Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night and Day, 1919 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иглика Василева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Вирджиния Улф
Заглавие: Нощ и ден
Преводач: Иглика Василева
Година на превод: 2016 (не е указано)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Колибри
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Инвестпрес
Излязла от печат: 21.10.2016
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-892-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12989
История
- —Добавяне
Седма глава
— Младият Огъстъс Пелам ми вика: „Младото поколение чука на вратата“, а аз му отвърнах: „О, господин Пелам, младото поколение влиза, без да чука“. Изтъркана шега, нали, но въпреки това я записа в тетрадката си.
— Да се надяваме, че ще бъдем в гроба, преди тази книга да излезе — каза господин Хилбъри.
Възрастната двойка чакаше да чуе звънеца за вечеря, както и дъщеря им да се появи в стаята. Креслата им бяха придърпани близо до камината и двамата седяха в едно и също леко приведено положение, загледани във въглените, с изражението на хора, които са си поживели и сега пасивно очакват нещо да се случи. Господин Хилбъри беше забол поглед в малък въглен, паднал извън решетката на камината, гледаше да му намери подходящо място сред по-големите буци, които вече се бяха разгорели. Госпожа Хилбъри го наблюдаваше мълчаливо, а усмивката върху устните й се промени, сякаш събитията от същия следобед още занимаваха ума й.
Когато господин Хилбъри приключи с прехвърлянето на въглена, прегърби тяло в предишното си положение и започна да си играе с малкия зелен камък, който висеше от верижката на часовника му. Дълбоките му кафяви бадемови очи се взираха в пламъците, но зад повърхностния поглед един проницателен и своенравен дух наблюдаваше умислено и именно той май поддържаше необикновено живия огън в тях. Ала някаква обща апатия в резултат на скептицизъм или на вкус, твърде изискан, за да се задоволи с леснопостижими почести и изводи, му придаваше почти меланхолично изражение. След като остана така известно време, изглежда, мислите му стигнаха до задънена улица, защото въздъхна, протегна ръка и взе книга от масичката до себе си.
Щом вратата се отвори, той остави книгата и очите на двамата родители се вдигнаха към Катарин, която влизаше в стаята. Гледката им послужи като повод, от какъвто бяха лишени до този момент; докато ги приближаваше в светлата си вечерна рокля, тя им се стори изключително млада и това ги ободри, пък било то и само защото нейната младост и невежество придаваха тежест на тяхното познание за света.
— Единственото ти извинение, Катарин, е, че вечерята закъснява повече от теб — отсече господин Хилбъри и свали очилата си.
— Нямам нищо против да закъснява, щом резултатът е толкова очарователен — каза госпожа Хилбъри и погледна дъщеря си с нескривана гордост. — Въпреки това, Катарин, не знам дали ми харесва да стоиш до късно навън — продължи тя. — Надявам се, че поне си взела такси.
В този момент бе оповестено, че вечерята е готова, и господин Хилбъри официално поведе жена си под ръка надолу по стълбите. Всички бяха облечени за вечеря и наистина красиво подредената маса заслужаваше това уважение. Върху нея нямаше покривка, а порцелановите съдове хвърляха тъмносини кръгове върху кафявата й полирана повърхност. В средата имаше ваза с тъмночервени и жълти хризантеми, както и една чисто бяла — така свежа, че краищата на тесните й листенца се извиваха назад в стегната бяла топка. От заобикалящите ги стени портретите на трима известни викториански писатели наблюдаваха този ритуал, а листчета хартия под тях удостоверяваха с личния почерк на всеки от великите мъже, че той е „искрено ваш“ или „с обич“, или „завинаги“. Очевидно баща и дъщеря предпочитаха да се хранят в пълна тишина или най-много да разменят кратки, по стенографски формулирани подмятания, които прислугата да не разбира. Но мълчанието потискаше госпожа Хилбъри и без да се интересува дали репликите й се посрещат с одобрение, или с неодобрение, тя често наставляваше прислугата. Първо им каза, че в стаята е по-мрачно от обикновено и веднага да запалят лампите.
