Вирджиния Улф
Нощ и ден (3)

Трета глава

Денам беше обвинил Катарин Хилбъри, че принадлежи към един от най-знатните английски родове, и ако някой си дадеше труд да направи справка с „Наследственост и гениалност“ на господин Галтън^[1], щеше да се увери, че твърдението му не е далеч от истината. Семействата Алардайс, Хилбъри, Милингтън и Отуей сякаш доказваха, че интелектът е притежание, което може да се прехвърля от един член на дадена група на друг почти до безкрай, при това с голяма доза сигурност, че блестящите заложби ще бъдат добре съхранени и предадени на девет от всеки десет наследници от привилегированата класа. Сред тях в продължение на години е имало видни съдии и адмирали, адвокати и държавни служители, преди плодородната почва да стигне своя апогей и да даде като плод най-рядкото цвете, с което може да се похвали един род, а именно писател или поет на поетите, някой като Ричард Алардайс, което за пореден път потвърждаваше удивителните добродетели на тази прослойка, която като по навик продължаваше обичайната си задача да създава знаменити люде. Някои от тях са плавали със сър Джон Фраклин^[2] до Северния полюс или редом с Хавлок са щурмували Лакнау, а когато не са били сред маяците, стъпили здраво на твърда скала като ориентири за своето поколение, тогава са били надеждни и необходими факли, които осветяват обикновените стаи на ежедневието ни. В която и професия да надникне човек, там на най-авторитетно и почетно място неизменно ще открие някой Уорбъртън или Алардайс, някой Милингтън или Хилбъри.

Наистина може да се твърди, че в настоящото английско общество, ако носиш прочуто име, не е нужно да притежаваш кой знае какви достойнства, за да си намериш служба, на която, общо взето, е по-лесно да си известен, отколкото неизвестен. Това важи за синовете, но и за дъщерите, и то през деветнайсети век, които лесно се сдобиват с признание на поприща като филантропията и образованието, ако са стари моми, или като съпруги на знатни мъже, ако са омъжени. Вярно, в рода Алардайс има и известен брой печални изключения от това правило, които показват, че кадетите от такива семейства по-лесно тръгват по лош път, отколкото децата на простосмъртни бащи и майки, сякаш за утеха на последните. Но, общо взето, през тези първи години на двайсети век родът Алардайс и техните близки успяваха да се задържат над водата. Човек все още ги открива по най-високите места на различни професии, винаги с инициали след името, или да седят в луксозни държавни кабинети с лични секретари, да съчиняват дебели книги с тъмни корици, публикувани от издателствата на двата големи университета, и когато някой от тях умре, веднага се намира кой да напише биографията му.

Изворът на тази благородническа прослойка е, разбира се, поетът и следователно неговите непосредствени наследници излъчват по-голям блясък, отколкото роднините по съребрена линия. Госпожа Хилбъри, по силата на своето положение на единствено дете на поета, беше като духовен глава на семейството, а Катарин, нейната дъщеря, заемаше по-висше положение сред собствените си братовчеди и други роднини, още повече че и тя беше единствено дете. В рода Алардайс хората сключваха всякакви бракове, женеха се и помежду си, често потомството им беше многобройно, а имаха и навика да се събират редовно в една или друга от къщите било на вечеря, било за семейни тържества, които бяха придобили почти свещен характер и се спазваха най-стриктно, както се спазват църковните празници и постите.

Навремето госпожа Хилбъри беше познавала всички поети, всички писатели, всички красавици и изявени мъже сред своите съвременници. Но тъй като сега повечето от тях бяха или покойници, или пък се бяха оттеглили в уединение заедно с помръкналата си слава, тя беше превърнала къщата си в средище за собствените си роднини, пред които неизменно тъгуваше за отминалите славни дни на деветнайсети век, когато във всеки жанр на литературата и изкуствата в Англия имало поне по две-три прославени имена. „Къде са сега техните наследници?“, питаше тя и липсата в настоящето на поет, художник или романист от истински голям калибър беше тема, върху която обичаше да размишлява в сладостното настроение на гаснещи спомени, от което трудно можеше да я извади човек, дори да се наложеше. Но за тази посредственост тя не обвиняваше хората от младото поколение. Напротив, приемаше ги най-сърдечно в къщата си, разказваше им истории, даряваше им по лира стерлинг, гощаваше ги със сладоледи и съвети, придаваше им някаква романтичност, която едва ли имаше нещо общо с истината.

