваше като Чарлс с почти безстрастно умение, което бе първата умишлена стъпка към възбудата, а замислено, бавно, внимателно, наслаждавайки се на удоволствието от самата целувка. Често се отдръпваше и се взираше в нея, изучаваше лицето й, сякаш я виждаше за първи път; питаше я дали се чувства добре, какво изпитва, дали е щастлива, казваше й отново и отново, че я обича. Грейс осъзна, че досега не бе познавала желанието, не бе усещала неудържимата му сила, не бе подготвена за изкушенията му, за способността му да заглуши мислите, разума, съвестта. И въпреки това, което бе казала и в което вярваше, въпреки страха си, че ще се провали, тя би се отдала на страстта в цялата й сила, ако Бен не се бе отдръпнал неочаквано. Той се подпря на лакът, въздъхна тежко и се втренчи в огъня.
— Мисля, че е по-добре да си лягаме — рече. — Поотделно, имам предвид.
— О, Бен — въздъхна Грейс, — може би греша, може би сме глупави. Все пак…
Ала той нежно запуши устата й, бавно прокара пръст по устните й.
— Не, любов моя, не грешиш. Не бива да правиш нещо, което не желаеш.
— Желая го. Повече от всичко на света желая…
— Не си го представях точно така — усмихна се той и се наведе да я целуне, — пък и за мен също не е лесно. Никога не съм изневерявал на Линда, и двамата бяхме девствени, когато се оженихме. Все едно я отмествам встрани. Като че ли се сбогувам с нея.
— Да — рече Грейс, шокирана, че не е помислила за това. — Да, разбира се. Всъщност не бях…
Замълча, объркана, а той се наведе и отново я целуна.
— Струва ми се, че майка ти не ме хареса много — рече.
— Не — рече Грейс. — Всъщност предполагам, че те хареса, но не й се понрави фактът, че си тук. Каза, че трябва да внимавам, че все още съм омъжена за Чарлс и какво щяла да каже Мюриъл.
— Права е — въздъхна Бен. — Не мога да я виня. Не ми се ще да си мисля какво би казала моята майка. Вече щеше да ми е свалила панталоните и да ме е напляскала. Знаеш ли, че когато бях на шестнайсет и ходех на работа, тя все още ме налагаше с четката си за коса, ако закъснеех. А аз й позволявах да го прави, стоях засрамено и повтарях: „Съжалявам, мамо.“
— Е, не ти се е отразило зле — усмихна се Грейс. — Разкажи ми за родителите си, Бен. За детството си, за всичко.
И двамата останаха до камината и разговаряха за детството му в малката къща в Актън, за строгата му, взискателна майка — „Тя не ме разбираше много“, за баща му, когото обичал толкова много — „Не разбираше и него“; за малката сестричка, починала на пет годинки от дифтерит. „Наистина я обичах много, Сали се казваше. Още си спомням как я откараха с линейката, цялата улица гледаше. Чувствах се виновен, задето не съм аз болният.“ А после за осуетените му амбиции да стане учител.
— Можеше и да успея — рече той, — ако бях получил стипендия на единайсет. Тогава може би щях да завърша училище. Но аз се провалих, в началното училище нямах добър успех и мама просто реши, че нямам право да продължавам, след като татко е толкова болен. И предполагам, че беше права. Така че напуснах. Отидох да работя.
— И как беше?
— Потискащо — отвърна той за нейна изненада, — наистина отегчително и потискащо. По цял ден зад бюрото в огромна стая с още десетки други като теб. Тогава намразих всичко. Живеех с мама и татко — като си дете, всичко е наред, не забелязваш и всички сте заедно, но когато пораснах — просто имах чувството, че продължава вечно. Сиво и скучно. И после срещнах Линда. А тя направи всичко… по-светло. По-хубаво.
— Разкажи ми за нея — тихо рече Грейс и потисна ревността си.
— Тя беше прекрасна — простичко каза той — и хубава, с руса коса, стройна фигура. Беше забавна, винаги се смееше и се шегуваше. Баща ми я обичаше. Наричаше я неговото слънчице.
— О — насили се да се усмихне Грейс.
— Обичах я толкова много и тя ме обичаше. Карахме се от време на време, но тя правеше живота хубав. Това беше нейното призвание, да прави живота хубав. Когато нещо не потръгнеше, тя казваше: „Съвземи се, Бен, изтрий тая тъжна физиономия“.
Грейс не каза нищо. Бен се усмихна и нежно хвана ръката й.
— Струва ми се, че зная какво си мислиш — каза той, — но не си права. Ти си много по-различна от нея, но това е хубаво. Хубаво е, защото мога да те обичам различно. Без да ми се струва, че й изневерявам.
