Пени Винченци
Забранени места (21)

Глава 20

Есента на 1942 г.

Клариса дълго не можеше да разбере дали успява да прикрие отвратителното си самочувствие, двойствеността, която я разяждаше. Докато изпълняваше задълженията си хвърляше поглед на отражението в огледалото — беше си все същата: хубава, забавна, често пъти скандална, популярна сред колегите, все така й се възхищаваха, търсеха съветите й, не само по служебни, но и по лични въпроси. Хората ценяха компанията й.

Но дълбоко под очарователната външност, зад милата й усмивка и изпълнените със съчувствие очи, под маската на изисканата делова жена се криеше нещо съвършено различно. Една фалшива, измамна жена с двойствен живот, невярна, виновна, без всякаква стойност. Тази нейна втора същност изпълзяваше нощем, тревожеше сънищата й. Караше я да се буди, плувнала в пот, със свит на топка стомах. Клариса от все сърце ненавиждаше тази своя втора същност, но така или иначе не можете да се отърве от нея. Тя просто се нуждаеше от нея и не би оцеляла, без нея.

 

 

Всичко започна толкова приятно, толкова мило. Телефонира на капитана, който я бе търсил, остави съобщение и той я бе поканил да изпият по едно питие на следващата вечер.

Когато влезе в бара, все още потисната и съсипана от спомена за Джак, погледът й срещна неговия и искрата пламна. Това не беше любов, а мощно, изумително привличане, при което и двамата от първия миг знаеха, че това, което единият очаква от другия, е точно това, което и другият чувства, и са готови да приемат ситуацията и да я преживят заедно.

Потанцуваха малко, правеха се, че се срещат само да прекарат заедно няколко часа, да облекчат поне малко самотата си. Седяха в офицерския клуб, дълго бъбриха, споделяха преживявания от войната, която ги бе поставила пред всевъзможни изпитания, говориха за бъдещето, за Флорънс.

— Тя е най-добрата ми приятелка — заяви по едно време Клариса може би малко по-категорично, отколкото възнамеряваше, но това беше истината.

— Какъв ужас трябва да е изживял той — въздъхна Джайлс, когато стана дума за раняването на Джак.

Така беше, но защо тя продължаваше да седи с този красив мъж, да го наблюдава, да го желае. А той наистина бе красив и изключителен, не в този смисъл, в който бе Джак, и това би трябвало да я спре по някакъв начин, да я накара да осъзнае какво точно прави, но той бе опасно различно красив — с руси коси, и тъмни очи като нея, с музикален глас и грациозно тяло.

— Знаеш ли? — попита тя, когато и третият джин бе проникнал достатъчно дълбоко в съзнанието й и се бе почувствала застрашително отпусната. — Спокойно можем да минем за брат и сестра.

— Така ли? — изненада се той. — Интересна идея.

— В какъв смисъл?

— Ами има нещо Шекспирово в подобна забележка — рече той, поднасяйки й кутията си с цигари. Тя прие и запали, обгръщайки ръцете му с шепи, докато палеше. Даваше си ясна сметка, че така той ще успее да усети аромата на парфюма й, косите й ще докоснат кожата му.

— Извинявай — засмя се тя и се облегна назад. — Трябва да знаеш, че съм стъписващо недообразована. Ще трябва да ми обясниш.

— Едва ли — усмихна се той. — Имах предвид пиесите на Шекспир с братята и сестрите, близнаците, които си разменят дрехите и ролите и други момичета се влюбват по погрешка в сестрите.

— Нямах предвид толкова развратно нещо. Исках да кажа, че и двамата сме русокоси и с кафяви очи. Доста необикновено, не мислиш ли?

— Така е, само дето ти си по-красива.

— Глупости — възрази Клариса. — Аз те намирам много хубав. — Мина й през ум, че почти не е за вярване Флорънс да привлече вниманието на такъв мъж. Тя бе интересна жена — с черна коса и бяла кожа на лицето, с чувствени устни и чудесна фигура, особено хубави бяха краката й. Беше олицетворение на жената шик. Но определено не можеше да бъде наречена хубава, а и с нейната откровена непосредственост не можеше да се нарече очарователна по общоприетите стандарти.

