Вирджиния Улф
Нощ и ден (32)

Трийсет и втора глава

На следващия ден никой нищо не попита Катарин. И на кръстосан разпит да я бяха подложили, пак щеше да каже, че не е говорила с никого. Поработи малко, писа известно време, поръча менюто за обяд и остана така, подпряла глава на ръката си по-дълго, отколкото предполагаше, загледана в каквото стоеше пред нея, било писмо или речник, сякаш съзерцаваше филм за далечни перспективи, които се разкриваха пред запленения й и замислен взор. Стана, отиде до шкафа с книги, взе гръцкия речник на баща си и разтвори свещените му страници със символи и фигури. Приглади листовете със смесица от удоволствие и надежда. Дали някой ден и друг чифт очи няма да ги съзерцава заедно с нея? Мисълта, която дълго време й беше непоносима, сега й прозвуча приемливо.

Изобщо не подозираше за напрежението, с което движенията й бяха следени, а изражението на лицето й — изучавано. Касандра много внимаваше да не улови втренчения й поглед, а и разговорът им беше толкова прозаичен, че ако не бяха известни запъвания и паузи между изреченията, сякаш умът едва се удържа да не излезе от релси, дори и госпожа Милвейн, ако надаваше ухо към тях, не би могла да открие нищо съмнително в думите им.

Когато Уилям се появи в късния следобед и свари Касандра самичка, той имаше важни новини за нея. Току-що се разминал с Катарин на улицата и тя не го познала.

— Разбира се, за мен това няма никакво значение, но ако се случи с друг? Какво ще си кажат хората? Веднага биха заподозрели нещо, дори само от изражението на лицето й. Изглеждаше… изглеждаше… — поколеба се той — като човек, който ходи насън.

За Касандра по-важното беше, че Катарин е излязла, без да й се обади, и според нея това означаваше, че е отишла да се срещне с Ралф Денам. Но за нейна изненада, подобна вероятност не успокои Уилям.

— Загърбиш ли веднъж обществените порядки — започна той, — вземеш ли да постъпваш както не се постъпва… а и фактът, че ще се срещаш с млад мъж, още не доказва нищо, освен може би, че хората ще те одумват.

Не без ревност, която изведнъж я прониза, Касандра забеляза, че той е ужасно загрижен за това, че хората щели да шушукат по адрес на Катарин, сякаш интересът му към нея продължаваше да бъде собственически, а не приятелски. Тъй като и двамата не знаеха за посещението на Ралф предишната вечер, нямаха причина да се успокояват с мисълта, че назрява криза. Още повече че тези отсъствия на Катарин ги излагаха на всевъзможни прекъсвания, които убиваха удоволствието им от това да са двамата насаме. Дъждовната вечер означаваше, че не могат да излязат, а и според разбиранията на Уилям беше далеч по-ужасно да ги видят навън, отколкото да ги изненадат вътре. До такава степен бяха оставени на произвола на звънци и врати, че почти не можеха да разговарят сериозно за Маколи, а пък Уилям предпочиташе да отложи второто действие на своята пиеса за друг ден.

При тези обстоятелства Касандра се представи в най-добра светлина. Тя проявяваше съчувствие към безпокойствата на Уилям и правеше всичко възможно да ги споделя; но все пак да бъдат самички заедно, да поемат риск заедно, да бъдат партньори в тази чудна конспирация, й се струваше толкова вълнуващо, че често забравяше да бъде предпазлива, избухваше във възклицания и възхищения, които в крайна сметка накараха Уилям да повярва, че макар нежелателно и обезпокоително, това положение на нещата не беше лишено от прелести.

Когато вратата се отвори, той се стресна и в същото време се стегна, готов да чуе следващото откровение. Но не беше госпожа Милвейн, а самата Катарин, която влезе, последвана от Ралф Денам. Със застинала физиономия, която идеше да покаже какво усилие й коства това, Катарин срещна погледите им и каза: „Няма да ви пречим“, след това поведе Денам зад завесата, която отделяше стаята с реликвите. Това убежище не беше по вкуса й, но в сравнение с мокрите тротоари, някой до късно отворен музей или метрото за подслон тя беше принудена заради Ралф да приеме неудобствата на собствената си къща. Представи си го как стои под уличните лампи уморен и неспокоен.

Така разделени, двете двойки останаха известно време заети със собствените си дела. Само приглушен шепот проникваше от едната част на стаята в другата. Най-накрая се появи прислужницата със съобщение, че господин Хилбъри няма да се връща за вечеря. Истината е, че Катарин нямаше нужда да бъде осведомявана, но Уилям веднага започна да разпитва Касандра за мнението й, и то по начин, който да й внуши — със или без причина, — че много иска да говори с Катарин.

Ръководена от собствени мотиви обаче, Касандра го разубеди.

— Но не мислиш ли, че е малко неучтиво? — престраши се да попита той. — Защо да не се позабавляваме? Да отидем на театър например? Защо да не попитаме Катарин и Ралф, кажи? — И само като свърза имената им по този начин, сърцето на Касандра подскочи от радост.

— Не мислиш ли, че те трябва да са се… — започна тя, но Уилям побърза да я прекъсне.

— Не знам нищо по въпроса. Помислих си само, че може да се позабавляваме, докато чичо ти го няма.

Той се зае с мисията си със смесица от вълнение и притеснение, което го накара първо да открехне леко завесата, след което в продължение на миг-два се загледа в портрета на дама, за който госпожа Хилбъри уверено твърдеше, че е една от ранните творби на сър Джошуа Рейнълдс^[1]. После след ненужно помайване отвори завесата широко и със сведени към пода очи повтори съобщението и предложи да отидат вечерта на някоя пиеса. Катарин прие предложението толкова ентусиазирано, но странно; не знаеше кой спектакъл иска да види. Остави избора на Ралф и Уилям, които съвсем по братски се консултираха с вечерния вестник и единодушно се спряха на достойнствата на мюзикхола. След като това беше уговорено, всичко останало последва с лекота и увлечение. Касандра никога не беше посещавала мюзикхол. Катарин побърза да я осведоми за особеностите на този вид забавление, където полярни мечки гастролират подир дами във вечерни тоалети и сцената се превръща ту в градина на мистериите, ту в нещо като кутия за шапки, ту в рибарски магазин на Майл енд Роуд. Но каквато и да е програмата тази вечер, със сигурност щеше да отговори на най-високите цели на драматичното изкуство, най-малкото що се отнася до четирима сред публиката.

