Вирджиния Улф
Нощ и ден (24)

Двайсет и четвърта глава

Първите симптоми на пролетта, дори онези, които човек може да почувства още в средата на февруари, не само събуждат малките бели и виолетови цветчета в по-закътаните части на гори и градини, но освен това пораждат мисли и желания, сравними с още бледнеещите, едва ухаещи листица в умовете на мъже и жени. Животи, замразени от вековете по отношение на настоящето, втвърдили се в безбляскави и неподатливи повърхности, по това време на годината се размекват и бликват, отразяват формите и цветовете на настоящето, но и формите и цветовете на миналото. В случая с госпожа Хилбъри тези дни на ранната пролет се оказаха предимно тревожни, доколкото й причиняваха общо раздвижване на емоционалните сили, които, що се отнася до миналото, никога не са страдали от голямо затихване. През пролетта обаче желанието й да ги изрази винаги се усилваше. Преследваха я духовете на цели фрази. Отдаваше се на чувственото удоволствие от разни словесни комбинации. Търсеше ги из страниците на любимите си автори. Съчиняваше ги самичка върху късчета хартия, премяташе ги в устата си и ги опитваше с езика си, за да вкуси тяхното красноречие. В тези нейни странствания я крепеше увереността, че не съществува словесна изразност, която по великолепие да превъзхожда тази на баща й, и макар усилията й да не ускориха приключването на неговата биография, в такива моменти тя повече от всякога пребиваваше с впечатлението, че живее в сянката му. Никой не може да избяга от силата на езика, най-малко пък англичаните, закърмени с него още в училище, какъвто беше случаят с госпожа Хилбъри, не можеха да не се забавляват ту с простичките саксонски фрази, ту с пищните латински изречения, натоварени като нея самата със спомени за стари поети, в които изобилстваше безкрайно разнообразие от думи и форми. Дори и Катарин въпреки здравия си разум се беше поддала малко на въодушевлението на майка си. Не че приемаше безропотно необходимостта да изучава сонетите на Шекспир като подготовка за петата глава в биографията на дядо й. В пристъп на съвършено лекомислено и закачливо настроение госпожа Хилбъри беше развила теорията, че нищо чудно именно Ан Хатауей ей така, между другото, да е авторът на сонетите на Шекспир; идеята беше поразила група професори, които още в следващите няколко дни се бяха погрижили да й изпратят учебниците си, за да се образова, и това я бе потопило в изобилието от елизабетинска литература; за малко обаче да повярва на собствената си шега, която, както сама каза, по нищо не отстъпвала на това, което други представяли за факти, затова цялото й въображение за момента се беше съсредоточило в Стратфорд ъпон Ейвън. Имала план, така сподели с Катарин, която доста по-късно от обикновено влезе в стаята на сутринта след вечерната разходка край реката, а именно да посетят гроба на Шекспир. За момента всеки факт, свързан с поета, я интересуваше много повече от непосредствената действителност и самата мисъл, че в Англия съществува парче земя, където кракът на Шекспир без съмнение е стъпвал или където костите му почиват под краката ти, й се струваше толкова любопитен, че като видя дъщеря си, възкликна:

— Смяташ ли, че е минавал покрай тази къща?

За миг на Катарин й се стори, че въпросът се отнася до Ралф Денам.

— Искам да кажа, на път за Блакфрайърс — продължи госпожа Хилбъри, — защото, нали знаеш, според последните проучвания той е притежавал къща там.

Катарин продължаваше да гледа стъписано, затова госпожа Хилбъри добави:

— Което иде да докаже, че не е бил чак толкова беден, колкото твърдят понякога. Предпочитам да си мисля, че е разполагал с достатъчно средства, въпреки че изобщо не искам да е бил богат.

След това, като забеляза объркването на дъщеря си, госпожа Хилбъри се разсмя.