След миг тя пропъди тази мисъл.

— Знаеш, нали, колко много те обича Флорънс. — Произнесе го категорично сякаш да си докаже, че интересът й към него е продиктуван единствено от факта, че жената, която той обича, е нейната най-добра приятелка.

— Не съм много убеден, че това е така. — От гласа му струеше безкрайна тъга. — Мисля, че тя ме извади от живота си твърде категорично. И доста жестоко, ако трябва да съм честен. Ти сигурно си чувала тази история.

— Така е — отговори Клариса. — Знам какво се е случило в онзи ден, когато си я чакал, но…

— Не помня по-голям кошмар… — въздъхна той. — Но нека ти донеса още едно питие. Или бързаш?

— Не. Имам още около половин час.

Клариса проследи с поглед високата му фигура, докато приближаваше бара — дългите крака, полегатите рамене, извинителната усмивка, с която я изгледа, за това, че се налага да почака. Каква усмивка само! На всяка цена трябва да му обясни защо Флорънс не е успяла да отиде на срещата, преди тази история да се задълбочи.

— Изслушай ме — започна тя в мига, в който той се настани до нея. Гласът й бе припрян и думите се лееха една през друга, сякаш Клариса се стараеше да се спаси от нещо. — Много е важно да го знаеш. Флорънс не успя да дойде на срещата в онзи ден, защото Имоджийн беше болна. Много тежко болна и се наложи да постъпи в болница. Тя наистина нямаше как да отиде на тази ваша среща.

— О! — въздъхна той и дълго мълча. — В такъв случай мислиш ли, че тя все още ме обича?

— Разбира се — категорично отсече Клариса. — Съвсем сигурна съм.

Ето направи го. Вече всичко е наред. А и този израз на тъга и самота в очите му, така съвпадаше с нейното настроение и душевно състояние, така красноречиво говореше, че и той я желае толкова, колкото и тя него. Имаше няколко готови извинения, че има работа (което си беше вярно) или че е изморена (пълен абсурд, кой би могъл да е изморен при наличието на толкова много сексуално желание?), сетне се огледа да види някой познат, та да не е толкова нещастна, когато той си тръгне.

Но нещата се развиха доста по-различно.

— И все пак не мога да го приема напълно — обади се Джайлс. — Естествено не е могла да дойде онази вечер, при условие че детето е постъпило в болница. Но можеше да ми пише и да обясни какво се е случило. Щяхме да намерим начин да се видим друг път. А до този момент тя мълчи. Ужасно, страшно мълчание.

Клариса не сваляше очи от него.

— Джайлс — започна тя, призовавайки всичките си сили и кураж. — Флорънс преживя изключително трудни моменти. Този неин брак е истински кошмар. Сигурна съм… Напълно съм сигурна, че тя те обича. Защо не й пишеш? Защо не й позвъниш?

Ето и това каза. Какво повече да направи?

— Не — отсече мъжът насреща. — Не мога. И не искам. По-добре нещата да останат такива, каквито са. Постепенно… Постепенно започнах да се преборвам. При това вече й писах. Тя дори не ми отговори. Нито ред. Така че, нека вече не говорим за нея. Страшно се натъжавам. Нека говорим за теб. За теб и твоя Джак.

— Това пък разстройва мен — без да се замисли, Клариса отклони темата. — Най-добре да говорим за нещо съвсем различно. Като например какъв бе животът ти преди войната. Обичам да слушам такива неща. За театри, прослушвания, първи срещи…

— Срещи на кея, неплатени сметки, възрастни дами, матинета… — продължи Джайлс през смях. — Добре. Но нека да вечеряме някъде.

— Не мога. — Клариса се колебаеше. — Не и тази вечер, съжалявам.

— А утре? Или в четвъртък?

— Четвъртък е добре.

Тя беше загубена. Без никакво съмнение.