Без съмнение актьорите и авторите щяха да се изненадат, ако научат в какъв вид усилията им стигат до споменатите очи и уши, но не можеше да се отрече, че впечатлението като цяло е винаги грандиозно. Залата кънтеше от ударните и струнните инструменти, пищност и величественост се редуваха с галещи слуха вопли. Червено-кремавият фон, лирите и арфите, урните и черепите, протуберансите на мазилката, ресните на аления плюш, затъмняването и проблясването на безброй електрически светлини — този декоративен ефект не би могло да бъде задминат от никой майстор на древния или модерния свят.

А после и самата публика — с голи рамене, пищно накичена с цветя и венчета долу в партера, прилично, но празнично облечена — по балконите, и скромно спретната в дрехите на ежедневието си горе в галериите. Но колкото и да се различаваха едни от други, те всички образуваха огромно приятно множество, което шептеше, поклащаше се и потреперваше през цялото време, докато пред очите им танцуваха, жонглираха и се разиграваха любовни сценки; разсмиваха се сподавено, после сменяха смеха с бурни и неудържими аплодисменти, които понякога гръмваха единодушно и оглушително. В един момент Уилям зърна Катарин, която се бе привела напред и така прехласнато ръкопляскаше, че той се стресна. Смехът й отекваше ведно с този на цялата публика.

За миг се озадачи, сякаш този смях му разкри нещо у нея, което никога не бе подозирал. След това лицето на Касандра привлече погледа му, зяпаше с удивление клоуна, твърде сериозна и изумена, за да се смее на това, което вижда. Продължи да я съзерцава, като че ли беше малко дете.

Представлението свърши, илюзията изчезна първо тук, после там, някои хора се надигнаха и вече обличаха палтата си, други останаха прави да изпеят „Бог да пази краля“, музикантите взеха да сгъват партитурите си и да прибират инструментите си в калъфи, светлините започнаха да гаснат една по една, докато салонът се опразни, утихна и се изпълни с огромни сенки. Поглеждайки през рамо, докато следваше Ралф през двукрилата врата, Касандра се удивяваше, че на сцената вече няма и следа от предишната романтика. Все пак попита наистина ли всяка вечер покриват местата с кафяво ленено платно.

Успехът на това забавление бе такъв, че още преди да се разделят, планираха излет за следващия ден. Следващият ден беше събота; следователно Уилям и Ралф бяха свободни да посветят целия следобед на екскурзия до Гринич, където Касандра никога не беше ходила, а Катарин пък го бъркаше с Дълич. В този случай Ралф беше техният екскурзовод. Поведе ги и те съвсем безпрепятствено стигнаха до Гринич.

Каква неотложна нужда или полет на въображението бяха породили първоначално идеята за тези приятни места, които обграждат Лондон, сега не ни интересува, а само това, че така съвършено отговаряха на потребностите на хората между двайсет и трийсетгодишна възраст, че те с удоволствие прекарваха съботните си следобеди там. Вярно е, че ако духовете проявяват интерес към онези, на които са завещали делото си, то те със сигурност събираха най-щедрата си реколта сега, когато отново бе настъпило хубавото време и влюбените, летовниците и туристите се изсипваха от влакове и омнибуси и поемаха към любимите си места за отдих. Вярно е също, че рядко чуваха поименни благодарности, но ето че в този случай Уилям беше готов да отдаде онова напълно заслужено внимание на починалите архитекти и художници, което те рядко получаваха през годината. Разхождаха се покрай реката, а Катарин и Ралф, макар и малко поизостанали, все пак успяваха да доловят фрагменти от неговата лекция. Като чу гласа му, Катарин се усмихна, заслуша се, стори й се някак чужд, макар да го познаваше толкова добре, и затова побърза да го анализира. Нотката на самоувереност и задоволство беше нещо ново. Значи, Уилям беше много щастлив. И с всеки изминал час тя научаваше по нещо повече за онези източници на неговото щастие, които бе пренебрегвала. Никога не го беше молила да я научи на нещо; никога не се съгласи да прочете Маколи; никога не му каза, че според нея пиесите му са сравними само с тези на Шекспир. Вървеше с мечтателна усмивка подир двамата, наслаждаваше се на звука, който издаваше — в това беше убедена — възторженото, но все още не и сервилно съгласие на Касандра.

После прошепна:

— Как може Касандра… — но бързо промени това, което искаше да каже, с точно обратното и довърши: — Как е възможно самата тя да е толкова сляпа?

Но не беше необходимо да се решават такива загадки, когато присъствието на Ралф й предоставяше по-интересни проблеми, а те, неизвестно как, се свързваха с малка лодка, плаваща по реката, с внушителното и изнурено Сити, с корабите, които се връщат, натоварени със съкровища, или пък поемат на път да ги търсят, така че безкрайно много свободно време е нужно, за да се разплетат въпросите. Още повече че Ралф се спря и заговори възрастен лодкар за приливите и за корабите. В този разговор той изведнъж й се стори различен, дори на външен вид, така си помисли — на фона на реката, на кулите и камбанариите. Неговата странност, романтичност, силата му да се откъсне от нея и да прекрачи в света на мъжките дела, възможността заедно да наемат лодка по реката, бързината и деловитостта на този акт обсебиха въображението й и го разпалиха до такъв екстаз — наполовина любов, наполовина авантюризъм, — че Уилям и Касандра се стреснаха, прекъснаха разговора си и тя възкликна:

— Катарин изглежда така, сякаш извършва жертвоприношение! Много е красива! — добави бързо, макар че от уважение към Уилям не изрази собственото си изумление, че гледката, която представляваше Ралф Денам, заприказвал се с лодкар на брега на Темза, можеше да предизвика у всекиго подобно обожание.

