Вирджиния Улф
Нощ и ден (29)

Двайсет и девета глава

Между дванайсет и един в неделя през нощта Катарин лежеше будна в онзи отрязък от здрача, когато е възможно отстрани и с чувство за хумор човек да се присмее на жребия си; или, ако трябва да сме сериозни, когато нашата сериозност обикновено бързо се смекчава от налегналата ни дрямка и забвение. Представи си Ралф, Уилям и Касандра, както и себе си, сякаш всички бяха еднакво безплътни и как, отхвърляйки реалността, се бяха сдобили с нещо като достойнство, което ги правеше безпристрастни. Така, освободена от всяка неловкост на любезното общуване и от бремето на задълженията, тя се унесе в дрямка, когато чу леко почукване на вратата. След миг Касандра стоеше до нея със свещ в ръка и шептеше тихо, както е редно по това време на нощта:

— Будна ли си, Катарин?

— Да, будна съм. Какво има?

Тя се надигна, седна в леглото и попита Касандра какво, за бога, прави.

— Не мога да заспя, затова реших да дойда да си поговоря с теб… но само за малко. Утре се връщам у дома.

— У дома ли? Защо? Какво се е случило?

— Днес се случи нещо, заради което не мога повече да остана тук.

Касандра говореше официално, почти тържествено; съобщението без съмнение беше предварително репетирано и издаваше наличието на тежка криза. Тя продължи с това, което очевидно беше подготвената й реч.

— Катарин, реших да ти кажа цялата истина. Днес Уилям си позволи да се държи с мен по начин, от който се почувствах изключително неловко.

Катарин се разсъни напълно, но май веднага се овладя.

— В зоологическата градина ли? — попита.

— Не, по пътя към къщи. Когато отидохме да пием чай.

Катарин сякаш предусети, че разговорът им ще се проточи, а нощта бе студена, затова посъветва Касандра да се завие с юргана. Касандра го направи, но все така тържествено.

— Има влак в единайсет — започна. — Ще кажа на леля Маги, че ненадейно ми се е наложило да се върна… Ще използвам като извинение гостуването на Вайълет. Но след като размислих, реших, че не мога да си тръгна, без да ти кажа истината.

Пазеше се да не поглежда към Катарин. Последва кратка пауза.

— Но аз не виждам и най-малка причина да си тръгваш — каза й Катарин накрая.

Гласът й беше толкова учудващо спокоен, че Касандра все пак вдигна очи към нея. Не изглеждаше нито възмутена, нито изненадана; точно обратното, седнала в леглото, обгърнала коленете си с ръце и с леко смръщено чело, тя по-скоро имаше вид на човек, дълбоко замислен, но по въпрос, който му е безразличен.

— Причината е, че не мога да разреша на когото и да било да се държи с мен по този начин — отвърна й Касандра и добави: — Най-малкото пък на мъж, за когото знам, че е сгоден за друга.

— Но ти го харесваш, нали така? — попита Катарин.

— Това няма нищо общо — възмутено й възрази Касандра. — При тези обстоятелства смятам поведението му за срамно и безчестно.

Това беше последното изречение от нейната предварително обмислена реч и след като я издекламира, вече не знаеше какво повече да каже в същия стил. А когато Катарин подхвърли: „Според мен има много общо“, самообладанието на Касандра рухна.

— Катарин, изобщо не те разбирам. Как е възможно да се държиш по този начин? Откакто съм пристигнала, не спираш да ме учудваш!

— Приятно ти е, нали? — попита Катарин.

— Да, приятно ми е — призна си Касандра.

— Искам да кажа, моето поведение не е развалило прекарването ти.

— Не е — съгласи се отново Касандра.

Чувстваше се напълно объркана. Докато си представяше този разговор, тя смяташе, че първо ще има изблик на недоверие в думите й, а после Катарин ще се съгласи, че трябва да си тръгне час по-скоро. Но Катарин, точно обратното, веднага повярва на казаното от нея, без да изглежда нито шокирана, нито изненадана, а само малко по-замислена от обикновено. От зряла жена, натоварена с важна мисия, Касандра се смали до размера на неопитно малко дете.

