Вирджиния Улф
Нощ и ден (26)

Двайсет и шеста глава

Макар старите дилижанси, с пъстро изрисуваните странични дъски, с пронизителния рог на ескорта, шегите, идващи откъм капрата, и превратностите на пътя, да бяха отдавна изпаднали в забвение, останали само в печатните страници на нашите романисти, колкото да придават атмосфера на случките, едно пътуване до Лондон с експресния влак можеше да представлява също толкова приятно и романтично приключение. За двайсет и две годишната Касандра Отуей малко неща можеха да бъдат по-вълнуващи. Тъй като се чувстваше преситена от месеци сред зелените поля, сега й се стори, че още първата редица вили на хора на изкуството в предградията на Лондон имат внушителен вид, което придаде значимост на всеки пътник в купето, а във впечатлителния й ум дори влакът увеличи скоростта и пискливата свирка на локомотива се сдоби с повелителна строгост. Пътуваха към Лондон; имаха предимство пред всички други превозни средства. А и различно поведение бе необходимо още щом стъпиш на перона на Ливърпул Стрийт и се влееш в потока на всички онези улисани и забързани граждани, на чиито услуги бяха безброй таксита, моторни омнибуси и подземната железница. Затова и тя се постара да изглежда важна и забързана, но щом таксито потегли с решителен старт, от което малко се стресна, тя бързо забрави за своя нов лондонски статус и взе да върти глава от прозорец на прозорец, поглъщайки жадно ту сграда от тази страна на улицата, ту изглед — от другата, за да утоли ненаситното си любопитство. Докато пътуваше, никой не й изглеждаше реален, нищо не беше обикновено; уличните тълпи, правителствените сгради, талазите мъже и жени, които се разливаха в подножието на високите стъклени витрини, всички те представляваха обобщения и тя ги съзерцаваше като театрално представление.

Тези нейни чувства бяха подсилени и частично вдъхновени от факта, че пътуването я отведе право в сърцевината на нейния най-романтичен свят. Хиляди пъти сред родния пасторален пейзаж мислите й бяха поемали точно по този път: нахлуваха в къщата в Челси и се качваха право в стаята на Катарин, където, тъй като бяха невидими, имаха прекрасната възможност да се любуват на уединението на обичната и загадъчна господарка на стаята. Касандра обожаваше своята братовчедка; обожанието може и да е било глупост от нейна страна, но то не стигаше до крайности, само придаваше очарование на променливата същност на темперамента й. В продължение на нейните двайсет и две години тя беше обожавала твърде много неща и хора; учителите й бяха имали причина често да се гордеят с нея, но и често да се отчайват от нея. Възторгваше се от архитектура и музика, от естествена история и хуманитарни науки, от литература и изкуство, но неизменно, стигнеше ли върха на собствения си ентусиазъм, придружен от завидна степен на усвоени умения, тя променяше намеренията си и веднага тайно си купуваше, да речем, граматика на някакъв чужд език. Ужасните резултати, които възпитателките й предвиждаха поради това нейно нехайство, вече се наблюдаваха у двайсет и две годишната Касандра, която никога не беше взела и един изпит и с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че това едва ли вече е възможно. По-сериозното предсказание обаче, а именно че никога няма да е в състояние да си изкарва сама прехраната, също се оказа вярно. От всичките си различни и краткотрайни увлечения обаче Касандра беше успяла да си изгради такова поведение, такава умствена нагласа, която, макар и безполезна, мнозина намираха за свежа и ободрителна — добродетели, които не са за пренебрегване. Катарин например я смяташе за изключително обаятелна и общителна. И двете братовчедки притежаваха редица качества, които никога не се срещат заедно в една отделна личност и много рядко в петима или шестима души. Докато Катарин беше простичко устроена, Касандра беше по-сложно устроена; докато Катарин беше сериозна и пряма, Касандра беше неуловима и уклончива. Накратко казано, двете илюстрираха много точно мъжкото и женското начало в природата на жената, а за основа имаха и дълбоката връзка на това, че бяха една кръв. Касандра обожаваше Катарин, но това нейно обожание непрекъснато трябваше да подклажда неспокойния й дух с редовни порции добродушни насмешки и критични подмятания, докато Катарин просто се радваше на шегите й толкова, колкото и на уважението й.

В момента уважението със сигурност преобладаваше в съзнанието на Касандра. Годежът на Катарин беше разпалил въображението й, тъй както всеки първи годеж в кръг от приятелки и връстнички поначало разпалва въображението на останалите; това бе нещо тържествено, красиво и загадъчно; придаваше важност и на двете страни като на хора, посветени в обред, който остава скрит за останалите от групата. Заради Катарин Касандра смяташе Уилям за най-забележителния и интересен човек, затова с желание прие първо разговорите му, а после и ръкописа му като прояви на приятелство, от което се чувстваше поласкана и възхитена.

Катарин още не се беше върнала, когато тя пристигна на Чейни Уок. След като беше посрещната от чичо си и леля си и получи, както винаги, подарък от две лири за „такси и развлечения“ от чичо Тревър, чиято любима племенница беше, тя се преоблече и отиде да изчака Катарин в нейната стая. Какво прекрасно огледало има Катарин, помисли си тя, и колко добре, съвсем като на зрял човек, бяха подредени всичките й неща върху тоалетката, особено в сравнение с нейните у дома. Озърна се наоколо: сметките, набучени на шиш, които приличаха на украса върху полицата над камината, бяха съвсем в стила на Катарин. Никъде не се виждаше снимка на Уилям. Стаята й — едновременно пестеливо и луксозно обзаведена, заедно с копринения пеньоар и алените пантофи, с овехтелия килим и голите стени, напомняше за самата Катарин; застана по средата й, за да се наслади на усещането, а после, в желанието си да пипне това, което и братовчедката й бе докосвала, Касандра започна да изважда книгите, строени в редица върху поличка над леглото. В повечето къщи върху тези полички се пазеха последните останки от религиозна вяра, сякаш късно нощем, в пълно усамотение, скептичните денем намираха утеха, отпивайки глътка от прастария чудотворен еликсир като лек за онези свои скърби и обърканости, които именно тогава, по тъмна доба, изпълзяват от бърлогите си. Но тук нямаше книга с църковни химни. Съдейки по овехтелите корици и загадъчното съдържание, Касандра реши, че това са стари учебници на чичо й Тревър, благоговейно, макар и ексцентрично съхранявани от дъщеря му. Нямат край, каза си тя, чудатостите на Катарин. Самата тя навремето имаше желание да учи геометрия и сега, свита на кълбо върху кувертюрата на Катарин, напрегна ум и опита да си спомни точно колко е забравила от онова, което знаеше някога. Когато Катарин се прибра малко по-късно, свари я дълбоко погълната от това свое усилие.