Този следобед, дали заради чая, красивите гледки край Темза, или заради непознатите улици, мина толкова бързо, че единственият начин да бъде продължен бе, като се планира излет и за следващия ден. Спряха се на Хамптън Корт пред Хампстед и въпреки че като дете Касандра си беше мечтала за разбойниците от Хампстед, сега бързо и изцяло прехвърли предпочитанията си в полза на Уилям Трети. Както беше решено, пристигнаха в Хамптън Корт по обяд в един хубав неделен ден. Толкова единодушна беше възхитата им от постройката, облицована с червени тухли, че биха могли да дойдат тук и без друг повод, освен да се уверят, че този дворец е най-внушителното място в света. Застанали един до друг, четиримата се разхождаха нагоре-надолу по Теръс и си представяха, че са собственици на това място; взеха да пресмятат ползата, която едно такова имение без съмнение носи на света.

— За нас единствената надежда е — обади се Катарин, — че Уилям ще умре и Касандра ще получи апартамент като вдовица на изтъкнат поет.

— О… — започна Касандра, но се спря, не искаше да си позволи тази волност да си представи Катарин като вдовица на изтъкнат адвокат.

При този трети излет вече беше трудно човек да се въздържа от невинните полети на въображението. Не смееше обаче да попита Уилям; лицето му беше непроницаемо и като че ли изобщо не се интересуваше от другата двойка, когато, както често се случваше, те се отдалечаваха, за да се спрат пред някакво растение или стенопис. Касандра непрекъснато гледаше гърбовете им. Забеляза как понякога Катарин се забързваше напред, понякога — Ралф; как понякога крачеха бавно, сякаш увлечени в разговор, понякога ускоряваха ход, сякаш погълнати от разпален спор. Но когато се събираха отново, изглеждаха съвсем равнодушни.

„Чудехме се дали изобщо хващат риба…“, или „Трябва да си оставим време и за лабиринта“. След това, за нейно още по-голямо учудване, Уилям и Ралф запълниха всички празнини по време на обяда и пътуването с железницата със съвършено добродушни спорове; обсъждаха политиката или си разказваха случки, или заедно правеха сметки върху гръбчетата на стари пликове, за да докажат нещо си. Подозираше, че Катарин се е отнесла нанякъде и не им обръща внимание, но това не можеше да се каже със сигурност. Имаше моменти, в които се чувстваше толкова млада и неопитна, че изведнъж й се приискваше да се върне при копринените буби в Стогдън Хаус и да зареже цялата тази озадачаваща я интрига.

Тези моменти обаче представляваха само необходимата сянка или хлад, които лежаха в самата същност на нейното щастие, и изобщо не помрачаваха сиянието, което озаряваше равномерно и четиримата. Свежият пролетен въздух и безоблачното небе, чийто ефир вече излъчваше топлина, бяха отговорът, с който природата удостояваше своите избраници. Тези избраници се срещаха и сред сърните, притаили се на припек, и сред рибите, застинали насред потока, защото бяха безмълвни участници в блаженството, което не се нуждаеше от словесно излияние. На Касандра не й стигаха думи да изрази спокойствието, ведрината и атмосферата на упование, която цареше над подредената красота на тревните стръкчета и покритите с чакъл пътеки, по които четиримата вървяха един до друг през този неделен следобед. Сенките на дърветата тихо пресичаха широките ивици слънчева светлина; тишината на дипли, на дипли обгръщаше сърцето й. Едва потрепващата замрялост на пеперудата върху полуразтвореното цвете, тихото хрупкане на сърната под слънчевите лъчи — това бяха гледки, които погледът й жадно поглъщаше, досущ като представите й за нейната собствена природа, отворила се към щастието и тръпнеща в екстаз.

Но следобедът отминаваше и дойде време да напуснат градината. Докато пътуваха от Уотърлу към Челси, Катарин взе да се измъчва от угризения за баща си, както и от това, че отварянето на офиси и кантори в работния понеделник правеше невъзможно планирането на излет и на следващия ден. До този момент господин Хилбъри гледаше на отсъствието им с бащинска благосклонност, с която обаче не можеха да злоупотребяват докрай. И те го знаеха, бяха наясно, че вече страда от това тяхно отсъствие и копнее да се върнат час по-скоро.

Не че не обичаше самотата, особено в неделя, когато с удоволствие се отдаваше на писане на писма, гостувания или посещения в клуба си. И тъкмо се канеше да излезе от къщата с подобен ангажимент, когато неочаквано пред собствената му врата го спря сестра му, госпожа Милвейн. Като чу, че в къщата няма никого, трябваше да се оттегли смирено, но вместо това тя прие неохотната му покана да влезе, след което той се озова в незавидното положение на човек, който трябва да й поръча чай и да й прави компания в гостната, докато го изпие. Тя бързо му даде да разбере, че е дошла по работа, което изобщо не го зарадва.

— Катарин излезе днес следобед — подхвърли той. — Защо не дойдеш по-късно, за да обсъдиш нещата с нея… тоест с нас двамата?

— Скъпи Тревър, имам причина да искам да говоря с теб на четири очи… Къде е Катарин?

— Излезе с нейния младеж, естествено. А Касандра, колко удобно, трябваше да играе ролята на придружителка. Очарователна млада жена… и моя първа фаворитка. — Въртеше между пръстите си скъпоценния камък и се чудеше как да отклони Силия от темата, която, както предполагаше, сигурно беше свързана с домашните проблеми на Сирил.

— Касандра — повтори госпожа Милвейн многозначително. — И Касандра, значи.