— Така е по-добре! — възкликна тя. — Катарин, знаеш ли, онзи нелеп глупак ми гостува на чай. О, как ми липсваше ти! През цялото време се опитваше да съчинява епиграми и това така ме изнерви, че в очакване да чуя следваща, разлях чая — а той измисли епиграма и за това!
— Кой е този нелеп глупак? — обърна се Катарин към баща си.
— О, само един от моите глупаци е по епиграмите — Огъстъс Пелам, разбира се — отговори й госпожа Хилбъри.
— Е, вече не съжалявам, че ме е нямало — каза Катарин.
— Бедничкият Огъстъс! — възкликна госпожа Хилбъри. — Много сме жестоки към него. Не забравяй колко предано се грижи за досадната си стара майка.
— Само защото му е майка. Всеки, който го познава…
— Не, не е така, Катарин… не си справедлива. Искам да кажа… коя е думата, Тревър, нещо дълго и на латински… от тези, които вие с Катарин знаете…
Господин Хилбъри предложи „циничен“.
— Добре, и тя върши работа. Не вярвам в това момичетата да постъпват в колеж, но бих ги учила на ей такива неща. Човек се чувства толкова издигнат, като подхвърля подобни намеци и елегантно преминава на следващата тема. Не знам обаче какво ми е станало — докато те нямаше, Катарин, наложи се да питам Огъстъс за името на дамата, в която Хамлет е влюбен, и, за бога, да му напомня какво не бива да пише за мен в дневника си.
— Бих желала — започна Катарин необмислено, но се спря. Присъствието на майка й винаги я караше да чувства и мисли прибързано, но след това си даваше сметка, че баща й е там и слуша внимателно.
— Какво би желала? — попита той, след като тя замълча.
Той често я изненадваше по този начин, принуждавайки я да му каже нещо, което не възнамеряваше; после двамата подхванаха спор, докато госпожа Хилбъри продължи да се занимава със собствените си мисли.
— Бих желала майка ми да не е известна. Бях на чай на едно място и те веднага започнаха да ми говорят за поезия.
— Смятайки, че си поетична личност, разбирам, а ти не си ли?
— Кой ти е говорил за поезия, Катарин? — поиска да узнае госпожа Хилбъри и тогава Катарин се видя принудена да им опише посещението си в офиса на суфражетките.
— Намира се на най-горния етаж в една от старите къщи на Ръсъл Скуеър. Никога не бях виждала толкова странни хора. А когато мъжът разбра, че имам роднинска връзка с поета, веднага взе да ми говори за стихотворения. Дори госпожица Дачет изглеждаше по-различна в онази обстановка.
— Така е, обстановката в тези офиси е много вредна за душата — заключи господин Хилбъри.
— Не си спомням да е имало офиси на Ръсъл Скуеър, поне навремето, когато мама живееше там — замисли се госпожа Хилбъри, — а и не мога да си представя да превърнеш тези просторни внушителни салони в задушни стаички за суфражетки. Но в това, че чиновниците четат поезия, има нещо прекрасно.
— Няма, защото не я четат както ние я четем — настоя Катарин.
— Все пак е приятно да знаеш, че четат дядо ти, а не се занимават по цял ден да попълват разни ужасни бланки — не отстъпваше госпожа Хилбъри, въпреки че цялата й представа за чиновническия живот се свеждаше до някоя сценка зад гишето в банката, на която случайно е станала свидетел, докато е прибирала лирите в чантата си.
— Поне не са те приобщили към тях, Катарин, от което се боях — отбеляза господин Хилбъри.
— Не, разбира се — отговори Катарин с решителен тон, — за нищо на света не бих работила за тях.
— Странно — продължи господин Хилбъри, след като се съгласи с дъщеря си, — как при вида на най-ентусиазираните си колеги се обезсърчаваш. Те винаги изваждат на показ недостатъците на дадена кауза много повече, отколкото нейните противници. Човек може да бъде ентусиаст в собствения си кабинет, но щом влезе в досег със съмишлениците си, целият блясък угасва. Винаги съм го забелязвал — и докато белеше ябълката си, продължи да им разказва как веднъж на младини обещал да държи реч на някакво политическо събрание и като пристигнал, целият горял от ентусиазъм към идеалите, които изповядвал; но докато неговите лидери говорели, той постепенно започнал да мисли точно обратното, ако изобщо става въпрос за мислене, затова му се наложило да се престори, че му е зле, за да избегне вероятността да стане за смях — преживяване, което го отвратило от всякакви публични изяви.