— Скъпа моя, не говоря за твоя Уилям, въпреки че това е още една причина да го харесваш. Говоря, мисля и мечтая за моя Уилям — Уилям Шекспир, разбира се. Не е ли странно — умисли се и застанала до прозореца, леко почуквайки по стъклото, продължи — да гледаш онази мила старица със синята шапка, която пресича платното с кошница в ръка; тя никога не е чувала, че има такъв човек. Всичко си продължава постарому: адвокатите бързат за работа, файтонджиите се пазарят за таксите, малките момчета търкалят обръчите си, малките момичета хранят чайките с трохи, сякаш не е имало Шекспир на този свят. Иска ми се да застана на онова кръстовище ей там и цял ден да викам: „Хора, четете Шекспир!“.

Катарин седна до масата и отвори продълговат сиво-кафяв плик. Тъй като името на Шели се споменаваше в писмото и се говореше за него, сякаш е жив, то, разбира се, имаше значителна стойност. Нейната непосредствена задача бе да реши дали в книгата да се препечата цялото писмо, или само онзи абзац, в който се споменава Шели, затова се пресегна, взе писалка и я вдигна във въздуха, преди да удостои листа с вниманието си. Писалката обаче остана във въздуха. Леко, крадешком, тя придърпа друг чист лист пред себе си, отпусна ръка надолу и започна да си чертае квадрати, които делеше на половинки и четвъртинки, после кръгове, които претърпяваха същия процес на дисекция.

— Катарин! Имам превъзходна идея! — възкликна госпожа Хилбъри. — Да похарчим примерно някъде около сто лири за екземпляри на Шекспир и да ги раздадем на работници. Някои от твоите умни приятели, които организират срещи, сигурно няма да имат нищо против да ни помогнат, нали, Катарин? А това може да повлече след себе си и цяло театрално представление, където ние всички ще имаме възможност да играем. Ти ще си Розалинда… но в теб има нещо и от старата дойка. Баща ти ще е Хамлет, вече улегнал с годините; аз ще съм… всъщност имам у себе си по малко от всички тях, но вероятно най-много ставам за шута, ама нали при Шекспир шутовете казват най-умните реплики. Да видим Уилям кой може да бъде? Може би някой герой? Хотспър? Хенри Пети? Не, у Уилям също има нещо от Хамлет. Представям си го как си говори на глас, когато е сам. О, Катарин, сигурно си споделяте много красиви неща, когато сте заедно! — добави замечтано и погледна дъщеря си, която не й беше казала нищо за снощната вечеря.

— Говорим си главно глупости — отсече Катарин и побърза да скрие листа, тъй като майка й се изправи до нея, след което разтвори пред себе си старото писмо за Шели.

— След десет години няма да ти се струват глупости — каза госпожа Хилбъри. — Повярвай ми, Катарин, ще се връщаш към тези дни след време; ще си спомняш всичко, което сте си казали, и ще видиш, че животът ви е почивал на това споделяне. Най-хубавата част от живота почива на думите, които сме си казали, когато сме влюбени. Не са глупости, Катарин — каза го настоятелно, — това е истината, единствената истина.

Катарин се канеше да я прекъсне, после за миг се поколеба дали да не й довери мислите си. Странно, но понякога двете се чувстваха много близки. Докато се двоумеше обаче и търсеше думи, които да не са съвсем директни, майка й се обърна за помощ към Шекспир и взе да го прелиства, решена да открие някакъв цитат, в който всичко за любовта да е казано по-добре, отколкото тя би могла. Затова Катарин не предприе нищо, само взе да зачертава един от кръговете с молива си, докато го запълни с черно, но още недовършила, телефонът иззвъня и тя излезе, за да отговори.

Когато се върна, госпожа Хилбъри беше намерила не търсения цитат, а друг, изключително красив, както справедливо отбеляза, после вдигна глава и попита Катарин кой е бил.

— Мери Дачет — отвърна й Катарин кратко.

