Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (1)

I.

Не ми се случва всеки ден голо момиче да ми отвори вратата, на която чукам.

Не ме разбирайте погрешно за двайсетте ми години стаж в полицията се е случвало и преди. Просто не толкова често.

— Вие сервитьорите ли сте? — попита момичето.

Имаше ясен, но празен поглед, който говореше за екстази, а отвътре се носеше мирис на трева. Гърмеше и музика, от онова безмилостно техно — бих си прерязал вените, ако ми се наложеше да го слушам твърде дълго.

— Не, не сме сервитьорите — отвърнах и извадих значката си. — Градска полиция. А ти си облечи нещо, веднага.

Момичето дори не се смути.

— Трябваше да има сервитьори — каза тя, по-скоро на себе си. Това ме натъжи и отврати едновременно. Момичето изглеждаше като гимназистка, а мъжете, които трябваше да арестуваме, бяха достатъчно възрастни да й бъдат бащи.

— Проверете дрехите й, преди да ги облече — казах на една от жените полицаи от ударния екип. Освен мен имаше петима униформени полицаи, представител на Службата за младежка и семейна закрила, трима детективи от отдел „Проституция“ и още трима от Втори участък, в това число моят приятел Джон Сампсън.

Втори участък е Джорджтаун — необичаен район за действие на отдел „Проституция“. Бялата тухлена къща на Ен стрийт, където се намирахме, бе типична за квартала и вероятно струваше над пет милиона. Имот под наем, предплатен за шест месеца от пълномощник, но документите водеха до д-р Илайджа Крийм, един от най-търсените пластични хирурзи във Вашингтон. Доколкото ни бе известно, Крийм щедро финансираше тези „браншови партита“, а партньорът му в греха, Джош Бергман, осигуряваше насладата за окото.

Бергман бе собственикът на „Кан Сити Долс“, законна агенция за модели, разположена в офис на Ем стрийт, за която упорито се носеха слухове, че е замесена в нелегалната търговия с жива плът. Детективите в управлението имаха сериозни подозрения, че докато Бергман с една ръка управляваше легитимната си агенция, с другата осигуряваше доставки на екзотични танцьорки, компаньонки за една нощ, масажистки и „порно таланти“. По моя лична преценка къщата беше пълна точно с такива таланти в този момент и всички те изглеждаха на около осемнайсет, плюс-минус. Преобладаваха тези с „минус“.

Нямах търпение да пипна двете отрепки.

Полицейското наблюдение бе засякло Крийм и Бергман в „Минибар“ в центъра на града около седем и половина същата вечер, а после, около девет и половина, бяха дошли тук, в къщата за забавления. Сега оставаше само да ги изобличим. Отвъд стените на фоайето партито кипеше с пълна сила. Салонът и официалната трапезария бяха претъпкани. Навсякъде паркетни подове и мебели в стил кралица Ана, от една страна, а от друга — полуголи, превъзбудени момичета, които танцуваха и пиеха от пластмасови чаши.

— Искам всички да бъдат отведени в салона за гости — извика Сампсън на един от униформените полицаи. — Имаме разрешително за обиск на тази къща по всяко време, така че започвайте да търсите. Издирваме наркотици, пари в брой, счетоводни книги, тефтери с планирани срещи, мобилни телефони, всичко. И спрете тази проклета музика!

Оставихме половината екип да действа в предната част на къщата, а с останалите тръгнахме към вътрешността, където партито продължаваше да се вихри.

Върху огромния мраморен барплот насред просторната кухня течеше мащабна игра на стриптийз покер. Половин дузина мускулести мъже и двойно повече момичета по бельо се мотаеха наоколо с карти в ръце, пиеха и си подаваха един на друг цигари с марихуана.

Някои от тях се разпръснаха при влизането ни. Част от момичетата се разпищяха и опитаха да избягат, но ние вече бяхме блокирали пътя им.

Някой най-после спря музиката.

— Къде са Илайджа Крийм и Джошуа Бергман? — попита Сампсън. Първият, който даде верен отговор, получава безплатен билет за излизане оттук.

Кльощаво момиче с черен дантелен сутиен и изрязани къси панталони посочи към стълбите. Съдейки по размера на бюста й спрямо останалата част от нея, можех да предположа, че вече бе минала под ножа на д-р Крийм поне веднъж.

— Горе — каза тя.

— Кучка — измърмори някой под носа си.

Сампсън ми даде знак да го последвам и двамата се запътихме нагоре.

— Сега мога ли да си тръгвам? — извика момичето след нас.

— Нека първо проверим колко тежи думата ти — отвърна Сампсън.

Коридорът на втория етаж беше пуст. Единствената светлина идваше от електрически фенер, поставен върху антична масичка близо до стълбите. По стените имаше конни портрети, а подът бе застлан с ориенталска пътека, която свършваше пред затворена двойна врата в дъното на къщата. Дори оттук успявах да чуя бумтенето на музика от другата страна. Този път старата школа. Групата „Толкинг Хедс“. С парчето Burning down the house^[1].

Watch out, you might get what you’re after.

Cool babies, strange but not a stranger.^[2]

Чувах и смях, и гласовете на двама мъже.

— Точно така, миличка. Малко по-близо. Сега й събуй бикините.

— Дааа, ей на това му се вика добра инвестиция.

Сампсън ме погледна така, сякаш искаше или да повърне, или да убие някого.

— Да действаме — каза той и двамата тръгнахме по коридора.