Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (75)

71.

Друго предимство на така наречения отдел „Гумен пистолет“ бе работното време. Пристигах в осем и си тръгвах в пет. Работата в офис е с ограничено количество.

За пръв път от доста време насам успявах да се прибера у дома по-рано от Бри и нещо повече — да вечерям заедно със семейството си. Ако можех да променя само едно нещо в живота си, това може би ще са всички тези семейни вечери, които пропусках.

След като сладоледът бе изяден и чинните бяха измити, а аз вече помагах на Джени с домашното по алгебра, на задната ни веранда се появи Сампсън.

— Чук-чук — каза той на влизане. Всички се чувствахме доста потиснати заради Ава и нямахме настроение за нищо, с изключение на семейство Сампсън. Той бе добре дошъл по всяко време.

— Как се чувстваш, Нана? — попита той и се наведе над стола й, за да я прегърне.

— Добре съм — отвърна тя, но според мен през последния половин час стоеше на една и съща страница от новата книга на Мадлин Олбрайт. — Искаш ли малко сладолед, скъпи?

— Всъщност се надявах да открадна Алекс и Бри за мъничко — каза той и посочи с палец през рамото си. — Може би навън? — Той се наведе да целуне Джени по бузата, а после тримата се запътихме към масата за пикник на двора.

— Какво става? — попитах аз веднага щом Джон затвори вратата зад гърба си.

Сампсън настани мечешкото си тяло срещу нас и положи сплетените си пръсти върху масата. Отне му няколко секунди да реши какво искаше да каже или поне откъде искаше да започне.

— Нека ви представя една хипотеза — каза. — Представете си, че някой завежда дело срещу някого — по обвинения, за които знае, че са фалшиви. И да речем, че този някой си е направил огромен труд да вкара другия човек в клопка и да му стъжни живота. Може би дори е нарушил закона, за да успее, но никой не може да го докаже.

— Добре — отвърнах. Очевидно говорехме за Джудиче, но същевременно не говорехме за Джудиче. Имах достатъчно разум в главата си, за да зная, че трябва да изчакам Джон да се изкаже докрай, без да го прекъсвам. — Продължавай.

— Мисля си, че такъв тип човек би могъл да крие някой и друг скелет в гардероба си — каза Сампсън. — От онези скелети, които не изскачат при стандартна проверка на миналото.

Забелязах, че Бри седеше абсолютно неподвижно и не обелваше и дума.

— Какви по-точно? — попитах.

Сампсън се облегна назад и сви рамене.

— Пристрастяване към наркотици? Големи дългове? Не знам, може да спи с жената на най-добрия си приятел. Но чисто теоретично нека приемем, че някой друг разбира за това. Някой като мен например. Такъв тип информация би могла да накара човека да преосмисли решението си да завежда дело. А може би това ще улесни мъничко живота на другия човек. Неговият и този на семейството му.

— За бога, Джон — казах. Ако не бях толкова изтерзан заради цялата тази история, преструвката можеше и да ми се стори смешна. — Не бих могъл да те моля да правиш нещо такова…

— Ако изобщо говорехме за това — каза Джон. — А ние не говорим. Но просто за протокола, Алекс, ти всъщност си ме молил да правя такова нещо и друг път. Повече от веднъж.

— Да, когато участвам в него — уточних. — Това е различно.

Бри най-после отвори уста. Говореше тихо, а аз останах с впечатлението, че бе очаквала това.

— Моето предположение? — каза тя. — Не мисля, че Джон би дошъл тук, ако не искаше.

— Вярно е — обърна се Джон към мен.

Вярвах му, но освен това знаех, че Сампсън би направил всичко за нас. Точно както аз бих направил всичко за него. Но това невинаги е хубаво. Тук ставаше въпрос за професионалната кариера на Джон.

— Не знам, Сампсън — казах.

— Обаче аз знам — обърна се Бри към мен. — Заложени са на карта много важни неща, а ти си в центъра на цялата тази каша. Нека аз взема решение по този въпрос. Моля те.

Когато я погледнах в очите, видях нещо друго. Имаше нещо, което тя премълчаваше — и аз най-после добих представа за цялостната картина. Може и да грешах, но смятах, че това не беше само идея на Джон. Бри го бе помолила да дойде тук тази вечер.

Все още се съпротивлявах на тази идея, но тя беше права. Залогът беше огромен така или иначе. Аз бях този с ограничителната заповед, а те правеха всичко възможно да ме предпазят — не само мен, но и Ава.

При други обстоятелства може би все още щях да се измъчвам от загубата, която Джудиче бе претърпял през 2007-а. Но той бе изиграл този коз в мига, когато бе започнал да се занимава със семейството ми.

Така че, вместо да казвам каквото и да било друго, просто станах от масата и тръгнах обратно към къщата.

— Трябва да помогна на Джени с домашните — казах. — Вие двамата елате, когато приключите разговора си.