— Смяташ, че постъпвам глупаво, така ли? — попита.

Катарин не й отговори, сякаш нарочно си замълча, при което паника обзе Касандра. Помисли си, че по всяка вероятност думите й са я засегнали по-дълбоко, отколкото си представяше, че са докоснали някакви недостижими дълбини, тъй като почти изцяло и Катарин си беше недостижима за нея. Изведнъж реши, че си играе с много опасни неща.

След като най-накрая я погледна, Катарин я попита много бавно, сякаш й беше трудно да го направи:

— А ти държиш ли на Уилям?

Веднага забеляза вълнението и объркването в изражението на момичето и как рязко извърна глава от нея.

— Искаш да кажеш, дали съм влюбена в него? — попита Касандра, като едва си поемаше дъх и чупеше нервно ръце.

— Да, дали си влюбена в него — повтори Катарин.

— Как е възможно да обичам мъжа, за когото си сгодена? — не се сдържа Касандра.

— Той може да е влюбен в теб.

— Катарин, не смятам, че имаш право да ми говориш такива неща! — възмути се Касандра. — Защо го казваш? Никак ли не се интересуваш как Уилям се държи с други жени? Ако аз бях сгодена, не бих го понесла!

— Ние не сме сгодени — отвърна й Катарин след кратко мълчание.

— Катарин! — извика Касандра.

— Не, не сме сгодени — повтори Катарин. — Но никой друг не знае, освен нас.

— Но защо… не разбирам… да не сте сгодени? — пак попита Касандра. — О, това обяснява всичко! Ти не го обичаш! Не искаш да се омъжиш за него!

— Вече не сме влюбени един в друг — каза Катарин така, сякаш искаше да се отърве от нещо веднъж завинаги.

— Колко сте странни, колко необикновени и различни от другите! — каза Касандра; и тялото, и гласът й сякаш се сринаха ведно и не остана никаква следа от гняв или вълнение, само една мечтателна притихналост. — Значи, не си влюбена в него?

— Но го обичам — каза Катарин.

Известно време Касандра остана с наведена глава, сякаш сломена от бремето на това разкритие. Катарин също не отрони дума. Държеше се като човек, който иска да се скрие от всякакви погледи. Въздъхна дълбоко, беше съвършено притихнала и очевидно погълната от собствените си мисли.

— Знаеш ли колко е часът? — попита най-накрая и разпуха възглавницата си, сякаш се готви за сън.

Касандра се надигна покорно и отново взе свещта. Бялата й нощница, разпуснатата й коса, както и невиждащият поглед в очите й я правеха да изглежда като сомнамбул. Поне на това я оприличи Катарин.

— Тогава, значи, няма причина да се връщам у дома — каза Касандра и поспря за малко. — Освен ако ти, Катарин, не държиш. Как предпочиташ да постъпя?

Очите им се срещнаха за пръв път.

— Ти си искала ние да се влюбим! — възкликна Касандра, сякаш го прочете в погледа й.

Но като се вгледа, видя нещо, което я изненада. Очите на Катарин бавно се наляха със сълзи, плувнаха в тях, но не преляха — сълзите на някаква дълбока емоция, на щастие, тъга, себеотрицание; емоция с толкова сложна същност, че беше невъзможно да се изрази; тогава Касандра оброни глава и прие собствените си, търкулнали се по бузата й сълзи безмълвно като благословия за любовта й.

— Ако обичате, госпожице — каза прислужницата към единайсет часа на следващата сутрин, — госпожа Милвейн е в кухнята.

