Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden Places, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Теодора Давидова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata(2020)
- Корекция
- asayva(2017)
Издание:
Автор: Пени Винченци
Заглавие: Забранени места
Преводач: Теодора Давидова
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 06.03.2014
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-063-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9248
История
- —Добавяне
Глава 12
Зимата на 1940 г.
— Бременна? — възкликна Мюриъл. — Нищо не разбирам.
— Какво толкова има за разбиране, мамо. — Флорънс правеше всичко възможно, за да остане спокойна.
— Мислех, че вие с Робърт…
— Случват се такива неща.
— След като детето е на Робърт, не бих искала да…
— Естествено, че е на Робърт — уморено я прекъсна Флорънс. — Тъй като го няма, мисля да дойда да живея при теб. Стига да си съгласна — додаде тя.
— Разбира се, че съм съгласна. От месеци те каня да се преместиш при мен. За мен ще е чудесно да имам компания. Едва ли някой си дава сметка, колко съм самотна. Дори някой да го е разбрал, с нищо не го показва.
Флорънс изпита остро чувство на вина. Винаги й е било трудно да се разбира с майка си, да живее с нея, но съществуваше привързаност и в мигове на откровение (те не бяха от най-приятните) си даваше сметка, че не се отличава твърде от нея. Също като майка си бе в състояние дълго и упорито да работи, споделяше нейното черногледство, нетактичност, дръпнатото й държане, както и липсата на дружелюбност, което всъщност бе параван на болезнена срамежливост. Флорънс завиждаше на лекотата, с която Чарлс и баща й приемаха света. Онова, което я накара мигом да се влюби в Джайлс, бе подхвърленият от него въпрос: „Не разбирам защо толкова се боиш да си такава каквато си?“. По този начин той показа невероятно проникновение и разбиране на неспособността й да се отпусне, да се приеме с всичките си добри и лоши качества, да повярва, че някой може да иска да бъде с нея и да чуе какво му казва.
Именно тези черти на характера й и чувството на несигурност я накараха да приеме предложението за женитба на Робърт, макар да знаеше, че не го обича. Само по този начин щеше да се спаси от положението на стара мома, към което стремително се беше насочила. Ако не беше бременна, тя вероятно щеше да си остане в Лондон, в своя дом, но страхът да не би случайно Робърт да се появи, а и предстоящите бомбардировки на немците я тласнаха да потърси досадното, но сигурно убежище на Уилтшър. Няколко пъти майка й бе повторила колко малко бензин имат, храната е недостатъчно, а и не може да се разчита на никакви развлечения. Мисълта за дългите скучни дни, лишени от каквато и да е поносима компании или занимания, плашеше Флорънс почти толкова, колкото и перспективата за неочакваната поява на Робърт или немските бомбардировки. Така или иначе само след четири месеца щеше да има свое бебе. Заради него и заради Джайлс бе готова да понесе всякакви неудобства.
— Виж какво — рече Мюриъл, — ако ще идваш, по-добре го направи час по-скоро. Ще дойда да те посрещна на гарата в Солсбъри.
— Трябват ми няколко дни да затворя къщата — обясни Флорънс. — Смятам да пътувам в понеделник. Така добре ли е?
— Мисля, че да. Ще приготвя стаята ти. Не знам точно къде ще сложим бебето — добави тя, като че Прайъри бе малка колиба, а не къща с осем спални. — Нани, естествено, вече не работи, така че ще се наложи да се оправяш сама.
Флорънс я увери, че това няма да е проблем и затвори.
Без да е съвсем наясно защо го прави, тя опакова колкото се може повече неща. Кутиите и сандъците за опаковане бяха немислим лукс, почти като сметаната и пресните плодове, но тя измъкна от мазето всички куфари и натъпка в тях сребърните предмети и прибори, книги, картини, порцелан. Знаеше, че когато войната свърши, ще иска да се върне пак тук сред своя ред и своите вещи, стига къщата да не бъде разрушена. Точно тези няколко дни германците бомбардираха града почти непрестанно. Воят на сирените на пожарните коли и сгромолясването на стени станаха ежедневие, почти таткова, колкото и сирените за въздушно нападение. Най-страшно бе, че сред хаоса и нападенията, хората продължаваха да живеят спокойно, едва ли не небрежно, проправяйки си всекидневно път по изпотрошената настилка, надничайки през счупените витрини, бъбрейки, клюкарствайки. Това бе невероятна демонстрация на хладнокръвие. Флорънс им завиждаше от цялото си сърце и душа. Какво не би дала да имаше работа, цел в живота, някаква дейност, която да отвлича вниманието й. Скоро щеше да има, потупваше тя корема си.
Успя да премести куфарите в кухнята, зави мебелите с чаршафи, провери дали добре са затъмнени прозорците, дръпна завесите, като час по час спираше и се връщаше в миналото. Изненадващо много бяха хубавите й спомени, свързани с тази къща: щастливите дни с Робърт, когато той се разкайваше за онова, което бе сторил, твърдеше, че я обича и че никога повече няма да вдигне ръка или да й причини болка; събиранията, които организираха; приятелите; прекрасните лондонски вечери, когато седяха край прозореца, пиеха мартини и четяха; нейната първа бременност, преди да се появи Джайлс, когато тя бе толкова щастлива. Ала спомените не бяха само приятни. Спомни си побоите, страхът, денят, в който той я блъсна надолу по стълбите. Какво ли беше предизвикало неговата реакция? По-дълъг разговор с приятелка, престояла вода във ваза, едно питие в повече? Сега вече почти не можеше да си спомни. А след това дойде и умопомрачителната й връзка, тайнствените, кодирани телефонни разговори, първите срещи, дългите откраднати следобеди, изпълнени с любов. Всичко беше отминало, разпиляно, а останките — опаковани и затворени, също като къщата й.
