Вирджиния Улф
Нощ и ден (4)

Четвърта глава

Всяка втора сряда около девет вечерта госпожица Мери Дачет се заричаше, за кой ли път вече, никога да не предоставя квартирата си за никакви цели. Тъй като тя беше доста голяма и удобно разположена на уличка с търговски и ведомствени офиси, недалеч от Странд, хората, които искаха да се срещнат, дали по работа, или за удоволствие, или да разговарят за изкуство, или за това как държавата може да бъде преустроена, винаги си казваха, че трябва да се обърнат към Мери да им преотстъпи апартамента си. Тя винаги посрещаше молбата им с добре изиграно раздразнение, което бързо се размиваше в нещо като полушеговито-полусърдито свиване на раменете, също както тормозено от деца куче свива уши. Даваше квартирата си, но само при условие че тя самичка ще я подготви за целта. Сбирката на Обществото за свободни дискусии на всякакви теми означаваше голямо разместване на мебели, които трябваше да бъдат издърпани и подредени покрай стената, а всички чупливи и ценни предмети — прибрани на безопасно място. Ако се наложеше, госпожица Дачет беше в състояние сама да пренесе на гръб кухненска маса, тъй като, макар добре сложена и по дамски облечена, тя винаги излъчваше необикновена сила и решителност.

Беше на двайсет и пет години, но изглеждаше по-възрастна, защото изкарваше прехраната си сама, както винаги бе искала, и беше изгубила вид на безотговорен наблюдател и приела друг — на редник в армията от работници. В жестовете й имаше някаква непреклонност; стегнатите мускули около очите и устните й бяха като застинали, сякаш сетивата й бяха минали курс по самоконтрол и стояха в пълна готовност да реагират при нужда. Две недълбоки бръчки се бяха врязали между веждите й, но не от тревоги, а от размисъл; освен това с просто око се виждаше, че всички женски инстинкти — да се умилква, да утешава и очарова — бяха зачеркнати от други, далеч не женствени. Що се отнася до останалото, имаше кафяви очи, които шареха неспокойно и говореха за селски произход, както и за уважавани и отрудени предци, мъже на вярата и честта, а не фанатици и разяждани от съмнения неверници.

В края на един доста тежък ден не беше никак лесно тепърва да се захващаш с разтребване на квартирата, да издърпаш дюшека от леглото, да го проснеш на пода, да приготвиш кана студено кафе, да почистиш дългата маса, за да направиш място за блюда, чашки, чинийки и пирамидки от малки розови бисквити между тях, но когато работата приключи, Мери почувства облекчение, сякаш беше свалила от себе си тежка дреха и се бе наметнала с ефирна, лъскава коприна. Коленичи пред камината и огледа стаята, обляна в мека светлина, която прозираше ярко през жълтите и сини хартиени абажури; в стаята, обзаведена с едно или две канапета, сякаш се издигаха тревисти хълмове, които в своята безформеност изглеждаха необикновено големи и тихи. Може би затова Мери си въобрази, че това са хълмовете на Съсекс заедно със зелените могили, опасващи лагера на древни бранници. Сега лунната светлина там сигурно струеше кротко и невъзмутимо и тя мислено си представи неравната сребриста пътека върху нагънатата кожа на морето.

„А ние сме тук — каза си на глас с известна ирония, но и с нескривана гордост, — седим и говорим за изкуство.“

Придърпа към себе си кошница с разноцветни кълбета вълнена прежда, както и чифт чорапи, които трябваше да замрежи, и се залови за работа, докато умът й, за разлика от отпадналото й тяло, продължаваше да работи на собствени обороти и пред взора й изплуваха гледки на уединение и тишина; представи си как захвърля шиенето и тръгва по хълма, не чува нищо друго, освен овцете, които пасат, хрупат тревата до корен, а под лунните лъчи сенките на ниските дръвчета се поклащат леко насам-натам, докато бризът прошумолява в клоните им. Но тя съзнаваше много добре къде се намира и дори й стана приятно при мисълта, че може да изпитва еднаква наслада както в усамотение, така и в присъствието на много и всякакви хора, които в този момент прекосяваха Лондон и по различни пътища се придвижваха към дома й.