Една продълговата плетена кошница, пълна с цветя и клонки, беше пристигнала от провинцията и Катарин, коленичила на пода в гостната, ги разпределяше, докато Касандра я наблюдаваше от креслото си и от време на време отнесено и безуспешно понечваше да й предложи помощта си. Съобщението на прислужницата произведе странен ефект върху Катарин.

Тя се надигна, отиде до прозореца и тъй като момичето вече го нямаше, попита с драматичен, почти трагичен глас:

— Разбираш ли какво означава това?

Касандра не разбираше нищо.

— Леля Силия е в кухнята — повтори Катарин.

— Защо в кухнята? — съвсем естествено попита Касандра.

— По всяка вероятност, защото е надушила нещо — отвърна й Катарин.

Касандра веднага си помисли, че е нещо, свързано с това, което занимаваше мислите й.

— За нас ли? — попита.

— Един бог знае — отговори й Катарин. — Но няма да я оставя да чака в кухнята. Ще я доведа тук горе.

Строгостта, с която бяха изречени тези думи, подсказваше, че по някаква причина довеждането на леля Силия на горния етаж представляваше дисциплинарна мярка.

— За бога, Катарин — възкликна Касандра и очевидно превъзбудена, скочи от стола си, — не избързвай! Не й давай повод да подозира каквото и да било. Не забравяй, че нищо не е сигурно…

Катарин я успокои, като кимна няколко пъти в знак на съгласие, но начинът, по който излезе от стаята, не вдъхваше никакво доверие, че възнамерява да прояви дипломатичност.

Госпожа Милвейн беше седнала, или по-скоро кацнала в края на един стол в стаята на прислугата. Трябва да се знае, че и когато имаше разумна причина да избере сутерена, и когато го предпочиташе просто в името на преследваната от нея цел, госпожа Милвейн винаги се вмъкваше в къщата през задната врата и сядаше в кухнята, щом ставаше дума за поверителни семейни сделки. Фиктивната причина, която изтъкваше, бе, че не иска да безпокои нито господин, нито госпожа Хилбъри. Но истинската бе, че в сравнение с други възрастни дами от нейното поколение госпожа Милвейн бе по-силно пристрастена към покъртителните сърдечни вълнения на интимност, страдание и потайност в слугинското помещение, както и към другите сърцераздирателни драми там — те бяха нещо, от което не можеше лесно да се лиши. С почти плачевен тон взе да се противи, когато Катарин й предложи да се качат на горния етаж.

— Имам нещо да ти казвам на четири очи — опълчи се тя, докато се дърпаше и отказваше да прекрачи прага на своето убежище.

— В гостната няма никой…

— Но по стълбата може да срещнем майка ти. Или да обезпокоим баща ти — възрази госпожа Милвейн, вече взела предпазната мярка да шепти.

Но тъй като самата Катарин беше абсолютно необходима за успеха на делото й и тъй като тя вече упорито пристъпваше към стълбата, госпожа Милвейн нямаше друг избор, освен да я последва. Докато се качваше, взе да се оглежда крадешком, придърпа полите около себе си и много предпазливо мина покрай всички врати, независимо отворени или затворени.

— Нали никой няма да ни чуе? — продължи да мърмори, докато стигнаха скритото светилище на гостната. — О, виждам, че съм прекъснала заниманието ти — добави, като видя разпилените по пода цветя. После попита: — Тук имаше ли някой с теб? — след като беше забелязала носната кърпичка, която Касандра бе изпуснала в бързината на бягството си.

— Касандра ми помагаше да подредим цветята по вазите — отговори й Катарин с толкова рязък и твърд глас, че госпожа Милвейн погледна нервно към главната врата, после към завесата, която отделяше малката стаичка с реликвите от гостната.

— Касандра още ли е тук? — подхвърли. — Уилям ли ти е изпратил тези прекрасни цветя?