— Разбирам — колебливо рече Грейс. Не мислеше само за Линда, а и за живота на Бен, за лишенията, за липсата на пари, сравняваше го със златното съществуване на Чарлс, израснал в голяма къща, обграден от готвачки и бавачки, яздил понита, играл си с кученца, добре облечен, образован — и се запита какви следи оставят тези неща върху човека, как го оформят за добро или за лошо. И се зачуди също къде ли се вмества тя между тези две крайности, как бе възможно да въплъщава нещо, което и двамата обичат — или поне казваха, че обичат — и двамата искаха. Почувства се много странно.
— Давам цяло пени да науча мислите ти — рече той.
Беше го казвал и преди: на хълма, под горещото слънце. Тя се усмихна на спомена.
— О, мислех си за Чарлс — отвърна бързо. — Колко разглезен е бил. Как някой е трябвало да го налага с четка за коса, както е правела майка ти с теб.
— Предполагам, че са го правили. Какво ли не се случва в скъпите училища наш?
— Да, така е — отвърна Грейс, спомнила си думите на Лорънс на сватбата. — Сигурно е така. Само дето е по-лошо от четка за коса. Много по-лошо.
— Какво… другите момчета ли имаш предвид? Случва се често на такива места, наш?
— Ами… не зная. Може би… Никога не съм го питала.
— Защо?
— Не можех — отвърна тя, искрено шокирана и изненадана. — Невъзможно беше. Беше… прекалено лично.
— Струва ми се странно, много странно. Че можеш да се ожениш за някого, да се любиш с него, а да не си в състояние да разговаряш с него. При нас с Линда… никога не е било така. Не мога да си представя, че е възможно да съществува нещо за нея, което да ме знам, за което да не попитам. Дори всички тези… женски работи, и когато не ме искаше, и когато ме искаше, говорехме за всичко.
— О! — промълви Грейс. Гласът й прозвуча странно и безизразно. Притеснено отметна косата от лицето си.
— Не ставай глупава — усмихна се Бен. — Изпитвам същото и към теб, няма нищо, за което не бих те попитал или което не бих ти казал. Това е едно от първите неща, които харесах у теб. Че не бягаш от трудностите. Слушай, любима моя, трябва да си лягаме. Или ще започна да откривам повече, отколкото би трябвало. Хайде, ела да видим бебетата ти.
Тя заспа усмихната, по-щастлива, отколкото си представяше, че е възможно, наслаждавайки се на спомена за гласа му, когато я нарече любима. И се събуди с тежко чувство за вина, притиснало сърцето й.
Денят след Коледа започна добре, съвсем добре. Бен спа до късно, а тя и Клифърд отидоха на дълга разходка. Когато се върнаха, Клариса седеше до масата в кухнята и разговаряше с Бен, смееше се, накланяше глава към него, не откъсваше очи от лицето му. Ала щастието на Грейс бе толкова голямо, че нищо не бе в състояние да го засенчи.
— Здравей, Клариса — рече тя. — Извинявай, забравих, че ще идваш.
— Донесох портокалите, скъпа, и честно казано, щеше ми се да се измъкна за малко от Мо. Тя е трудна работа, нещастната старица… О, толкова съжалявам, Клифърд, скъпи, не помислих…
— Няма нищо, Клариса. Та нали живях с нея повече от трийсет години. — Той се усмихна, ала лицето му остана тъжно, а след малко се извини и излезе от стаята.
— Горкият — рече Клариса, измъчвана от угризения. — Колко съм глупава. Сигурна съм, че тя все още му липсва, независимо от всичко. Но тя никога не спира да бъбри, започна тази сутрин с Робърт, колко тъжно било, че не е тук, колко много й липсвал. Грейс, скъпа, Флорънс ми разказа какво се е случило, колко ужасно е било…
— О, няма нищо — бързо каза Грейс. — Поне някои неща се изясниха.
— Господи, ти си светица! — Клариса замислено я изгледа. — Тъкмо казвах на Бен колко много сме ти задължени всички, как нямаше да се справим без теб.
— Съвсем не съм светица — отвърна Грейс, мислейки си колко старомодно определение е това. Отново се почувства невзрачна и безинтересна. Мина й през ума, че никой не би нарекъл Клариса светица.
— Е, май е време да си тръгвам. Оставих Джак да се възхищава на Имоджийн, докато тя брои до седемдесет. А преди това трябваше да се възхищаваме как си мие съвсем сама зъбите. Надявам се Джайлс да умее да се възхищава.
— Сигурна съм, че умее — отвърна Грейс.
Клариса я целуна, сетне се извърна към Бен.
— Мога ли да целуна и теб? — попита.
— Да, ако искаш.