— Скъпа моя! — извика Касандра и размаха книгата пред братовчедка си, — целият ми живот се промени от този момент! Трябва веднага да си запиша името на човека, иначе ще го забравя…

Чие име, каква книга, чий живот се е променил, Катарин изобщо не можеше да проумее. Започна бързо да се преоблича, защото беше много закъсняла.

— Може ли да остана и да гледам? — попита Касандра и затвори книгата. — Нарочно се преоблякох предварително.

— О, значи си готова? — подхвърли Катарин в хода на приготовленията си, обърна се наполовина и погледна Касандра, която седеше на края на леглото, обвила ръце около коленете си.

— Ще имаме гости за вечеря — каза тя, възприемайки след кратък интервал Касандра от нова гледна точка — с нейната изтънченост, с непостоянния чар на дребното лице с дълъг, изострен нос и грейналите бадемови очи. Косата й беше вдигната над челото и й стоеше като колосана, но при малко по-големи грижи от страна на фризьорки и шивачки, въпреки дребната си ъгловата фигура, можеше да заприлича на изтънчена френска дама от осемнайсети век.

— Кой ще дойде на вечеря? — попита Касандра в очакване на нови възхитителни изненади.

— Със сигурност Уилям и доколкото знам, леля Елинор и чичо Обри.

— Толкова се радвам, че Уилям ще дойде. Той каза ли ти, че ми изпрати ръкописа си? Според мен е чудесен… Катарин, мисля, че той е точно за теб.

— Мястото ти е до него, така че ще можеш лично да му кажеш какво мислиш.

— Не бих посмяла — отсече Касандра.

— Защо? Да не би да се страхуваш от него?

— Само малко… защото е свързан с теб.

Катарин се усмихна.

— Като имам предвид твоята добре позната преданост и това, че ще ни гостуваш поне две седмици, знам, че като дойде време да си тръгваш, едва ли ще са ти останали някакви илюзии за мен. Давам ти една седмица, Касандра. Ще наблюдавам как репутацията ми ще гасне ден след ден. Сега е в своя апогей, но още от утре ще започне да залязва. Чудя се какво да облека тази вечер? Касандра, подай ми синята рокля, ей там в големия гардероб.

Говореше несвързано, взимаше ту четката, ту гребена, току издърпваше малките чекмеджета на тоалетката си, след което ги оставяше отворени. Касандра, седнала на леглото зад нея, се загледа в отражението на своята братовчедка. Лицето в огледалото беше сериозно и напрегнато, очевидно погълнато от други мисли, освен тези дали линията, която дели тъмната й коса надве, е права, а тя, между другото, бе по-права и от римски път. Касандра отново се впечатли от това колко зряла изглежда Катарин; докато обличаше синята си рокля, която изпълни почти цялото високо огледало с лазурна светлина, сякаш обрамчен портрет, и отразяваше не само леко помръдващия лик на красивата жена, но форми и цветове от предметите на заден план, Касандра си каза, че никога не е виждала по-романтична гледка. Беше в пълно съзвучие със стаята, къщата и заобикалящия ги град, защото слухът й още не беше привикнал с нестихващия глух тътен на автомобилите в далечината.

Въпреки скоростта, с която Катарин успя да се преоблече, слязоха долу с голямо закъснение. В ушите на Касандра глъчката от гласове в гостната прозвуча като оркестър, който настройва инструментите си. Стори й се, че стаята е препълнена и че всички са непознати, че всички са красиви и изискано облечени, въпреки че, както се оказа, повечето й бяха роднини, а изискаността на тоалетите им в очите на безпристрастния наблюдател се свеждаше до бялата жилетка под костюма на Родни. Всички обаче станаха на крака едновременно, което само по себе си беше много внушително, всички възкликнаха при вида й, ръкуваха се, беше представена на господин Пейтън, после вратата се отвори със замах и обявиха, че вечерята е сервирана. Когато поеха към трапезарията, Уилям Родни й предложи леко свитата си в лакътя ръка, което тя тайничко се надяваше, че ще направи. Накратко, ако на сценката погледнем само през нейните очи, тя трябваше да бъде описана като магическо великолепие. Мотивите, изрисувани върху супените чинии, колосаните салфетки, сгънати във формата на калия, които стърчаха от едната страна на всяко място, дългите панери за хляб, украсени с розови панделки, сребърните подноси и чашите за шампанско в морскосиньо със златни прашинки, които плуваха в столчетата им — всички тези подробности заедно с особената миризма на ръкавици от ярешка кожа допринасяха за нейната възбуда, която обаче тя трябваше да потисне, защото беше вече голяма и светът с нищо не можеше да я учуди.