Катарин седна срещу леля си, но не каза нито „да“, нито „не“. Беше се загледала отвъд нея и човек можеше да реши, че преценява с критичен поглед десена на завесите. Друго преимущество на сутерена от гледна точка на госпожа Милвейн беше това, че там се налагаше всички да седят близо един до друг, а и светлината беше приглушена в сравнение с тази, която сега струеше през трите прозореца и огряваше Катарин и кошницата цветя, дори образуваше златист ореол около леко ъгловатата фигура на госпожа Милвейн.

— Пристигнаха от Стогдън Хаус — отсече Катарин и тръсна глава.

Госпожа Милвейн усети, че щеше да й е по-лесно да каже на племенницата си каквото си бе наумила, ако се намираха в по-близък физически контакт, тъй като духовната дистанция помежду им и без това беше огромна. Катарин обаче не предприе никакви стъпки за сближаване и госпожа Милвейн, обзета от прибързан, но героичен кураж, започна без никакво предисловие:

— Катарин, хората те коментират. Затова съм дошла тази сутрин. Ще ми простиш ли, ако ти кажа нещо, което бих предпочела да премълча? Правя го само за твое добро, скъпо дете.

— Няма за какво да ти прощавам, лельо Силия — каза й Катарин, очевидно в добро настроение.

— Хората говорят, че Уилям ходи навсякъде с теб и с Касандра и освен това, че й обръща повече внимание. На танците у Маркам я е поканил цели пет пъти. Видели са ги двамата да се разхождат заедно в зоологическата градина. И заедно са си тръгнали оттам. След което са се прибрали чак в седем вечерта. И това не е всичко. Твърдят, че поведението му го издавало, тоест ставал съвсем различен, когато тя е край него.

Госпожа Милвейн, чиито думи се застъпваха в бързината и чийто глас се бе извисил от възмущение, в този миг се спря и изгледа изпитателно Катарин, сякаш да прецени ефекта от казаното. Лицето на Катарин бе като изтръпнало. Беше стиснала устни и забола присвитите си очи право в завесата. Тези външни промени говореха за състояние на крайна погнуса, каквато можеше да бъде предизвикана само от проявата на нещо много противно и непристойно. Непристойното нещо беше собственото й държание, погледнато за пръв път отстрани; думите на леля й я бяха накарали да осъзнае колко безкрайно отблъскващ е целият живот, когато в него няма душа.

— Е, и? — промълви най-накрая.

Госпожа Милвейн я подкани с жест да се приближи към нея, но не намери ответ.

— Ние всички знаем колко си добра… колко си всеотдайна… как се жертваш за другите. Но, Катарин, малко прекаляваш с тази всеотдайност. Зарадва Касандра, накара я да се чувства щастлива, а тя се възползва от твоята доброта.

— Лельо Силия, не те разбирам — каза й Катарин. — Какво е направила Касандра?

— Касандра се е държала по начин, който бих нарекла недопустим — каза й тя радушно. — Изключително егоистично… изключително безсърдечно. Трябва да си поговоря с нея, преди да си тръгне.

— Нищо не разбирам — настоя Катарин.

Госпожа Милвейн я изгледа. Възможно ли е Катарин да се съмнява в думите й? Или има нещо, което самата госпожа Милвейн не разбира? Стегна се и изрече ужасните думи:

— Касандра ти открадна любовта на Уилям.

Странно, но думите й нямаха почти никакво въздействие.

— Искаш да кажеш — обади се Катарин, — че той се е влюбил в нея ли?

— Катарин, има различни начини да накараш мъжете да се влюбят в теб.

Катарин не каза нищо. Мълчанието й разтревожи госпожа Милвейн и тя заговори бързо:

— Нищо не би могло да ме накара да ти кажа тези неща, правя го само за твое добро. Не искам да ти се меся, не искам да ти причинявам болка. Аз съм една никому ненужна възрастна жена. Нямам собствени деца. Катарин, искам само ти да си щастлива.

И отново протегна напред ръце, но обятията й останаха празни.

— Нищо такова няма да казваш на Касандра — отсече Катарин. — Казала си го на мен, това е достатъчно.