Катарин обикновено слушаше внимателно, когато баща й, а до известна степен и майка й споделят чувствата си; много добре ги разбираше и почти винаги се съгласяваше с тях, но в същото време виждаше и нещо, което те не забелязваха, и тогава я обземаше разочарование, че не успяват да я разберат, а това се случваше почти неизменно. Ястията пред нея се сменяха бързо и безшумно и масата беше почистена за десерта, а докато разговорът ромонеше в познатото русло, тя седеше като някакъв съдия и изслушваше родителите си, които се чувстваха много доволни, ако се случи да я разсмеят.
Ежедневието в къщата, в която живеят и млади, и стари, е изпълнено с дребни, странни церемонии и ритуали, които се спазват най-стриктно, въпреки че смисълът им е неясен, някаква мистериозност тегне над тях и придава суеверно очарование на изпълнението им. Такава беше и церемонията с пурата и чашата портвайн, поставени съответно до дясната и лявата ръка на господин Хилбъри — знак, при който госпожа Хилбъри и Катарин винаги се оттегляха. През целия им съвместен живот двете никога не бяха виждали господин Хилбъри да пуши пурата си или да пие портвайна си, а и биха се почувствали неловко, ако случайно го изненадат в креслото му. Тези кратки, но ясно маркирани периоди на разделение на половете винаги се използваха за послепис към разговорите по време на вечерята — усещането да си жена е по-силно, когато мъжкият пол по силата на някакъв ритуал се е усамотил без теб. Катарин познаваше много добре настроението, което я обземаше, докато изкачваше стълбата към гостната, хванала майка си под ръка, и предвкусваше удоволствието, с което, като светнат лампите, двете оглеждаха гостната, почистена и подредена за последния отрязък от деня, където червените папагали се поклащаха върху басмените пердета и креслата се грееха пред камината. Госпожа Хилбъри застана пред огъня, подпря единия си крак върху решетката и полите й леко се издуха.
— О, Катарин — започна, — накара ме да се размисля за мама и старите времена на Ръсъл Скуеър! Още са пред очите ми полилеите, зелената коприна върху пианото и как мама седи до прозореца, загърната с кашмирен шал, и не спира да пее, докато дрипльовците отдолу не се заслушат. Папа ме пращаше да вляза с букетче теменужки, докато той стоеше на ъгъла и чакаше. Сигурно е било лятна вечер. Това беше, преди нещата да станат безнадеждни…
Докато говореше, лицето й гаснеше в скръб, която сигурно често я е навестявала, щом й бе причинила онези бръчки, дълбоко врязали се около устните и очите. Бракът на поета не е бил щастлив. Напуснал жена си, а след години на доста бурен живот тя се споминала без време. Това нещастие довело до голямо объркване в обучението на госпожа Хилбъри, така че в крайна сметка може да се каже, че останала съвсем без образование. Но била неизменно до баща си, когато написал най-хубавите си стихотворения. Седяла в скута му по ханове, кръчми и други приюти на пропили се поети, но именно заради нея, твърдят хората, той се излекувал от разгулното си безпътство и се превърнал в онзи безупречен литератор, когото светът познава, но и чието вдъхновение точно тогава секнало. Колкото повече остаряваше госпожа Хилбъри, толкова по-често си мислеше за миналото и понякога й се струваше, че онова старо бедствие никога няма да я остави на мира и че самата тя няма да е в състояние да напусне този свят, преди да облекчи болката на баща си и духът му да намери покой.