Вечерта преди заминаването си Флорънс седеше в кухнята на приземния етаж, отдала се на съжаление и облекчение. Странно как човек свикваше да живее в постоянна опасност и ставаше едва ли не равнодушен към страха. Всички казваха, че преживееш ли три бомбардировки и останеш ли жив, след това преставаш да се боиш. Вярно беше. Тя си направи сандвич, наля си голяма чаша уиски — откри солиден запас от питието в мазето и седна да почете. Докато седеше сама, се опитваше да не се интересува от новините — плашеха я. А помпозните слова на господин Чърчил, който се опитваше да я убеди, че това са най-прекрасните мигове от нейния живот, я караха да се чувства още по-мизерно.
Запита се какво би искала да прави, ако не беше бременна. Вероятно би станала доброволка като Клариса. Възхищаваше се от приятелката си. Под маската на нейната театралност и преиграване често пъти се криеше едно смело, добро, изпълнено с оптимизъм сърце. Нейната смелост по време на Битката за Британия, когато Джак можеше да бъде убит буквално всеки миг, бе направо изумителна. Другите си мислеха, че е направо абсурдно Клариса да се тревожи толкова за дрехите, косата си, за събирането, на което беше поканена точно в този момент, но за Флорънс бе прекалено ясно, че това е само параван, зад който се криеше безумната тревога и страх на Клариса за съдбата на Джак.
Неочаквано усети някакво раздвижване в тялото си, заслуша се сепната, питайки се какво става. Ето отново.
— Господи! — възкликна тихо Флорънс. — Ами това е бебето! — и тя се втренчи в корема си, изумена и трогната, че в нея лежеше едно малко същество, създадено с любов, което шава с мъничките си крайници.
Докато седеше, заслушана в звуците на тялото си, тя долови някакъв шум откъм стълбите към подземния етаж. Звукът се повтори, последван от необикновено шумолене. Докато се опитваше да се убеди, че най-вероятно това е котка или плъх, до слуха й стигна звук от изкашляне на мъж. Страхът стисна Флорънс за гърлото. Ти впи пръсти в дръжките на стола и задържа дъха си. Пот се лееше по челото й, дланите й овлажняха. Имаше чувството, че стомахът й се е качил в гърлото. Робърт! Това беше само Робърт! Заминаването за Гибралтар е било номер и ето сега се е върнал, за да я убие. Тя се изправи бавно и взе първия по-тежък предмет, който й попадна пред очите. Бавно и тихо запристъпва нагоре по стълбите към преддверието, където беше телефонът. Най-разумно бе да позвъни в полицията, само дано той да не бе прерязал жиците. Пристъпи бавно към вратата, хапейки устни до кръв.
Чу се лекичко почукване. Флорънс стоеше в очакване. Почукването се повтори, този път малко по-силно. Неволно вдигнала пръсти към устата си, Флорънс се боеше, че ще изкрещи от ужас. В този момент през процепа на пощенската кутия се промъкна малко бяло картонче — визитна картичка, на която… О, Господи! Краката на Флорънс се подкосиха от облекчение. На картичката пишеше: „Джайлс, Хенри. Пианист“.
Тя се спусна към вратата, започна да отваря една след друга бравите и резетата, разтърсвана от смях и плач едновременно. Отвори и се взря в човека насреща, без да може да повярва на очите си. Джайлс, нейният любим, единствен Джайлс.
— Отложиха заминаването с десет дена — рече той, докато целуваше лицето, ръцете, косите й. — Пуснаха ме за двайсет и четири часа. Опитах се да ти телефонирам, но…
— Знам. Затворих… — Тя стискаше пръстите му между своите, целуваше ги, обливаше ги в сълзи. — Сигурна бях, че си заминал и се боях да не е Робърт.
— Но той замина, нали?
— Да. В Гибралтар. Но… Все едно. Господи, скъпи, ако беше закъснял с един ден, нямаше да се видим.
— Защо?
— Заминавам при майка ми. В затънтения Уилтшър.
— Много се радвам и благодаря на Бога, че рискувах да дойда. Нямаше как да знам дали той е тук. Но си помислих, има вероятност да е заминал. Доста време се оглеждах за някакви признаци на живот, преди да позвъня.
— Чух те. Едва не пометнах — усмихна се Флорънс.
— Ами, да, бебето. Нека да го пипна.
Тя дръпна полата си, седна направо на стълбите, за да покаже гордо вече значително набъбналия си корем.
— Той рита вече. Преди малко. Нищо по-вълнуващо не съм преживяла.
Джайлс погали нежно корема й.
По-късно, когато лежаха прегърнати, а Джайлс не смееше да я притисне, за да не й причини болка, Флорънс го успокои.
— Няма му нищо на бебето. Ето чуй. — Тя се пресегна и отвори голяма книга, която стоеше на нощното шкафче. — По време на второто тримесечие се разрешават сексуални контакти, стига да бъдат внимателни и майката да си почине след това.
— Каква е тази книга? — попита Джайлс.
