Вирджиния Улф
Нощ и ден (8)

Осма глава

Тя взе писмата и се качи в стаята си, като преди това прикани майка си да си легне веднага щом господин Хилбъри се оттегли, защото, ако двете останеха насаме, госпожа Хилбъри можеше да поиска да види какво съдържа пощата. Един бърз поглед върху голям брой листове увери Катарин, че по силата на някакво съвпадение трябва да насочи вниманието си едновременно към много и най-различни тревоги. На първо място, Родни й беше написал много подробен отчет за душевното си състояние, което бе илюстрирал със сонет, освен това държеше да преосмислят връзката си, което я развълнува повече, отколкото предполагаше. После дойде ред на две писма, които сложи настрана, за да ги сравни, преди да реши коя е вярната версия на историята в тях, но дори и когато се запозна с фактите, пак не успя да вземе никакво решение; накрая трябваше да помисли какво да прави с многото страници, изпратени от братовчед й, изпаднал във финансово затруднение, което го бе принудило да приеме неблаговидната работа да дава уроци по цигулка на млади дами от Бънги.

Но двете писма, всяко от които разказваше една и съща история по различен начин, я озадачиха най-много. Беше доста шокирана, когато разбра неопровержимия факт, че през последните четири години нейният втори братовчед Сирил Алардайс беше живял с жена, която не му е съпруга, но която му бе родила две деца, а се чакаше и трето. Това положение на нещата било разкрито от госпожа Милвейн, нейната леля Силия, ревностна проучвателка на подобни истории, чието писмо тя също трябваше да вземе под внимание. Сирил, твърдеше тя, трябва да бъде накаран веднага да се ожени, докато самият Сирил, прав или не, беше възмутен, че някой може да му се бърка в живота, и настояваше, че няма от какво да се срамува. Имаше ли наистина причина да се срамува, почуди се Катарин и отново взе писмото на леля си.

„Не забравяй — пишеше тя в обстойните си, недвусмислено изразени мнения, — че той носи името на дядо ти, както ще го носи и детето, което е на път. Клетият, той не е толкова виновен, колкото жената, която успя да го прилъже, като си мислеше, че е джентълмен, какъвто той е, и че има пари, които той няма.“

„Какво ли би казал Ралф Денам на това?“ — размисли се Катарин и закрачи напред-назад из спалнята. Дръпна рязко завесите и се обърна с лице към тъмнината, взря се навън и успя да различи клоните на платана и жълтеещите светлинки на други прозорци.

„Какво ли биха казали Мери Дачет и Ралф Денам?“ — продължаваше да се пита, застанала до прозореца, който, тъй като нощта беше топла, тя отвори, за да почувства полъха върху лицето си и да потъне в нищото на нощта. Но заедно с нощта в стаята й нахлу и трескавото ехо на оживени булеварди. Стори й се, че непрекъснатият глух тътен на трафика в далечината наподобява плътната тъкан на нейното съществуване, защото то беше така ограничено в сравнение с прогреса в живота на други хора, че напредването му си оставаше почти недоловимо. Хора като Ралф и Мери, помисли си тя, живеят, както намерят за добре и пътят пред тях е открит; докато им завиждаше, тя даде воля на въображението си и си представи такова място, в което са немислими празните, дребнави разговори между мъже и жени, както и плътно преплитащите се, трудни връзки помежду им. Дори сега, сам-самичка в нощта, загледана в безформения силует на Лондон, беше принудена да си признае, че има неща, които и нея я обвързват. В това време Уилям Родни седеше под малко кръгче светлина някъде по̀ на изток и умът му беше зает не с разтворената пред него книга, а с мисълта за Катарин. Докато тя предпочиташе никой, ама никой на целия свят да не мисли за нея. Както и да е, отсъди тя, не е възможно да избягаш от ближните си, затвори прозореца с въздишка и пак се върна към писмата.

Нямаше никакво съмнение, че това писмо на Уилям беше най-искреното от всички, които беше получавала досега. Беше стигнал до извода, че не може да живее без нея, така пишеше. Вярваше, че я познава добре и че може да я направи щастлива, че техният брак няма да е като на другите хора. На сонета също не му липсваше страст, но независимо от словесното изящество, докато препрочиташе писмото, Катарин изведнъж си даде сметка какво се очаква от нея, в случай че разкрие чувствата си. Ще трябва да проявява нещо като закачлива нежност към него, както и ревностно да бди над чувствителната му, обидчива природа; замисли се за собствените си родители и се запита какво в края на краищата е любовта?

