Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (48)

44.

Рон Джудиче спря в коридора до входната врата и се огледа. Къщата изглеждаше като капсула на времето от 1979-а. Сив мокет на пода. Светлосиня тоалетна чиния в банята.

Солидна постройка с три спални и заден двор, която предлагаше уединение. Освен това бе само на деветдесет минути от града. Идеалното скривалище за нарасналото му семейство.

— Не обръщайте внимание на всички тези кашони — каза жената от агенцията за имоти под наем. — Днес следобед ще дойде камион от фирма за извозване на непотребни вещи. Освен ако не искате да задържите нещо.

— Само мебелите. Всичко останало може да се махне — каза Джудиче.

Жената, госпожа Патън, сведе поглед към Грейс, която кротко спеше в кенгуру на гърдите му. В колата нервничеше и плачеше, но когато стигнаха до Вирджиния, вече се бе изморила.

И вече се казваше Грейс. Не Ребека. Никога вече Ребека.

— Тя е един мъничък дар от бог, нали? — каза госпожа Патън. — На колко е?

— Днес става на три седмици — отвърна Джудиче. — Да, наистина е дар от бог. Влюбих се в нея още в първия миг, когато я погледнах.

Това поне беше вярно. Госпожа Патън се усмихна, както се усмихват жените всеки път, когато мъжете разкриват нежната си страна. Сякаш й бе направил някаква услуга.

— Искате ли да видите задния двор? — попита тя.

— Да, моля.

Той я последва в голяма кухня и трапезария, с панорамен прозорец до маса с огнеупорно покритие. Отвън, в дъното на обраслата градина, имаше дървена люлка. Не изглеждаше годна за употреба, но той би могъл да я ремонтира. Зад нея, между дърветата, се виждаше конюшня. Половин дузина кафяви кобили хрупаха пролетната трева.

Ема Ли щеше да е във възторг от това място. На всички щеше да им хареса, дори на Лидия, веднага щом привикнеше с обстановката.

— Надявам се да харесвате старомодни неща — каза госпожа Патън, — ако мога така да нарека всичко това. Господин Шайво очевидно е спрял да пазарува доста отдавна.

— Няма проблем.

— Жалко, наистина, почина толкова внезапно. Но мисля, че би бил щастлив да знае, че тук се нанася младо семейство. С какво се занимавате, господин Хендерсън?

— Журналист съм — отвърна Джудиче. — Но възнамерявам да си взема почивка известно време.

Тук той щеше да има ново име, също като Грейс. И преди бе използвал други имена, не като авторски псевдоним, а да прикрива следите си понякога, когато преследваше интересна история. Пол Хендерсън бе най-често използваното име, за което притежаваше и приемлив документ за самоличност, включително и рядко използвана кредитна карта. Напълно достатъчно, за да застрахова къщата.

— А съпругата ви? — усмихнато попита жената от агенцията. — Тя също ли ще си стои у дома?

— Съпругата ми вече не е с нас — отвърна Джудиче. — Загубихме я в нощта, когато се роди Грейс.

Госпожа Патън спря и сложи ръка върху устата си, прикривайки безмълвното „О!“, което току-що се бе изписало на устните й.

— Божичко. Съжалявам. Нямах никаква представа.

— Разбира се — отвърна Джудиче. — Просто търся спокойно място, където майка ми, дъщерите ми и аз бихме могли да продължим живота си в уединение.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джудиче се надяваше да не го направи.

— Колко е голяма другата ви дъщеря? — попита тя.

— Ема Ли е на четири и половина. Страда много от липсата на майка си, но е много развълнувана, че вече е голямата сестра.

— А имате и майка си. Това е истинска благословия. Сигурна съм, че много обича момичетата.

— Да — отвърна Джудиче и сведе поглед към меките ангелски къдрици на дъщеричката си. — Защото няма нищо по-важно от семейството. Нали така, Грейс?