Преди още да е в състояние да възприема света, и съзнанието за знатен произход се беше просмукало у Катарин от няколко различни страни. Над камината в детската й стая имаше снимка на гроба на дядо й в Къта на поетите^[3] и в един от онези моменти, в които възрастните се отпускат да разказват и споделят и които се запечатват дълбоко в детския ум, й бяха казали, че той е погребан там, защото бил „добър и велик човек“. По-късно, по време на някаква годишнина, майка й я беше качила на двуколка въпреки гъстата мъгла и й беше връчила огромен букет бели уханни цветя, за да ги положи на гроба му. Свещите в църквата, хорът и тържествено гръмналият орган са в негова чест, така си помислила тя. Непрекъснато я представяли в гостната, за да я благослови някой страшно известен старец, който — това го виждали дори детските й очи — седял някак встрани от другите, с изправен гръб, стиснал бастуна си, необикновен гост, настанил се в креслото на баща й, а самият й баща, леко превъзбуден и премного любезен, не бил на себе си от гордост. Тези страховити престарели създания я носели на ръце, гледали я право в очите, благославяли я, казвали й, че трябва да е добро момиче, или пък подхвърляли, че в изражението й съзират прилика с лицето на Ричард като малък. Тогава майка й се втурвала, притискала я в ревностната си прегръдка, а дойката я връщала обратно в детската стая, където се чувствала горда и важна, озадачена от това необяснимо положение на нещата, което с течение на времето постепенно й се изяснило.

Винаги имало гости — чичовци, вуйчовци, лели и братовчеди „от Индия“, на които дължали уважение само защото са роднини, но и други — самотни и невъобразими фигури от по-различен порядък, за които родителите й казвали, че трябва „да ги помни цял живот“. По този начин, израсла сред разговори за велики мъже и техните дела и творби, най-ранните й представи за живота включвали един августейши кръг от същества, които се наричали Шекспир, Милтън, Уърдзуърд, Шели и така нататък и които, неизвестно защо, семейство Хилбъри чувствало много по-близки от други хора. Така те вдигнали нещо като преграда пред представите й за живота, която изиграла значителна роля, определяйки мащабите на добро и зло в нейните дребни дела. Това, че била наследница на едно от тези божества, не я учудвало, по-скоро й доставяло удоволствие, докато с течение на времето започнала да приема привилегиите на тези хора за нещо съвсем естествено, но тогава и някои от недостатъците им изпъкнали по-отчетливо. Вероятно е малко потискащо да наследиш не земи, а образец за интелектуални и духовни добродетели, тъй като по всяка вероятност този непоклатим образ на великия прадядо действа обезкуражително за дръзналите да се сравняват с него. Излиза, че след удивителния цъфтеж на таланта не остава нищо друго, освен растежът на доброто да се поддържа единствено със зелено стъбло и листа. Именно по тези причини, както и по други, Катарин имаше своите моменти на униние. Славното минало, в което мъже и жени се бяха извисили до безпримерен ръст, сега се намесваше твърде често в настоящето и то се смаляваше до такава степен, че не можеше да вдъхне вяра на човек, решен да твори и експериментира след този славно обезсмъртен век.

Привличаха я подобни разсъждения повече, отколкото беше нормално, преди всичко, защото често обсебваха майка й, а и защото прекарваше част от времето си сред въображението за тези мъртъвци, тъй като помагаше на майка си да напише биография на великия поет. Когато беше на седемнайсет или осемнайсет години — тоест преди десетина години, — майка й бе заявила въодушевено, че сега вече може да разчита на помощта на Катарин и биографията ще излезе скоро. Подобни съобщения бяха стигнали дори до литературната преса и известно време Катарин работеше с чувство на голяма гордост от предстоящото постижение.

