Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (68)

64.

— Влезте, влезте. Заповядайте.

Джулиет Фрийман не е човек, когото бихте определили като адвокат, ако я срещнете по улицата. Ниска е почти колкото Нана, с доста голяма обиколка на талията и не обръща особено внимание на облеклото си, когато е извън съдебната зала.

Обстановката в кабинета й на Пенсилвания авеню приличаше на всекидневната в нечий дом. Харесваше ми това, че в ъгъла държеше кош за пране, пълен с играчки за децата на клиентите си, и че книгите по лавиците й варираха от история на конституционализма до „Зелени яйца и шунка“.

Джулиет не просто познава семейното право — тя разбира семейството и знае какво е нужно за опазването на неговата цялост. По мое мнение тя е впечатляваща в най-добрия смисъл на думата.

Преминах по същество още преди да съм седнал.

— Имам три въпроса казах й. Как да си върнем Ава? Какво правим междувременно? И как цялата тази работа си взаимодейства с другите обвинения, които висят над главата ми?

Джулиет наливаше чай от старинния, богато украсен самовар на бюрото си, докато отговаряше.

— В известен смисъл това всъщност е един голям въпрос — каза тя. — Но доста сложен. Предполагам, че искате да съм откровена с вас.

— Разбира се — каза мама Нана и пое чашата си с чай. — Аз съм възрастна дама, Джулиет. Нямам време за лъжливи надежди.

— Добре тогава. Фактът, че Ава използва наркотици, в комбинация с тези обвинения срещу Алекс, прави битката много трудна. Но дори и без обвиненията вие все пак нямате изключителните права над нея или над което и да било друго приемно дете.

— Не, но имаме връзка с нея — каза мама Нана. — Това би трябвало да има някаква стойност за момиче, което си няма никого на този свят. Ава вече е част от нашето семейство.

Джулиет кимна, но само за да отбележи, че е чула Нана, а не за да се съгласи с нея.

— От правна гледна точка тя не е част от вашето семейство. Ако в крайна сметка те я настанят при друго семейство и нещата потръгнат добре, всичко приключва. Тя няма да се върне при вас.

Новината заседна като буца в гърлата на всички ни. Бри мълчаливо стисна ръката ми.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Трябва да убедите вашия социален работник, че каквито и наркотици да е вземала Ава, тя не ги е получавала от вас — каза Джулиет.

— Вече я уведомих за това — каза Бри.

— Тя трябва да го чуе от Ава. Ако успеете да осъществите такъв разтвор, това ще е първа стъпка в правилната посока.

Не бях толкова сигурен.

— Това не би ли могло да се приеме като мълчаливо признание, че самият аз употребявам наркотици? — попитах.

— Едно по едно — каза Джулиет. — Първо обърни внимание на ситуацията с Ава, а след това на твоите обвинения. Кога е делото ти?

— След седмица.

Тя отиде до бюрото и си записа нещо.

— Постарай се да направиш нещо по този въпрос. Междувременно разбрах, че има и ограничителна заповед срещу теб, нали така?

— Да, но това беше клопка — казах. — Не мога да докажа нищо — засега. Ще предявя насрещен иск, ако се наложи. Ще направя всичко възможно.

Джулиет се наведе напред и ме погледна над червените рамки на очилата си.

— Алекс, чуй ме. Сега е моментът да играеш честно и открито. Каквото и да правиш, не започвай да променяш правилата или — не дай боже — да нарушаваш закона, за да разобличиш този човек. — Тя ме познаваше твърде добре. Даваше ми добър съвет. И все пак, някъде дълбоко в съзнанието си бях твърдо решен да си оставя свобода на избора.

Фактът, че Рон Джудиче ми бе инжектирал от същия вид наркотици, които използваше Ава, не беше случаен. В това поне не се съмнявах. Нямах представа как бе разбрал за нея — може би беше дал подкуп на някого, за да получи достъп до резултатите от лабораторните изследвания, или бе заговорил полицая, който я бе довел у дома онази сутрин. Във всеки случай това не беше първият път, когато той успяваше да изрови поверителна информация. Може би Джудиче бе по-добър репортер, отколкото подозирах.

Не само репортер, но и отмъстителен кучи син.

Сега просто трябваше да го докажа. По един или друг начин.