 

 

Естествено в началото нищо не се случи. А и нямаше как. Каквото и да си мислеше, той все пак бе мъжът, когото най-добрата й приятелка обичаше. От друга страна Клариса бе отчаяно влюбена в съпруга си. Той се нуждаеше от нея, както от никой друг. И дума не можеше да става да спи с него. Те просто прекарваха заедно свободното си време. Не им оставаше много да са заедно. След около месец той щеше да отпътува. И двамата бяха самотни и нещастни. Щеше да е нелюбезно, дори престъпно да престане да се вижда с него, да го развеселява, да му създава преживявания, за които той после да си спомня с радост. Това бе вярата, философията, към която почти всеки в това време се придържаше. Хората си го дължаха един на друг. Това можеше да са последните им спомени. Беше зимата на 1942 година, самият разгар на войната. Никой не можеше да си позволи да отделя прекалено много внимание на утрешния ден.

Тя го харесваше. Много при това. Не беше точно нейният тип, тъй като твърде много приличаше на самата нея. Подхвърлената реплика, че са почти като брат и сестра, имаше много общо с действителността. И двамата бяха забавни, малко преиграваха, обичаха да са в светлината на прожектора. Взаимно се стимулираха, разказвайки си забавни истории, падаха си по незлобливата клюка и интригата. Бяха изключително недискретни, дотолкова, че, както Клариса отбеляза една вечер, едва ли някой може да ги заподозре в нещо.

— Ако има нещо, което трябва да крием — рече тя, целувайки Джайлс нежно по бузата, — просто нямаше да сме тук. И да се държим по този начин.

— Няма какво да крием, нали?

— Разбира се, че нямаме. Всъщност, почти нищо.

Той се усмихна, вдигна ръката й и я целуна.

— Почти нищо. Целувам те тук и сега, за да е ясно на всички, че не те целувам другаде.

 

 

В събота отидоха до Дитишъм и пиха малко повече вино, после взеха ферибота до Грийнуей, за да се разходят в гората. Клариса усети как я обзема пристъп на палавост и веселие. Тя грабна ръката на Джайлс и възкликна възторжено:

— Това е прекрасен, вълшебен епизод. Направо го обожавам. Всеки миг от него.

Той само въздъхна в отговор. Направи го доста театрално.

— Какво беше пък това? — сепнато го попита тя.

— Това съм аз за теб, Клариса, нали? Само един епизод. Не бих казал, че е твърде ласкателно за един мъж. Епизод.

— Джайлс, не ставай глупав.

— В този миг съм готов да се хвърля във водата. Така поне ще сложа край на всичко.

— Стига, Джайлс — засмя се Клариса. — Едва не си помислих, че говориш сериозно.

— Наистина говоря сериозно. — Той се отпусна на влажната земя и зарови лице в длани.

Клариса се изплаши не на шега, отпусна се до него и обгърна раменете му.

— Джайлс, моля те. Недей. Не исках да те засег… Аз просто…

Той вдигна лице и очите му искряха от смях.

— Не съм загубил напълно форма, а?

— Грубиян! Направо съсипа бедното ми невинно сърце — смееше се и тя. Улови раменете му и го разтърси с престорен гняв.

Джайлс вдигна ръце, за да се предпази от нея, и политна назад, при което тя падна отгоре му.

Загледа се в лицето му — толкова прекрасно, желано. За част от секундата дори помисли, че това е Джак, но образът на осакатената му глава бързо измести мислите й в друга посока. Джайлс също бе престанал да се смее и я гледаше сериозно. Тя бавно сведе лице надолу и го целуна в началото съвсем леко, а после жадно и още по-жадно. Притисна тяло до неговото, усещайки как с всяка измината минута той се стяга и втвърдява под нея. Отвръщаше на целувките й с подобаваща жар, но в същото време нежно. По едно време прошепна:

— Господи, това е ужасно. Съжалявам, Клариса.

Здравият разум и някакво чувство за достойнство я накараха да се овладее, като съзнанието й услужливо се настрои да вярва, че първият порив за подобна интимност е дошъл от него. Тя се отдръпна, борейки се отчаяно с желанието си, поприглади косата и дрехите си и го помоли за цигара.

— Работата е там — обади се Джайлс, докато дръпваше от цигарата си, — че прекалено силно те желая. Намирам, че си прекрасна, но…

— Така е, разбира се. Но аз съм омъжена за човек, който има нужда от мен.