Катарин говореше толкова тихо и през зъби, че госпожа Милвейн трябваше да напрегне слух, за да я чуе, а когато я чу, се смая.

— Разсърдих те! Знаех си, че така ще стане! — възкликна тя. Потрепери, разтърси я сподавено ридание; но дори това, че е разсърдила Катарин, бе някакво облекчение, от което почувства приятното усещане на мъченичеството.

— Да — отсече Катарин и се изправи. — Толкова съм сърдита, че повече и една дума няма да кажа. Лельо Силия, мисля, че е най-добре да си вървиш. Двете с теб няма да се разберем.

При тези думи госпожа Милвейн придоби ужасно неспокоен и угрижен вид; погледна племенницата си, но в лицето й не прочете никакво съчувствие, след което скръсти ръце върху черната си кадифена чанта, която държеше като че ли е молитвеник. На каквото и божество да се молеше, ако изобщо се молеше, тя все пак успя да възвърне самочувствието си по един неповторим начин и изпъна снага пред Катарин:

— Брачната любов — започна бавно, като наблягаше на всяка дума — е най-свещената любов от всички. Любовта между съпруг и съпруга е най-святата от всички, които познаваме. Това е урокът, който децата на мама̀ научиха от нея и никога няма да забравят. Опитах се да говоря, както тя би искала да говори една нейна дъщеря. Ти си нейна внучка.

Катарин помисли, прецени тази защитна реч по достойнство и я отхвърли като лицемерна.

— Не виждам никакво извинение за поведението ти — каза тя.

При тези думи госпожа Милвейн се изправи и за миг остана до племенницата си. Никога преди това не се бяха държали с нея по този начин, затова нямаше представа с какви оръжия може да сломи тази ужасна стена от съпротива на сродницата си, която по силата на своята младост, красота и пол би трябвало да е обляна в сълзи и потънала в скръб. Но и на госпожа Милвейн не й липсваше упорство; по такива и подобни въпроси не приемаше да се признае за победена или неправа. Възприемаше се като закрилник на брачната любов в нейната чистота и възвишеност; точно какво закриляше нейната племенница, тя не успя да разбере, но се изпълни с доста мрачни подозрения. Възрастната и младата жена се бяха изправили една до друга и мълчаха. Госпожа Милвейн още не беше готова да се оттегли, тъй като равновесието на принципите й беше разклатено, а любопитството й — незадоволено. Размисли се, искаше да намери въпрос, с който да принуди Катарин да проговори, но това, с което умът й разполагаше, беше ограничено, а изборът — труден, и докато се колебаеше, вратата се отвори и влезе Уилям Родни. Носеше огромен красив букет от бели и лилави цветя и или не забеляза госпожа Милвейн, или просто пренебрегна присъствието й, приближи се до Катарин и й поднесе цветята с думите:

— За теб са, Катарин.

Катарин ги прие и хвърли поглед към госпожа Милвейн, който тя много добре улови. Но при целия си житейски опит не знаеше как да го изтълкува. Наблюдаваше съсредоточено да открие някакви други издайнически знаци. Уилям я поздрави без никакво чувство на вина, след което обясни, че има почивен ден, който ще бъде отпразнуван с цветя и прекаран в Чейни Уок, което и двамата с Катарин приеха за нещо съвсем естествено. Последва пауза, също съвсем естествена, и госпожа Милвейн се усети, че ако остане, може да бъде обвинена в себичност. Странно, но самото присъствие на младия мъж бе променило настроението й и я беше изпълнило с желание да види как това ще приключи с емоционално поискана и дадена прошка. Какво ли не би дала да притисне своите племенник и племенница в обятията си, но не можеше да се самозалъгва, че й е останала и капка надежда за такъв възхитителен край.

— Трябва да тръгвам — каза тя с напълно отпаднал дух.