— Да, Касандра — повтори любезно господин Хилбъри, доволен от отвлеченото й внимание. — Май споменаха, че отиват в Хамптън Корт, и освен това, доколкото си спомням, взеха и едно мое протеже, Ралф Денам, много умен човек, за да забавлява Касандра. Чудесна комбинация според мен. — Беше готов да разговаря още по темата и много се надяваше Катарин да се появи междувременно. — Винаги съм смятал, че Хамптън Корт е идеалното място за сгодени двойки. От една страна, Лабиринтът, както и онази много приятна чайна… забравих как се казваше, освен това, ако един млад мъж си знае работата, ще съумее и да повози младата дама с лодка по реката. Възможности колкото щеш… колкото щеш. Силия, кейк? — И господин Хилбъри продължи: — Аз много държа на вечерята си, но с теб не е така, нали? Доколкото си спомням, ти не спазваш това ядене.

Тази приветливост на брат й обаче не можеше да залъже госпожа Милвейн, само леко я натъжи, защото знаеше причината за нея. Сляп и заблуден, както винаги!

— Кой е този господин Денам? — попита тя.

— Ралф Денам ли? — рече господин Хилбъри с облекчение, че умът й кривна в друга посока. — Много интересен млад мъж. Имам големи надежди за него. Капацитет е по средновековните институции и ако не беше принуден да си изкарва прехраната, можеше да напише книга, от която има голяма нужда.

— Значи, не е заможен, така ли? — прекъсна го госпожа Милвейн.

— Боя се, че няма пукнат грош, а цялото му семейство малко или много разчита на него.

— Сестри, майка… а бащата е починал, нали?

— Да, баща му почина преди няколко години — каза господин Хилбъри, който беше готов, ако се наложи, да даде воля на въображението си и да засипе госпожа Милвейн с факти относно личния живот на Ралф Денам само защото по някаква непонятна причина субектът бе привлякъл вниманието й. — Да, когато баща му си отишъл преди време, наложило се този млад човек да заеме неговото място…

— Семейство на юристи ли? — попита госпожа Милвейн. — Мисля, че някъде съм срещала това име.

Господин Хилбъри поклати глава.

— Съмнявам се дали всички от семейството са в това поприще — отбеляза. — Ако се не лъжа, май Денам веднъж ми спомена, че баща му бил търговец на зърно. Или пък борсов агент? Във всеки случай претърпял банкрут, както често се случва с борсовите агенти. Лично аз много уважавам Денам — отсече той и дори в собствените му уши репликата прозвуча с някаква категорична окончателност, сякаш нямаше какво повече да добави. Вторачи се във връхчетата на пръстите си и взе да ги разглежда. — Касандра е станала много очарователна млада жена — смени темата той. — Очарователна на външен вид, очарователна като събеседник, макар че й липсват задълбочени познания по история. Още чай?

Госпожа Милвейн побутна чашата си настрана в знак на моментна досада и недоволство. Не, не искаше още чай.

— Точно заради Касандра съм тук — започна тя. — Тревър, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но Касандра съвсем не е това, за което я смяташ. Тя само се възползва от твоята доброта и тази на Меги. Държи се по начин, който би бил недопустим, и то точно в тази къща, дори ако ги нямаше другите обстоятелства, които са още по-недопустими.

Господин Хилбъри се сепна, цяла секунда остана безмълвен.

— Звучи много неприятно — подхвърли вежливо и продължи да разглежда ноктите на ръцете си. — Но трябва да призная, че съм в пълно неведение.

Госпожа Милвейн се изпъна сковано, придаде си непреклонен вид и поднесе съобщението си на кратки, накъсани изречения, много натъртено.

— С кого е излязла Касандра? С Уилям Родни. С кого е излязла Катарин? С Ралф Денам. Защо непрекъснато се срещат по уличните ъгли, ходят по мюзикхолове и се прибират с такси посред нощ? Защо Катарин отказва да ми каже истината, когато я питам? Сега вече ми е ясно. Катарин се е забъркала с това никому неизвестно адвокатче, затова оправдава и поведението на Касандра.

Последва пауза.

— Хм, ами Катарин със сигурност ще може да ми даде някакво обяснение — отвърна невъзмутимо господин Хилбъри. — Признавам, че за мен това е твърде сложно, за да го проумея веднага… затова, Силия, дано не ти се стори твърде грубо, но възнамерявам да потегля към Найтсбридж.

Госпожа Милвейн се изправи веднага.

— Тя оправдава поведението на Касандра, докато самата тя се е забъркала с Ралф Денам — повтори му.

Стоеше с изпъната снага и с неустрашимия вид на човек, който казва истината, без да се страхува от последствията. Знаеше от предишни спорове, че единственият начин да противодейства на типичните за брат й инертност и апатия беше, като изстреля твърденията си право в лицето му в сбита форма и с категоричен тон, след което да напусне стаята. И тя направи точно това, сдържа се и не добави нито дума повече, после излезе от къщата с гордо вирната глава, като човек, обсебен от велик идеал.

Беше оповестила разкритията си по такъв начин, че на брат й му се отщя да ходи в Найтсбридж. За Катарин той изобщо не се боеше, но дълбоко в себе си таеше подозрение, че в своята невинност и неосведоменост Касандра може да е била въвлечена в някаква глупава ситуация по време на техните оставени без надзор развлечения. Съпругата му никак не умееше да следи за условности и порядки; него пък го мързеше, а Катарин, естествено, беше погълната от… Тук той си припомни, доколкото успя, точната същност на обвинението. „Тя оправдава поведението на Касандра, докато самата тя се е забъркала с Ралф Денам“, от което излизаше, че Катарин не е била погълната от… но тогава коя от двете се беше забъркала с Ралф Денам? Господин Хилбъри разбра, че от този абсурден лабиринт излизане няма, не и преди Катарин да му помогне, затова взе една книга и си придаде много задълбочен вид.

Едва чул младите да се прибират, отправяйки се веднага към горния етаж, той изпрати прислужницата да съобщи на госпожица Катарин, че баща й иска да говори с нея в кабинета си. Кожените й наметки се бяха свлекли на пода и тя стоеше пред камината. Всички бяха още заедно, защото никак не им се искаше да се разделят. Съобщението на баща й изненада Катарин, а когато тръгна да излиза, другите уловиха в погледа й неясна тревога.