— И когото обичаш.

— И когото обичам. Да. А твоята… Флорънс е най-добрата ми приятелка. И каквото и да ми говориш, мисля, че нещата между вас може и да потръгнат отново. Така че…

— Права си, това между нас е немислимо.

— Така е.

— Да си вървим, а?

— Най-добре.

Той се изправи, подаде й ръка и тя също стана.

— Но продължавам да не съм съгласен да бъда наричан епизод — през смях отбеляза той. — Не съм ли нещо малко повече?

— Нищо повече — убедено заключи Клариса.

Същата вечер той беше дежурен. Тя отиде да се види с Мей.

— Имаш вид на много доволна от себе си, Херцогиньо — отбеляза приятелката й. — Изглежда добре се разбираш с капитана.

— О, да. Доста добре. Очарователен е. Много мил. Но е просто флирт, Мей. Нищо повече.

— Да, разбира се.

 

 

Джак бе видял лицето си. Бе изпаднал в тежка депресия, а и не само в депресия. Завладян бе от мрачна лошотия.

— Ударът бе страшен — каза лекарят на Клариса. Тя бе заминала за два дни в Кеймбридж. — Истински шок. И реакцията му бе тежка. Опитайте се да бъдете търпелива.

Тя наистина се опита. Беше й извънредно трудно. Той бе ту сърдит, ту враждебен, ту обзет от неудържимо самосъжаление, след което внезапно и застрашително, се вкопчваше в нея.

— Ако ме напуснеш — впи се той в ръката й, докато сълзите обилно се стичаха по страните му, — ще се самоубия! Толкова е просто. Не ме напускай, моля те!

— Разбира се, че няма да те напусна — опитваше се да се усмихне Клариса и целуваше ръцете му. — Никога! Никога!

— Целуни ме — внезапно изтърси той. — Целуни ме! Хайде. По устните.

— Джак, аз…

Смелостта й измени. Той скочи на крака, отиде до другия край на стаята и застана там с гръб към нея.

— Отвращавам те, нали? — попита той тихо. — Противен съм. Не се изненадвам. Самият аз не мога да се гледам.

— Джак, любими.

— Не ми казвай нищо — извърна се той с гняв. — И никакъв любим да не чувам. Не можеш да поправиш нещата с думи, Клариса. Отвратена си и това е. Върви си. Просто си върви в Дартмът. Не искам да стоиш тук. Хайде, махай се, да те няма…

Той вече крещеше, целият разтреперан. Клариса стоеше в недоумение, напълно безпомощна. За единственото, което трябваше да направи, нямаше нито сили, нито воля.

— Вън — изрева Джак. — Не искам да те виждам.

Тя се прибра в хотела. Дълго лежа будна, опитвайки се да сложи някакъв ред в този ужас, наречен неин живот. На следващия ден отново отиде в болницата, но той отказа да я види.

Върна се в Дартмът напълно отчаяна. На следваща вечер бе в леглото на Джайлс Хенри.

Естествено не бе имала точно това предвид. Просто искаше да поговори с него, да се опита да се разтовари от мъката и угризенията си.

— Горкото ми момиче — промълви Джайлс и докосна бузата й. Бяха излезли на разходка към Уорфлийт, съзерцаваха красивото устие на Дарт. Нощният въздух бе чист, луната — пълна. Дори звездите се виждаха съвсем ясно.

— Виж как стеле се небето — обади се той внезапно.

— Моля? — разсеяно попита Клариса.

— Шекспир, скъпа моя. „Венецианският търговец“. „Виж как стеле се небето, обсипано с искрящо злато.“

— О, Джайлс! — възкликна тя. — Кажи го пак.

— Виж как стеле се небето, обсипано с искрящо злато…

— Не, не това. Кажи ми отново „скъпа моя“.

— Скъпа моя — той се усмихна. — Според мен Шекспир го е казал по-красиво, но всеки има право на избор.

— Чудесно е, наистина, но…

— Знам. „Скъпа моя“ е по-адекватно.

Отново настъпи мълчание.