— Нарича се „Бременност и раждане“. Всичко вътре е обяснено ясно и подробно. Вече всичко ми е ясно за раждането, кърменето и останалите неща. Чета я всяка вечер преди да заспя.
— Скъпа, страх ли те е?
— Ужасно — весело изчурулика Флорънс. — Но майка ми ще е наблизо, така че няма да мога да се глезя. Но сега съм тук и искам теб.
Тя лежеше гола, закопняла за този мъж. Той влезе в нея внимателно и нежно, питайки я през цялото време добре ли е? Боли ли я? А тя неспирно повтаряше, че е чудесно, че няма нищо, че го желае. По едно време чу странен вик, който най-вероятно се отрони от нейната уста. Сетне настъпи онзи най-блажен миг на отпускане.
По-късно, когато лежаха, усмихвайки се един на друг, тя усети как бебето отново подритна. Тя постави дланта на Джайлс на корема си с надеждата, че той също ще го усети, но движението бе толкова леко, че той нищо не разбра.
— На него му хареса — рече тя.
— Трябва да лежиш и да си почиваш, както пише в книгата — настоя Джайлс. — Да ти донеса ли чай или мляко?
— Пия уиски — отговори тя. — Предпочитам да продължа.
— Сигурна ли си, че е добре за бебето?
— Досадник! — възмути се тя. — Е добре, тогава топло мляко. С уиски.
— Така доволен ли си?
— Много. Никога не съм бил по-щастлив. Обичам те, Флорънс.
— И аз те обичам, Джайлс.
Рано на следваща сутрин той трябваше да замине. Тя седеше на стълбите, прегърнала колене и гледаше как Джайлс облича палтото и слага шапката си. Стараеше се да изглежда спокойна, да не се разплаче. Той седна на стълбите до нея и я прегърна, целувайки косата й както миналата вечер.
— Когато тази абсурдна война свърши, ще дойда да те взема — рече той. — Ще се оженим и всичко ще бъде чудесно. Сега само трябва да сме търпеливи и да издържим.
— Да — въздъхна тя. — Така е.
— Пази се, моя единствена любов. А също и бебето. Нали ще ми се обаждаш от време на време?
— Разбира се.
— Трябва да вървя. — Гласът му бе дрезгав от вълнение. — Просто трябва да вървя, а не зная откъде да намеря сили.
— Ще намериш. Трябва. Гледай да не изпуснеш влака си, заради мен.
— Флорънс, Флорънс! Единствената причина да издържа всичко това си ти. Толкова много страх, безсмислие и самота има във войната. Но бих направил всичко заради теб. Обичам те и ще бъда с теб. Обещавам ти. Ще се постарая да се върна. Довиждане.
— Довиждане — рече тя и се изправи рязко, защото, ако не станеше сега, щеше да си остане там вечно.
— Върви бързо. Обичам те, Джайлс. Остани жив.
Вратата се отвори и в този миг тя стисна очи, защото не можеше да допусне мисълта, че ще го види как излиза през нея. Запуши уши, за да не чуе стъпките му по стълбите. Когато бе сигурна, че вече е изчезнал в утринната мъгла, отвори очи и дълго съзерцава мястото, където той бе стоял за последен път. Сякаш можеше да го върне. За съжаление, това бе невъзможно и времето и пространството го отдалечаваха с всяка минута от нея, отдалечаваха и нея от неговата топлина, неговата нежност и любов. Остана сама.
— Госпожо Бенет?
— Да.
— При мен е записано вашето име като кандидат да приемете евакуирани. Поддържате ли кандидатурата си?
— Разбира се — усмихна се Грейс на телефонната слушалка, най-неочаквано се почувства необикновено нервна. — Мога да приема, да кажем двама души. Може би и трима. Това ще ви помогне ли?
— Много. Благодаря ви. Не мога да ви опиша дори колко трудна е моята задача — гласът на жената отсреща бе изпълнен с умора. — Толкова много жени изпратиха децата си в провинцията, после си ги прибраха, а сега отново искат да ги изпратят. Естествено никой не може да очаква, че хората ще изоставят всичко, за да подготвят за пореден път домовете си.
— Няма как — въздъхна Грейс. — Война е все пак.
— Така е, наистина, госпожо Бенет, но някои хора като че не си дават достатъчно ясна сметка за това.
Грейс си помисли, че ако хората решават да изпратят отново децата си в провинцията, сигурно си дават сметка, но предпочете да замълчи.
— Все едно, днес следобед очаквам цял влак с деца. Току-що ми го съобщиха, като че си нямам друга работа. Просто трябваше да ми съобщят навреме…
— Е, сигурно колкото по-скоро напуснат Лондон, толкова по-добре. Ужасно е това, което чуваме — кротко отбеляза Грейс, представяйки си какъв ужас са изпитали гражданите на Лондон по време на бомбардировките.
— Права сте, така е — малко сърдито се съгласи жената. — Ще можете ли да дойдете в Шафтсбъри днес следобед? Тук е най-големият център. Децата ще бъдат в общината. Ще можете да си изберете.
— Искате да кажете, че човек сам ги посочва, така ли?
— Точно така.
— Звучи ми малко като пазар на добитък. Горките хлапета.
— Така си е, госпожо Бенет, но сме във война. А и децата направо имат късмет, ако бъдат изпратени тук.
Двамата стояха със стиснати ръце и наблюдаваха влизащите. Не бяха толкова много, както миналия път, а и не бяха толкова мили. Дейвид започна да подозира, че този път май ще останат. Хората предпочитаха или големи момчета, които да помагат във фермата, или красиви малки момиченца. Висока дебела жена се приближи и го огледа кръвнишки.