Щом я видя, господин Хилбъри се успокои. Поздрави се мислено, гордееше се, че има дъщеря с чувство за отговорност и разбирания за живота, далеч по-зрели от тези на нейните връстници. Освен това днес изглеждаше някак особено; той отдавна бе приел красотата й за даденост и толкова бе свикнал с нея, че сега сякаш отново си я припомни с изненада. Реши, че е прекъснал приятното й общуване с Родни, и се извини.

— Съжалявам за безпокойството, скъпа. Чух те да влизаш и веднага реших, че трябва да ти досадя с нещо; за жалост, изглежда, бащите много държат да досаждат. Виж, леля ти Силия намина да ме види и както изглежда, внушила си е, че вие двете с Касандра постъпвате… да кажем, глупаво. Това, дето вечно сте заедно, тези приятни събирания, май има някакво недоразумение. Казах й, че не виждам нищо нередно в това, но си помислих, че трябва да чуя всичко и от твоята уста. Вярно ли е, че Касандра се застоявала твърде дълго в компанията на господин Денам?

Катарин не отговори веднага, а господин Хилбъри разръчка окуражително въглените с ръжена. После тя започна без притеснение и без да се извинява:

— Не виждам защо трябва да отговарям на въпросите на леля Силия. Вече й казах, че не е нейна работа.

Господин Хилбъри въздъхна с облекчение и тайничко се зарадва при мисълта за сблъсъка им, въпреки че не можеше гласно да одобри такава непочтителност.

— Много добре. Тогава, значи, ми даваш право да й кажа, че греши и че във всичко това няма нищо друго, освен малко забавление. Катарин, ти нямаш никакви съмнения, нали? Ние сме поели отговорност за Касандра и аз не искам хората да клюкарстват зад гърба й. Съветвам те в бъдеще да бъдеш по-внимателна. Покани ме на следващото ви събиране.

Противно на очакванията му тя нищо не каза, не даде нито любезен, нито шеговит отговор. Умисли се, претегляше наум едно-друго и той си каза, че дори неговата Катарин не се различава от другите жени, що се отнася до умението им да оставят нещата на самотек. Или пък имаше какво да каже?

— Измъчват ли те някакви угризения? — внимателно попита той. — Кажи ми, Катарин — подкани я вече по-сериозно; усъмни се от нещо в погледа й.

— От известно време все се каня да ти кажа — започна тя. — Няма да се омъжвам за Уилям.

— Няма!… — възкликна той и в огромната си изненада изпусна ръжена. — Защо? Кога? Катарин, обясни ми.

— Ами преди време, седмица или може би повече — започна Катарин бързо и напълно безразлично, сякаш въпросът вече не засягаше никого.

— Може ли да попитам защо никой не ме е уведомил за това. Изобщо какво искаш да кажеш?

— Не искаме да се женим, това е всичко.

— И това е желанието на Уилям, както и твоето, така ли?

— О, да! И двамата сме на едно мнение.

Рядко се случваше господин Хилбъри да се почувства толкова объркан. Смяташе, че Катарин се отнася към въпроса със странно нехайство, че едва ли си дава сметка колко сериозно е това, което казва; изобщо не я разбираше. Но го споходи желанието да изглади всичко и това му подейства утешително. Несъмнено е имало някакво скарване или каприз от страна на Родни, който, макар и добро момче, понякога беше ненужно взискателен — нещо, което една жена винаги може да поправи у него. Въпреки че имаше склонност да гледа през пръсти на отговорностите си, той все пак трепереше твърде много над дъщеря си, за да остави нещата така.

— Признавам, че ми е много трудно да следя мисълта ти. Бих искал да чуя историята и от устата на Уилям — каза той раздразнено. — Освен това смятам, че той трябваше да дойде да говори първо с мен.

— Аз не му позволих — каза Катарин. — Знаех, че ще ти се стори много странно — добави. — Но те уверявам, ако имаш още малко търпение… докато мама се върне.

Тази молба за отсрочка много допадна на господин Хилбъри. Но съвестта му не можеше да се примири. Хората вече говореха. Не беше в състояние да понесе мисълта, че смятат поведението на дъщеря му за нередно. Чудеше се дали при тези обстоятелства няма да е по-добре да изпрати телеграма на жена си, да повика някоя от сестрите си, да забрани на Уилям да идва и да върне Касандра обратно у дома, защото имаше смътното усещане, че и за нея носи отговорност. Челото му се смръщваше все повече и повече от многото тревоги, които толкова му се искаше да прехвърли на Катарин и тя да ги разреши вместо него, когато вратата се отвори и се появи Уилям Родни. Това предизвика пълна промяна не само в поведението, но и в положението.

— Ето го и Уилям — възкликна Катарин с облекчение. — Казах на татко, че вече не сме сгодени — обърна се тя към него. — Обясних му и как те спрях да не му съобщаваш.

Уилям се държеше изключително официално. Кимна леко към господин Хилбъри, после изпъна снага, стиснал единия ревер на сакото си, загледан право в средата на камината. Чакаше господин Хилбъри пръв да го заговори.

Господин Хилбъри също зае важната поза на огромно достойнство. Беше станал на крака и леко привел горната част на тялото си напред.

— Родни, бих искал да чуя твоята версия на тази история сега, когато Катарин вече не може да те спре да ми я съобщиш.

Минаха поне две секунди, преди Уилям да се обади.

— Сложихме край на годежа си — каза сковано.

— По взаимно желание ли стигнахте до това решение?

След осезаема пауза Уилям сведе глава, а Катарин се обади, сякаш довършвайки мисълта му.

— О, да!

Господин Хилбъри взе да се поклаща напред-назад, размърда устни, сякаш да отправи забележка, но я премълча.

— Единственото нещо, което мога да ви посъветвам, е да отложите каквото и да е решение и да дадете време на въздействието от това недоразумение да отмине. Вече се познавате… — започна той.

— Няма никакво недоразумение — прекъсна го Катарин. — Никакво!