— Господи, Джайлс. Какво ще правя?

От очите й потекоха сълзи, които тя бършеше раздразнена. Той протегна ръка и докосна една сълза.

— Прекрасна си — промълви той. — Прекрасна и толкова, толкова сладка. Голям късметлия е твоят Джак. Въпреки всичко той има късмет, че си с него.

— Не, не. Не е вярно, защото аз съм отвратителна, противна, и за него — напълно непотребна.

Той помълча, след което се наведе бавно и докосна с устни нейните.

Десетки мъже бяха целували Клариса, но никой не я бе поразил с нежността и топлотата си, с разбирането си, както Джайлс. Устните му бяха внимателни и в същото време жадни, а целувката им — бавна, невероятно възбуждаща и едновременно с това успокояваща, утешаваща. Тя отговори първоначално колебливо. Първо я обзе облекчение, а после — щастие, последвани от раздиращо желание. Неочаквано за нея в момента бе от значение само желанието да има този мъж. Не бе забравила Флорънс, нито Джак. Тя просто ги остави малко настрани. Джайлс имаше значение в момента, неговото красиво лице и прекрасно тяло. Той също я искаше и това бе напълно обяснимо.

— Има едно място, където можем да отидем — промълви тя едва чуто, разбрала, че за него моментът също е настъпил. — Има една малка хижа в залива. През лятото я използваме, за да се преобличаме, когато искаме да поплуваме. Ще е малко студено, но…

— Ще се топлим — рече той, без да откъсва очи от лицето й. — Има ли ключ?

 

 

Ключът бе скрит под един камък. Тя отвори и пусна Джайлс разтреперана. Вътре бе чисто, но наистина много студено.

Той съблече палтото си и откри още няколко хавлиени кърпи, които метна на леглото. Прочете й стих, който, естествено тя не само не бе чувала, но и авторът й бе непознат.

— От Дън, скъпа моя невежа.

— Никога не обиждай жена, която се готвиш да съблазниш — възрази Клариса. — Би трябвало да ги знаеш тези неща, защото аз…

— Защо не помълчиш, за бога? — нежно попита той и започна да разкопчава блузата й. — Остави ме да те любя. Също Дън.

— Е добре — въздъхна тя.

 

 

Преживяването беше божествено. Тя не само бе зажадняла за секс, тя трескаво копнееше за освобождение. А ръцете му — умели и нежни, направо я подлудиха. Той влезе в нея бързо, предусещайки желанието й. Клариса се надигна да го посрещне и щеше да свърши страшно бързо, ако той не я бе предупредил строго:

— Не мърдай. Стой мирно.

Тя се подчини и цялото й съзнание се насочи към движенията на мъжа над нея, усещайки с всяка своя клетка наближаването на оргазма. Най-неочаквано през съзнанието й пробяга репликата на Джак, че единственото нещо, което може да застане между нея и него, е някой висок, тъмнокос и красив морски офицер.

Само дето Джайлс беше рус.

 

 

— Смятам да пиша на Джайлс — рече Флорънс — Дълго мислих и реших.

Тя седеше в градината на Мил Хаус при Грейс и наблюдаваше като в транс всяко движение на Имоджийн, която висеше между ръцете на Даниъл и Дейвид.

— Тези двамата наистина я обожават.

— Така си е — машинално отговори Грейс. — И за какво ще пишеш на Джайлс? Че си променила мнението си ли?

— Не мога да пиша подобно нещо, защото не е вярно.

— Тогава? — Грейс бе започнала да се дразни. — Не виждам смисъл да го правиш.

— Разбира се, че има — не по-малко подразнена отвърна Флорънс. — Ти сякаш никога не можеш да схванеш същността, Грейс. Той все още не знае защо не съм отишла при него в деня на срещата ни. Продължава да мисли, че това е било номер. Не отговорих и на писмото му.

— Но защо, Флорънс? — попита Грейс. — Наистина не разбирам.

— Смятах, че така е по-добре. Че ако знае колко много го обичам, и че го напускам заради Имоджийн, ще се опита да ме убеди да се срещаме отново. А това няма да мога да го понеса.