— Наистина искам.
Той се наведе да я целуне, сетне я изпрати до колата. Щом Клариса запали мотора, мъжът се облегна на прозореца и тя му каза нещо. Грейс ги наблюдаваше, преднамерено нехайно, повтаряше си колко е чудесно, че това изобщо не я засяга.
Известно време всичко беше наред. Обядваха, сетне изслушаха един концерт, Бен поигра с Даниъл и влакчето му.
— Хайде да изядем един портокал — рече Даниъл. — Клариса е толкова добра. И толкова хубава.
— Да, много е добра — рече Бен. — И много хубава. — Той намигна на Грейс. По-късно, когато Даниъл се качи с Дейвид да слушат радиото, Бен подхвърли: — Клариса навремето е била сгодена за Чарлс, нали?
— Да — смаяно отвърна Грейс. — Тази сутрин ли ти го каза?
— Да. Разказа ми за него.
— Разбирам. — Нямаше представа защо, но се раздразни, като си представи как двамата обсъждат съпруга й.
— Струва ми се точно такъв, какъвто си го представях.
— Така ли?
— Да. Типичен англичанин, който никога не пада духом, не се оплаква.
— Да, такъв е. Това не е престъпление, нали? А също така е много мил и благороден. И смел.
— Разбира се. Никой не се съмнява в това. Не ставай глупава, любов моя.
Тя замълча за момент, сетне попита:
— Каза ли ти защо е развалила годежа?
— Донякъде. Каза, че просто не се получило. Това ми разкри много и за него.
— Тъй ли? И какво точно ти разкри?
— Ами… не зная.
— Клариса изисква да се покажеш достоен за нея, нали? А аз не. Това ли имаш предвид?
— Не, разбира се. Грейс, какво ти е? — Той погали ръката й, ала Грейс рязко я отдръпна.
— Скъпа, искаш ли да седнем до огъня?
— Не, не искам.
Изведнъж загуби желание да краде подобни мигове на удоволствие; мислите я терзаеха. От доста време беше сама, чувстваше се толкова самотна, че искаше някой да бъде тук през цялото време, някой, с когото да говори, да се смее, да споделя. Бен нямаше да бъде този човек. Невъзможно бе.
Той сви рамене.
— Добре. Ще отида да почета. Имаш ли нещо против?
— За бога, нямам нищо против — отвърна раздразнено Грейс.
По-късно, след леко скованата вечеря, Бен дойде при нея.
— Хайде, ела да те прегърна. Момчетата и сър Клифърд вече спят. Ще ти се отрази добре. Искам отново да ти кажа, че те обичам. Новината още не е остаряла.
Тя му се усмихна някак пресилено, пое ръката му и го последва в гостната. Бен седна на овехтялото канапе, притисна я в прегръдките си и я изгледа сериозно.
— Наистина те обичам. Не искам никакви недоразумения за това.
— Зная — уморено отвърна тя. — Зная. Съжалявам.
— Недей. Изглеждаш чудесно, Грейс. Клариса каза, че присъствието ми сигурно ти се отразява добре. Никога не те била виждала толкова красива.
Грейс рязко се отдръпна.
— Клариса е казала такова нещо! Какво е имала предвид? Каза ли й, че ти… че ние…
— Не, разбира се. Успокой се. Тя просто каза… е, каза го. Знаеш, че се изразява много по-добре от мен.
— Не желая да разговаряш с нея за мен — рече Грейс. — Нито за Чарлс. Чу ли?
— Да, добре. Хайде, искам да те целуна.
Той започна да я целува, ала Грейс бе някак резервирана, отчасти защото с целувката се събуди и копнежът, пулсиращото неудовлетворение. И тя изведнъж си даде сметка, че ако не вземе решение, положението няма да се подобри; щеше да става все по-лошо. Нямаше да го има приятното дълго ухажване, което бе имала с Чарлс, невъзможно бе, тя вече не беше девствена, а връзка, която отричаше сексуалното опознаване и сексуалното удоволствие, бе просто невъзможна. Или трябваше да се впусне в нея, в тази прекрасна любовна история, да поеме към това забранено място или да му обърне гръб. Не можеше да има и двете. Или трябваше да обърне гръб на Чарлс, който беше неин съпруг, или трябваше да приключи с Бен, преди да е нанесена истинска вреда, да му каже, че всичко това е немислимо и нередно. И в двата случая трябваше да вземе решение, да поеме отговорността.
А тя не беше готова. Отдръпна се от него и рече бързо:
— Съжалявам, Бен, не мога… просто не съм настроена за това. Не точно сега.
Той се облегна назад и я погледна.
— Защо?
— Просто не съм в настроение.
— Объркана си, нали?