Докато изкърпваше чорапите, замисли се върху различните етапи в живота си, на фона на които настоящото й положение изглеждаше като кулминация след последователно случили се чудеса. Замисли се за своя баща, пастора, и за селския енорийски дом, за смъртта на майка си и за собственото си твърдо решение да не остане без образование, после за живота в колежа, който бе завършила не много отдавна, както и за бляскавия лабиринт, наречен Лондон, който продължаваше да й прилича — въпреки че по природа беше здравомислещ човек — на огромна електрическа топка, осветяваща безчет тълпящи се около нея мъже и жени. А тя се намираше в центъра на всичко това, център, който изниква в представите на хора от далечните канадски гори и равнините на Индия, когато си мислят за Англия. Деветте приглушени удара, които й известиха часа, идваха от големия часовник на самия Уестминстър. Щом последният от тях заглъхна, на вратата се чу отсечено почукване и тя стана да отвори. Когато се върна в стаята, очите й грееха от удоволствие — разговаряше с Ралф Денам, който я следваше.

— Сама? — попита той, сякаш приятно изненадан от този факт.

— Понякога съм сама — отвърна му.

— Но очакваш доста хора — добави той и се огледа: — Прилича на стая в театрална сцена. Кой е тази вечер?

— Уилям Родни ще говори за употребата на метафори в елизабетинската поезия. Очаквам добър, смислен трактат, с много цитати от класиката.

Ралф стопли ръцете си пред огъня в камината, чиито пламъци напористо се блъскаха в решетката, докато Мери продължи с чорапа.

— Предполагам, че си единствената жена в Лондон, която си кърпи чорапите — отбеляза той.

— В действителност съм една от многото хиляди, които го правят — отговори му тя, — но в същото време трябва да ти призная, че малко преди да дойдеш, си мислех колко съм забележителна. А сега, когато си тук, вече изобщо не мисля така. Виждаш ли колко си ужасен! Предполагам, че забележителният си ти, много повече от мен, защото си постигнал повече от мен.

— Ако това са ти стандартите, знай, че няма с какво да се гордееш — каза й Ралф мрачно.

— Трябва ли да ти цитирам Емерсън, че съществуването, а не вършенето има значение? — продължи тя.

— Емерсън ли? — учуди се Ралф презрително. — Нали не искаш да кажеш, че четеш Емерсън?

— Може и да не е Емерсън, но защо да не чета Емерсън? — попита тя леко обезпокоена.

— Нямам представа защо. Самата комбинация обаче е странна — книги и чорапи. Комбинацията наистина е странна.

Но той нямаше нищо против нея. Мери се изсмя щастливо и изпипа бодовете, които правеше в момента, фино и сръчно. Вдигна единия чорап във въздуха и го огледа одобрително.

— Винаги го казваш — обади се тя. — Уверявам те обаче, че това е широко разпространена „комбинация“, както я наричаш, в пасторските домове. Единственото странно нещо при мен е, че и двете неща ми доставят удоволствие — и Емерсън, и кърпенето.

Чу се почукване и Ралф възкликна:

— По дяволите тия гости! Иска ми се хич да ги няма!

— О, това е господин Търнър, трополи от долния етаж — каза му Мери, но й стана приятно, че господин Търнър е изплашил Ралф с тази фалшива тревога.

— Очакваш ли много хора? — попита Ралф след кратко умълчаване.

— Ще дойдат двамата Морис и семейство Крашо, Дик Осбърн и Септимъс и цялата им компания. Между другото, и Катарин Хилбъри ще дойде, поне така ми каза Уилям Родни.

— Катарин Хилбъри! — извика Ралф.