— Не разбирам защо го напускаш заради Имоджийн. И престани да повтаряш, че съм глупава. Не ми харесва.

— Добре, де. Но обещай, че няма да ми се смееш.

— Как бих могла? — удиви се Грейс.

— Дадох клетва пред Бог, че ако детето оживее, ще се разделя с Джайлс завинаги. Сега знаеш причината.

— Разбирам, наистина. — Откровената смелост на тази толкова проста и доста примитивна сделка я трогна дълбоко.

— След време обаче реших, че все пак мога да му пиша и поне да му кажа, че продължавам да го обичам. Като си помисля, че това, което се случи на Джак или Лорънс, може да се случи и на Джайлс, а той няма да знае колко държа на него… Никога няма да си го простя. Какво ще кажеш, значи ли това, че нарушавам обещанието си?

— Не — отвърна Грейс. — Според мен не значи.

 

 

Оставаха им само две седмици. Клариса никога нямаше да забрави всяка минута от тях. Тя се люшкаше между радостта и тъгата, между смеха и самообвиненията, между предпазливостта и безразсъдството. Двамата с Джайлс се любеха на всевъзможни и напълно абсурдни места — в бараката на плажа, в гората, където умираха от студ, в нейния кабинет. Страхът да не ги открият привнасяше особено удоволствие в преживяването им. Правеха го и на други, по-удобни места: в един луксозен хотел в Ексетър, в романтична странноприемница в Дартмур. Разбира се, Мей знаеше. От мига, в който бе зърнала капитана, тя продължаваше да го нарича така, бе разбрала какво ще стане. Приятел на Джайлс го прикриваше всеки път, когато той се измъкваше нелегално. Но трябва да се признае, че и съдбата им помагаше. Никой никога не ги откри.

С всеки изминат ден те се опознаваха по-добре и по-добре, и още повече се харесваха. Не хранеха никакви илюзии за любов или по-дълбоки чувства. Знаеха, че се събират заради удоволствието — чисто егоистично, неусложнено от нищо. А и заради вината. Клариса лежеше в прегръдките на Джайлс, съзерцаваше лицето му, слушаше гласа му и отчаяно се бореше да отстрани едно друго лице и един друг глас, които се намесваха във всеки един момент и по странен, почти перверзен начин засилваха удоволствието й. След първия ден в бараката на плажа те престанаха да говорят за Джак и Флорънс.

Корабът на Джайлс щеше да отплува и това щеше да е краят на всичко. Джайлс категорично бе дал да се разбере, че повече никога няма да се срещнат.

— Това беше истински пир — бе казал той. — Пищен пир на наслади. Нещо, което никога няма да забравя.

— Аз също — отговори Клариса трезво. — И ти благодаря за тези дни от цялото си сърце.

— Скъпа моя, ставаш все по-поетична.

— Така се чувствам. Ти ме спаси от най-страшния период в моя живот. Един Господ знае какво щеше да се случи с мен, ако не се беше появил. Не зная какво ме очаква през следващите петдесет години, нито през следващите петдесет дни, но сега знам, че ще се справя. Въпреки чувството за вина.

— Аз поне не изпитвам чувство на вина — додаде Джайлс.

На следващата сутрин вината просто го задушаваше.

— Защо? — удивляваше се той с подрезгавял от вълнение глас. — Защо не го направи по-рано? Защо не ми писа? Не разбирам.

— Не дава ли някакво обяснение? — попита Клариса. Собственото й чувство за вина бе станало още по-силно от новината, че Флорънс му е писала, че все още го обича и го моли да й прости.

— Иска ми прошка? — Вълнението бе стиснало Джайлс за гърлото. Той нервно прокарваше пръсти през косата си. — А аз как да поискам прошка от нея?

— Чуй ме, Джайлс — категорично рече Клариса, усетила, че нещата взимат опасен обрат. — Няма да молиш Флорънс за прошка, защото тя не трябва да знае, че има нещо за прощаване.

— Как не разбираш, че при тази нейна безкрайна честност, аз не мога да оставя лъжата да стои между нас.