След време обаче забеляза, че изобщо не напредват, а това правеше нещата още по-мъчителни, тъй като нямаше човек с литературен усет, който да се съмнява, че разполагат с достатъчно материал да напишат една от най-важните биографии, появявали се някога. Лавици и сандъци се издуваха до пръсване от безценни сведения. Интимни подробности от живота на най-интересните хора лежаха захвърлени в пожълтели вързопи от гъсто изписани страници. Освен това госпожа Хилбъри пазеше спомени от онова време така ярки, каквито само живи свидетели могат да имат, и на тези вълнуващи мигове тя би могла да придаде плът и кръв с помощта на думите. Защото не изпитваше никакви затруднения в писането; всяка сутрин изпълваше по една страница със същата лекота, с която дроздът пее, но въпреки това и при наличието на толкова факти, които да я подтикват и вдъхновяват, както и при искреното си намерение да приключи делото, книгата си оставаше ненаписана. Страниците се трупаха, без да напредват, и в моменти на униние съмнения обземаха Катарин, че двете ще успеят да произведат нещо достойно за пред четящата публика. Къде се криеше трудността? Уви, не в недостига на материали, нито на амбиция, а в нещо по-дълбоко — в нейната липса на способности и преди всичко в характера на майка й. Катарин бе пресметнала, че никога не я беше виждала да пише повече от десет минути на едно сядане. Идеите я навестяваха главно когато е в движение. Обичаше да кръстосва стаята с бърсалка за прах в ръка, с която се спираше да почисти блестящите гръбчета на томовете книги, и докато го правеше, си мислеше и фантазираше. Ненадейно я осеняваше точна фраза или дълбоко прозрение и тогава зарязваше бърсалката и в продължение на няколко задъхани мига пишеше като изпаднала в екстаз; но отминеше ли това просветление, тя отново се залавяше да бърше прах от старите томове. Тези мигове на вдъхновение никога не пламтяха у нея равномерно, по-скоро мъждукаха и проблясваха своенравно над гигантския сюжет като блуждаещи огньове, осветяващи ту тук една тема, ту там друга. Най-многото, което можеше да направи Катарин, беше да поддържа ръкописа на майка си в порядък, но да го систематизира така, че шестнайсетата година на Ричард Алардайс да дойде след петнайсетата, не беше по силите й. Въпреки това определени абзаци бяха толкова блестящи, така изящно написани, че прорязваха страниците като ослепителна светкавица и мъртъвците оживяваха, изпълвайки стаята. Непрекъснатото изчитане на архива й причиняваше нещо като световъртеж и я караше отчаяно да се пита какво, за бога, да направи. Майка й също отказваше да се занимава с основния въпрос какво да включат и какво да отпадне. Тя не можеше да реши доколко публиката трябва да знае истината за раздялата на поета с жена му. Направи чернови на двете възможни версии, след което те й харесаха толкова много, че не беше в състояние да реши коя да отхвърли.

Но книгата трябваше да бъде написана. Това беше техен дълг пред света, а за Катарин означаваше и нещо повече, защото, ако двете не успеят една книга да напишат, тогава, значи, нямаха право на своето привилегировано положение. И с всяка изминала година положението им ставаше все по-незаслужено. Най-вече трябваше да се докаже, и то безусловно, че нейният дядо е бил велик човек.

Когато стана на двайсет и седем, всички тези мисли вече й бяха до болка познати. Те обсаждаха ума й, докато седеше срещу майка си сутрин на масата, отрупана с купища стари писма, моливи, ножици, шишенца лепило, гуми, големи пликове и други пособия за изготвянето на ръкописи. Малко преди да пристигне Ралф Денам, Катарин беше решила да изпробва прилагането на стриктни правила спрямо писателските привички на майка си. Всяка сутрин двете трябваше да сядат — всяка на своята си маса — точно в десет, след като са си освободили цялата сутрин, за да работят необезпокоявани от никого. Няма да вдигат очи от листовете хартия и изобщо няма да разговарят, преди часовникът да удари на кръгъл час, когато ще имат на разположение десет минути за почивка. Катарин беше изчислила, че ако тези правила се съблюдават в продължение на една година, ще успеят да довършат книгата безпроблемно, затова изложи схемата на майка си с усещането, че по-голямата част от работата е вече приключена. Госпожа Хилбъри прегледа внимателно изчисленията й. После плесна с ръце и извика възторжено:

— Браво, Катарин! Имаш невероятен ум, само за бизнес! Сега ще задържа това листче и всеки ден ще си правя отметки в тефтерчето, а като дойде последният ден — чакай да помисля, какво ще правим, за да отпразнуваме последния ден? Ако не беше зима, можехме да се разходим до Италия. Казват, че покрита със сняг, Швейцария също е много красива, ама да не беше студът. Но, както казваш, важното е да довършим книгата. Сега, дай да видя…