— О… за малко да те кръстя Мери, но нямаше да върви с Хилбъри, както не би вървяло и с Родни. Виж, това не е откъсът, който търсех. (Никога не намирам каквото търся.) Но е за пролетта, за нарцисите, зелените поля, птичките.

Докато цитираше, телефонът отново я прекъсна с повелителния си зов. И Катарин пак излезе от стаята.

— Скъпо дете, колко отвратителни са постиженията на науката! — възкликна госпожа Хилбъри, когато тя се върна. — Още малко и ще ни прокарат връзки с Луната… Кой беше?

— Уилям — отговори й Катарин още по-кратко.

— На Уилям му прощавам всичко, защото съм сигурна, че на Луната няма Уилямовци. Надявам се, ще дойде на обяд?

— На чай.

— Е, по-добре от нищо. Обещавам да ви оставя насаме.

— Не е нужно да го правиш — каза й Катарин.

Прокара ръка върху избелелия лист и рязко стана от масата, сякаш отказваше да продължава да си губи времето. Жестът не убягна от погледа на майка й. Той говореше за нещо сурово и непристъпно в характера на дъщеря й, от което сърцето й се сви, както се свиваше при вида на бедност, пиянство или логиката, с която господин Хилбъри понякога смяташе за необходимо да обори увереността й в настъпването на „златния век“. Върна се при своята маса, сложи си очилата със странна гримаса на тихо примирение и за пръв път тази сутрин се залови за работа. Шокът от този равнодушен свят й подейства отрезвително. За пръв път работливостта й надмина тази на дъщеря й. Катарин не можеше да сведе света до точно онази перспектива, в която Хариет Мартино^[1] например е била фигура от голяма важност, нито да има вярно отношение към нея и времето й. Острият телефонен звън още кънтеше в ушите й, тялото и умът й бяха напрегнати, сякаш всеки миг очакваше да чуе друг зов, по-вълнуващ за нея в сравнение с целия деветнайсети век. Не предполагаше, че такъв зов ще има; но когато ушите са свикнали да се ослушват, слухът им неволно се изостря и така Катарин прекара голяма част от сутринта, заслушана в различните звуци, идващи от задните улички на Челси. Май за пръв път й се прииска госпожа Хилбъри да не беше така погълната от работата си. Един цитат от Шекспир не можеше да обърка нещата. От време на време чуваше как майка й въздиша, но това беше единственото доказателство за съществуването й, а Катарин не искаше да си мисли, че то е свързано със собственото й бездействие, нито си представяше, че може да захвърли писалката и да сподели с майка си причината за своето неспокойство. Единственото писане, което й се удаде цяла сутрин, беше писмо, адресирано до братовчедка й Касандра Отуей — разпиляно, несвързано, дълго, нежно, закачливо и властно едновременно. Молеше Касандра да повери отговорностите си на друг и да им гостува поне за седмица. Ще излизат заедно, ще слушат музика. Тази неприязън на Касандра към рационалното общество, написа й тя, не е нищо друго, освен поза, която се затвърдява и превръща в предразсъдък, който с течение на времето ще я отчужди от всички интересни хора и занимания. Тъкмо приключваше, когато дългоочакваният звън проехтя в ушите й. Тя скочи на мига и затвори вратата след себе си така рязко, че госпожа Хилбъри се стресна. Къде е хукнала Катарин? Дълбоко замислена, тя не беше чула телефона.

Нишата на стълбищната площадка, в която се намираше телефонът, беше отделена за повече интимност с лилава плюшена завеса. Беше нещо като кът за ненужни вещи, каквито се срещат в повечето къщи, за да се складират в тях сувенири от поне три поколения. Портрети на прачичовци и правуйчовци, станали известни с храбрите си подвизи на Изток, висяха окачени над метални китайски чайници, чито страни бяха скрепени с миниатюрни златни нитове, както и други — порцеланови, също толкова безценни, които стояха върху етажерки заедно с пълните произведения на Уилям Купър и сър Уолтър Скот.^[2] Проточилият се звук от телефона винаги се обагряше от колорита на обстановката, в която отекваше, или поне така й се струваше на Катарин. Чий глас щеше да прозвучи сега в съзвучие или може би в дисонанс с нея?

