Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (12)

8.

Нямахме този късмет.

Когато двамата с Джени се върнахме на местата си, тегленето бе приключило. Повечето хора бяха станали от столовете, мотаеха се наоколо и се приготвяха за тръгване.

Ава не помръдваше от мястото си и полюшваше краката си напред-назад. Изглеждаше по-вцепенена от всякога.

Нана изглеждаше гневна. Бри — съкрушена.

— Съжалявам, Ава — казах и седнах до нея. — Ще ми се резултатите да бяха различни.

— Каквото — такова — отвърна тя. — Знаех си, че няма да вляза.

Чувствах се безсилен пред факта, че обстоятелствата се стичаха точно според очакванията на Ава. Имах усещането, че тя искаше да влезе също толкова силно, колкото и Джени, ако не за друго, то поне за да почувства, че е спечелила нещо за пръв път през живота си.

Джени се приближи и седна от другата й страна. Няколко семейства около нас се прегръщаха, а повечето от децата им плачеха. Някои от родителите също. Всичко бе свършило толкова бързо.

— Гадна работа каза Джени. — Съжалявам, Ава.

— Не съжаляваш. — Ава се обърна към нея й гневно я изгледа. Когато Джени се опита да хване ръката й, тя я изскубна и рязко се изправи. — Хайде — каза, — време е да си ходим. Лотарията свърши. — После тръгна към изхода, без да поглежда назад. Точно в този момент не можехме да направим нищо друго, освен да се подчиним и да я последваме.

Нана ме улови под ръка. Усещах как трепери от гняв.

— Това е лудост, ето какво е всичко това — каза тя. — Защо, за бога, децата трябва да печелят някаква проклета лотария, за да получат добро образование? И то точно тук, в столицата на тази нация! Какво говори това за нашата страна пред останалия свят, Алекс? Какво?

Обикновено тя не употребяваше думата „проклет“, но аз знаех как се чувстваше. Проблемът бе толкова голям и толкова упорит, че човек се объркваше на кого точно да се ядоса. На училищния директор? На учителския съюз? На кмета? На господ?

— Ще ми се да можех да ти дам някакъв отговор, Нана. Наистина — казах.

— Е, аз ще ти кажа — продължи тя. — Госпожица Ава Уилямс няма да изпадне между пролуките. Не, благодаря! Това момиче ще получи образованието, което заслужава, дори ако трябва да й го дам лично.

С други думи, мама Нана щеше да свърши онова, което директорът, учителският съюз, кметът и господ не бяха способни да постигнат.

А аз бях абсолютно убеден, че щеше да го направи. Сто процента.