Разгледаха ръкописа, вече подреден от Катарин, но попаднаха на доста неща, които охладиха ентусиазма им, защото се увериха, че без нов подход работата няма да потръгне. Преди всичко откриха разнообразни и доста внушителни абзаци, с които биографията трябваше да започне; вярно, много от тях бяха недовършени и приличаха на триумфални арки, подпрени на един крак, но, както отбеляза госпожа Хилбъри, ако им седне, ще ги оправи за не повече от десет минути. После имаше и едно описание на стария дом на семейство Алардайс, или по-скоро на пролетта в Съфък, което представляваше много красив текст, но без връзка със същността на разказа. Въпреки това Катарин успя да навърже няколко имена и дати, така че поетът да бъде умело въведен в света, след което до деветата му година не се появиха други спънки. След това обаче по сантиментални причини госпожа Хилбъри пожела да вмъкне спомените на сладкодумна възрастна дама, израсла в същото село, ала Катарин отсече, че те трябва да се махнат. Тук би било по-уместно да се сложи статията върху тогавашната поезия от господин Хилбъри — сбита, стегната, информативна, макар и в разрез с останалия текст, но госпожа Хилбъри бе на мнение, че тя е твърде суховата и кара човек да се чувства като малко момиче в академична аудитория, а и изобщо не представяла баща й във вярна светлина. Затова беше побутната настрана. Следваше периодът на юношеството му, когато най-различни проблеми от сърдечно естество трябваше да бъдат скрити или разкрити; тук отново госпожа Хилбъри изпадна в двоумение, затова огромен пакет материали беше отхвърлен за по-нататъшно обмисляне.

После няколко години бяха изцяло пропуснати, защото госпожа Хилбъри намираше този период за доста неприятен и предпочиташе да разчита на собствените си детски спомени. След това обаче, поне на Катарин така й се струваше, книгата се превръщаше в лудешки танц на блуждаещи огньове — безформена, непоследователна, дори несвързана, лишена от всякакво повествование. Имаше двайсет страници за вкуса на дядо й на тема „шапки“, едно есе върху порцелановите сервизи от онова време, дълго описание на лятна екскурзия сред природата, когато компанията изпуснала влака, и всичко това примесено с откъслечни, разхвърляни портрети на известни мъже и жени, които изглеждаха отчасти въображаеми, отчасти автентични. Имаше хиляди писма и купища достоверни спомени, изпратени от стари приятели, които бяха вече пожълтели, но трябваше да се вместят някъде, защото иначе хората щяха да се обидят. Толкова много книги бяха написани за поета след смъртта му, че тази трябваше да опровергае и голям брой неверни твърдения, което предполагаше щателно проучване и огромна кореспонденция. Понякога, почти сломена сред тези бумаги, Катарин униваше; понякога имаше усещането, че в името на собствения си живот е наложително да се отърве от миналото; понякога обаче миналото изцяло изместваше настоящето, което, когато човек отново се върне към ежедневието си след сутрин, прекарана в компанията на тези покойници, се оказваше бледо и безлично.

Но най-лошото беше, че литературата изобщо не я влечеше. Не обичаше думите. Хранеше вродена антипатия към процеса на самонаблюдение, това непрестанно усилие да проумееш собствените си чувства и да ги изразиш с красив, прецизен и въздействащ език, което съставляваше толкова голяма част от живота на майка й. Тя, обратното, предпочиташе мълчанието; стесняваше се да говори за себе си, още повече да пише. Тъй като това разположение на духа беше много удобно в семейство, заето със съчиняването на фрази, а и като че ли доказваше наклонност по-скоро към действие, още от малка й бяха поверили отговорността за домакинството. Имаше репутацията, а това се виждаше и с просто око, на човек изключително практичен. Да заръчва менюто за обяд и вечеря, да се разпорежда с прислугата, да плаща сметки, да ръководи всичко и да се справя малко или много като по часовник, дори да следи дали в еди-кои си вази има винаги свежи цветя — предполагаше се, че това е вроден талант, и наистина госпожа Хилбъри често подхвърляше, че това нейното е просто обратната страна на поезията. Освен това още от съвсем малка й се налагаше да изявява и друга своя способност; трябваше да консултира, да помага и, общо взето, да се грижи за майка си. Госпожа Хилбъри би могла съвършено добре и сама да се грижи за себе си, ако светът беше онова, което вече не е. Тя много добре се справяше с живота, но на една друга планета. Тук естествените й заложби да ръководи домашните дела не й бяха от полза. Например часовникът беше непрестанен източник на изненади за нея и на шейсет и пет годишна възраст тя продължаваше да се удивява на господството, което правила и причини упражняваха върху живота на хората. Така и не си беше научила урока, затова биваше непрекъснато наказвана за собственото си невежество. Но тъй като това невежество бе съчетано с тънка интуиция, която, когато проникваше, проникваше надълбоко, никой не смяташе госпожа Хилбъри за несведуща; точно обратното, тя винаги съумяваше по някакъв начин да изглежда най-мъдрата персона в салона. Но, общо взето, си знаеше, че не може без подкрепата на дъщеря си.