Никой от тях не направи опит да я спре. Уилям много любезно я изпрати до долу и някак поради собствените си възражения госпожа Милвейн забрави да каже „довиждане“ на Катарин. Тръгна си, мърморейки за купища цветя и гостна, която е винаги уютна, дори посред зима.

Уилям се върна при Катарин, която стоеше точно както я беше оставил.

— Дойдох да ти поискам прошка — каза той. — Скарването ни ми подейства много зле. Цяла нощ не съм мигнал. Не ми се сърдиш, нали, Катарин?

Тя не успя да се насили и да му отговори, преди да е освободила ума си от впечатлението, което леля й бе оставила у нея. Стори й се, че дори цветята са омърсени от него, както и носната кърпичка на Касандра, която госпожа Милвейн беше използвала като доказателство при разследването си.

— Тя ни е шпионирала — каза, — следила ни е из цял Лондон, подслушвала е какво си говорят хората…

— Госпожа Милвейн ли? — учуди се Уилям. — Какво ти каза?

Демонстративната му самоувереност се стопи.

— О, хората говорят, че си влюбен в Касандра и че пет пари не даваш за мен.

— Видели са ни, така ли? — попита.

— Видели са всичко, което сме правили през тези две седмици.

— Казах ти, че така ще стане! — възкликна той.

Приближи се до прозореца, очевидно разстроен. Катарин беше толкова огорчена, че не му обърна никакво внимание. Направо се срина от собствения си гняв. Стиснала цветята на Родни, стоеше права и напълно неподвижна.

Родни се обърна към нея.

— Всичко това беше грешка — каза. — Вината е моя. Би трябвало да съм по-предпазлив. В момент на лудост те оставих да ме убедиш. Катарин, моля те да простиш лудостта ми.

— Тя възнамеряваше да преследва и Касандра! — избухна Катарин, без изобщо да го слуша. — Закани се да говори с нея. И е в състояние да го направи, тя е в състояние да направи всичко!

— Знам, че госпожа Милвейн не е тактична жена, но и ти, Катарин, преувеличаваш. Хората говорят за нас. Права е била да дойде и да ни каже. Това само потвърждава собственото ми усещане… положението е чудовищно.

Най-накрая Катарин като че ли отчасти проумя думите му.

— Уилям, не искаш да ми кажеш, че всичко това може да ти повлияе, нали? — попита го учудено.

— Напротив — отвърна й и се изчерви. — Това ми е страшно неприятно. Не мога да понеса мисълта, че хората ни одумват. А и после… тя е твоя братовчедка… Касандра… — Млъкна, почувства се неловко. — Катарин, дойдох тук тази сутрин — започна с вече променен глас — да те помоля да простиш глупостта ми, избухливия ми нрав и неоправданото ми поведение. Дойдох да те попитам дали е възможно да се върнем към положението, в което бяхме, преди да изпаднем в този… този период на лудост. Ще ме приемеш ли обратно, Катарин, още веднъж и завинаги?

Без съмнение красотата й, пламнала от емоцията и подсилена от цветята с ярки цветове и странни форми, които държеше, бяха подействали на Родни и имаха своя дял, възвръщайки й старото романтично излъчване. Но него го измъчваше и една недотам благородна страст: изгаряше от ревност. Защото предишния ден нежното му любовно предложение беше грубо, поне според него, и категорично отхвърлено от Касандра. Признанието на Денам също не му даваше мира. А в крайна сметка и властта на Катарин над него беше от онзи вид, който нощната треска не може да пропъди.

— Вчера вината беше толкова твоя, колкото и моя — отговори му тя спокойно, пренебрегвайки въпроса му. — Признавам си, Уилям, че като ви видях двамата с Касандра, ме обзе ревност и не успях да се сдържа. Присмях ти се, знам.

— Ти ревнуваш! — възкликна Уилям. — Катарин, уверявам те, че нямаш и най-малката причина да ревнуваш. Ако Касандра изобщо храни някакви чувства към мен, то те са на омраза. Бях достатъчно глупав да се опитам да й разкрия естеството на нашата връзка. Не се стърпях и й казах какво си мисля, че изпитвам към нея. Тя отказа да ме изслуша, и с право. И не остави у мен никакво съмнение, че ме презира.