— Познаваш ли я? — изненада се Мери.

— Бях на чай в тяхната къща.

Мери настоя да й разкаже всичко, а и на Ралф му се искаше да се изфука колко добре е осведомен. Описа й гостуването с известен брой добавки и преувеличения, които заинтересуваха Мери.

— Но независимо какво говориш, аз много й се възхищавам — каза му тя. — Виждала съм я един-два пъти, но ми се стори, че тя е онова, което хората наричат „личност“.

— Нямах намерение да я очерням. Просто усещах, че не е добре настроена към мен.

— Разправят, че щяла да се омъжва за онова странно същество Родни.

— Да се омъжва за Родни ли? Тогава със сигурност е по-заблудена, отколкото я смятах.

— О, това вече е на моята врата — възкликна Мери и сложи кълбетата настрана, докато три последователни почуквания отекнаха ненужно силно сред смях и нетърпеливо потропващи крака. След миг стаята се изпълни с млади мъже и жени, които огледаха квартирата очаквателно и извикаха „О!“ при вида на Денам, след което застанаха намясто и зяпнаха доста глупашки.

Стаята побра някъде към двайсет-трийсет души, повечето от които насядаха по пода, окупираха матраците и се облегнаха един на друг, образувайки триъгълници. До един бяха млади хора, които като че изразяваха протеста си с прически и облекло, а в израженията им имаше нещо мрачно и агресивно, особено в сравнение с по-обикновените лица, които биха останали незабелязани във всеки омнибус или метро. Разделиха се на групички и отначало разговорите бяха накъсани и приглушени, сякаш говорещите гледаха подозрително на част от гостите.

Катарин Хилбъри пристигна със закъснение и седна на пода с гръб към стената. Огледа се набързо, видя десетина познати, на които кимна, но не забеляза Ралф, или пък го беше забелязала, но не можеше да го свърже с име. След миг обаче тези разнородни елементи бяха обединени от гласа на господин Родни, който ненадейно се приближи до масата и започна много бързо с пресилен от напрежение глас:

— Като се съгласих да говоря за употребата на метафори в елизабетинската поезия…

Полека всички глави се извърнаха към него и застинаха в положение, от което можеха да гледат говорещия право в лицето, и същото доста тържествено изражение се появи на физиономиите им. Едновременно с това обаче дори по лицата на онези, които бяха най-отпред и се правеха на най-сериозни от страх да не се издадат, пробяга импулсивен трепет, който, ако не бе овладян на мига, можеше да избухне в невъздържан смях. Първото впечатление от господин Родни беше абсурдно и комично. Страните му бяха пламнали, неизвестно дали от студената ноемврийска нощ, или от нервност, и всяко негово движение — от начина, по който чупеше ръце, до начина, по който поклащаше глава наляво-надясно, сякаш нещо го караше да поглежда ту към вратата, ту към прозореца — издаваше ужасното му притеснение, причинено от толкова много вторачени в него погледи. Беше изискано облечен, а една перла по средата на вратовръзката му придаваше аристократичен блясък. Но очите, доста изпъкнали, както и неволното заекване, издаващо порой идеи, които се прескачаха трескаво и напираха да бъдат изказани, нищо че неизменно се сблъскваха по пътя си с обзелата го нервност, не предизвикваха разбиране, както би било при някоя друга важна особа, а само желание за смях, макар и добронамерен. Без съмнение господин Родни си даваше сметка за странния начин, по който изглежда, а и самата руменина по лицето му, както и напрегнатото му тяло доказваха това безпокойство, в което имаше нещо симпатично именно заради абсурдната му уязвимост, въпреки че повечето хора биха се съгласили с възклицанието на Денам: „Представяте ли си да се омъжиш за такова създание!“.