Светът, вярно, не можеше да я учуди, но в него имаше хора и всеки един от тях, поне според Касандра, носеше у себе си фрагмент от онова, което тя наричаше „реалност“. Това, че ако ги помоли, те можеха да го споделят с нея, й беше като подарък, затова и никоя официална вечеря не можеше да бъде скучна с господин Пейтън от дясната й страна и Уилям Родни — от лявата й, тъй като и двамата в равна степен бяха надарени с едно качество, което й се струваше толкова безпогрешно и така безценно, че начинът, по който другите го пренебрегваха, не спираше да я изумява. Всъщност изобщо не можеше да разбере дали разговаря с господин Пейтън, или с Уилям Родни. По-скоро с човек, който постепенно прие образа на възрастен мъж с мустаци, на когото разказваше как е пристигнала в Лондон днес следобед, как е взела такси и пътувала по улиците. Господин Пейтън, редактор от петдесет години, не спря да кима с плешивата си глава — очевиден знак, че всичко това му е ясно. Но най-вече му стана ясно, че тя е много млада и хубава, освен това забеляза, че се вълнува, макар че нито от нейните думи, нито от собствените си спомени успя да разбере за какво по-точно трябва да се вълнува.

— Дърветата бяха ли напъпили? — попита я първо, а после и с кой влак е пътувала.

Тя обаче прекъсна любезните му въпроси в желанието си да узнае дали той е от онези, които четат във влака, или от онези, които гледат през прозореца. Господин Пейтън не беше никак сигурен от кои е. По-скоро правеше и двете. Каза й, че това е много опасна изповед, защото от този единствен факт тя би могла да си направи извод за целия му живот. Подкани я да продължи и тя побърза да го определи като либерал, член на Парламента.

Уилям, повърхностно зает в несвързан разговор с леля Елинор, слухтеше за всяка дума и гледаше да се възползва от факта, че възрастните дами рядко са последователни в мислите си, или поне онези, които ценят повече младостта и пола на събеседника си, отколкото репликите му, затова реши да привлече вниманието на присъстващите, като се изсмя нервно.

Касандра веднага се обърна към него. С нескривано задоволство тозчас откри с лекота, че друго от тези пленителни създания предлага на вниманието й небивало богатство за изследване.

— Няма никакво съмнение обаче какво ти, Уилям, правиш, седнал в купето на влака — каза тя, наслаждавайки се на възможността да го назове с малкото му име. — Ти никога не поглеждаш през прозореца; ти четеш през цялото време.

— И какво следва от това? — попита господин Пейтън.

— О, че е поет, разбира се — отговори му Касандра. — Но трябва да призная, че това го знаех предварително, така че не е честно. Ръкописът ти е у мен — продължи тя и най-безцеремонно загърби господин Пейтън. — Имам да те питам безброй неща.

Уилям сведе глава на една страна и се опита да скрие удоволствието, което му достави тази реплика. Но удоволствието не беше съвсем без примеси. Колкото и податлив на ласкателства да беше, Уилям не ги понасяше от хора, които показват грубо или сантиментално отношение към литературата, и ако Касандра се беше отклонила, макар и малко от това, което смяташе за съществено, той би изразил притеснението си, като размаха ръце или сбърчи чело; след което ласкателствата й не биха му доставили удоволствие.

— Преди всичко — продължи тя, — искам да знам защо си избрал да пишеш пиеса?

— А! Искаш да кажеш, че не е достатъчно драматична ли?

— Искам да кажа, че не виждам какво ще спечели от изиграването й на сцена. Но, от друга страна, Шекспир печели ли от това? Двамата с Хенри непрекъснато спорим за Шекспир. Убедена съм, че не е прав, но не мога да го оборя, защото само веднъж съм гледала Шекспир на сцена — в Линкълн. Но, разбира се, знам — настоя тя, — че Шекспир е писал именно за театъра.

— Тук си съвсем права — зарадва се Родни. — Надявах се да застанеш на тази страна. Хенри греши, изобщо не е прав. Разбира се, че съм се провалил, като всеки модерен човек. О, божичко, защо не се допитах до теб предварително!

От този момент нататък продължиха да обсъждат, доколкото можеха да разчитат на паметта си, различните аспекти в драмата на Родни. Тя не каза нищо, което да го подразни, но нешколуваната й дързост успя да стимулира преживяването до такава степен, че много често се виждаше как Родни е вдигнал вилицата си и я размахва, докато обсъжда най-важните принципи в изкуството. Госпожа Хилбъри си помисли, че никога не го е виждала в такава светлина; да, той изглеждаше някак по-различен, напомняше й на един отдавна умрял и много изтъкнат човек… беше забравила името му.

Касандра повиши глас от вълнение.

— Не си чел „Идиот“? — не се стърпя тя.

— Чел съм „Война и мир“ — сприхаво й отвърна Уилям.

— „Война и мир“! — повтори тя презрително.

— Признавам си, че не разбирам руснаците.

— Поздравления! Поздравления! — избоботи чичо Обри от другата страна на масата. — Аз също. Осмелявам се да предположа, че и те не разбират себе си.

Възрастният джентълмен беше управлявал големи територии от индийските владения на империята, но често обичаше да повтаря, че би предпочел да е написал романите на Дикенс. След което около масата се завъртя друга обичана от него тема. Леля Елинор даваше предупредителни знаци, че държи да каже мнението си. Въпреки че вкусът й се беше притъпил от двайсет и пет годишни занимания с филантропия, тя притежаваше изтънчения вроден инстинкт на парвеню или на човек с претенции и знаеше много точно какво трябва да представлява литературата и какво — не. Притежаваше това познание по рождение и изобщо не го смяташе за нещо, с което да се гордее.

— Лудостта не е подходяща тема за прозата — отсече категорично.

— Ами да, добре известен ни е случаят с Хамлет — намеси се господин Хилбъри със спокоен, полунасмешлив тон.

