Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (17)

13.

Когато тръгнах обратно към колата си, паркирана в другия край на навеса за лодки, забелязах ятото вредители — от онези с камерите, микрофоните и антените за пряко излъчване.

Вместо обичайните неколцина репортери, които обикновено се появяваха до този момент, сега бяха десетки, просто стояха и чакаха да докопат новината. По Уотър стрийт имаше върволица от камиони, плътно наредени до полицейската лента поради липса на отредено за пресата място.

Това бе трети труп за по-малко от седмица, открит в един от най-безопасните квартали на Вашингтон. За сравнение предишните три убийства на запад от Рок Крийк обхващаха период от четиринайсет месеца. Това със сигурност бе изострило общественото внимание и хората стояха нащрек.

— Детектив Крос, насам!

— Коя е жертвата, Алекс?

— На този етап това вече серийно разследване ли е?

Донякъде се чувстваш като рокзвезда, но без допълнителните привилегии. Дадох им оскъдния минимум — това беше всичко, което можех да си позволя да направя в момента.

— Старши полицай Хайзенга ще направи изявление за пресата веднага след като уведомим семейството — казах на онези, които се намираха в непосредствена близост. — Междувременно няма да съобщаваме никакви подробности.

— Детектив Крос, и трите случая ли ще наблюдавате? — попита ме Шона Стюарт от „Канал 5“.

— Все още не знам — казах.

— Как върви разследването на убийствата на Дарси Викърс и Елизабет Райли?

— Върви — отвърнах аз точно когато стигнах до колата си.

— Ей, Алекс, вярно ли е, че си издърпал тялото на Елизабет Райли през прозореца преди същинския оглед? — извика някой от тълпата. — Това не излага ли на риск разследването?

Това ме накара да замръзна на мястото си. Може би трябваше да продължа да вървя, но вместо това се обърнах, за да видя кой е задал въпроса.

На пръв поглед мъжът оставяше впечатление за човек, който работи сам. Позната картинка фотоапарат на ремък около шията, насочен към мен диктофон и бележник, стърчащ от джоба на широките му къси панталони. Имаше и брада, но не видях журналистическо удостоверение. Всички останали около него имаха ламинирани карти, защипани на реверите или провесени на шнур около шията.

— Не ви разпознавам — отбелязах. — За кого работите?

— Просто се опитвам да науча фактите, детективе.

— Въпросът ми беше друг — казах. — Попитах ви за кого работите.

Той повиши глас, за да е сигурен, че всички микрофони наоколо ще го запишат.

— Заподозрян ли съм, детективе? Нима твърдите, че искате да ме арестувате?

Провокираше ме. Правили са го милиони пъти. Ако не могат да получат новината, която искат, просто създават нова — особено бездарните драскачи и аматьорите.

— Не, не искам да ви арестувам — отвърнах. — Зададох елементарен въпрос.

— Защо? Длъжен ли съм по закон да се идентифицирам? — попита той.

Сега просто се държеше като задник. Цивилният гражданин в мен копнееше да напъха диктофона дълбоко в гърлото му.

— Не — повторих. — Не сте длъжен да се идентифицирате.

— В такъв случай: без коментар — каза той и потисна усмивката си. Спечели си малко смях от неколцина души и тълпата, но не и от мен. Най-разумното, което можех да направя в момента, бе да вляза в колата си и да се махна.

Имаше по-важно място, на което трябваше да отида, така или иначе. И то не можеше да чака.