— Не мога да взема двама — рече тя. — Но и не ми се виждат много стока, така че ще взема по-големия, за да помага в къщата. Този ще свърши работа.
— Искам да бъда с брат си, госпожо — почти проплака Дейвид. Пръстите на Даниъл се впиха още по-силно в дланта му. — Другата госпожа каза, че ще мога…
— Не й е работа на другата госпожа да казва каквото и да било. Това не е разходка — намеси се отговорничката. — Трябва да сте благодарни, че изобщо сте тук, далеч от бомбите. Хайде, ела да си вземеш нещата и кажи довиждане на брат си. Все някак ще можете да се видите на училище или някъде там.
— Но… — Нищо не можеше да спре вече сълзите на Дейвид. Как щеше да го преглътне — без майка си, без дома си, без приятелите, а сега и без Даниъл.
— Само не започвай сега да ревеш. Ела по-скоро да си намериш багажа.
— Извинете! — Един много красив, нежен и загрижен глас ги прекъсна.
Дейвид вдигна очи и видя много по-млада жена пред себе си. Тя се усмихваше, беше с прекрасна коса — червеникава и къдрава и с хубава рокля на цветенца. Не приличаше на майка му, но с нещо му напомни за нея.
— Бих могла да помогна като взема и двамата. И без това исках да взема две деца, а така те няма да са разделени.
— И дума да не става — възрази дебелата жена. — Аз вече избрах това момче. Вземете други две.
— Но те са братя. Искат да останат заедно. А и са толкова мънички…
— Аз първа го избрах. Вярно, че е дребен, но пък сигурно и ще яде по-малко. Бързам, защото всеки миг ще се стъмни и трябва да се прибирам.
Внезапно Дейвид избухна в ридания, не знаеше какво точно ще постигне, просто за всеки случай. Тайничко срита брат си по глезена и той също изви глас.
— Ама, за бога — ядоса се дебелата, — не мога да слушам този рев. Ще взема ето тази — и тя посочи едро бледо момиче, което стоеше в ъгъла. — Дано тя поне не ми създава главоболия. А вие си ги вземете тия двамата.
Хубавата жена се усмихна победоносно към двамата братя.
— Добре се справихте — рече тя. — Как се казвате?
— Дейвид, госпожо. Дейвид Лукас. А това е брат ми Даниъл.
— На колко си години?
— На шест. Даниъл току-що навърши четири.
— Искате ли да живеете у нас, Дейвид?
— Да, госпожо. Може ли и Даниъл да дойде?
— Разбира се. Що за въпрос?
Отговорничката приближи.
— Ще можете ли да се справите и с двамата, госпожо Бенет? Защото госпожа Картър е готова да вземе по-малкия.
— Ще се справя. А и не бива да бъдат разделяни. Направо е нечовешко.
— Госпожо Бенет, във война сме. Трябва да се правят жертви. И от децата дори. Но щом смятате, че ще се справите… Ето продоволствените им книжки.
Грейс улови децата за ръце и ги поведе навън. Нощта бе настъпила, но това, което успя да види от града, много се хареса на Дейвид. Приличаше му на книжка с картинки. Покрай общината минаваше стръмна улица, постлана с калдъръм и от двете й страни нагоре бяха наредени бели красиви къщи.
— Какво ще кажете, да изпием по чаша чай ей там на ъгъла. Казват, че имали и хубави торти. А чух, че стопаните си имат и дух.
— Вярно? — попита Даниъл.
— Чудесно! — възкликна Дейвид.
— Лелее! — не издържа Дейвид, когато с леки подскоци колата навлезе в двора на Мил Хил. — Ами това си е дворец!
— Не съвсем — засмя се Грейс. — Ето там имаме и поток.
— А за какво служи?
— Сега почти за нищо. Но някога водата е въртяла едно колело, което е помагало да се смели жито. Така мисля.
Дейвид мълчеше. Целият този разкош му бе дошъл много.
— Това куче ваше ли е? — дръпна се Даниъл.
— Да, казва се Шарлот. Много е дружелюбна. Иди да й кажеш здрасти.
Но той стоеше зад брат си и неспокойно надничаше.
— Виж, Дан. Пилета. Предишната госпожа също имаше пилета, но не ни даваше яйца.
— Защо?
— Казваше, че не били за такива като нас.
— Е, тук ще може да ядете яйца.
Децата бяха гладни. Тя им даде варени яйца, хляб и масло и ябълки от градината. Толкова беше хубаво някой да яде от това, което си сготвил. Буца заседна в гърлото й.
— Вкусно е — рече Даниъл и й се усмихна за първи път. — Имаш ли заек?
Грейс му се усмихна в отговор.
— Не. Преди идваха да играят на двора. Сега Шарлот ги гони. — Момченцето й се виждаше съвсем дребничко. Трудно бе да повярва, че е вече на четири години. Децата бяха красиви — с грамадни кафяви очи и гъста копринена коса, но много слабички и бледи.
— Къде живеете? — попита тя.
— Актън — лаконично отвърна Дейвид.
— С родителите си?
— Не. С мама и баба. Татко отиде да се бие с проклетия Хитлер.
— Браво на него. Моят мъж също е там. Дано да успеят.
— Имаш ли си момчета, госпожо?