Докладът му беше старателно написан на хартия, но въпреки тази предпазна мярка господин Родни успяваше да прелиства по две страници наведнъж вместо по една, да избира, когато се налага, по-неподходящото от две изречения и най-ненадейно да установи колко нечетлив е собственият му почерк. Когато се случеше да попадне на красноречив абзац, той просто го размахваше сърдито пред публиката и продължаваше да издирва друг. След тревожно търсене откриваше нещо ново и го представяше по същия начин, докато посредством тези редуващи се атаки успя да възбуди интереса на публиката до забележителна степен, което се случва рядко при подобни събирания. Дали се трогнаха от неговата любов към поезията, или от телесните гърчове, които едно човешко същество бе готово да изстрада заради слушателите, не можеше да се каже. Най-накрая господин Родни се тръшна на един стол, без да довърши изречението си, а публиката след миг колебание изрази облекчението си, че вече може да се разсмее на глас, с гръмки ръкопляскания.

Господин Родни ги прие, като обиколи стаята с налудничав поглед, и вместо да изчака евентуалните въпроси, скочи, проправи си път сред насядалите по пода, озова се в ъгъла, в който седеше Катарин, и възропта на глас:

— Е, Катарин, май успях да се изложа дори в твоите очи! Беше ужасно, ужасно, ужасно!

— Шшт! Трябва да отговориш на въпросите им — прошепна му Катарин, която искаше на всяка цена да го накара да се успокои.

Колкото и да е странно, но когато докладчикът не беше вече пред очите им, се видя, че в думите му е имало доста неща, върху които да се замислят. Във всеки случай млад мъж с бледо лице и тъжни очи вече се беше изправил и съвсем спокойно правеше точно формулираното си изказване. Уилям Родни се заслуша със странно повдигане на горната устна, въпреки че лицето му още потрепваше от вълнение.

— Идиот! — промълви той. — Не е разбрал и думичка от това, което казах!

— Тогава защо не му отговориш? — подкани го Катарин.

— Не, няма! Само ще ми се изсмеят. Защо изобщо те оставих да ме убедиш, че тези хора са изкушени от литературата? — продължи той.

Много можеше да се каже както „за“, така и „против“ доклада на господин Родни. Беше пълен с твърдения, че еди-кои си абзаци, взети напосоки от английски, френски и италиански, били истински перли на литературата. Освен това обилно използваше метафори, които, смесени с научния език, звучаха или пресилено, или не на място във и без това накъсаните му цитати. Литературата била свеж венец от пролетни цветя, така каза, в който цветовете на тиса и на кучешкото грозде се преплитат с различните лилави нюанси на анемонията, и така украсявал главите на мраморни бюстове. Освен това беше прочел крайно неизразително някои много красиви цитати. Но въпреки стеснителното му представяне и несвързано изложение пролича си някаква страст, която, докато говореше, бе породила у повечето слушатели картина или идея и сега всеки искаше да я сподели. Предполагаше се, че повечето от събралите се на това място се занимават или с писане, или с рисуване, и беше достатъчно човек да ги погледне, за да види как, докато са изслушвали първо господин Първис, а после и господин Грийнхалш, са усетили, че въпросните господа са преобразили нещо, което са смятали за лично свое. Един след друг хората ставаха и като че ли колебливо замахнали с брадва, се опитваха да доизсекат и оформят собственото си разбиране за изкуство, а после сядаха с усещането, че по непонятна за тях причина ударите им са се стоварили накриво. Сядаха и неизменно се обръщаха към своя съсед, за да доуточнят и продължат вече казаното на всеослушание. Не след дълго групите върху матраците и по столовете разговаряха оживено помежду си, а Мери Дачет, която отново се бе хванала да кърпи чорапи, се приведе напред и каза на Ралф:

— Според мен това се нарича първокласен доклад.

И двамата инстинктивно обърнаха поглед към докладчика. Стоеше със затворени очи, облегнат на стената, брадичката му вкопана в яката на ризата. Катарин прелистваше страниците на ръкописа му, сякаш търсеше абзац, който й беше направил впечатление, но не можеше да го намери.