Естествено, с нейното лице, положение и произход не й липсваше опит с млади мъже, които искаха да се оженят за нея и й бяха правили любовни признания, но може би защото не беше отвръщала на чувствата им, всичко това й приличаше на някакво театрално представление. И тъй като самата тя не се беше влюбвала, от известен брой години умът й неволно се занимаваше с това да си представя любовта, както и брака, който се явяваше естествена последица от нея, както и мъжа, който е в състояние да й вдъхне любов, и той, разбира се, беше нещо неописуемо. С лекота и без никакви корекции от страна на разума въображението й рисуваше картини на невиждана красота, от чийто фон струеше обилна, но призрачна светлина върху фактите на преден план. Прекрасна като капките, които падат с оглушителен шум от най-високите издатини на отвесни скали и политат стремително към сините дълбини на нощта — за такава любов си мечтаеше тя, която ще всмуче в себе си всяка частица живот и после ще я пръсне на парчета във величествен сблъсък, пред който всичко се предава, всичко отстъпва и нищо не може да бъде спасено. Мъжа, и него си представяше като благороден герой, препуснал с коня си по брега на морето. Или пък яздеха заедно в гора, или се носеха край морските вълни. Но сепнеше ли се от тези мечтания, тя беше в състояние да си представи брак, напълно лишен от любов, както често се случва в реалния свят, тъй като по всяка вероятност хората, които мечтаят, са онези, които се занимават с най-прозаични неща.

Беше в настроение да седи цяла нощ и да си играе с ефирната тъкан на своите мисли, докато се умори от тяхната безполезност и се отдаде на математиката; но знаеше, че трябва да се види с баща си, преди той да си легне. Случаят със Сирил Алардайс не търпеше отлагане, както и илюзиите на майка й и правата на семейството. Тъй като сама не знаеше какво означава всичко това, нуждаеше се от съвета на баща си. Взе писмата и тръгна надолу по стълбата. Минаваше единайсет и домашните часовници бяха встъпили в своето владение — големият, който стоеше прав на пода в гостната, се състезаваше по тиктакане с малкия на стълбищната площадка. Кабинетът на господин Хилбъри се намираше на партера в един отдалечен край на къщата и представляваше много тихо приземно убежище, в което денем през прозореца слънцето хвърляше хилави лъчи върху книгите и огромната му маса с разстлани върху нея бели листове, които сега бяха осветени от настолна лампа със зелен абажур. Тук господин Хилбъри редактираше своите рецензии или подреждаше документи, с помощта на които можеше да се докаже, че Шели е имал навика да пише „въз“ вместо „върху“ или че ханът, в който често нощувал Байрон, се наричал „Главата на крантата“, а не „Турски рицар“, или пък че малкото име на чичото на Кийтс било Джон, а не Ричард, тъй като по всяка вероятност знаеше повече подробности за тези поети, отколкото който и да е друг човек в цяла Англия, а пък сега подготвяше издание за Шели, в което най-щателно щеше да бъде спазена специфичната пунктуация на поета. Самият той разбираше много добре комичната безсмисленост на подобни изследвания, но това не му пречеше да ги върши най-добросъвестно.

Седеше удобно облегнат в дълбокото си кресло, пушеше пура и размишляваше върху безполезния въпрос дали Колридж е искал да се ожени за Дороти Уърдзуърд, и ако го беше направил, какви биха били последствията конкретно за него и най-общо за литературата. Когато Катарин влезе, той си каза, че се сеща за какво идва, и побърза да си отбележи нещо с молива, преди да я заговори. След това обаче забеляза, че тя се е зачела, и остана за миг загледан в нея, без да каже нищо. Четеше „Изабела и саксията босилек“^[1] и в ума й се мержелееха италиански хълмове, сини небеса и крайпътни плетове с малки червени и бели розички. Като усети, че баща й я гледа, тя въздъхна и затвори книгата:

— Татко, получих писмо от леля Силия относно Сирил… Май ще излезе истина… неговата женитба. Какво да правим?

— По всичко изглежда, че Сирил се държи много глупаво — отсече твърдо господин Хилбъри с приятния си глас.

Катарин разбра, че няма да й е лесно да продължи разговора, когато баща й, като демонстрация на здрав разум, допря връхчетата на пръстите на двете си ръце с вид на човек, стаил в себе си много неизречени мисли.

— Бих казал, че каквото е направил, сам си го е направил — продължи.

Без да каже нещо повече, издърпа писмата от ръката на Катарин, нагласи очилата си и ги изчете от край до край. После изпусна едно „хм“ и й върна писмата.