Катарин се поколеба. Чувстваше се объркана, възбудена, физически отпаднала, а трябваше да се съобразява и със силната омраза, събудена от леля й, която продължаваше да я разстройва. Отпусна се в едно кресло и сложи цветята в скута си.

— Тя ме омагьоса — продължи Родни. — Мислех, че я обичам. Но това вече е минало. Катарин, това приключи. Беше сън, халюцинация. И двамата сме еднакво виновни, но нищо лошо няма да се случи, ако ми повярваш колко много държа на теб. Кажи, че ми вярваш!

Беше се надвесил над нея, сякаш готов да се хване за първия знак на съгласие. В този момент, по всяка вероятност заради изменчивостта на чувствата й, всяка мисъл за любов я беше напуснала, така както в един миг мъглата се вдига от земята. И когато се вдигне, се виждат само оголен свят и пустота — страшна гледка за очите на живите. Той улови изражението на ужас в лицето й и без да разбира на какво се дължи, взе ръката й. Заедно с усещането за приятелство се върна и желанието й — като у дете, което търси закрила — да приеме каквото той е в състояние да й предложи, а в този момент той й предлагаше само онова, което можеше да направи живота му поносим. Тя го остави да притисне устни към бузата й и отпусна глава върху рамото му. Това беше мигът на неговия триумф. Беше единственият миг, в който тя му принадлежеше и зависеше от неговата закрила.

— Да, да, да — пророни той, — ти ме приемаш, нали, Катарин? Ти ме обичаш.

За миг тя остана така, не каза нищо. След това промълви:

— Касандра те обича повече от мен.

— Касандра ли? — прошепна.

— Тя те обича — повтори Катарин. Изправи се и каза изречението за трети път: — Тя те обича.

Уилям се надигна бавно. Инстинктивно повярва на думите й, но какво означаваше това за него, все още не можеше да разбере. Възможно ли е Касандра да го обича? Възможно ли е да е казала на Катарин, че го обича? Желанието му да узнае истината беше неудържимо, независимо от евентуалните последствия. Трепетното вълнение, породено от мисълта за Касандра, отново го завладя. Този път не беше вълнението на очакването и неизвестността, а вълнението от нещо по-голямо от една вероятност, защото вече я познаваше и долавяше взаимността на влечението им един към друг. Но кой можеше да му потвърди това? Възможно ли е да го направи Катарин, която допреди миг беше в обятията му, Катарин, самата тя най-възхитителната от всички жени? Погледна я с недоверие и тревога, но не каза нищо.

— Да, точно така — каза му тя, защото веднага усети желанието му да получи потвърждение, — вярно е. Знам какво чувства към теб.

— И казваш, че ме обича?

Катарин кимна.

— О, но кой знае какво чувствам аз? Как мога да съм сигурен в собствените си чувства? Преди десет минути те помолих да се омъжиш за мен. Все още го искам… всъщност не знам какво искам…

Сви юмруци и се извърна. После изведнъж застана с лице към нея и попита:

— Кажи ми какво чувстваш към Денам.

— Към Ралф Денам ли? — попита. — Така значи! — възкликна, сякаш бе открила отговора на въпрос, който я бе измъчвал за кратко. — Уилям, ти ме ревнуваш, но не си влюбен в мен. И аз те ревнувам. Следователно заради нас двамата трябва веднага да говориш с Касандра.

Той опита да се успокои. Взе да крачи напред-назад из стаята; спря се при прозореца и се загледа в разпилените по пода цветя. Междувременно желанието му да получи потвърждение за тази увереност на Катарин нарасна толкова много, че вече не можеше да отрича непреодолимата сила на чувствата си към Касандра.