— Но, за бога, Джайлс — Клариса вече губеше търпение, — за каква лъжа става дума? Какво значение има, щом тя не знае? Това, което направихме, беше прекрасно, невероятно удоволствие. Беше извънредно полезно и за двама ни и утре то ще бъде само един божествен спомен. Който направи и двама ни само по-щастливи. Не съсипвай всичко.

— Ти също изпитваш чувство за вина — с укор я изгледа Джайлс.

— Разбира се. И много се срамувам. Но не можем да върнем времето назад. Не забравяй собствените си думи: „Небрежно казани слова могат да костват човешки живот.“ Видя ли, успях дори да запомня цитат. Кажи нещо, де?

— Добре — въздъхна той вяло и извади табакерата си. — Една истина, изречена със зли намерения е по-лоша от всички лъжи, които можеш да измислиш.

— Браво, а сега ще довършим ли последната си нощ заедно или не?

— Щом няма да се обръщаме назад — да. А и се чувствам божествено, щом тя все още ме обича. Чудо ще направя, но ще си я върна.

— Чудесно. — Клариса се постара да изтика от съзнанието си и най-дребната троха ревност.

Последната нощ, която прекараха заедно, наистина си заслужаваше да бъде запомнена.

 

 

По страните на Клариса се стичаха сълзи, докато наблюдаваше как корабът на Джайлс „Вигър“ напускаше пристанището. Тя изпрати кратка молитва за неговото оцеляване, като не забрави да спомене и надеждата си, че той ще успее да запази мълчание за онова, което се случи между тях, независимо дали ще се събере отново с Флорънс. Прибра се в малкия си кабинет и поглеждайки протритото килимче на пода, придобило неочаквано друго съдържание, тя си даде сметка, че е време да се върне към истинския си живот, че е време да се залови с прекосяването на пропастта, разтворила се между съпруга й и нея. Странно, но сега сякаш тя го обичаше по-силно и по-нежно.

 

 

— Дейвид, зная, че не искаш да бъдеш Йосиф, но просто нямам изход — говореше Грейс. — Робърт Грос си счупи крака и няма кой да научи ролята за толкова кратко време. Остават десет дни. Знаеш думите чудесно. Дейвид, моля те, не се инати.

— Защо Робърт да не може да излезе с патериците си? — упорстваше момчето. — Кой е казал, че Йосиф не може да си счупи крака по пътя за Витлеем? Ако е паднал например от магарето или нещо такова?

— Не може да пренаписваме Библията — настояваше Грейс. — А и счупването на горкото момче е толкова лошо, че то не може да идва дори на училище.

— Ами Даниъл? И той знае думите.

— Не искам — обади се Даниъл.

— Даниъл е твърде малък. Доста по-нисък е от Гуен. Как Мария ще е по-висока с десет сантиметра от мъжа си?

— Ами намери си друга Мария тогава. И без това Гуен не може да пее.

— Не е вярно. Гуен има хубав глас. Знам, че според теб трябваше да дам ролята на Елспет. — В този момент Дейвид пламна като домат. — Но тя беше Мария миналата година и не е редно.

— Защо да не е? — не мирясваше момчето.

— Дейвид, моля те! Омръзна ми! — Грейс рядко губеше търпение, но беше много изморена, а и нямаше писмо през последните седмици, нито от Чарлс, нито от Бен. Битката при Ел Алмейн, толкова важна за развитието на войната на Западния фронт, бе спечелена, но и загубите бяха значителни. Здравият разум й подсказваше, че ако нещо се е случило с някой от двамата, тя вече щеше да знае, но и липсата на каквато и да било вест я подлудяваше. — Ще бъдеш Йосиф и точка по въпроса. А ето и пощаджията. Иди да прибереш писмото, преди Шарлот да го е сторила.

— Аз ще отида — провикна се Даниъл. Той се върна с плик, носещ клеймо на военната поща.

— От татко ми е.

Грейс го пое, прочете го бързо, сетне отново, този път по-бавно и накрая седна.

— Лицето ти има особен цвят — обади се Дейвид. — Татко добре ли е?

— Да — отговори Грейс. — Добре е. Идва си вкъщи. Баща ти ще си дойде.