Направи няколко крачки в стаята, сякаш се канеше да излезе. Вродената й замисленост странно контрастираше с високомерието на баща й и със стегнатата войнишка стойка на Уилям, който продължаваше да стои със сведен поглед. От друга страна, очите на Катарин шареха навсякъде — покрай двамата мъже, по редиците книги, над масите и към вратата. По всичко личеше, че почти не обръща внимание на случващото се. Баща й я изгледа с внезапно помръкнало и тревожно изражение. Вярата му в нейното непоклатимо благоразумие като че ли беше разколебана. Май вече не беше толкова сигурен, че може изцяло да й има доверие сама да движи делата си след тази проява на лекомислие. За пръв път от много години се почувства отговорен за нея.

— Вижте, трябва да разнищим историята докрай — каза той, зарязвайки официалните обноски. Обърна се към Родни, сякаш Катарин не присъстваше. — Имали сте някакви разногласия, нали? Повярвай ми, много двойки минават през подобен етап, докато са сгодени. Видял съм повече неприятности от проточили се годежи, отколкото от която и да е друга човешка глупост. Послушайте съвета ми и забравете за това и двамата. Предписвам ви пълно емоционално въздържание. Родни, защо не отскочите до някой оживен морски курорт?

Учуди се обаче от начина, по който изглеждаше Уилям — сякаш решително потискаше в себе си някакво дълбоко чувство. Без съмнение, помисли си той, защото Катарин, без самата тя да си дава сметка за това, е труден човек и вероятно го е поставила в положение, което не е било по волята му. Господин Хилбъри със сигурност не надценяваше притеснението на Уилям, който никога в живота си не се беше измъчвал толкова силно. Сега стоеше изправен пред последиците на собственото си безумие. Трябваше да си признае открито и честно, че не е това, за което го смята господин Хилбъри. Всичко беше срещу него. Дори неделната вечер, огънят в камината и спокойната атмосфера в библиотеката бяха срещу него. Молбата на господин Хилбъри като към светски мъж също беше срещу него. Вече не беше никакъв светски мъж, не и според представите на господин Хилбъри. Но непонятна сила го караше, както го беше накарала да слезе и тук долу, да се противопостави точно сега, сам-самичък, без чужда помощ и без изгледи за успех. Затърси някакви фрази, после изтърси:

— Обичам Касандра.

Лицето на господин Хилбъри стана тъмномораво. Погледна дъщеря си. Кимна, сякаш искаше мълчаливо да й заповяда да излезе от стаята, но тя или не го забеляза, или предпочете да не му се подчини.

— Имаш нахалството… — започна господин Хилбъри с глух, сподавен глас, какъвто никога преди това не бе излизал от гърлото му, когато откъм коридора се чуха стъпки и гласове и Касандра, която сякаш нещо настояваше, въпреки опитите да бъде разубедена, нахълта в стаята.

— Чичо Тревър! — възкликна. — Държа да ти кажа истината! — И се хвърли между Родни и чичо си, сякаш да предотврати сбиване. Но тъй като чичо й не помръдна от мястото си, тъй като изглеждаше огромен и внушителен, а и никой друг не се обади, тя отстъпи лекичко назад, погледна първо Катарин, после Родни. — Трябва да знаеш истината — повтори малко спънато.

— Имаш нахалството да ми казваш това в присъствието на Катарин! — възмути се господин Хилбъри, който продължи изречението си, без изобщо да обръща внимание на намесата на Касандра.

— Давам си сметка, много добре си давам сметка… — думите на Родни, с неясен смисъл, проронени след пауза и със забит в земята поглед, въпреки всичко издаваха изумителна решителност. — Давам си сметка какво си мислите за мен — изрече и за пръв път погледна господин Хилбъри право в очите.

— Аз бих могъл да изразя мнението си по-красноречиво, ако бяхме насаме — отвърна му господин Хилбъри.

— А за мен забравихте ли? — намеси се Катарин. Приближи се до Родни и с това движение като че засвидетелства безмълвно своя респект и своята подкрепа за него. — Мисля, че Уилям се държи много достойно и в края на краищата тук става дума за мен… и за Касандра.

Касандра също се раздвижи едва забележимо и това като че събра и тримата в общ съюз. Тонът и погледът на Катарин отново накараха господин Хилбъри да се почувства не само безпомощен, но и болезнено и безнадеждно остарял; въпреки обзелата го страшна вътрешна пустота, външно той изглеждаше съвършено невъзмутим.

— Касандра и Родни имат пълно право да решават отношенията си както намерят за добре; само дето не виждам защо трябва да го правят в моята стая или в моята къща… едно обаче трябва да ти е ясно: вече не си сгодена за Родни.

Той спря и с тази пауза като че ли искаше да покаже на дъщеря си, че й е много благодарен за това изказване.

Касандра се обърна към Катарин, която си пое дъх, сякаш искаше да каже нещо, но размисли; и Родни май очакваше да предприеме нещо; баща й я погледна, очевидно се надяваше да продължи с изповедта си. Тя обаче мълчеше. В настъпилата тишина се чуха стъпки надолу по стълбата и Катарин се спусна към вратата.

— Стой! — извика подире й господин Хилбъри. — Искам да говоря с теб… на четири очи — добави.

Тя се спря и задържа вратата.

— Ще се върна — каза, отвори вратата и излезе. Чуха я как веднага заговори някого навън, въпреки че отделни думи не се долавяха.

Господин Хилбъри се оказа насаме с провинилата се двойка, която остана на крака, сякаш отказваше да напусне, а и изчезването на Катарин доведе до промяна на ситуацията. Или поне дълбоко в сърцето си господин Хилбъри се надяваше да е така, защото нямаше друго задоволително обяснение за поведението на дъщеря си.

— Чичо Тревър — обади се Касандра непринудено, — моля те, не се сърди. Не бих могла да го понеса, моля те да ми простиш.

Господин Хилбъри категорично отказваше да зачете присъствието й и продължаваше да говори някъде над главата й, сякаш тя изобщо не съществуваше.