— Момчета? Не. Нито пък момичета. Вие ще сте моите момчета сега, нали? Дали ще ви хареса?
По-късно същата вечер, тя дочу тих плач откъм стаята, която им беше отделила. Тя влезе. Даниъл спеше дълбоко, но Дейвид бе зарил лице във възглавницата, а малкото му тяло се разтърсваше от ридания.
Грейс приближи леглото му, погали нежно косата на момчето и то тутакси завря глава под възглавницата.
— Дейвид, не плачи.
Мълчание.
— Искаш ли да дойдеш при мен долу?
Отново мълчание.
— Ако искаш, ела. Ще бъда в кухнята. Мислиш ли, че ще успееш да намериш кухнята?
Той не слезе нито тази вечер, нито следващата, но плачът продължаваше. Денем момчето изглеждаше спокойно, малко разсеяно, но сравнително весело. Грейс реши, че ще ги изпрати на училище следващата седмица, за да имат време да свикнат. Децата я следваха по петите също като Шарлот. Грейс имаше чувството, че има три малки кученца. Всички мрачни предупреждения, които бе изслушала се оказаха напълно излишни. Децата казваха „моля“ и „благодаря“, служеха си с нож и вилица, използваха тоалетната и банята. Всяка сутрин оправяха леглата си и правеха всичко възможно да не пречат. На Даниъл страшно му харесваше да храни пилетата и когато Грейс му съобщи, че има намерение да вземе коза, изпадна във възторг. Изглеждаше по-спокоен и като че не тъгуваше толкова за дома, колкото Дейвид, който беше мълчалив и затворен. Колкото и да се опитваше Грейс да го предразположи, той почти не говореше, освен най-необходимото.
Майка й щеше да дойде да ги види в неделя, а Мюриъл и Флорънс засега се държаха настрани. По телефона свекърва й за пореден път изрази несъгласието си да пълни къщата на Чарлс с хлапета от улицата. С Флорънс се бяха видели само веднъж от пристигането й от Лондон, когато тя дойде да вземе малко яйца. Грейс бе твърдо решена да се държи приятелски и докато ги чакаше в кухнята, приготвяше чай. Когато зърна недвусмислената бременност на снаха си усети, че ще припадне. Значи това бе причината тя така упорито да се крие от Робърт — не защото се боеше, че той ще я бие, а защото е била бременна. Грейс усети, че й се повдига. Снаха й не сваляше очи от лицето й. Трите жени почти не говориха, докато пиеха чай. Грейс бе любезна и хладна, Мюриъл — безцеремонно груба, като заяви, че градината била доста запуснатата, а Грейс била твърде отслабнала.
— Не ти отива — заключи тя. Сякаш Грейс нарочно пазеше диета, въпреки изобилието от храна. — Трябва да се погрижа за теб, преди Чарлс да си дойде. Защо не дойдеш на вечеря другата седмица. В сряда например?
— Не знам дали ще мога — любезно се опита да отклони поканата Грейс. — Не съм убедена, че мога да оставя момчетата сами.
— Кои момчета? А, да. Е какво ще им стане за няколко часа. — Тя очевидно възприемаше децата като зверчета, които биват затваряни в клетка. — Ще те чакам към седем. Не че ще има кой знае какво за ядене. Можеш да донесеш малко сирене или от твоите ябълки. Да вървим, Флорънс. Мери Дейвидсън откога ме моли да те заведа. Всички толкова се радват, че е тук — обърна се тя към Грейс. — Довиждане, скъпа. Наистина не е зле да завържеш това куче. Съсипва моравата на Чарлс.
Когато майка и дъщеря напуснаха къщата й, Грейс се отпусна на един стол в кухнята и избухна в истеричен смях. Май това беше по-добро решение от сълзите.
На третата нощ след заселването на момчетата, тя чу отново приглушения плач и влезе в стаята. Дейвид за пореден път се бе завил през глава и се правеше, че спи. Времето бе застудяло и тя бе затворила плътно прозорците и капаците. Поради липса на чист въздух в стаята определено миришеше на урина.
На сутринта тя изпрати Даниъл да търси яйца, седна на канапето пред прозореца и потупа мястото до себе си.
— Ела, седни до мен, да си поговорим.
— Да, госпожо.
— Исках да ти кажа, че ако някой от вас намокри нощем леглото, няма да се сърдя. За толкова малко момче като Даниъл раздялата с дома е много тежко нещо. Да ти призная и аз доста до късно намокрях леглото си… Май последния път бях на десет години. Ако мислиш, че това може да се случи на Даниъл, най-добре да ми кажеш, защото и без това днес ще сменям бельото и не е зле да сложим гумена подложка под чаршафа. За всеки случай. Всъщност исках да ми разкажеш за майка си. И ми се струва, че е добре да й напишеш писмо. Убедена съм, че много ще се зарадва.
Дейвид кимна мълчаливо, но след миг мушна ръка в нейната и каза само:
— Благодаря.
— Кажи ми как изглежда майка ти — помоли Грейс, — а също и баща ти.
— Мама е много хубава. Казва се Линда. Много хубаво пее и все прави смешки. Мъчно ми е за нея — рече той и неочаквано избухна и сълзи.
— Ела да те гушна за малко — протегна Грейс ръце. — Хайде, ела.
Дейвид леко се придвижи по седалката към нея.
— Предишната госпожа… Тя много се сърдеше, когато Дан мокреше нощем леглото и го биеше. Беше много страшно. И тя беше противна.