— Не мисля така. Не. Искам да кажа, едва ли смяташ, че се чувствам безкрайно щастлива от всичко това. Прекалено сложно е. Сигурна съм, че разбираш.
— Естествено.
Тя замълча за миг, сетне подхвърли:
— Може би избързваме прекалено много.
— Едва ли.
— Какво би трябвало да означава това? — обидено рече тя.
— Нищо. Точно това, което казах. Споменах, че ще чакам, че ще бъда търпелив. Така и правя. Не виждам нищо сложно.
— Е, за теб може и да е просто.
— Да, съзнавам това. Ела при мен, позволи ми да те любя.
— Не. Съжалявам, Бен. Лягам си.
— Ставаш глупава понякога.
— Бен, не започвай да ме съдиш, моля те. Лека нощ.
— Лека нощ. — Беше се зачел в нещо и дори не вдигна поглед.
На следващия ден Бен замина, отношенията им бяха все още обтегнати. Тъкмо бе тръгнал, когато Грейс чу скърцане на гуми по чакъла навън и въздъхна. Не искаше да вижда никого. Беше Клариса. Най-малко пък нея, помисли си Грейс.
— Скъпа! Сама ли си? Къде е прекрасният ти мъж?
— Върна се в казармата — рязко отвърна Грейс. — И не е мой мъж.
— Вчера съм си забравила палтото — рече Клариса, без да обръща внимание на думите й. — Ето го. След малко ще заминаваме. — Тя изпитателно се взря в Грейс. — Плакала ли си?
— Не.
— Напротив, плакала си. Какво има?
— Нищо. — Сетне изведнъж повиши тон. — Нищо, нищо, нищо. Не се намесвай, Клариса, моля те.
— Влюбена си в него, нали?
— Не. Не, разбира се.
— Напротив. И той е влюбен в теб.
— Той… той ли ти каза?
— Не съвсем. Но ако мъжете изобщо могат да обичат, той е влюбен. Само за теб говори. Не откъсва поглед от теб. Скъпа, аз не съм глупава.
— Зная, че не си — въздъхна Грейс. Усети как очите й отново се пълнят със сълзи и яростно ги преглътна.
Клариса я прегърна.
— Недей — рече Грейс. — Иначе пак ще заплача.
— Какъв е проблемът? — попита Клариса и запали цигара.
— О, Клариса, не зная. Чувствам се толкова зле заради Чарлс, предполагам. Изпитвам вина, ужасно е.
— Ти… спа ли вече с Бен?
— Не — тихо отвърна Грейс, твърде изтерзана, за да се подразни от такъв личен въпрос. — И нямам намерение да го сторя. Просто не мога. Струва ми се нередно.
— Бих казала, скъпа — спокойно започна Клариса, — че трябва да го сториш.
— Какво? — Грейс бе искрено шокирана.
— Смятам, че трябва да спиш с него. И то по-скоро. Да се свърши с това, да отмине. Слушай, Грейс. Ти си влюбена в Бен. Всеки го вижда. И той е влюбен в теб. Само това е важно. Или ще провали брака ти, или ще го запази. Дали ще правиш секс с Бен е без всякакво значение.
— Не разбирам как можеш да говориш така.
— Е, вече го казах. Виж какво… — Тя се поколеба. — Искам това да си остане между нас. Но е много важно. Разбрахме ли се?
Грейс кимна.
— Когато… когато Джак беше в болницата, аз не можах да го понеса. И знаеш ли какво ме излекува, какво ми помогна да го преодолея?
Грейс само поклати глава.
— Заварих го в леглото с една сестра. Скъпа, не бъди толкова шокирана. Аз просто осъзнах колко много го обичам. Това изобщо не се отрази на брака ни, защото връзката помежду ни е много силна. Обичам Джак толкова много, че любовта ми е недосегаема. Разбираш ли?
— Ами ти?
— Какво аз?
— Ти някога… спала ли си с друг?
— О, ти ме познаваш, аз съм от лошите момичета. Някоя бърза авантюра може да се появи от време на време. При определени обстоятелства. Живеем в странни времена все пак — усмихна се тя.
Грейс я погледна и за секунда дълбоко в очите й зърна като че ли сянка от нещо недоловимо, нещо забранено. А сетне то изчезна и тя насочи мислите си към думите на Клариса.
— Важното е кого всъщност обичаш, Грейс. А ми се струва, че ти не си сигурна. Виж какво, трябва да тръгвам. Джак сигурно вече е много ядосан, задето съм го забавила. — Тя прегърна Грейс. — Късмет, скъпа. Мисля, че твоят Бен е божествен и смятам, че го заслужаваш. Чао. Честита Нова година.