„Чий глас?“ — запита се тя, щом чу мъж да пита настойчиво за нейния телефонен номер. Непознатият глас искаше да говори с госпожица Хилбъри. От цялата бъркотия смесени гласове, които жужаха в отсрещния край на линията, и от множеството възможности чий глас и коя възможност бяха тези? В последвалата пауза успя да си зададе този въпрос, който намери разрешението си още в следващия миг.

— Уточних влака… Този в ранния съботен следобед ще ми е най-удобен… Аз съм Ралф Денам… Но ще пиша…

С усещане, по-силно и от това на човек с опрян в тялото му щик, Катарин отговори:

— Мисля, че ще мога да дойда. Но нека погледна ангажиментите си… Задръж за малко.

Остави телефона и забоде поглед в портрета на правуйчо си, който никога не беше преставал да зяпа дружелюбно и властно към един свят, който поне засега не даваше признаци за метеж в Индия. Леко поклащащ се срещу стената, вътре в черната тръба, един глас не обръщаше никакво внимание на вуйчо Джеймс, нито на китайските чайници, нито на плюшените завеси. Тя се загледа в кандилкането на тръбата и в същото време осъзна индивидуалността на къщата, в която се намираше; долови приглушените домашни звуци на ежедневието по стълбата и етажите над нея, а през стената — и на всякакви движения от съседната къща. Когато доближи телефона до устните си, пред очите си нямаше ясен образ на Денам; отговори, че и на нея съботата й е удобна. Надяваше се той да не каже веднага „довиждане“ и макар че го изслушваше без особено притеснение, започна, докато той още говореше, да си мисли за своята стая на горния етаж с книгите в нея, с изписаните листове, пъхнати между страниците на речници, и за масата, която можеше да разчисти, за да поработи. Затвори телефона умислено; неспокойствието й се уталожи; на бърза ръка довърши писмото си до Касандра, надписа плика и залепи марка с обичайните си бързи и резки движения.

Букет анемонии привлече погледа на госпожа Хилбъри, след като бяха приключили с обяда. Синьото, лилавото и бялото във вазата, сякаш плаваща в езеро от разноцветна светлина, поставена върху полираната маса „Чипъндейл“ пред прозореца в гостната, я накараха да се закове намясто и да възкликне въодушевено:

— Катарин, кой е на легло? — попита. — Кой от нашите приятели има нужда да му се вдъхне кураж? Кой се чувства забравен, пренебрегнат и нежелан? Кой е просрочил сметките си за вода, на кого готвачката се е разфучала и си е тръгнала, без дори да дочака надницата си? Има един такъв човек, когото познавам… — завърши тя, но в момента името на този подходящ субект й убягваше.

Най-добрият представител на безутешните, в чийто ден букет анемонии можеше да внесе малко радост, беше по мнението на Катарин вдовицата на един генерал, която живееше на Кромуел Роуд. Поради липсата на истински мизерстващи и гладуващи, които госпожа Хилбъри очевидно предпочиташе, тя трябваше да си признае, че макар и да живееше охолно, тези нейни хрумвания я спохождаха, защото сама се смяташе за изключително скучна, непривлекателна и само по някакъв косвен начин свързана с литературата, а при един подобен случай бе докарана направо до сълзи от някакво следобедно обаждане.