Така Катарин се оказа част от една многолюдна професия, която засега няма име и се радва на минимално признание, въпреки че трудът в нея е тежък може би колкото този в заводи и фабрики, но с далеч по-малка полза за света. Тя живееше в дома си и се справяше отлично. Всеки, отбил се в къщата на Чейни Уок, веднага усещаше, че това е място подредено, приятно и грижливо поддържано — място, където животът е уреден така, че да показва най-големите си преимущества, и макар съставен от различни елементи, на външен вид изглеждаше хармоничен и с характер. Това май беше най-голямото постижение в изкуството на Катарин — че характерът на госпожа Хилбъри преобладаваше. Тя и баща й служеха само за богат фон на по-забележителните качества на майка й.

За Катарин мълчанието бе нещо и естествено, и принудително, а единственото друго твърдение, което приятелките на майка й обичаха да подмятат, бе, че то не беше продиктувано нито от глупост, нито от безразличие. Но на кое качество дължеше характера си то, защото в него имаше проява на характер, никой не си беше дал труда да се запита. Знаеше се, че тя помага на майка си да напише една велика книга. Знаеше се, че тя върти цялата къща. Че без съмнение е красива. И това я описваше в задоволителна степен. Би било обаче голяма изненада, и то не само за чуждите хора, а и за самата Катарин, ако някакъв вълшебен часовник можеше да отброи миговете, прекарани в едно занимание, съвършено различно от онова, което бе видимо за всички. Седнала пред пожълтелите листове, тя често си представяше как участва в разни сценки — укротява диви коне в американската прерия или е капитан на огромен кораб, попаднал в буря, който успява да изведе покрай черен скалист нос, както и други подобни, макар и не толкова драматични, но винаги се виждаше в ролята на напълно освободена от сегашните обстоятелства жена и — едва ли е нужно да казваме — превъзхождаща всички в новото си поприще. Веднъж избавила се от необходимостта да се преструва с писалката и листа, със съчиняването на фрази и биографии, тя се насочваше към по-реалистична област, но колкото и да е странно, по-скоро би си признала развихрените фантазии за урагани и прерии, отколкото факта, че там, на горния етаж, самичка в стаята си, тя ставаше сутрин рано или седеше до късно вечер, за да се занимава с… математика. Никаква сила на света не можеше да я накара да си признае това. Действаше скрито и потайно, като някое нощно животинче. Само да чуеше стъпки по стълбата, и пъхваше листовете си между страниците на дебел гръцки речник, който беше задигнала от кабинета на баща си специално за целта. Само нощем се чувстваше почти сигурна, че никой няма да я изненада, и можеше изцяло да се концентрира.

Вероятно тази неженствена природа на науката я караше инстинктивно да крие любовта си към нея. Но по-дълбоката причина беше, че според нея математиката представляваше пълната противоположност на литературата. Никога не би си признала, че далеч повече предпочита точността и студеното като звезди безпристрастие на числата пред хаоса, вълнението и неяснотите и на най-изящната проза. Имаше нещо почти непристойно в това нейно противопоставяне на традициите в семейството; нещо, което я караше да изглежда опърничава и твърдоглава и затова да крие още по-ревностно желанията си от чужди погледи и да ги таи в себе си с повече обич. Непрекъснато се случваше да си мисли за някаква нерешена задача, докато трябваше да мисли за дядо си. Когато излизаше от тези подобни на транс състояния, виждаше, че майка й също се е отнесла нанякъде сред нейните си видения, защото хората, които играеха роли в тях, отдавна се числяха към мъртъвците. Но забелязвайки собственото си състояние, отразено в лицето на майка си като в огледало, Катарин, доста раздразнена, веднага се стягаше. Майка й беше последният човек, на когото би искала да прилича, колкото и да се възхищаваше от нея. Здравият й разум се завръщаше с почти брутална сила и госпожа Хилбъри, която я поглеждаше косо, едновременно с упрек и нежност, неизменно я оприличаваше на „злия ти чичо, съдията Питър, когото често чуваха да произнася смъртни присъди в банята. Слава богу, Катарин, нямам и капчица прилика с него!“.