— Няма да плескам никой от вас. Не се тревожи за това. Просто няма значение. Кажи ми какъв е баща ти.
— Ами твоят?
— Кой? Имаш пред вид съпруга ми ли? Ами той е много мил. И е весел и много хубаво язди.
— Имате ли кон?
— В момента — не. Да ти кажа правото, много не си падам по конете. Малко ме е страх от тях.
— Млекарят има кон — вметна Дейвид предпазливо. — Един такъв голям. Дава ми понякога да го храня. А как изглежда?
— Кой?
— Съпругът ти.
— Ами… С руса коса, сини очи. Висок е. Красив и много ми е мъчно за него. — Грейс въздъхна тежко. Истина беше.
— И моят баща е красив — обади се Дейвид. — Но косата му е тъмна като моята. Ще ти хареса — гледаше я той замислено. — Ще видиш. И той ще те хареса.
— Децата май са добре — рече Линда на Нан. — Получих тази сутрин писмо от Дейвид. И още едно от жената, при която живеят. Струва ми се мила жена. Казва се Грейс Бенет. Щяла да купи коза за нея и за Даниъл, а учи Дейвид да свири на пиано. Ето чуй какво пише: „Къщата е много голяма, а градината е като нива“.
— Уроци по пиано, големи къщи — презрително изсумтя Нан. — Скоро ще си навирят носовете. Бих си отваряла очите на твое място, Линда. Къде отиваш?
— Излизам. И не ми говори глупости, Нан. Какво като си отварям очите? Ако питаш мен, децата имат дяволски късмет. Много съм благодарна на тази Грейс. Ще й пиша. А сега отивам до кръчмата. Засвирят ли сирените, веднага се връщам.
— Ясно — смръщи вежди старата жена. В интерес на истината сега обединени от страха, те се разбираха много по-добре. Неудобствата, трудностите и решимостта да не се предават ги съюзяваха.
Линда не искаше да признае, но сега дните й минаваха по-весело. Бен бе изпратен в Ливърпул и се знаеше, че там е в безопасност. Лондон бе пълен с войници в отпуска, повечето от които се чувстваха самотни и се радваха, когато им се удадеше възможност да почерпят някоя млада хубава жена, която им казва, че са смели, а те наистина бяха такива. Поне веднъж в седмицата отиваха с Джанис в Уест Енд. Знаеха, че е опасно, дори граничеше с лудост, но както казваше Джанис, човек нищо не може да направи, когато неговият номер е изтеглен. Най-добре е да се забавляваш колкото можеш.
Атмосферата в кръчмите и клубовете там бе вълшебна. Всички бяха възбудени, дружелюбни, жадни за забавления, сякаш им бе за последен път. Водеха момичетата на танци, в барове, на кино. Много често след някое кино имаше концерт или танци. Момчетата очевидно се надяваха на нещо повече, но се задоволяваха и с една прегръдка или целувка. В началото Линда се чувстваше неудобно дори от тази малка измяна към Бен, но в крайна сметка успя да се убеди, че Бен няма как да страда за нещо, което не вижда. А и развеселявайки войниците, тя даваше своя принос за победата.
Във фабриката също й беше приятно. След известна подготовка издържа изпита си и вече работеше на десетчасови смени, като две седмици бе дневна, а следващите две — нощна. Нощите й се струваха дълги, когато беше на работа, но по време на едночасовата почивка за вечеря често слушаха концерти, изнасяни от професионалисти. Ако свиреше пианист, някое момиче ставаше и запяваше, а останалите танцуваха. Работата бе монотонна, но когато видиш пратка оръжие, изработена с твоя помощ, започваш наистина да се чувстваш част от войната. Момичетата бяха страхотни. Освободени от оковите на брака, те отново бяха станали млади и безгрижни. Странно се променя човек, когато животът му всекидневно е изложен на опасност. Завареше ли ги въздушно нападение в Уест Енд, с Джанис слизаха в някоя станция на метрото. Тогава също ставаше много весело. Някои хора твърдяха, че миришело, но то не беше нищо в сравнение с вонята в обществените скривалища където между набързо закачени одеяла поставяха две подвижни тоалетни. В края на нападението хората газеха в истинска река от мръсотия. В метрото хората си организираха танци, песни, имаше и окачени хамаци за децата и постоянните посетители си имаха места, където поставяха сгъваеми столове. Правителството не беше съгласно с използването на метрото за скривалище, но господин Уинстън Чърчил бе дал да се разбере, че няма нищо против.
Милият стар Уини, хората го обичаха и му вярваха с цялото си сърце и душа. Веднъж Линда го видя да минава през наскоро разрушен от бомби район с небрежността на човек, тръгнал да разгледа нечия градина — с бомбе на главата, с неизменната си пура, с доста зачервено лице, той махаше на всеки, който го поздравяваше. Линда с изненада установи колко дребен бе всъщност. Съдейки по мощния басов глас, си бе представяла, че той е едър и висок. Но не се почувства разочарована, напротив стори й се по-човечен и достъпен. Повече от всякога тя разбра, че са в добри ръце и че ако някой може да победи Хитлер, то това е само той.
И Клариса, и Джак получиха отпуска за Коледа. Въпреки опасностите и рисковете, бяха решили да прекарат тези няколко дни у дома в Лондон. Джак бе разпределен по това време на южния бряг в Кент.
— Ако има бомбардировки, толкова по-добре — казваше Клариса. — Тогава ще заминем за отвъдното заедно.