— О, Тревър, при поезията е различно — каза леля Елинор, сякаш имаше специално разрешение от Шекспир да го защитава. — Съвършено различно. А пък и лично аз никога не съм смятала, че Хамлет е толкова луд, колкото го изкарват. Какво е вашето мнение, господин Пейтън? — попита тя, тъй като тук присъстваше корифей на литературата в лицето на този редактор на уважавано списание и трябваше да се съобразят с него.

Господин Пейтън се облегна назад в стола си, килна глава на една страна и отбеляза, че това е въпрос, на който никога не е успявал да намери изцяло задоволителен отговор. Много неща можеха да се кажат в защита и на двете тези, но докато размишляваше коя страна да предпочете, госпожа Хилбъри се намеси и прекъсна дълбокомислените му разсъждения.

— Прекрасната, прекрасната Офелия! — възкликна тя. — Каква чудотворна сила притежава поезията! Сутрин се събуждам рошава и неумита, навън се стеле жълта мъгла, малката Емили светва лампата, носи ми чай и казва: „О, мадам, водата в бойлера е замръзнала, а готвачката си поряза пръста до кокал.“ Но аз отварям малка зелена книжка и птиците запяват, звездите грейват, цветята засияват… — Тя се огледа, сякаш тези присъствия изведнъж се бяха материализирали около масата.

— Зле ли се беше порязала готвачката? — попита леля Елинор, обръщайки се, естествено, към Катарин.

— О, това с пръста на готвачката беше образно казано — допълни госпожа Хилбъри. — Но дори и ръката си да беше отрязала, Катарин щеше да й я зашие — каза и хвърли нежен поглед към дъщеря си, която изглеждаше малко тъжна, така си помисли. — Но какви ужасни, ужасни мисли! — заключи тя, сложи салфетката върху масата и бутна стола си назад. — Хайде, нека отидем горе в салона да си поговорим за нещо по-приятно.

На горния етаж Касандра откри нови източници на удоволствие — първо в изисканата подредба на очакващия ги салон, а след това и в шанса да използва своите златотърсачески умения сред новия асортимент човешки същества. Но приглушените гласове на жените, техните спотаени умълчавания и красотата, която поне в очите на Касандра струеше от всяка черна атлазена рокля и от едрите кехлибари около престарели шии, изместиха желанието й да приказва и го смениха с едно по-смирено: просто да наблюдава. С огромно удоволствие пристъпи в атмосферата, в която личните въпроси се споделяха свободно и почти едносрично от по-възрастните жени, които вече я бяха приели като една от тях. Изражението й стана по-мило и състрадателно, сякаш и тя се изпълни със загриженост към света, върху който лелите Маги и Елинор имаха власт, но едновременно с това се тревожеха и го осъждаха. След известно време видя, че Катарин някак страни от останалите, затова изведнъж забрави за цялата си мъдрост, нежност и загриженост и избухна в смях.

— Какво смешно има? — попита я Катарин.

Не си струваше една шега, толкова глупава и нелюбезна, да се обяснява.

— Нищо… абсурдно е… и проява на най-лош вкус, но все пак, ако притвориш очи и погледнеш… — Катарин притвори очи и погледна, но не накъдето трябва, при което Касандра се разсмя още по-силно, докато през смях се опитваше да й обясни шепнешком, че леля Елинор — но само като притвориш очи — прилича на папагала в клетката в Стогдън Хаус. В този момент господата влязоха и Родни тръгна право към тях двете, искаше да знае на какво се смеят.

— Отказвам да ти кажа! — отвърна му Касандра с изпънато тяло, с ръце отпред и втренчен в него поглед. Той харесваше тази нейна дръзка насмешливост. Нито за секунда не се усъмни, че може да се присмива на него. Смееше се, защото животът беше прекрасен, вълшебен.

— О, това е жестоко, да ме караш да чувствам грубостта на моя пол — отвърна й той, като прибра крака и докосна връхчетата на пръстите си върху въображаем клак^[1] или бамбуков бастун. — С мъжете обсъждахме всевъзможни глупости, а сега няма да узная онова нещо, което искам повече от всичко друго на света.

— Няма да ни излъжеш нито за миг! — извика тя. — Нито за секунда! И двете знаем какво най-много те забавлява. Нали, Катарин?

— Не — отвърна й тя. — Мисля, че казва истината. Той не се интересува от политика.

Думите й, макар и простичко изречени, предизвикаха странна промяна в непринудената, искряща атмосфера. Развеселената физиономия на Уилям веднага посърна и той каза със сериозен тон:

— Ненавиждам политиката.

— Никой мъж няма право да казва това — прекъсна го Касандра строго.

— Съгласен съм. Исках да кажа, че ненавиждам политиците — побърза да се поправи той.

— Виждаш ли, ще излезе, че Касандра е това, на което казваме феминистка — продължи Катарин. — Или по-скоро, била е феминистка преди шест месеца, но нямаме основание да предполагаме, че продължава да е такава. За мен това е една от най-очарователните й черти. Човек никога не знае. — Тя й се усмихна, както би направила една по-голяма сестра.

— Катарин, караш хората да се чувстват нищожества! — възкликна Касандра.

— Не, тя съвсем не иска да каже това — намеси се Родни. — Напълно съм съгласен, че в това отношение жените имат огромно преимущество над нас. Човек изпуска много, докато се опитва да усвои нещата до съвършенство.

— Той владее гръцки съвършено — обади се Катарин. — Но също така разбира много и от живопис, както и от музика. Той е изключително образован, може би най-образованият човек, когото познавам.

— И от поезия — добави Касандра.

— О, да, забравих за пиесата му — отбеляза Катарин и обърна глава, сякаш бе зърнала нещо в отсрещния ъгъл и трябваше да се занимае с него, затова се отдалечи от тях.

За миг двамата останаха мълчаливи — нещо като предпазливо запознанство на четири очи. Касандра обаче проследи с поглед Катарин, докато прекосяваше стаята.