— Много си мълчалива — подхвърли Джак, докато изкарваше колата на Бънти на пътя за Лондон.
— Извинявай — рече Клариса. — Мислех си за нещо. Дадох доста категоричен съвет на Грейс, държах се доста покровителствено. Надявам се само всичко да свърши добре.
— На нея й трябва някой да я покровителства — рече Джак. — Бедното създание.
— Всъщност не бих казала, че е бедно създание.
Ала наместо да я улесни, съветът на Клариса подложи Грейс на още по-големи мъчения. Тя почти през час сменяше решението си: ще легне с Бен; няма да легне; ще му разкаже какво я е посъветвала Клариса и ще го попита за мнението му; няма да му каже, но ще го попита какво мисли, като представи идеята за своя.
Страхуваше се от толкова много неща: как ще се отрази изневярата на отношенията й с Чарлс, какво ще се случи, ако Мюриъл научи, какво ще стане после. Ами ако забременее? И дали смяташе да се обвърже с Бен за постоянно или това щеше да бъде авантюра, каквато би подела Клариса? Но тя не беше като Клариса, ни най-малко не приличаше на нея; продължеше ли да изпитва такива чувства към Бен, щеше да поиска да остане с него завинаги. А как би могла? Нима бе възможно? Тя бе омъжена за Чарлс. Ала като че ли най-много се страхуваше да не разочарова Бен в леглото, като разкрие колко е безнадеждна, напълно лишена от сексапил. Беше сигурна, че Линда е била чудесна в леглото. Колкото повече научаваше за Линда, толкова повече й заприличваше на Клариса. Това наистина я плашеше.
На моменти, когато изпадаше в пълно униние, решаваше да приключи с всичко това. Ала сетне си даваше сметка, че не би могла. Или пък решаваше да легне с Бен и после да сложи край, съзнавайки, че поне са извлекли всяка възможна капчица на радост и удоволствие; а в най-безумните моменти решаваше да изостави Чарлс, да избяга с Бен, като вземат момчетата със себе си.
Накрая съдбата взе решение вместо нея.
— Изяж си вечерята, Даниъл — рече Грейс.
— Не съм гладен.
— Така каза и последния път, когато ядохме същото. После те открих да ровиш в шкафа с храна. Изяж я.
— Не искам. Боли ме коремът.
Грейс го погледна. Изглеждаше й добре, цял следобед бе играл навън.
— Тогава си лягай — сопна му се. Нерешителността и терзанията се отразяваха лошо на настроението й.
— Но, Грейс… Мога ли да си получа десерта?
— Не. Не, след като не искаш да си изядеш вечерята.
Тя самата реши да си легне рано; чувстваше се непрестанно уморена.
Дочу тих стон от стаята на момчетата. Отвори вратата. Даниъл лежеше превит, притиснал ръце към корема си, но успя да се усмихне, като я видя.
— Наистина ли ти е зле? — разтревожено попита Грейс.
— Малко. Наистина боли.
— И е горещ — обади се Дейвид.
Грейс му измери температурата, беше трийсет и девет градуса. Обезпокоена, младата жена повика лекар. Докато чакаха, Даниъл повърна.
Лекарят постави диагноза възпален апендицит, каза, че момчето трябва да бъде откарано незабавно в болница.
— Ще повикам линейка. Ще го откараме в общата болница Солсбъри, не ми харесва тая работа.
— Искам татко. Искам татко — запищя Даниъл.
— Не ставай глупав. Татко ти замина, знаеш това.
— Искам да дойде. Боли ме, гади ми се. — Той повърна отново. — Мразя те, Грейс, мразя доктора, искам татко.
Без да храни големи надежди, Грейс се обади по телефона в казармите в Тидуърт; Бен трябваше да е все още там. Остави съобщение, че по-малкият син на сержант Лукас е откаран в болницата в Солсбъри, че трябва да бъде опериран спешно от апендицит, че няма сериозна опасност, но би било добре, ако сержант Лукас успее да си вземе отпуска и да дойде.
Линейката пристигна бързо; в десет часа бяха в Солсбъри. Лекарят в болницата прегледа Даниъл, каза, че апендицитът трябва да бъде опериран спешно и нареди на сестрата да подготви детето за операцията. Даниъл се разпищя.
— Изненадана съм, че болката е толкова силна — обърна се сестрата към Грейс. — А трябва да му направя и клизма. Мислите ли, че ще се справи?
— О, да — отвърна Грейс с пресилен оптимизъм.
Сестрата приближи към Даниъл с гумен маркуч и нощно гърне, като се усмихваше колебливо.
Той спря да пищи за момент.
— За какво е това?
— Ами… това е… за да ти изпразни коремчето — отвърна смутено сестрата.
— Как?