Тя искрено се забавляваше от своя живот. Разпределиха я в Портсмут като куриер и тя кръстосваше страната с мотоциклет, обута в бричове, с кожен жакет. Плащаха й по тринайсет шилинга и половина всяка седмица и работеше в най-опасните райони, повечето пъти нощем. Беше се научила да не забелязва опасностите, намираше се в непрестанно превъзбудено състояние. Случваше се да не може да заспи и след най-уморителното пътуване. Едва сега разбираше как се чувства Джак след дългите часове в състояние на смъртна опасност. Странна сила се събуди в нея, която я държеше над страха, над умората. Една нощ светлините на мотоциклета й угаснаха на девет мили от Саутхемптън и се наложи да си осветява пътя единствено с ръчното си фенерче. През цялото време докато стигна до казармите я придружава странен звук като хълцане. Едва когато изключи мотора, разбра, че това всъщност е била самата тя.
Централата на женския отряд към военноморските сили в Портсмут се помещаваше в голяма частна къща, реквизирана за техни нужди. Сега, когато всички имаха някаква работа, отношенията бяха станали по-поносими.
Приятелките на Клариса от цивилния живот бяха много учудени, че тя не е станала офицер.
— Не е толкова просто — търпеливо обясняваше тя. — Трябва да заслужиш правото да кандидатстваш. Пък и не съм убедена, че точно това е моето желание. Много по-интересно е да си с останалите момичета. Особено с Мей.
Когато научи, че Мей Потър е разпределена също в Портсмут, направо я втресе. Беше сигурна, че веднъж да напусне Мил Хил, Мей и цялата група, която я тормозеше толкова време, цялата история ще остане в историята. Но Мей беше готвачка.
— Да ти кажа правото — сподели с едно от новите момичета Клариса, — много се надявам, да не отрови храната ми или да не плюе в нея.
Мей продължаваше да се държи враждебно, но по всяка вероятност с течение на времето ожесточението бе намаляло. Беше пребледняла и погледът й бе станал някак тежък. Когато се разминаваха по коридора към банята, на Клариса й се струваше, че е плакала. Една нощ отиде до тоалетната и дочу приглушени ридания, каквито не бе чувала от времето в Мил Хил. Звукът я доведе до леглото на Мей.
Клариса, която може да беше всичко друго, но не и безсърдечна, приседна на ръба на леглото и постави ръка върху покритата през глава фигура.
— Изчезвай — изсъска отдолу Мей.
— Мей, не ставай смешна. Кажи какво става?
— Не е твоя работа. А и едва ли ще разбереш.
— Може и да успея. Кажи ми, за вкъщи ли ти е мъчно?
— Не.
— Проблеми в работата ли имаш?
— Не.
— Хайде Мей, кажи ми какво има. Може да ти помогна.
С огромна неохота русата глава на Мей се подаде изпод чаршафа.
— Какво те интересува пък теб — попита тя раздразнено и издуха носа си в кърпичката, която Клариса й подаде.
— Можеш да го наречеш интерес — ведро отбеляза Клариса. В този момент от няколко легла наоколо започнаха да им шъткат. — Да отидем в банята. Там може да говорим спокойно.
— Добре. Имаш ли цигари?
— Мисля, че да. Ще отида да ги взема и ще се видим там.
Когато влезе в банята, Клариса завари Мей седнала на един стол, пребледняла и притиснала ръце към стомаха си. Взе предложената цигара и дръпна енергично дима.
— Нямаш много здрав вид — отбеляза Клариса със съчувствие. Да не си в мензис?
— Не. Не съм.
Бавно и неохотно Мей започна да разказва своята история, а Клариса слушаше внимателно. Била в отпуска, прекарала чудесни часове с приятеля си, който веднага след това заминал за Египет и до този момент не бил драснал дори два реда.
— Ще види гадното му копеле, като се прибере.
— Може да не се прибере още години. Колко ти закъснява?
— Трябваше да ми дойде преди две седмици.
— Взимате ли някакви предпазни мерки?
— Разбира се, за каква ме мислиш.
— Гади ли ти се?
— Не.
— А гърдите болят ли те?
— Не. Защо е този разпит?
— Опитвам се да ти помогна, Мей.
— Извинявай.
— Обзалагам се, че не си бременна. Трябва да си направиш изследване.
— Какво е пък това?
— Тест за бременност. Много е просто. Трябва само да занесеш малко урина в някоя гинекологична клиника и те ще я инжектират в жаба.
— И как ще познаят?
— Мисля, че жабата започва да снася яйца или нещо такова. Все едно, резултатът е много точен. Много мои приятелки са го правили.
— Глупости — подсмихна се Мей. — Не мога да допусна, че хора като вас правят всичко това.
— Страдаш от прекалено много предразсъдъци, Мей — строго заключи Клариса.
Мей не беше бременна. След около седмица пристигна една вечер сияеща.
— Ти се оказа права — рече тя на Клариса. — Оказа се, че всичко е на психична основа. И докато се прибирах насам ми дойде. Искам да ти се извиня — смутено продължи Мей. — Доста гадно се държах с теб. А сега се чувствам отвратително. Ти се оказа истинска приятелка, без да го заслужавам.
— Не се притеснявай. Не съм злопаметна. Просто не ме прецени както трябва.
— Така е. Извинявай.
От този момент нататък двете с Клариса станаха добри приятелки. Мей продължаваше да дразни Клариса и да й вика Херцогинята, но станаха неразделни и след време си признаха, че помежду им имаше далеч повече общи черти, отколкото между когото и да било друг.