— Хенри — обади се тя в следващия момент — би казал, че сцената не бива да е по-голяма от тази гостна.^[2] И там трябва да се пее, танцува и играе — пълната противоположност на Вагнер, нали разбираш?

Двамата седнаха. Катарин стигна до прозореца и като се обърна, видя как Уилям е вдигнал ръка и жестикулира, а устата му е отворена, сякаш само изчаква Касандра да затвори своята, за да започне той.

Евентуалното задължение на Катарин — дали да дръпне пердетата, или да премести стол — беше вече забравено или загърбено, но тя остана да бездейства до прозореца. Всички възрастни се бяха скупчили около камината. Приличаха на независимо общество, погълнато от собствените си проблеми. Много добре умееха да разказват истории, както и да слушат с разбиране. Самата тя обаче не знаеше какво да прави.

„Ако някой ме попита, ще кажа, че се любувам на реката“ — помисли си тя, защото, свикнала да робува на семейните традиции, беше готова да плати за малките си прегрешения с някоя и друга правдоподобна лъжа. Отвори капака на прозореца и се загледа в реката. Нощта беше тъмна и водата почти не се виждаше. Минаваха таксита, двойки се разхождаха бавно по тротоара, колкото е възможно по-близо до перилата, въпреки че по дърветата още нямаше листа да скриват със сенките си техните прегръдки. Така затворена в себе си, Катарин почувства самотата си. Вечерта беше болезнена, миг след миг й предлагаше все по-очевидни доказателства, че нещата ще се случат така, както предвиждаше. Беше наблюдавала интонации, жестове, погледи; знаеше, макар и застанала с гръб към тях, че дори в момента Уилям се отдава все повече и повече на удоволствието от това неочаквано разбирателство с Касандра. Сигурно вече й е казал, че се чувства безкрайно по-добре, отколкото е предполагал. Погледна през прозореца, твърдо решена да забрави личните си несгоди, да забрави себе си, да забрави всеки отделен живот. С очи, отправени към черното небе, до нея долитаха гласове сякаш отдалеч, нищо че идваха от стаята, в която стоеше. Чуваше ги като гласове на хора от друг свят, свят, предшестващ нейния, свят, който беше прелюдия, преддверие към действителността; сякаш, наскоро умряла, тя все още чуваше живите да говорят. Илюзорната природа на нашия живот й се стори по-очевидна от всякога, никога преди животът не е бил повече от занимание между четири стени, чиито предмети съществуват само в рамките на светлини и запалени камини, а отвъд тях няма нищо или нищо повече от мрак. Сякаш физически беше прекрачила отвъд това място, където светлината на илюзиите все още предизвиква желание да притежаваш, да обичаш, да се бориш. Но меланхолията не й носеше успокоение. Все още чуваше гласовете в стаята. Все още се измъчваше от желания. Искаше да бъде извън техния периметър. Противно на себе си, копнееше да излезе и да препусне по улиците; още по-силно копнееше да е с човек, който след миг колебание категорично прие образа и плътността на Мери Дачет. Дръпна завесите, така че богатите им дипли се срещнаха по средата на прозореца.

— А, ето те и теб — каза господин Хилбъри, който стоеше и се поклащаше доволно с гръб към камината. — Ела, Катарин. Не те видях къде отиде… нашите деца — вметна той между другото, — ами, трябва да има полза от тях… Катарин, искам да отидеш в кабинета ми; на третия рафт вдясно от вратата ще видиш „Спомените на Трелони за Шели“, вземи я и ми я донеси. Тогава ти, Пейтън, ще трябва да признаеш пред събралата се тук компания, че грешиш.

„Спомените на Трелони за Шели“. На третия рафт вдясно от вратата — повтори си Катарин. В края на краищата човек не пречи на децата да си играят, както не буди заспалите от сън. Отивайки към вратата, мина покрай Уилям и Касандра.

— Стой, Катарин! — извика й Уилям противно на желанието си. — Нека аз да отида. — Надигна се колебливо и тя забеляза, че това му коства огромно усилие. Тя подпря едното си коляно върху канапето, на което седеше Касандра, и погледна надолу към лицето на братовчедка си, което продължаваше да се променя със скоростта на думите, които изстрелваше.

— Чувстваш ли се… щастлива? — попита я.

— О, божичко! — възкликна Касандра, сякаш нямаше нужда от други думи. — Разбира се, че имаме разногласия по всяка тема под слънцето — пак възкликна, — но мисля, че той е най-умният мъж, когото някога съм срещала… а и ти си най-красивата жена — добави, погледна Катарин и докато я гледаше, лицето й изгуби своята изразителност, посърна, натъжи се, сякаш от съчувствие към меланхолията на Катарин, която според Касандра представляваше най-деликатният белег на нейната изтънченост.

— О, то било само десет часът — подхвърли Катарин мрачно.

— Толкова късно! Ами…? — Нищичко не схвана.

— Точно в дванайсет моите коне се превръщат в плъхове и трябва да изчезвам. Илюзията се размива. Но аз съм приела съдбата си. Кова желязото, докато е горещо.

Касандра я изгледа озадачено.

— Ето ти една Катарин, която говори за плъхове и желязо и разни други небивалици — каза тя, когато Уилям се върна при тях. Беше свършил много бързо. — Ти разбираш ли я?

По лекото му смръщване и двоумене Катарин забеляза, че точно сега този въпрос не му е по вкуса. Тя веднага се изправи и каза с променен тон:

— Наистина изчезвам. Уилям, надявам се, ще им обясниш, ако вземат да разпитват. Няма да закъснявам, но трябва да видя един човек.

— По това време на нощта? — извика Касандра.

— Кого трябва да видиш? — попита Уилям.

— Приятел — извърна глава наполовина, за да му отговори. Знаеше, че той предпочита тя да остане, не точно с тях, но наблизо, в случай че му дотрябва.