— Права си! — извика той, закова се намясто и удари с кокалчетата на ръката си по малката маса, върху която стоеше тънка, източена ваза. — Обичам Касандра.

Щом го каза, завесата пред малката стая се отвори и самата Касандра пристъпи напред.

— Чух всяка дума! — отсече.

Известието й бе последвано от пауза. Родни пристъпи напред и каза:

— Тогава знаеш какво искам да те попитам. Дай ми отговора си…

Тя скри лицето си в шепи, извърна се на една страна, сякаш искаше да се отдръпне и от двамата.

— Това, което каза Катарин — промълви. — Но — добави, като вдигна глава с леко изплашен поглед заради целувката, с която той посрещна признанието й, — колко ужасно трудно е всичко това! Нашите чувства, искам да кажа… твоите и моите, и на Катарин. Катарин, кажи ми, правилно ли постъпваме?

— Правилно… разбира се, че постъпваме правилно — отговори й Уилям, — ако след всичко, което си чула, можеш да се омъжиш за толкова объркан човек, за такъв жалък…

— Уилям, недей! — спря го Катарин. — Касандра ни е чула, сама може да прецени кой какъв е; знае повече, отколкото си въобразяваме.

Но макар и стиснала ръката на Уилям, нови въпроси и желания бликнаха в сърцето на Касандра. Надали беше редно да ги подслушва? Защо леля Силия я обвиняваше? Дали Катарин й вярваше? И най-вече, Уилям, наистина ли я обичаше истински, завинаги и повече от всяка друга?

— Катарин, за него аз винаги трябва да бъда на първо място! — отсече тя. — Не мога да го деля дори с теб.

— Няма да искам от теб такова нещо — отвърна й Катарин. Премести се малко встрани от мястото, където стояха, и започна разсеяно да подрежда цветята.

— Но ти сподели с мен — каза Касандра. — Защо аз да не мога с теб? Толкова ли съм лоша? Знам защо — добави. — Ние се разбираме, Уилям и аз. Докато вие никога не сте се разбирали. Твърде различни сте.

— Никога не съм се възхищавал повече на друга жена — намеси се Уилям.

— Не става въпрос за това… — опита се да поясни Касандра, — става въпрос за взаимно разбиране.

— Катарин, аз никога ли не съм те разбирал? Такъв егоист ли съм бил?

— Да — намеси се Касандра. — Търсил си съчувствие от нея, а тя не е в състояние да ти го даде; искал си да е практична, а тя не е. Държал си се себично, бил си взискателен, както и Катарин, но за това никой няма вина.

Катарин изслуша този опит за анализ с изострено внимание. Думите на Касандра сякаш изчистиха стария замъглен образ на живота и безспорно го освежиха така, че той грейна като нов. Обърна се към Уилям.

— Точно така е — каза. — Никой няма вина.

— Има много неща, за които той отново ще идва при теб — продължи Касандра, сякаш още четеше от невидимата си книга. — Приемам това, Катарин. Никога няма да го оспорвам. Искам и аз като теб да проявявам великодушие. Но като съм влюбена, това ми е по-трудно.

Умълчаха се. Най-накрая Уилям наруши мълчанието.

— Само за едно ви моля и двете — погледна към Катарин и предишната му изнервеност се върна. — Повече никога да не обсъждаме тези въпроси. Не става дума за това, че съм притеснителен и традиционен в схващанията си, както ти мислиш, Катарин. А за това, че от много приказки нещата се развалят, хорските умове се объркват, а сега всички ние сме толкова щастливи…

Що се отнася до Касандра, тя одобри този извод, а Уилям, след като бе удостоен с прелестния й взор, грейнал от истинска обич и доверие, погледна въпросително към Катарин.

— Да, щастлива съм — увери го тя. — И съм съгласна. Никога повече да не говорим за това.

— О, Катарин, Катарин! — извика Касандра и протегна напред ръце, докато сълзите се стичаха по страните й.