Жената потърси помощ от Грейс; тя хвана ръката на Даниъл и се опита да му обясни механизма на клизмата.
Даниъл изпадна в истерия, бореше се с тях, блъскаше сестрата, маркуча, Грейс.
— Не! Не! Няма да им позволя, няма! Оставете ме. Искам татко, искам моя татко.
— Не зная какво да правя — рече сестрата. — Без клизма не могат да оперират. Даниъл, хайде, бъди смело момче…
— Не — изкрещя Даниъл. — Не, не, не…
— Даниъл, моля те! — намеси се Грейс. — Няма да боли, обещавам. Моля те, Даниъл. Заради мен.
— Не.
— Даниъл, дръж се прилично — обади се мъжки глас. — Когато аз бях в болницата, непрекъснато ми правеха клизми. Сестрата се опитва да ти помогне. — Беше Бен.
Даниъл покорно се предаде на мъченията на клизмата.
— Горкото дете — рече Грейс по-късно, докато седяха до леглото му, а той все още беше в безсъзнание. — Чувствам се толкова ужасно, Бен. Скарах му се, пратих го да си легне, задето не си изяде вечерята. Не му дадох десерт.
— И по-добре — рече Бен, — иначе щеше да повръща още повече. Не се обвинявай, любов моя.
— Слава богу, че дойде. Не знам какво щях да правя.
— Струва ми се, че тя щеше да се справи с него — кимна Бен към сестрата в края на коридора.
Тя беше старшата сестра; дама с такива пропорции, че в сравнение с нея госпожица Мъртън приличаше на нимфа.
— Да, може би. Но той беше толкова разстроен. Трудно ли беше да излезеш?
— Не. Взех си два дена отпуска.
— О! — промълви тя. Надяваше се да не е издала объркването и чувствата, които я заляха.
— Господин и госпожа Лукас? — Беше старшата сестра.
— А… да — отвърна Бен. (По-късно обясни на Грейс, че му се сторило по-лесно да я остави да мисли така.)
— Не можете да останете тук през нощта. Това е болница, не хотел.
— Да — унило рече Грейс.
— Малкото ви момченце е съвсем добре. Операцията мина нормално. Ще се наспи през нощта и ще се оправи. Можете да дойдете утре, между два и три.
— Да. Но какво ще стане, като се събуди и открие, че е съвсем сам?
— Госпожо Лукас, като се събуди, няма да бъде сам. Ние ще бъдем тук.
— Но той може… да поиска да види мен. Нас.
— В такъв случай — строго рече сестрата, — ще му бъде обяснено, че ще бъдете тук между два и три. Наистина не виждам никакъв проблем. Той не е сериозно болен. А сега, моля ви, приберете се и си легнете. Струва ми се най-разумно.
— Ами…
— Хайде, Грейс — рече Бен. — Чу какво каза сестрата. Трябва да си лягаме. Това е най-разумното.
Военният му камион беше отвън. Той шофираше прекалено бързо по тъмните улици. Не каза нищо, Грейс също не проговори. Когато стигнаха Мил Хаус, Клифърд и Дейвид ги чакаха в кухнята.
— По дяволите — промърмори Бен, щом влязоха, а сетне им се усмихна. — Няма причина за тревога. Дан е добре. Утре всички можем да отидем да го видим.
— Чудесна новина — рече Клифърд. — Видя ли, Дейвид, нали ти казах.
— Честно?
— Честно. А сега отивай да си лягаш, ще дойда да те завия.
— И аз си лягам — обади се Клифърд. — Уморен съм.
— Ще дойда да завия и теб, Клифърд — рече Грейс. — И ще ти донеса топъл пунш.
— Наистина ли, скъпа? Ще ти бъда благодарен.
Измина цял час, преди къщата да утихне. Бен срещна погледа на Грейс и се усмихна.
— Ето че отново ти благодаря.
— Няма защо — отвърна тя. — Съжалявам, че трябваше да стане така.
— Не съжалявай, вината не е твоя.
Настъпи продължително мълчание.
— Ще седнем ли при огъня? — попита най-сетне Бен.
Грейс го погледна и се зачуди защо се бе терзала толкова. Изведнъж всичко й се стори съвсем просто.
— Не — отвърна. — Нека се качим горе.
— Обичам те — рече той, докато Грейс лежеше до него, взряна в лицето му, стиснала ръката му. — Знам, че си изплашена, аз също се страхувам. Но те обичам. Не го забравяй. Това е важно. Всъщност само това е от значение.