— Предполагам, че си се свързал със семейство Отуей — обърна се мрачно към Родни.

— Чичо Тревър, ние искахме да ти кажем — Касандра отговори вместо него. — Изчаквахме… — И погледна умолително Родни, който едва забележимо кимна в знак на съгласие.

— Така ли? И какво изчаквахте? — попита чичо й сърдито и най-накрая благоволи да я погледне.

Думите обаче й изневериха. Виждаше се, че напряга слух, сякаш в очакване да долови звук извън стаята, който да й се притече на помощ. Затова той не получи отговор и също се заслуша.

— Случилото се е крайно неприятно за всички — отсече той, отново потъна в креслото си, отпусна рамене и се загледа в пламъците. Като че ли говореше на себе си; Родни и Касандра го наблюдаваха безмълвно. — Защо не седнете? — попита ги ненадейно. Говореше сърдито, но очевидно най-силният му гняв се беше изпарил или пък други мисли го бяха налегнали. Касандра прие поканата му, но Родни остана прав.

— Мисля, че Касандра ще успее да обясни нещата по-добре в мое отсъствие — каза и излезе от стаята, след като господин Хилбъри му разреши с леко кимване.

Междувременно в съседната трапезария Денам и Катарин бяха отново седнали пред махагоновата маса. Приличаха на хора, които продължават разговора си, прекъснат по средата, сякаш всеки си спомняше точното място, където е спрял, и с нетърпение очаква да довърши мисълта си час по-скоро. Катарин разказа на бърза ръка за срещата с баща си, но Денам не отговори нищо, само подхвърли:

— Както и да е, няма причина да не се виждаме.

— Или да не бъдем заедно. Само бракът е немислим — отговори Катарин.

— Но ако аз започна да те желая все повече и повече?

— Или прегрешенията ни започнат да се случват все по-често и по-често?

Той въздъхна нервно, но за момента не каза нищо.

— Най-малкото — започна пак, — поне установихме факта, че по някакъв странен начин моите прегрешения са винаги свързани с теб, докато твоите нямат нищо общо с мен. Катарин — додаде, уж спокойният му тон беше накъсан от вълнение, — уверявам те, че ние сме влюбени… в онзи смисъл, който хората наричат любов. Спомняш ли си онази вечер? Тогава нямахме никакво съмнение. Бяхме съвършено щастливи в продължение на половин час. Угризенията ти се появиха чак на следващия ден; аз нямах никакви до вчера сутринта. С известни интервали се чувствахме щастливи цял ден, докато… аз се отплеснах нанякъде и ти се отегчи.

— О, не — извика тя, сякаш това я ядоса, — как не мога да те накарам да разбереш! Това не е отегчение, аз никога не се отегчавам. Реалността… реалността! — възкликна и взе да почуква с пръсти по масата в опит да подчертае или може би да обясни тази самотно произнесена дума. — Защото преставам да бъда реална за теб. Пак онези изникнали в бурята образи… видения насред урагана. Събираме се за миг и после пак се раздалечаваме. Грешката е и моя. Колкото твоя, толкова и моя, дори може би повече моя.

Не за пръв път се опитваха да се обясняват, докато уморените им жестове и честите прекъсвания показваха онова, което помежду си наричаха „прегрешения“; те бяха постоянен източник на безпокойство у тях през изминалите няколко дни, а също така и непосредствената причина, поради която Ралф беше тръгнал да излиза, когато, вслушвайки се напрегнато, Катарин го чу и отиде да го спре. Коя беше причината за тези прегрешения? Понякога, дали защото Катарин изглеждаше по-красива, или по-странна, или защото носеше различна дреха, или подхвърляше нещо необичайно, чувствата на Ралф към нея лумваха с такава сила, че той или потъваше в мълчание, или говореше несвързано, и тогава, вярно, неволно, но винаги с присъщата й опърничавост Катарин го прекъсваше или му противоречеше с критичен тон, изтъквайки прозаични факти. После видението изчезваше и на свой ред Ралф изразяваше с непримирим глас убеждението си, че той обича само нейната сянка, а не това, което е тя в действителност. Ако прегрешението беше от нейна страна, то приемаше формата на постепенно отдръпване, докато тя изцяло потънеше в мислите си, които я отнасяха надалеч така неудържимо, че не можеше да понесе никакъв опит от страна на събеседника си да бъде върната обратно. Безсмислено бе да се твърди, че повод за тези унасяния винаги е давал самият Ралф, още повече че те обикновено приключваха с транс, който нямаше нищо общо с него. Оставаше фактът, че тя нямаше нужда от него и не обичаше да й напомнят за него. Тогава как можеше да са влюбени? Фрагментарната природа на връзката им беше повече от очевидна.

Седяха потиснати и умълчани пред масата в трапезарията, забравили за всичко, докато Родни крачеше в гостната над тях, изпаднал в такава възбуда на ума и тялото, която до този момент не вярваше, че съществува, докато Касандра бе останала самичка с чичо си. Най-накрая Ралф стана и с мрачен вид се приближи до прозореца. Притисна лице в стъклото. Навън бяха истината и свободата, и необятността, понятни само за ума в усамотение, който няма с кого да ги сподели. Какво по-голямо кощунство от това да оскверниш което искаш да разбереш, като го споделиш? Някакво раздвижване зад него го накара да реши, че стига да иска, Катарин има силата да бъде в действителност онзи дух, за който си мечтаеше. Извърна се рязко да я помоли за помощ, когато отново изстина при вида на нейната дистанцираност; беше се вторачила като че в някакъв далечен обект. Тя сякаш усети погледа му върху себе си, стана, приближи се и двамата се загледаха навън в сумрака. Физическата им близост според него беше като горчива пародия на отдалечените им умове. Колкото и откъсната от себе си да я чувстваше, присъствието й преобрази света. Представи си как извършва смели подвизи: спасява удавници, помага на бедстващи. Обзет от тази форма на еготизъм, той не можеше да се отърве от убеждението, че животът все пак е прекрасен, романтичен, че е господар, на когото си струва да служиш, докато го има. Не изпитваше желание да чуе гласа й, не поглеждаше към нея, не я докосваше; виждаше се, че е потънала дълбоко в мислите си, напълно забравила за присъствието му.