Оказа се обаче, че госпожа Хилбъри има друг ангажимент и задачата да занесе цветята до Кромуел Роуд се падна на Катарин. Тя взе и писмото до Касандра с намерение да го пусне в първата пощенска кутия по пътя. Вече навън и постоянно приканвана от пощенски станции и кутии да пусне писмото в червените им гърла, тя взе да отлага. Измисляше си абсурдни оправдания, че не иска сега да пресича платното или че със сигурност ще има и друга поща малко по-нататък към центъра. Но колкото повече задържаше писмото у себе си, толкова по-настоятелни ставаха въпросите, които я притискаха, сякаш цял рояк гласове отекваха във въздуха. Тези невидими хора искаха да узнаят дали е сгодена за Уилям Родни, или годежът е развален? Правилно ли е, питаха те, Касандра да бъде поканена да им гостува, Уилям Родни влюбен ли е в нея, или пък само има вероятност да се влюби? После разпитващият спираше за миг и продължаваше, сякаш изведнъж се е сетил за друга страна на проблема. Какво имаше предвид Ралф Денам с онова, което каза снощи? Смяташ ли, че е влюбен в теб? Редно ли е да се съгласиш на самотна разходка с него и какво ще го посъветваш за бъдещето? Има ли причина Уилям Родни да ревнува заради поведението ти и какво възнамеряваш да правиш по отношение на Мери Дачет? Какво ще правиш въобще? Как е достойно да постъпиш, повтаряха ли, повтаряха гласовете.

„Боже Господи! — възкликна Катарин, след като изслуша всички въпроси. — Май трябва да взема решение.“

Но този дебат не беше повече от формална схватка, занимавка за отдих. Като всички хора, отрасли в дадена традиция, Катарин можеше само в рамките на десетина минути да сведе всяка морална дилема до нейната традиционна форма и да я разреши с общоприетите методи. Книгата на мъдростта лежеше отворена ако не в скута на майка й, то в скутовете на много чичовци, вуйчовци и лели. Трябваше само да ги попита и те веднага щяха да отгърнат на съответната страница и да й прочетат най-добрия отговор за човек в нейното положение. Правилата, които трябва да диктуват поведението на неомъжена жена, са написани с червено мастило и издълбани върху мрамор, в случай че по силата на някакъв каприз на природата не са запечатани в сърцето на самата неомъжена жена. Беше готова да повярва, че има хора — истински щастливци, — които могат да отхвърлят или приемат повелите на установената традиция, да се примирят или подредят живота си според тях; тя им завиждаше; но в нейния случай въпросите я обсебваха като фантоми още при първия сериозен опит да им намери отговор, което пък доказваше, че традиционните решения не вършат работа при човек с нейната индивидуалност. Все пак са вършили работа на толкова много хора, помисли си тя и хвърли поглед към редиците къщи от двете страни на улицата, в които живееха семейства с доход от хиляда до хиляда и петстотин на година, вероятно с по три слугини, закриваха прозорците си със завеси, винаги плътни и често мръсни, и по всяка вероятност, помисли си тя, след като успя да зърне огледало, проблясващо над бюфет, върху който се мъдреше купа ябълки, в стаите им е много тъмно. Извърна глава, реши, че не така трябва да разсъждава по въпроса.