— Хайде да отидем да му кажем колко ни е харесал докладът — подкани го Мери и така го накара да направи нещо, за което сам изгаряше от нетърпение, въпреки че без нея не би се престрашил от гордост, тъй като подозираше, че поначало интересът му към Катарин е по-голям, отколкото е нейният към него.

— Много интересен доклад — започна Мери, без да се стеснява, и седна на пода срещу Родни и Катарин. — Би ли ми дал ръкописа, да го прочета на спокойствие?

Родни, който бе отворил очи при приближаването на двамата, я изгледа за миг с мълчалива подозрителност.

— Казваш го, колкото да замажеш абсурдния ми провал, така ли? — попита.

Катарин вдигна очи от четивото си и се усмихна.

— Иска да каже, че не го интересува какво мислим за него — подхвърли тя. — Твърди, че за нас изкуството няма никакво значение.

— Просто я помолих да има милост към мен и затова сега нарочно ме дразни! — отвърна Родни.

— Господин Родни, аз нямам никакво намерение да проявявам милост — намеси се Мери любезно, но твърдо. — Когато един доклад е провал, тогава всички мълчат, докато сега, чуй ги!

Шумът, който изпълваше стаята със скорострелни накъсани срички, резки умълчавания и нови експлозии от думи, можеше да се сравни с животинска глъч, френетична и нечленоразделна.

— Мислиш, че всичко това е заради моя доклад ли? — попита Родни, след като се заслуша и лицето му грейна.

— Разбира се — отговори Мери. — Докладът ти им даде много храна за размисъл.

Тя се обърна към Денам за подкрепа и той потвърди:

— Нужни са само десет минути след изчитането и веднага се разбира дали докладът е успех, или провал — каза той. — На твое място, Родни, бих бил много доволен от себе си.

Тази похвала като че напълно успокои Родни и той се зае да му припомня онези места в доклада, които наистина може да се нарекат „храна за размисъл“.

— Денам, ти съгласен ли си с това, което казах за образността у късния Шекспир? Боя се, че не бях достатъчно ясен.

Тук той се стегна и посредством няколко резки движения като жабешки подскоци успя да се приближи до Денам.

Отговорът на Денам беше кратък в резултат на това, че в ума му се въртеше друго изречение, предназначено за друг. Искаше да каже на Катарин: „Нали не си забравила да смениш стъклото на онази картина, преди леля ти да дойде на вечеря?“, но освен че трябваше да отговори на Родни, не беше сигурен дали подобна забележка, която издаваше близост помежду им, няма да прозвучи нахално пред Катарин. Тя се беше заслушала в разговора на съседна групичка, докато Родни продължаваше да говори за елизабетинските драматурзи.

Беше странен човек, защото на пръв поглед, особено ако се случеше да говори разпалено, изглеждаше някак нелепо; но още в следващия миг, вече поуспокоен, лицето му, с голям нос, хлътнали страни и устни, които издаваха прекалена чувствителност, странно напомняше римски бюст с лавров венец на главата, изрязан в кръг от полупрозрачен розов камък. У него имаше достойнство и характер. По професия правителствен чиновник, той се бе оказал една от онези изтерзани души, за които литературата е едновременно извор на божествена радост и непоносимо бреме. Те не намират покой в любовта си към нея, защото сами се опитват да творят, но на повечето им липсва истинска дарба за литературно писане. Обикновено не харесват нищо от това, което съчиняват. Още повече че силата на емоциите им е такава, че рядко намират желаната благосклонност у другите, и тъй като чувствителността на ерудираните им възприятия е изострена, те непрекъснато страдат от пренебрежение към себе си и към онова, което боготворят. Но Родни не пропускаше случай да постави на изпитание отзивчивостта на всеки, проявил разбиране, а похвалата на Денам събуди у него именно докачливата му суета.

