Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (94)

90.

Двамата с Бри прекарахме сутринта в колите си — поддържахме връзка по телефона и използвахме всички възможни начини, за които можехме да се сетим, за да открием Ава.

Аз започнах с познатите си от Бюрото за разследване на младежка престъпност в Първи, Трети и Шести полицейски участъци. Те покриваха груповия дом на Ава, училището й, нашата къща и „Сюърд Скуеър“, където тя се мотаеше преди. Полицейското управление разполага с централизирана база данни за изчезнали деца, но нищо не може да замести личната среща с хора, които работят ежедневно по улиците. За тази цел трябва да обиколиш участъците един по един.

Оказа се, че снимката, която Неса ни бе направила в груповия дом, бе по-ценна, отколкото си мислех. Не беше кой знае какво като качество, но все пак имах какво да покажа на хората. Изпратих я на всички, за които се сетих.

Бри започна от „Хауърд Хаус“ и разпита няколко от момичетата, както и Сунита, управителката с плитките. Излизаше, че никой не бе виждал Ава от закуска предишната сутрин. Била тиха, но това не беше нещо ново. На пръв поглед от стаята й не липсваше нищо. Това означаваше, че не беше избягала своеволно.

След това Бри тръгна към „Сюърд Скуеър“ и обиколи квартала пеша, за да потърси старите приятели на Ава. По телефона ми каза, че е открила двама от тях — Патрис и Кей-Флай. Никой от тях не бе виждал Ава от седмици, но човек трябва да има едно наум, когато говори с деца от улицата. Бри им дала по една телефонна карта и обещала сто долара на всеки, който би могъл да ни помогне да я открием. По всякакъв начин.

Аз обиколих всички болници в района, а накрая се отправих към Трета улица в Североизточен Вашингтон, където се намираше отдел „Наркотици“ на Главното полицейско управление. Започвах да се хващам за сламки, но смятах, че ако някой знаеше за конкретни дилъри, които снабдяваха с окси или фалшив окси улиците, по които минаваше Ава, това би могло да ни е от помощ.

Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-зле се чувствах. Особено ако бяха замесени наркотици, в което бях почти сигурен.

Опиатите са може би най-слабо контролираните субстанции напоследък. На улицата има голямо търсене на първокласен фармацевтичен материал и продавачите непрекъснато се възползват от този факт. Пробутват боклука като истински окси и по този начин е невъзможно да се контролира дозата, още по-малко съдържанието на уличните наркотици. Когато казахме на Ава, че от свръхдоза непрекъснато умират деца, не говорехме празни приказки. В тази държава върлува опиатна епидемия, която се подклажда основно от хора на възраст под двайсет и пет.

До късния следобед не открихме абсолютно нищо. Трудно ми беше да не мисля за най-лошите варианти и полудявах при мисълта, че Ава бе тук наоколо, някъде, а ние се изчерпвахме откъм идеи къде да я търсим.

Знаех, че трябва да мисля позитивно — ако не заради мен, то поне в името на Нана и на децата. Но истината бе там, че имах ужасно усещане относно цялата тази работа.