Катарин искаше да успокои майка си, но това не беше лесно, след като самите факти от живота му бяха станали почти митични. Къщата на Ръсъл Скуеър например, с нейните елегантни стаи, с магнолията в градината и мелодичното пиано, с шума от стъпки по коридорите и различните вещи с ценна и романтична стойност — съществувала ли е изобщо някога? И все пак защо й е трябвало на госпожа Алардайс да живее съвсем сама във въпросната огромна къща, или ако не е живяла сама, тогава с кого? Самата Катарин харесваше тази трагична история заради самата история и много би искала да узнае повече подробности, които да обсъжда открито. Но това ставаше все по-невъзможно, защото, макар госпожа Хилбъри непрекъснато да се връщаше към нея, винаги го правеше по онзи нерешителен и неспокоен начин, сякаш, ако успее да я пипне оттук-оттам, ще може да оправи нещата, които са били изопачени през изминалите шейсет години. Или може би и тя вече не знаеше каква е истината.
— Имам чувството — каза накрая, — че ако живееха сега, това нямаше да се случи. Сега хората не ламтят така настървено за хорските трагедии, както навремето. Ако баща ми можеше да отиде на пътешествие по света или тя да си отдъхне за известно време, всичко щеше да се върне на мястото си. Но какво можех да направя аз? Освен това имаха лоши приятели — и двамата, — които само им навредиха. О, Катарин, когато се омъжваш, трябва да бъдеш съвсем, ама съвсем сигурна, че обичаш съпруга си!
Очите на госпожа Хилбъри плувнаха в сълзи.
Докато я успокояваше, Катарин си помисли: „Ето това не могат да разберат Мери Дачет и господин Денам. Това е положението, в което винаги се озовавам. Колко по-просто би било да живея като тях!“, защото цяла вечер мислено сравняваше дома си, майка си и баща си с офиса на суфражетките и хората в него.
— Но, Катарин — продължи госпожа Хилбъри, защото често й се случваше да променя настроението си внезапно, — въпреки че, Бог ми е свидетел, не искам да те виждам омъжена, знам, че ако някога мъж е обичал жена, това със сигурност е Уилям, който е влюбен в теб. Пък и виж колко хубаво и богато звучи името Катарин Родни, което, за жалост, не означава, че той е богат, защото просто не е.
Така произнесена, промяната в името й подразни Катарин и тя отвърна с доста остър тон, че не възнамерява да се омъжва за никого.
— Ужасно глупаво е да можеш да се омъжваш само за един човек, в това няма никакво съмнение — замисли се госпожа Хилбъри. — Винаги съм искала да можеш да се омъжваш за всеки, който те иска. По всяка вероятност един ден и това ще стане, но дотогава, признавам, че скъпият Уилям…
В този момент господин Хилбъри влезе в стаята и тогава започна по-сериозната част от вечерта. Тя се състоеше в това, че Катарин им четеше на глас от някоя книга, докато майка й не спираше да бродира шалчета с помощта на нещо като гергеф, а баща й си преглеждаше вестника, но недотам вглъбено, че да не може да пуска от време на време шеговити коментари по адрес на съдбата на главния герой или героинята. Семейство Хилбъри имаше абонамент в библиотека, която даваше книги под наем всеки вторник и четвъртък, и Катарин се мъчеше да заинтересува родителите си с творби от живи и много тачени автори; госпожа Хилбъри обаче се отвращаваше дори само от вида на малките им томчета със златен венец на корицата и докато продължаваше четенето, не спираше да прави кисели гримаси, а господин Хилбъри изразяваше отношението си към модерните творци със странни и не съвсем ясни закачки по техен адрес, подобни на онези, с които човек би сгълчал маймунджилъците на многообещаващ малчуган. Така че по едно време, след около пет страници на един от въпросните майстори на перото, госпожа Хилбъри отсече, че всичко е много умно, но казано с евтини и грозни думи.
— Ако обичаш, Катарин, прочети ни нещо истинско.
Тогава Катарин трябваше да отиде до шкафа с книги, да избере някой внушителен том с гладка, лъскава корица от жълта телешка кожа и това мигновено успокояваше родителите й. Но пристигането на вечерната поща наруши реторичните изречения на Хенри Фийлдинг и Катарин заяви, че трябва веднага да се заеме с нея.