— Спомняш ли си абзаца точно преди смъртта на Херцогинята^[1]? — продължи той, приближавайки се още по-близо до Денам, след което прегъна лакът и коляно под невероятен ъгъл.

Тук Катарин, която поради тези маневри се почувства изключена от всякакво общуване с външния свят, стана и се премести върху перваза на прозореца, където към нея се присъедини и Мери Дачет. Така двете млади жени виждаха цялата сбирка в краката си като на длан. Денам ги сподири с поглед, явно готов да скубе коси от яд, но това само потвърди представата му за живот, в който всички желания биват възпрепятствани, затова се съсредоточи върху литературата и философски се настрои да извлече полза, доколкото може, от ситуацията.

Катарин беше приятно развълнувана. Пред себе си имаше не една възможност. Познаваше, макар и слабо, няколко души и в един момент нищо чудно някой от тях да се надигне от пода, да дойде и да я заговори; от друга страна, самата тя можеше да си избере някого за целта или пък да се намеси в беседата на Родни, към която надаваше ухо от време на време. Усещаше тялото на седналата до нея Мери, но в същото време фактът, че и двете са жени, като че ли не я задължаваше да я заприказва. Мери обаче долавяше, както беше споменала, че Катарин наистина е „личност“, и изгаряше от желание да я заговори, което и направи след миг:

— Приличат на стадо овце, нали? — подхвърли, имайки предвид шума, който идваше от пръснатите под нея хора.

Катарин я погледна и се усмихна.

— Чудя се за какво всъщност е целият този шум? — каза.

— Предполагам, за елизабетинците.

— Не, според мен няма нищо общо с елизабетинците. Ето! Чувате ли, обсъждат проектозакона за осигуровките?

— Чудя се, защо мъжете винаги говорят за политика? — размисли се Мери на глас. — Предполагам, че ако и ние имахме право да гласуваме, щяхме да правим същото.

— Сигурно. А вие се занимавате точно с това — да ни го издействате, нали?

— Така е — отвърна й Мери с непоколебим тон. — От десет до шест всеки ден това ми е работата.

Катарин погледна към Ралф Денам, който, застанал до Родни, едва си пробиваше път сред метафизиката на метафорите, и се сети за разговора им в неделя следобед. Някак смътно го свърза с Мери.

— Предполагам, вие сте от хората, които смятат, че ние всички трябва да имаме професии — подхвърли тя някак отнесено, сякаш опипваше пътя си сред фантомите на непознат свят.

— О, божичко, не — мигом й отвърна Мери.

— Аз пък мисля, че трябва — продължи Катарин със сподавена въздишка. — Тогава винаги можеш да кажеш, че нещо си направила, докато сега, сред тълпа като тази, аз просто се натъжавам.

— Тълпа като тази ли? Защо тълпа? — попита Мери и двете бръчки между очите й се врязаха по-надълбоко, после се понадигна върху перваза, за да се премести по-близо до Катарин.

— Не виждате ли колко различни интереси имат тия хора? А аз искам да ги стъпча… искам да кажа — и тя се поправи, — че искам да се докажа пред тях, а това е трудно, когато нямаш професия.

Мери се усмихна, каза си, че да тъпче хора, не би трябвало да представлява трудност за Катарин Хилбъри. Познаваха се толкова слабо, че в опита за сближаване, който Катарин като че ли бе предприела, говорейки за себе си, прозираше нещо тържествено; двете се умълчаха, сякаш да решат дали е редно да продължат, или не. И двете опипваха почвата.

— О, да тъпча проснатите им тела! — разсмя се Катарин след миг, сякаш нишката на мисълта й я беше довела до това заключение.

— Не е речено, че тъпчеш хората само защото ръководиш някаква служба — отбеляза Мери.

— Не, вероятно не — съгласи се Катарин.