Беше нежен и успокояващ отначало, когато тя бе уплашена и напрегната, неспособна да повярва, че е възможно да я желае такава, каквато е. Говореше през цялото време, казваше й, че я обича, че е красива, прекрасна. Тялото му бе едновременно настойчиво и нежно, силно и нетърпеливо да достави удоволствие, а нейното тяло, обзето от желание, откликваше на неговото по напълно непознат за нея начин. Сърцето й, съзнанието й, цялото й същество се бе отдало на насладата. Тя чуваше тихите си стонове, сетне виковете на удоволствие (които той заглуши с длан) и осъзнаваше, че това е тя. Невероятното удоволствие, което изпита накрая бе тъй силно и разтърсващо. Тя не си бе представяла, че съществува подобно изживяване; сетне сладките сълзи, когато насладата премина; и последното нещо, което чу, преди да заспи бе гласът на Бен, който й казваше, че я обича.
Събудиха се рано, слязоха долу и дълго пиха чай, погледаха Шарлот и кученцата й. Те щъкаха насам-натам, преобръщаха всичко, претърколваха се едно върху друго, неспокойна малка армия, която побъркваше майка си.
— Благодаря ти за снощи — рече внезапно Бен, усмихна се на Грейс и хвана ръката й.
— Наистина ли всичко беше наред? — попита тя. — Бях толкова нервна, толкова се страхувах, че няма да мога… да го направя. Мисля, че това беше половината от проблема.
— Беше чудесна — сериозно отвърна той. — Благодаря на Бога за апендицита.
— Клариса ми каза, че трябва да го сторя — рече Грейс. — Каза, че така е редно.
— Благодаря на Бога и на Клариса тогава.
По-късно отидоха да видят Даниъл, който бе кисел, непрекъснато негодуваше и се оплакваше. Изпълнени едновременно с вина и облекчение, че часовете за свиждане изтекоха, двамата си тръгнаха, но не се прибраха вкъщи, тъй като там бяха Клифърд и Дейвид, а излязоха извън града и поеха на дълга разходка в гората. Беше много студено, ала не ги беше грижа, дори не забелязаха; имаха да си кажат толкова много неща (освободени най-сетне от задръжките, свенливостта, неудобството), толкова много да открият, да питат, да разкажат. Земята бе твърда като камък, дърветата бяха съвсем голи, ала Грейс имаше чувството, че се разхожда на топло бляскаво място, изпълнено с цветя и птичи песни. Хвана Бен подръка и се притисна към него, повтаряше му отново колко много го обича, а той й се усмихваше и й казваше, че също я обича. Нямаше място за нищо друго, нито за вина, нито за тревога за бъдещето и дали ще могат да бъдат заедно. Щастието бе обсебило всичките им чувства.
Той си тръгна рано сутринта след още една прекрасна нощ, върна се в Тидуърт и бе незабавно изпратен в Йоркшър, оставяйки Грейс сама. Тя се опитваше да не мисли много за това, което й се бе случило, просто да му се наслаждава, тъй като за първи път, откакто се бе омъжила, се чувстваше ценена, уважавана, желана. Радваше се дори, че Бен не е при нея, за да може на спокойствие да осъзнае безпристрастно чувствата си към него и отражението им върху живота й. Мислеше за него непрекъснато, чуваше гласа му, виждаше лицето му, усещаше прегръдките му, целувките му, удоволствието от допира на тялото му с невероятна яснота. Чарлс от друга страна се бе превърнал в далечен призрак, сянка на човек, когото едва си спомняше. Сядаше с писмата му, със снимките му, опитваше се да го извика в съзнанието си, да направи по-справедливо сравнение, да балансира везните, ала напразно: образът му оставаше неясен, далечна мъглява фигура, лишена от същност и качества.
Зимата бе невероятно студена. Животът изглеждаше безрадостен. Заради сушата през изминалото лято и силния зимен студ зеленчуците бяха голяма рядкост. Войната сякаш щеше да продължи вечно, депресията бе почти осезаема. В края на януари имаше бомбено нападение над Лондон и само седмица по-късно още едно. Господин Чърчил отбеляза с обичайния си хумор, че всичко е като в доброто старо време. Когато дните се удължиха и времето леко се позатопли, напрежение обгърна страната. Плъзнаха слухове, че настъплението, което толкова отдавна се чакаше, най-сетне ще започне. Отзовани бяха мъжете на фронтовете в Египет, Тунис и Италия за интензивно обучение с младите попълнения. Месеци наред се събираха кораби в пристанищата по южните брегове.
Грейс, уморена като всички останали, не забеляза, че Клифърд е невероятно потиснат, докато не го чу късно една нощ да обикаля на долния етаж и уплашена, че може да е болен, слезе да разбере какво става. Завари го да пие уиски, сгушен в овехтялата си пижама. Приближи до него, прегърна го и осъзна, че очите му са пълни със сълзи.