— Катарин има много приятели — поясни Уилям неубедително и пак седна, когато тя излезе от стаята.

Много скоро вече препускаше, точно както си бе пожелала, по осветените улици. Харесваха й светлината и скоростта, и усещането, че е сама навън, и мисълта, че ще свари Мери в уединената й таванска стаичка в края на уличката. Бързо изкачи каменните стъпала, каза си колко странно изглеждат синята й копринена рокля и сини обувки на фона на камъка, изцапан от стъпките на ботуши, под светлината на пресекливото, мъждукащо проблясване от газена лампа.

Само след секунда вратата й отвори самата Мери, чието лице изразяваше не само изненада при вида на посетителката, но и някакво смущение. Поздрави я сърдечно и тъй като нямаше време за обяснения, Катарин влезе направо в гостната и се озова в присъствието на млад мъж, който се беше излегнал в креслото, държеше лист хартия в ръка и гледаше в него така, сякаш очакваше да продължи думите си, които не беше довършил, пред Мери Дачет. Но появилото се видение на непознатата дама във вечерен тоалет, изглежда, го смути. Извади лулата от устата си, надигна се сковано и отново се друсна обратно в креслото.

— Навън ли си вечеряла? — попита Мери.

— Работите ли? — запита я Катарин едновременно.

Младият мъж поклати глава с известно раздразнение, сякаш отказваше да признае участието си във въпроса.

— Е, не съвсем — отговори Мери. — Господин Баснет е дошъл да ме запознае с едни документи. Тъкмо ги преглеждахме, но вече сме към края… Разкажи ни за партито.

Мери изглеждаше леко разрошена, сякаш бе прокарвала пръсти през косата си по време на разговора; беше облечена малко или много като руско селско момиче. Настани се в креслото си, което изглеждаше, сякаш бе седяла в него с часове; в чинийката върху подлакътника му се виждаха много угарки. Господин Баснет, млад мъж със свеж тен на кожата, високо чело и сресана назад коса, принадлежеше към онази група на „много способни млади мъже“, за които господин Клактън подозираше и както се оказа не без основание, че имат влияние върху Мери Дачет. Неотдавна бе завършил един от университетите и сега се бе нагърбил със задачата да реформира обществото. Заедно с останалите от групата на много способните млади мъже беше изработил схема за образование на работниците, за обединяване на средната класа с работническата и за съвместен щурм на двете групи, сплотени в Общество за демократична образованост, срещу Капитала. Проектът беше стигнал фазата, в която вече можеше да се говори за наемането на офис и секретарка, затова му беше възложено да запознае Мери със схемата и да й предложи секретарското място, за което по принцип се полагаше и малка заплата. В седем часа същата вечер беше започнал да й чете на глас документа, в който бяха обяснени надеждите на новите реформатори, но това четене беше толкова често прекъсвано от дискусии и толкова често се налагаше Мери да бъде уведомявана „под секрет“ за личния характер и злите намерения на определени личности и сдружения, че бяха успели да стигнат едва до средата на ръкописа. Нито един от двамата не бе усетил, че разговорът им се бе проточил цели три часа. Така погълнати от темата, бяха забравили дори да поддържат огъня в камината, но въпреки това — както господин Баснет със своето изложение, така и Мери с нейните непрекъснати въпроси — бяха внимавали да запазят официална дистанция в отношенията си, която беше предпоставка за добросъвестна работа без никакви отклонения. Нейните въпроси често започваха с „трябва ли да разбирам, че…“, а неговите отговори неизменно застъпваха мнението на някого, който се наричаше „ние“.

До този момент Мери беше вече започнала да си мисли, че тя също принадлежи към това „ние“, и бе напълно съгласна с господин Баснет, че „нашите“ възгледи и общности, както и „нашата“ политика представляват нещо съвършено различно от тези на обществото като цяло и че те са обединени в кръг от посветени хора, които знаят повече от останалите.

Появата на Катарин в тази обстановка беше изключително неуместна и подсети Мери за много неща, които с радост би забравила.

— Навън си вечеряла, така ли? — попита я отново, поглеждайки с лека усмивка към синята коприна и обувките й с пришити по тях перли.

— Не, вкъщи. Някакво ново начинание ли обмисляте? — престраши се да ги попита с колеблив тон и поглед, втренчен в бумагите.

— Точно така — отговори господин Баснет и млъкна.

— Възнамерявам да напусна нашите приятели на Ръсъл Скуеър — додаде Мери.

— Разбирам. И ще се захванеш с нещо друго.

— Ами, боя се, че обичам да работя — каза Мери.

— Боиш се — повтори господин Баснет, създавайки впечатлението, че според него няма човек с всичкия си, който да се бои, че обича да работи.

— Да — намеси се Катарин, сякаш той бе изразил мнението си на глас. — И аз бих искала да започна нещо… нещо самостоятелно… това ми се иска.

— Точно така, само това носи задоволство — каза господин Баснет и за пръв път я изгледа изпитателно, след което напълни отново лулата си.

— Но работата не може да бъде разграничавана… искам да кажа — обади се Мери. — Искам да кажа, че има различни видове работа. Никой не се труди повече от жена с малки деца.

— Така е — съгласи се господин Баснет. — Именно жените с малки деца се мъчим да привлечем.

Погледна към документа, нави го на руло и се вторачи в камината. Катарин имаше усещането, че каквото и да каже човек в тази компания, то ще бъде преценявано по достойнствата му; беше достатъчно да спомене, че си мисли нещо, ей така бегло и неангажирано, за да научи, че броят на темите, за които трябва да се мисли, е строго ограничен. Господин Баснет наистина изглеждаше скован, но само привидно; лицето му излъчваше интелигентност, която я привличаше с нещо, наподобяващо собствената й интелигентност.

— Кога хората ще научат за това? — попита тя.