Разговорът секна и Мери се вторачи в Катарин, която оглеждаше стаята мрачно, със стиснати устни, очевидно желанието й да говори за себе си и да се сприятелява я беше напуснало. Мери се учуди на способността й да се умълчава отведнъж и да потъва в собствените си мисли. Този навик говореше за самота и за ум, погълнат от себе си. Катарин продължи да мълчи, а Мери се почувства неловко.

— Да, като овце са — повтори малко глупашки.

— И в същото време са много умни… нали? — добави Катарин. — Предполагам, че до един са чели Уебстър.

— Едва ли смятате, че това е признак на интелект. Аз съм чела Уебстър и Бен Джонсън, но изобщо не се имам за умна… във всеки случай.

— Аз пък мисля, че сте умна — отбеляза Катарин.

— Защо? Защото ръководя една служба, затова ли?

— Помислих си го, но имам предвид и това, че живеете тук сама в тази квартира, събирате се с хора.

Мери се замисли за миг.

— Това означава най-вече да си имаш неприятности със семейството, поне според мен. А такива наистина имам. Отказах да остана да живея у дома и уведомих баща си. Това не му хареса… Но имам и сестра, вие нямате, нали?

— Не, нямам никакви сестри.

— Но пишете биография на дядо си, нали? — продължи Мери.

За миг на Катарин й мина през ума подобна мисъл, от която й се искаше да избяга.

— Да, помагам на майка ми — отговори, но по такъв начин, че Мери се сконфузи и отново се намести на мястото, което бе заела в началото на разговора. Струваше й се, че Катарин притежава странната способност да се приближава и отдалечава, а това говореше за емоции, които се сменят по-бързо от обикновено и непрекъснато я държат в състояние на бдително любопитство. В желанието си да я квалифицира Мери й лепна удобното определение „егоистка“. „Тя е егоистка“ — помисли си, след което си каза, че трябва да запомни думата и да я използва един ден пред Ралф, защото такъв ден, в който да обсъждат Катарин Хилбъри, непременно щеше да дойде.

— Божичко, представям си какъв хаос ще бъде тук утре сутринта! — възкликна Катарин. — Надявам се, госпожице Дачет, че не спите в тази стая.

Мери се изсмя.

— Защо се смеете? — попита Катарин.

— Няма да ви кажа.

— Тогава нека отгатна. Смеете се, защото забелязахте, че смених темата на разговора, нали?

— Не.

— Защото мислите… — И млъкна.

— Ако искате да знаете, засмях се на начина, по който казахте „госпожице Дачет“.

— Тогава само Мери. Мери, Мери, Мери.

При тези думи Катарин дръпна завесата, вероятно за да скрие руменината, която я обля в миг заради удоволствието от това, че чувства осезаема близост с друг човек.

— Просто Мери Дачет — повтори й Мери. — Боя се, че името не е чак толкова внушително, колкото Катарин Хилбъри.

Двете погледнаха през прозореца, първо нагоре към студената сребриста луна, неподвижна сред забързалите се малки сивосинкави облачета, после надолу към покривите на Лондон с щръкналите комини и накрая още по-надолу към празните, окъпани в лунна светлина тротоари, в които спойките между отделните плочки изпъкваха ясно като маркировка. Мери забеляза как Катарин пак вдигна умислен поглед към луната, сякаш сравняваше тази луна с друга — от спомена й за други нощи. Някой в стаята зад тях се пошегува на тема „звездобройци“, което развали удоволствието им и те отново се обърнаха с лице към стаята.

Ралф отдавна дебнеше тази възможност и веднага издекламира изречението си.

— Чудя се, госпожице Хилбъри, дали не забравихте, че трябва да сложите ново стъкло на онзи портрет? — Гласът го издаде, че въпросът му е предварително намислен.

„О, идиот такъв!“ — едва не извика на глас Мери с усещането, че Ралф е изтърсил нещо много глупаво. Както например след три урока по латинска граматика някой с основание може да поправи колегата си, неусвоил аблатива на mensa.