— Мама няма никаква представа за това — подхвърли Катарин. — Ще й кажеш ли?

— Да, ще й кажа. Но освен това ще й кажа и че ние нищо не можем да направим.

— Ами женитбата? — попита Катарин стеснително.

Господин Хилбъри си замълча и се загледа в огъня в камината.

— В името на какво, дявол да го вземе, го е направил? — пророни най-накрая по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Катарин беше започнала отново да изчита писмото на леля си и затова му цитира едно изречение: „Ибсен и Бътлър^[2]… Изпратил ми е писмо, пълно с цитати — глупости, макар и умни глупости“.

— Ами, щом младото поколение иска да живее по този начин, това не е наша работа — отсече той.

— А не е ли наша работа все пак да ги накараме да се оженят? — попита Катарин с известна досада в гласа.

— Защо, дявол да го вземе, това трябва да ме засяга? — раздразни се баща й.

— Ами, като глава на семейството…

— Аз не съм глава на семейството. Алфред е глава на семейството. Да се обърнат към Алфред — каза господин Хилбъри и отново се отпусна назад в креслото. Катарин усети, че споменавайки семейството, е засегнала болното му място.

— Май е най-добре да отида и да се срещна с тях — подхвърли тя.

— Никъде няма да ходиш, най-малкото пък там! — отвърна й господин Хилбъри с необичаен за него властен и решителен тон. — Наистина не разбирам защо изобщо те въвличат в тази история… Не виждам какво общо може да имаш с нея?

— Със Сирил винаги сме били добри приятели — отвърна му Катарин.

— А той сподели ли с теб нещо по въпроса? — възрази й господин Хилбъри доста остро.

Катарин поклати глава. Тя наистина се беше почувствала доста засегната от Сирил, който не й беше споделил нищо… Дали пък не мислеше, както вероятно смятат Ралф Денам и Мери Дачет, че поради някаква причина тя не умее да проявява съчувствие, че е по-скоро винаги враждебно настроена?

— А що се отнася до майка ти — обади се господин Хилбъри след кратка пауза, в която като че ли разсъждаваше върху цвета на пламъците, — най-добре да й кажеш фактите. Хубаво е да ги знае, преди хората да започнат да шушукат, въпреки че нямам представа защо леля ти Силия е решила да идва. Колкото по-малко приказки, толкова по-добре.

Приемайки за даденост факта, че високообразовани шейсетгодишни господа с голям житейски опит вероятно съобразяват много неща, макар и да ги премълчават, Катарин, на път за стаята си, все пак не можеше да не се озадачи от отношението на баща си. Колко далеч беше той от всичко това! Как повърхностно замаза събитията в някакво подобие на приличие, което съответстваше на собственото му разбиране за живота! Нито за миг не се запита какво чувства Сирил, нито пък скритите страни на случая го изкушиха да вникне в тях. Просто си даде сметка, доста нехайно, че Сирил е постъпил глупаво, и то само защото други хора на негово място не биха постъпили така. Сякаш съзерцаваше през телескоп дребните им фигури на стотици мили разстояние.

Подтиквана от егоистичната си тревога да не се наложи тя да казва на майка си какво се е случило, на следващата сутрин след закуска последва баща си в антрето:

— Каза ли на мама? — попита го тя с подчертано строг тон, а умислените й тъмни очи сякаш бяха стаили в себе си безкрайни дълбини от размисъл.

Господин Хилбъри въздъхна.

— О, скъпо дете, излезе ми от главата. — Приглади енергично копринения си цилиндър и мигом се престори, че бърза. — Ще й изпратя съобщение, щом пристигна в кабинета… Тази сутрин закъснявам, а ме чакат купища неизчетени коректури.

— Не става така! — възрази му Катарин. — Трябва да й се каже — ти или аз, някой трябва да го направи. Тя е първата, която трябва да е наясно.

Господин Хилбъри постави цилиндъра на главата си, едната му ръка беше вече върху дръжката на вратата. Очите му придобиха изражение, добре познато на Катарин още от детството й, когато я молеше да го прикрие след поредното му занемарено задължение; злорадство, насмешливост и безотговорност се смесваха у него. Красноречиво поклати глава напред-назад, отвори вратата с чевръсто движение и прекрачи прага с нетипична за възрастта му пъргавина. Помаха на дъщеря си и изчезна. Останала сама, Катарин не успя да сдържи смеха си, след като се оказа отново измамена, както обикновено ставаше при домашните й пазарлъци с него и често й се налагаше да се нагърбва с неприятни ангажименти, които по право бяха негово задължение.