— Какво искате да кажете… за нас ли? — каза господин Баснет с лека усмивка.

— Зависи от много неща — намеси се Мери. Съзаклятниците изглеждаха доволни, сякаш въпросът на Катарин, който загатваше за вяра в начинанието им, ги обнадежди.

— В изграждането на общество, каквото искаме да учредим (засега не бива да казваме нищо повече) — започна господин Баснет и тръсна лекичко глава, — има две неща, които трябва добре да се помнят — пресата и публиката. Други структури, които няма да споменавам поименно, изчезнаха, защото бяха харесвани само от ексцентрици. Ако не искаш да създаваш група за взаимно харесване, която загива, щом взаимно си откриете недостатъците, трябва да привлечеш на своя страна пресата. Трябва да се харесаш на публиката.

— Това е трудното — рече Мери замислено.

— И точно тук идва нейната роля — каза господин Баснет и кимна към Мери. — От всички нас тя е единственият капиталист. Тоест може да работи на пълен работен ден. Аз съм зает в една кантора и мога да съм полезен само през свободното си време. Вие случайно да търсите работа? — обърна се той към Катарин със странна смесица от недоверие и респект.

— В момента бракът е нейната работа — отговори Мери вместо нея.

— О, разбирам — каза господин Баснет.

Той проявяваше разбиране към тези неща; той и неговите приятели се бяха сблъсквали с въпроса за секса, както и с много други въпроси и им бяха отделили подобаващо място в тяхната схема на живота. Катарин усети, че нещо такова прозира под привидно грубите му обноски; и такъв свят, свят под покровителството на Мери Дачет и господин Баснет, й се струваше доста приемлив, макар да не изглеждаше красиво или романтично място, образно казано, място, където ефирна нишка от синя мъгла да свързва дърветата едно с друго на хоризонта. За миг й се стори, че лицето му, приведено напред към камината, има чертите на онзи изначален мъж, за когото все още си спомняме от време на време, въпреки че го познаваме само във вариантите му на чиновник, адвокат, правителствен служител или работник. Не че господин Баснет, който работеше като търговец, а само свободното си време посвещаваше на социални реформи, загатваше с нещо, че представлява завършена личност, но поне за момента, в своята младост и пламенност, все още мислещ и неограничаван, човек можеше да си го представи като гражданин от по-благородна сплав в сравнение с всички нас. Катарин прерови мислено малкия си запас от информация и се зачуди какви ли цели ще иска да постигне тяхното общество. После си каза, че сигурно пречи на работата им, стана, но все още замислена върху въпросното общество, се обърна към господин Баснет.

— Е, надявам се, че когато му дойде времето, ще поканите и мен.

Той кимна, извади лулата от устата си, но тъй като не успя да измисли какво да каже, отново я пъхна обратно, въпреки че щеше да се радва тя да остане още.

Противно на желанието й, Мери настоя да я изпрати до долу и тогава, тъй като не се виждаше такси, оглеждайки се, двете останаха една до друга на улицата.

— Връщай се — подкани я Катарин, като си представи как господин Баснет седи с листовете в ръка и чака.

— О, не бива да се мотаеш самичка по улиците в този тоалет — отвърна й Мери, но желанието да спрат такси не беше истинската причина, за да остане до Катарин минута-две.

За жалост, господин Баснет и неговите бумаги не бяха успели да успокоят духа на Мери, по-скоро представляваха случайно отклонение от сериозната цел в живота, мисълта за която отново я обзе, когато двете с Катарин останаха сами. Може би това беше мисълта за общата им женска съдба.

— Виждала ли си Ралф? — попита я неочаквано, без заобикалки.

— Да — отговори й Катарин направо, въпреки че не можеше да каже къде или кога. Трябваха й миг-два да се сети защо Мери я пита дали е виждала Ралф.

— Май ревнувам — подхвърли Мери.

— Глупости, Мери — отвърна й Катарин някак разсеяно, хвана я под ръка и двете тръгнаха по улицата към главния булевард. — Чакай да видя; бяхме в Кю и се споразумяхме да си останем приятели. Да, точно това се случи.

Мери не каза нищо с надеждата, че Катарин ще продължи. Но Катарин млъкна.

— Не става дума за приятелство — възкликна Мери. С учудване установи как у нея се надига гняв. — И ти го знаеш. Как би могло да е другояче? Нямам право да се намесвам… — Замълча. — Само че не искам Ралф да се почувства наранен — довърши тя.

— Има вид на човек, който умее сам да се грижи за себе си — подхвърли Катарин.

Без да искат, и двете усетиха, че някаква враждебност се появи помежду им.

— Наистина ли мислиш, че си струва? — попита я Мери след дълга пауза.

— Откъде да знае човек? — рече Катарин.

— Изобщо имала ли си някога чувства към някого? — попита я Мери прибързано и глупаво.

— Не мога да обикалям Лондон и да обсъждам чувствата си… А, ето едно такси… не, заето е.

— Нека не се караме — каза Мери.

— Трябваше ли да му кажа, че не желая да съм му приятелка? — попита Катарин. — Това ли искаш да му кажа? Тогава каква причина да му посоча?

— Разбира се, че не можеш да му кажеш такова нещо — каза Мери, след като се овладя.

— Въпреки това ще го направя — изтърси Катарин ненадейно.

— Виж, Катарин, изпуснах си нервите, не биваше да ти казвам такова нещо.

— Цялата тази работа е много глупава — отсече Катарин безапелационно. — Според мен. Не си струва. — Каза го с ненужна настоятелност, но думите й не бяха насочени срещу Мери Дачет. Враждебността помежду им изчезна, но ето че облак от смут и тъма ги прихлупи, замъглявайки бъдещето, в което всяка от тях трябваше да си намери пътя.