— Портрет ли… какъв портрет? — попита Катарин. — О, вкъщи, имате предвид… онзи разговор в неделя следобед. Това не беше ли в деня, когато ни гостуваше господин Фортескю? Да, мисля, че не забравих.

Тримата се умълчаха за миг, после Мери се отдалечи, за да провери дали всичко е наред с голямата кана кафе, тъй като въпреки образованието си вътрешно тя трепереше най-вече на порцелановия си сервиз.

Ралф не успя да измисли друго изречение, но ако човек можеше да свали маската на лицето му, отдолу щеше да види как копнее да постигне една-единствена цел — да подчини госпожица Хилбъри на волята си. Искаше му се тя да остане, докато той прецени с помощта на някаква никому неизвестна измервателна единица, че е успял да прикове интереса й. Много често тези състояния на духа се предават без думи от човек на човек и на Катарин й стана ясно, че умът на този млад мъж е обсебен от мисълта за нея. Мигом си спомни своите първи впечатления от него и се видя как му показва семейните реликви. Върна се и към онова настроение, в което той се беше разделил с нея през въпросния неделен следобед. Помисли си, че той я съди твърде строго. Естествено, каза си, щом случаят е такъв, значи, той трябва да носи отговорност за разговора. Все пак се подчини дотолкова, че остана на мястото си с очи, приковани в отсрещната стена, и здраво стиснати устни, въпреки че върху тях пробягваше едва доловимо желание да се разсмеят.

— Предполагам, че знаете имената на звездите? — подхвърли Денам и от тона, с който го каза, човек можеше да си помисли, че този факт му е неприятен.

Катарин успя, макар и не без усилие, да му отговори с равен глас:

— Знам къде се намира Полярната звезда, в случай че се изгубя.

— Предполагам, че това не ви се случва често.

— Така е. Нищо интересно не ми се случва — съгласи се тя.

— Мисля, че обичате да подхвърляте неприятни неща, госпожице Хилбъри — избухна отново, стигайки по-далеч, отколкото възнамеряваше. — Предполагам, че това е една от характерните черти на вашата класа. Никога не говорите сериозно с по-низшите от вас.

Дали поради това, че се намираха на неутрален терен, или поради старото неугледно сиво сако, с което Денам беше облечен, в държанието му имаше нещо небрежно, което не личеше при официални срещи, и Катарин изведнъж реши, че той наистина няма нищо общо с обществото, в което живее тя.

— В какъв смисъл вие сте по-низш от мен? — попита, като го гледаше мрачно, сякаш наистина не проумяваше смисъла на думите му.

Този поглед му достави голямо удоволствие. За пръв път се почувства напълно равен с жена, у която искаше да остави добро впечатление, въпреки че не би могъл да обясни поради каква причина държи на нейното мнение. Може би в края на краищата му се искаше просто да вземе нещо от нея, което да занимава ума му, когато се прибере. Но не му било писано да се възползва от това преимущество.

— Не разбирам какво искате да кажете — повтори Катарин, но не довърши изречението си, защото се наложи да отговори на друг човек, който я попита дали би купила от него билет за опера с намаление.

Но истината е, че настроението на сбирката не търпеше разговори на четири очи; атмосферата беше станала несериозна, витаеше някакъв разгул и хора, които почти не се познаваха, започнаха свойски да си говорят на „ти“, достигайки такава развеселена толерантност и всеобща приветливост, които хората в Англия си позволяват само след като са били заедно поне три часа; първият полъх на студа от улицата обаче отново ги смрази и върна в предишната им затвореност. Наметала покриха рамене, шапките бяха бързо нахлупени; на Денам му се сви сърцето, като видя, че Катарин се готви да излезе с абсурдния Родни. При подобни сбирки не съществуваше формалността хората непременно да си казват „довиждане“, нито дори да кимват на онзи, с когото са разговаряли, но въпреки това Денам се жегна от категоричния начин, по който Катарин се беше разделила с него, без дори да довърши изречението си. Тръгна си с Родни.