Вратата се отвори, без да я чуят. Господин Хилбъри огледа стаята и в първия миг дори не забеляза фигурите до прозореца. Стана му неприятно, като ги видя, взря се в тях изпитателно, преди да измисли какво да каже. Най-накрая се раздвижи, за да усетят присъствието му; те се обърнаха мигновено. Без да каже дума, направи знак на Катарин да го последва, като се стремеше да не поглежда към онази част на стаята, където стоеше Денам, и я подкара пред себе си към своя кабинет. Когато Катарин прекрачи прага, той внимателно затвори вратата, сякаш искаше да се предпази от нещо неприятно.

— Е, Катарин — каза и застана пред откритата камина, — вероятно ти ще имаш добрината да ми обясниш… — Тя не каза нищо. — Какви изводи очакваш да си направя? — попита я с остър тон. — Казваш ми, че вече не си сгодена за Родни; заварвам те в нещо, което доста ми прилича на интимна близост с друг… с Ралф Денам. До какво заключение трябва да стигна? Да не би — добави, тъй като тя продължаваше да мълчи — да си сгодена за Ралф Денам?

— Не — отговори му.

Той изпита огромно облекчение; боеше се, че отговорът й ще потвърди най-лошите му подозрения, но поне тази тревога отмина и затова усети как още повече се подразни от поведението й.

— Тогава единственото нещо, което мога да кажа, е, че имаш много странни представи за прилично поведение… Хората са си направили съответните изводи и аз не съм изненадан… Колкото повече мисля за това, толкова по-обяснимо ми изглежда — продължи, а гневът му се разпалваше все повече. — Защо съм държан в неведение за това, което се случва в собствената ми къща? Защо трябваше за пръв път да науча за тези неща от сестра си? Много неприятно, много притеснително. Как да обясня на чичо ти Франсис… не, просто си измивам ръцете и толкоз. Утре Касандра се връща у тях. Забранявам на Родни да стъпва в тази къща. Що се отнася до другия млад мъж, колкото по-скоро изчезне оттук, толкова по-добре. След като ти бях гласувал абсолютно доверие, Катарин… — Млъкна, обезпокоен от зловещото мълчание, с което думите му бяха посрещнати; погледна дъщеря си със странна подозрителност относно душевното й състояние — нещо, което бе почувствал за пръв път по-рано същата вечер. Отново усети, че тя изобщо не внимава, а се ослушва — което за миг направи и той — за някакви звуци извън стаята. У него се върна увереността, че има някакво споразумение между Денам и Катарин, загложди го неприятното подозрение, че в това има нещо нередно, както му се струваше, че има нещо ужасно нередно и във всички тези отношения между младите.

— Ще говоря с Денам — отсече той, все още изпълнен с подозрителност, и понечи да излезе.

— Ще дойда с теб — побърза да каже Катарин с вперен пред себе си поглед.

— Ти ще стоиш тук! — отсече баща й.

— Какво ще говориш с него? — попита тя.

— Предполагам, че в собствената си къща мога да говоря каквото намеря за добре! — сопна й се той.

— Тогава и аз излизам — отвърна тя.

При тази заплаха, която издаваше решителност да се махне… да се махне завинаги, господин Хилбъри се върна на предишното си място пред камината и започна лекичко да се поклаща наляво-надясно, без да пророни дума.

— Доколкото разбирам, твърдиш, че не си сгодена за него — обади се най-накрая и впи очи в дъщеря си.

— Не сме сгодени — отвърна му.

— Тогава би трябвало да ти е все едно дали идва тук, или не… когато ти говоря, ще слушаш мен, а няма да слухтиш навън! — избухна той сърдито, след като долови как тя лекичко се придвижва настрани. — Отговори ми честно. Какви са отношенията ти с този млад мъж?

— Такива, че нищо не мога да обясня на трети човек — опълчи му се.

— Ако обичаш, без увъртания! — отсече той.

— Отказвам да обясня — отговори му и като го каза, външната врата се затръшна. — Ето, видя ли! — извика тя. — Отиде си! — Стрелна го с такъв убийствен поглед, че за момент баща й се стъписа.

— За бога, Катарин! Контролирай се! — извика.

За миг го изгледа като диво животно в клетката на цивилизацията. Обходи с очи стените, покрити с книги, сякаш отново бе забравила къде е вратата. И ето че се накани да тръгне, но баща й сложи ръка на рамото й. Накара я да седне.

— Тези емоции, естествено, те разстройват — каза. Отново стана приветлив, прие успокоителния тон на бащински авторитет. — Озовала си се в много трудно положение, доколкото разбирам от Касандра. Хайде да се разберем; засега да оставим настрана тези мъчителни въпроси. А междувременно нека се опитаме да се държим като цивилизовани хора. Да почетем нещо от сър Уолтър Скот. Какво ще кажеш за „Антикварят“, а? Или „Ламермурската невеста“?

Сам направи своя избор и още преди дъщеря му да успее да възрази или да избяга, тя вече се почувства превърната в цивилизовано човешко същество с помощта на сър Уолтър Скот.

Въпреки това, докато четеше, господин Хилбъри продължаваше да се измъчва от сериозни съмнения дали случващото се е само нещо повърхностно и несериозно. Тази вечер по един особено неприятен начин цивилизацията беше претърпяла поражение; размерът на разрухата щеше тепърва да се уточнява; той си бе изпуснал нервите — нещо, което не се беше случвало поне от десет години насам; а собственият му дух се нуждаеше от неотложно успокояване и възстановяване с помощта на класиците. В къщата му тлееше революция; очакваха го много неприятни срещи по стълбите й; обедите и вечерите му щяха да се вгорчат за дни напред; а самата литература представляваше ли специфично лекарство срещу подобни неприятности? Докато четеше, гласът му отекваше глухо.