Клариса пристигна в Лондон на 22 декември и прекара целия ден в пазаруване по претъпканите с хора Оксфорд Стрийт и Риджънт Стрийт.
— Беше прекрасно — сподели тя с Флорънс, когато й се обади да й пожелае весела Коледа. — Въпреки че почти няма какво да се купи. Все пак купих пуйка от Селфриджис, дадох луди пари. А и шоколадови бонбони с ликьор — направо не е за вярване. Малко странно меню, но какво да се прави. Не успях да намеря плодове за торта или сладкиш, но много важно. Ще отида да видя баща ти. Страшно самотен е. Поканила съм го на Коледен обяд.
— Къде е госпожа Сондърс? — попита изненадана Флорънс.
— Доколкото разбирам, тя отдавна е в историята. Той е толкова смачкан, че понякога се питам дали…
— Мама няма да иска и да чуе за такова нещо — побърза да я прекъсне Флорънс. — А и би било ужасно. Никой няма да иска да говори с него.
— Грейс ще иска — отбеляза Клариса. — Как е тя?
— Отвратително, поне според мен. Прибрала е две чудесни хлапета и работи като доброволка при Армията на жените земеделки. Да се ужаси човек, като я види колко е доволна от себе си. Изобщо не разбирам откъде се взима това нейно високо самочувствие. Според мен го прави от комплекс за малоценност.
— Звучи ми много снобско, мила. Щях да забравя. Джак ще ходи през февруари в Двореца, за да му връчат Кръст за особени заслуги. Вълнуващо е все пак.
— Направо прекрасно. Сигурно си много горда с него.
— Така е — въздъхна Клариса. — А как е бебето?
— Расте. Като всичко останало. Станала съм огромна.
— Колко хубаво. Нямам търпение. Кога се очаква да се роди?
— През февруари, доколкото разбирам. Не съм съвсем сигурна. Ще раждам в болница край Шафтсбъри. И честно да ти кажа, малко ме е страх. Не съм така смела като теб.
— Глупости — засмя се Клариса. — Изобщо не съм смела. Е, скъпа, приятно прекарване на Коледа.
— Не разчитам много на такова нещо. Досадните родители на Грейс ще дойдат, тя и онези двамата, които мама нарича бежанците.
— Нали каза, че са симпатични?
— Така е, но мама се държи с тях сякаш са болни от някоя срамна болест и изобщо не разбират английски. Говори с тях чрез Грейс.
— Не звучи много весело. Освен времето, през което ще бъдем с баща ти, останалите часове ще прекараме в леглото.
— Завиждам ти — въздъхна Флорънс.
— Много любезно е от твоя страна — рече Клифърд. — И то в момент, когато можете да си останете сами двамата.
— Има време и за това — рече Клариса. — Остават ни още цели четири прекрасни дни. Пък и на двамата ни е омръзнало да се гледаме, нали скъпи?
Джак кимна сънливо. Беше обърнал доста чаши от чудесното бренди, което Клариса бе успяла да измъкне от управителя на отдела за алкохолни напитки в Хародс. Според Клифърд младежът не се бе променил много, като се има предвид, че поне два пъти на ден срещаше смъртта. Поотслабнал, съвършеният му прав нос и нежната челюст бяха се поизострили и по-ясно се очертаваха, иначе си беше все същият забавен, очарователен младеж. Двамата с Клариса едва се въздържаха да не се докосват. Дори в момента, тя бе преплела пръсти с неговите, а красивата й глава лежеше на рамото му. Нямаше по-прекрасна двойка от тях, струваше му се прекалено хубаво, за да е вярно. За Клифърд те носеха заревото на оцеляването, на победата на любовта над войната. Моля те. Господи, нека поне те двамата да имат късмет. Какво ли правеше Чарлс? Само от Грейс разбираше, че е жив и здрав, че се справя с жегата и странностите на живота в Тунис, но иначе бил бодър.
Коледа е твърде мъчителен празник за разделените семейства и разделените влюбени. Клифърд съвсем целенасочено отклони мислите си от самотата и се усмихна на Клариса и Джак.
— Мисля, че е време да се оттегля. Старите ми кости дават знак. Благодаря и на двама ви за прекрасния ден. Ще се видим при първа възможност. Но ще взема остатъка от това чудесно уиски, нали? Последна глътка преди лягане.
— Разбира се, какво искаш още — обади се Клариса. — Ще сляза сутринта и ще ти приготвя закуска.
— Джак, ти си изумителен, прекрасен, направо блестящ в леглото — въздъхна Клариса и се отпусна на възглавниците. — А и извън него — додаде тя и прокара пръст по профила му. Надигна се и лекичко захапа устните му. — Толкова съм щастлива, такъв късмет имам с теб. Като си помисля, че можеше и да не те срещна, да не се познаваме дори, помисли си само какво щяхме да изпуснем…
— Ти ме намери, ако трябва да сме точни — изгледа я Джак сериозно. — И ето сега ме имаш. Завинаги.
— Не говори така — бързо го прекъсна Клариса. — Носи нещастие.
— Клариса, любима моя. Щом успях да оцелея при Битката за Британия, ще успея да мина през всичко. Просто съм омагьосан. Единственото, което може да застане между нас, е някой проклет, висок, мургав и красив морски офицер.
— Я не ставай смешен — възрази Клариса.