— Не, не. Определено не си струва — повтори Катарин. — Да предположим, както казваш, че това приятелство е… немислимо, защото той ще се влюби в мен. Но това аз не го искам. Макар че — добави — според мен ти преувеличаваш. Любовта не е всичко, самият брак е само едно от нещата…

Бяха стигнали до главния булевард, оглеждаха омнибусите и минувачите, които за момента като че илюстрираха думите на Катарин за разнообразието на човешките интереси. И за двете това беше един от онези моменти на пълна откъснатост и безразличие, когато ти се струва съвършено ненужно да носиш бремето на щастието и да отстояваш себе си. Нека другите треперят над тези завоевания колкото си искат.

— Не желая никакви правила — каза Мери, която първа се окопити след дългата пауза. — Казвам само, че трябва да знаеш какво искаш… и да го знаеш със сигурност. Но — додаде — предполагам, че ти знаеш.

В същото време се почувства много объркана не само защото беше наясно с приготовленията за сватбата на Катарин, но и от впечатлението, което бе оставила у нея, докато я държеше под ръка: за човек мрачен и непроницаем.

Тръгнаха да се връщат обратно и скоро стигнаха стъпалата пред къщата на Мери. Тук спряха и за миг останаха смълчани.

— Трябва да се прибираш — оживи се Катарин. — Чака те вече толкова време, за да продължите с четенето.

Погледна към светещия прозорец на най-горния етаж, и двете вдигнаха очи, после зачакаха. Ред стъпала в полукръг водеха към входа и Мери бавно изкачи първите две-три, след това спря и погледна надолу към Катарин.

— Мисля, че подценяваш значението на това чувство — изговори го отчетливо, с известна неловкост. Изкачи още едно стъпало и пак погледна към частично осветената фигура насред улицата с безцветното си лице, вдигнато към нея. Докато Мери се колебаеше, се появи такси, Катарин се обърна, спря го, отвори вратата и каза:

— Не забравяй, че искам да участвам във вашето общество… не забравяй — повтори, трябваше леко да повиши тон, но недовършените й думи изчезнаха зад затръшнатата врата.

Мери заизкачва стъпалата едно по едно, сякаш с усилие катереше изключително стръмен склон, сякаш трябваше със сила да се изтръгне от Катарин и с всяко ново стъпало да преодолее желанието си. Мрачно сериозна, тя си даваше кураж, полагайки огромно физическо усилие да покори този висок връх. Знаеше, че господин Баснет седи горе с документите и й предлага солидно положение, стига да успее да го заслужи. Този факт я окрили до известна степен.

Щом отвори вратата, господин Баснет вдигна очи.

— Ще продължа, откъдето бяхме спрели — каза й. — Прекъсни ме, ако нещо не ти е ясно.

Междувременно, докато я чакаше, беше изчел документа още веднъж и си бе направил отметки в полето. Продължи, сякаш изобщо не бяха спирали. Мери се настани сред сплесканите възглавници, запали цигара и се заслуша с намръщено изражение.

Катарин се отпусна в ъгъла на таксито, което я отнасяше към Челси, чувстваше умора, но бе усетила и спокойното задоволство в същността на онова трудолюбие, на което току-що бе станала свидетел. Мисълта й донесе облекчение и утеха. Когато пристигна вкъщи, вмъкна се колкото е възможно по-тихо и с надеждата, че у тях вече всички са си легнали. Но едва пристъпила, безпогрешно долови как отгоре долита шум от продължаващата веселба. Отвори се врата и тя се скри в една от стаите на приземния етаж, в случай че това се окаже господин Пейтън, който се кани да си тръгва. От скривалището си можеше да наблюдава стълбата, докато самата тя оставаше невидима. Някой слизаше и след малко видя, че това е Уилям Родни. Изглеждаше странно, сякаш ходеше насън и движеше устни, рецитирайки нещо на себе си. Спускаше се много бавно, стъпало по стъпало, и стискаше перилото с една ръка, сякаш за ориентир. Тя реши, че й прилича на човек в екстаз, и се почувства неудобно, че го гледа скришом. Прекрачи в антрето. Като я видя, той се стресна и се закова намясто.

— Катарин! — извика. — Била си навън, нали? — попита.

— Да… Още ли са горе?

Той не й отговори, вместо това влезе в стаята, чиято врата стоеше отворена.

— Беше неописуемо! — пророни. — Чувствам се невероятно щастлив…

Сякаш не говореше на нея, а и тя нищо не каза. За миг останаха смълчани в двата противоположни края на масата. Той я попита:

— Кажи ми, как ти се струва? Какво мислиш, Катарин? Има ли шанс тя да ме хареса? Кажи ми, Катарин!

Преди да успее да му отговори, на стълбищната площадка над тях се отвори врата и това ги смути. Най-вече Уилям. Той се оттегли назад, бързо прекрачи в антрето и каза на висок глас с привидно спокоен тон:

— Лека нощ, Катарин. Сега си лягай. Ще се видим скоро. Мисля, че утре ще успея да намина.

И в следващия миг изчезна. Тя се качи горе и свари Касандра на площадката. Държеше две-три книги в ръка и се бе навела над малката етажерка да търси други. Каза, че никога не може да реши какво й се чете преди заспиване — поезия, биография или метафизика.

— Катарин, ти какво четеш нощем в леглото си? — попита я, когато и двете тръгнаха нагоре една до друга.

— Понякога едно, понякога друго — отвърна й Катарин уклончиво. Касандра я изгледа.

— Знаеш ли, много си странна — каза. — Всички ми изглеждат някак особени. Може би така ми действа Лондон.

— И Уилям ли ти изглежда така? — попита я Катарин.

— Ами да, мисля, че е малко особен, но много очарователен. Тази вечер ще чета Милтън. Катарин, това е една от най-щастливите вечери в живота ми — добави и свенливо вдигна предания си поглед към красивото лице на братовчедка си.