— Скъпи Клифърд, какво има? Какво се е случило?
Отначало той не пожела да й обясни, каза, че се чувства малко отпаднал; а сетне изведнъж заговори. Каза й, че е самотен; отчаяно и напълно самотен. Липсваше му стария начин на живот, старите приятели и може би най-изненадващо от всичко, липсваше му Мюриъл.
— Зная, че не е лесно да се живее с нея, често е груба, че не се държеше добре с теб и това ме натъжава много. Но аз толкова я обичах. Живяхме заедно над трийсет години, Грейс, имахме деца, отгледахме ги, оженихме ги. Това е много силна връзка. Почти неразрушима, бих казал.
— Да — тихо отвърна Грейс. Седеше неподвижно, заслушана в уморения глас на Клифърд, който обясняваше, че ужасно съжалява, задето се е отказал от всичко и е наранил дълбоко Мюриъл.
— Можех да бъда по-благоразумен. Много е важно да останеш верен на това, което винаги си познавал, на начина, по който си живял. Лицемерно може би си има цена, но понякога си заслужава да я платиш. — Той внезапно й се усмихна. — Наистина не знам какво щях да правя без теб, скъпа, без теб и момчетата. Сигурно ти се струвам ужасно неблагодарен. Не обръщай внимание на брътвежите на един глупав старец. Много глупав. Е, лягам си. Пих достатъчно. Лека нощ, Грейс.
— Грейс — рече Флорънс, — зная, че това не е моя работа, но… имаш ли любовна връзка с Бен?
— Права си — ядно отвърна Грейс. — Не е твоя работа. Как въобще се осмеляваш да ме питаш?
— Добре, добре. Едва ли имам право да те критикувам, нали? Изобщо не бих те обвинила.
— О, нима? — Грейс рязко седна до кухненската маса.
— Той е много привлекателен, наистина. А Чарлс го няма толкова дълго. Честно, Грейс, няма причина да си толкова шокирана, война е все пак. Не е както преди.
— Не е. Клариса ми каза нещо подобно.
— Е, няма да кажа на никого. Със сигурност не и на Чарлс, когато се върне вкъщи.
— Но… откъде ти хрумна все пак?
— Просто се чудех.
— Майка ти не е…
— Господи, не. За нея би било немислимо, никога не би й хрумнало подобно нещо.
— Защо да е немислимо?
— Ами защото… защото…
— Защото не е ходил в частно училище ли? Защото не е офицер? От друга класа е, нали така?
— Ами да, нещо такова. Не че…
— О, не, Флорънс, ти не би си помислила такова нещо, нали? Сигурна съм, че твоят любовник е с достойно социално положение, нали? С Бен може да имаш кратка авантюра, да преспиш с него, нали така? Но очевидно това е всичко. Искам да кажа, нищо повече от това, нищо трайно, нали?
— Ами да — отвърна изумено Флорънс. — Не бих си и помислила. Как е възможно? Нима би се получило нещо? Освен ако не заминеш веднага, ако не отидеш да живееш в неговите среди, но и там няма да се чувстваш на мястото си, нали? Не ме гледай така, Грейс, вярно е. О, за бога, нека говорим за друго.
Негодуванието на Грейс изведнъж се уталожи. Флорънс бе прекалено искрена, по детски прозрачна. И в думите й имаше много повече от това, което бе изрекла. До този момент Грейс не бе разглеждала връзката си с Бен в тази светлина. Бе изцяло погълната от емоционалните си проблеми, от изневярата, от безпокойството до какво би могло да доведе това. Вярно беше: ако се обвържеше трайно с Бен, а тя още не бе готова дори да обмисли подобно нещо, щеше да срещне много трудности и щеше да се наложи двамата да открият неутрална територия, върху която да изградят съвместния си живот. За момента всичко беше наред, всички се държаха приятелски или се преструваха, но ситуацията бе необичайна. Собствените й преживявания при излизането извън нейната класа и трудностите, на които се бе натъкнала, бяха все още ярки и болезнени. Трудностите изведнъж се стовариха върху й, многократно засилени.
— О, Господи — промълви Грейс, — какво ще стане с мен?
Но Бог остана безмълвен. А като че ли нямаше кого другиго да попита, с изключение може би на Клариса. Но Клариса се бе върнала в Дартмът и не можеше да й помогне.
Чрез националния Червен кръст от пленнически лагер в Южна Германия пристигна новината за смъртта на британски офицер. Подробностите за откриване на тялото му в доклада, направен от ефрейтор Брайън Мередит, самият той взет в плен близо до границата, бяха малко неясни. Ала плочките за идентифициране разкриваха без всякакво съмнение, че става дума за майор Чарлс Бенет.