Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (109)

105.

На другия ден двамата с Бри действахме на смени. Аз останах вкъщи с Нана и децата, а тя излезе, за да разговаря с колкото се може повече хора в училището на Ава.

Когато се върна, всички обядвахме заедно, макар че никой не бе особено гладен. Следобед излязох аз. Технически бях в отпуск по семейни причини, затова оставих пистолета си вкъщи, но взех значката.

Една от първите ми спирки бе „Хауърд Хаус“. Бях говорил със Сунита, управителката, и тя се съгласи да свика общо събрание същия ден, веднага след училище. Когато пристигнах, всичките единайсет момичета вече чакаха с персонала във всекидневната.

Те знаеха за смъртта на Ава, видях и сълзи в очите на повечето от тях, но всички се бяха взели в ръце, когато се изправих пред тях. Това ми напомни за Ава — изглеждаха толкова напрегнати в старанието си да прикрият емоциите си.

— Знам, че вече сте отговорили на някои от тези въпроси — казах на групата. — Но искам отново да си помислите. Някой спомня ли си нещо друго от деня, в който изчезна Ава? Нещо, за което не сте се сетили преди или оттогава насам?

В отговор получих пълно мълчание. Отчасти това се дължеше на факта, че вече бяхме говорили за това. Но имаше и друга причина. На улицата, там, откъдето идваха много от тези момичета, съществува неписано правило. Границата между помощта и доносничеството е сива, в най-добрия случай. Затова просто си дръж устата — затворена за по-сигурно, особено ако има страничен слушател. Отвън изглеждаше като апатия, но аз знаех, че в това имаше нещо много по-сложно.

Зададох още няколко общи въпроса, но не стигнах доникъде, затова реших да пробвам с разговори на четири очи. Сунита ми позволи да използвам нейния кабинет и водеше момичетата при мен едно след друго.

Неса, съквартирантката на Ава, беше пета поред. Забелязах, че отново бе плакала, макар да се опитваше да го скрие.

Освен това още от вратата усетих, че нещо я тревожеше.

Седяхме един до друг на сгъваеми столове от една и съща страна на бюрото на Сунита. Неса държеше краката си изпружени в пространството помежду ни и гледаше повече към телефона си, отколкото към мен, докато го премяташе в ръка.

— Изглеждаш напрегната — казах.

Когато започна да говори, избягваше да ме гледа в очите.

— Само да кажа, че не съм се опитвала да крия нищо предишния път, нали? — каза. — Даже се опитах донякъде да те попитам за това, когато беше тук.

Напрегнах паметта си да си спомня всичко от предишната ни среща на верандата отвън. Беше ни снимала, това поне помнех, но нищо повече.

— Да ме попиташ за какво? — казах.

— Е, не точно да те попитам — отвърна тя.

— Хайде, Неса. Изплюй камъчето. За какво изобщо говорим в момента?

— За гаджето на Ава, за това говорим. Тя все разправяше как не означавал нищо за нея, но мен ако питаш, просто се срамуваше. Това гадже беше дъртак.

— Кой е той? — попитах. — Къде се е запознала с него?

Неса сви рамене и накупи устни.

— Просто каза, че името му било Ръсел. Той я снабдяваше с дрогата.

Това име, Ръсел, ме разтърси внезапно като токов удар. Възможно ли беше това да е нашият Ръсел? Същият загадъчен приятел, когото издирвахме в случая с Елизабет Райли? Похитителят на Ребека Райли?

Или просто бе някакво ужасяващо съвпадение?

Опитах се да запазя спокойствие и да продължа с въпросите, но не беше лесно. Съзнанието ми работеше на пълни обороти.

— Неса, какво можеш да ми кажеш за него? — попитах. — Знаеш ли как изглежда? Или каква кола шофира?

— Беше джип — веднага отвърна тя. — Бял мъж, но на Ава не й пукаше. Мисля, че харесваше джипа му — и каквото там друго й даваше, сещаш се… Не искам да звуча грубо.

Гадеше ми се. Все още не знаех дали мъжът беше същият, но приликите ги имаше — и с Елизабет Райли, и с Аманда Симс. Тези момичета също бяха откъснати от семействата си по някакъв начин.

Млади. Уязвими. Сами.

Идеята, че този изверг е обсипвал Ава с наркотици, обещания, секс — без значение кое, — предизвикваше у мен желание да се извиня и да отида да изповръщам червата си в тоалетната.

— Каза, че е бял — продължих аз. — Какво друго?

Тя изпъна гръб и започна да човърка телефона си.

— Ей, имам снимка — каза тя. Според мен просто изпитваше облекчение, че не я тормозех с въпросите.

Прегледа няколко десетки снимки, преди да открие онази, която търсеше, и обърна екрана към мен.

— Ето — каза. — Виждала съм я да седи в джипа и да си говори с него на „Ийстърн“. Ава даже не знаеше за тази снимка, но веднага щом й я показах, спря да дрънка онези глупости, че нямала приятел.

Снимката бе направена отдалеч. Ава бе с гръб към камерата, но лесно разпознах високата й, слаба фигура и велурените ботуши, които носеше почти непрекъснато, откакто Бри й ги купи.

Но това не беше всичко. Разпознах и сиво-зеления джип на снимката, както и високия брадат мъж зад волана.

Беше Рон Джудиче.