Единствената истина, която можеше да открие, беше истината за това какво тя чувства — блед лъч в сравнение със светлината, която грееше в очите на хора, вторачили се заедно в една посока; но след като отхвърли тези въображаеми гласове, не й остана друго, освен да ги приеме все пак като ориентир по пътя сред тъмните маси насреща й. Опита се да следва своя лъч с такова изражение на лицето, което би накарало всеки минувач да я смята за опасно, дори абсурдно отнесена, надалеч от заобикалящата я картина. Човек би се разтревожил да не би тази млада и грациозна жена да се кани да извърши нещо ексцентрично. Но красотата й я спасяваше от лошата съдба, която би споходила такъв пешеходец — хората я поглеждаха, но не се разсмиваха. Да търсиш истинско чувство сред хаоса от безчувствия или полубезчувствия в живота, да го разпознаеш, като го видиш, и да приемеш последствията от това откритие, издълбава бръчки и върху най-гладкото чело, но и разпалва огън в очите; това е занимание, в което се редуват недоумение, потиснатост и екстаз, и както Катарин скоро разбра, нейните открития й даваха еднакво основание за изненада, срам и силно безпокойство. Много зависеше, както обикновено, от тълкуването на думата „любов“, която изникваше отново и отново, независимо дали си мислеше за Родни, Денам, Мери Дачет или за себе си; и във всеки от тези случаи тя олицетворяваше нещо различно, но в същото време и нещо безпогрешно, което не можеше да се отмине с лека ръка. Защото, колкото повече се вглеждаше в смесицата от животи, които, вместо да вървят успоредно, бяха започнали внезапно да се пресичат, толкова по-ясно, изглежда, се убеждаваше, че няма друга светлина, освен това странно сияние, нито друг път, освен онзи, който то огрява. Нейната слепота в случая с Родни, нейният опит да отговори на истинските му чувства с фалшиви представляваше провал, за който всички упреци бяха слаби, затова можеше да му отдаде заслуженото само като го остави така — черен, оголен белег, неприкрит от опити за забвение и оправдание.

В унижението имаше и много екстаз. Тя си спомни три различни сценки; сети се за Мери, седнала и мълви „Влюбена съм… влюбена съм“; също за Родни, съвсем забравил за себе си сред сухите листа, да нарежда с невъздържаността на малко дете; за Денам, облегнат на каменния парапет, и така да говори на небето в далечината, че го беше взела за луд. Умът й, прескачайки от Мери към Денам, от Уилям към Касандра и от Денам към нея самата, но само ако — в което се съмняваше — душевното състояние на Денам беше свързано с нейното, като че проследяваше контурите на някаква симетрична рисунка, някакъв житейски сюжет, който предизвикваше интерес ако не към нея, поне към другите и ги обвиваше в нещо като трагична красота. Представи си ги във фантастична картина как върху превитите си гърбове носят великолепни дворци. Бяха факлоносците и техните светлини, пръснати из тълпата, рисуваха построение, чиито линии се губят, докосват и отново се срещат. Потънала в такива полуоформени мисли, тя крачеше бързо по мрачните улички на Саут Кензингтън и така реши, че колкото и неясноти да съществуват, тя трябва да придвижи напред намеренията си по отношение на Мери, Денам, Уилям и Касандра. Пътят й беше неизвестен. Курсът на действие й се струваше съмнително правилен. Единственото, което беше постигнала с толкова много мислене, бе убеждението, че при това положение на нещата нито един риск не е прекалено голям и че вместо да създава правила за себе си и за другите, тя ще остави трудностите да се трупат неразрешени и ситуациите да раззинват неутолената си паст, а тя ще поддържа своята абсолютна и безстрашна независимост. По този начин ще служи най-добре на хората, които обича.

Прочетени в светлината на този екстаз, думите, които майка й бе написала върху картичката с букета от анемонии, придобиха ново значение. Вратата на къщата на Кромуел Роуд се отвори, откри се мрачна гледка към коридор и стълба, светлината падаше върху сребърен поднос с визитки, чиито черни рамки подсказваха, че приятелите на вдовицата са също така опечалени. От прислужницата не можеше да се очаква, че ще оцени тъгата в тона, с който младата дама поднесе цветята заедно със съболезнованията на госпожа Хилбъри; после вратата се затръшна.

Видът на такова лице, както и всяко рязко затваряне на вратата действат пагубно на абстрактното въодушевление; затова по пътя си обратно към Челси Катарин взе да се измъчва от съмнения дали изобщо може отнякъде да получи помощ. Но ако не може да е сигурен в хората, тогава човек може да се улови здраво за числата, и по някакъв начин мисълта за задачите, които обичаше да решава, й подобри настроението и по отношение на нейните приятели. Прибра се в къщата, но беше закъсняла за чая.

Върху стария холандски скрин в антрето зърна една-две шапки, палта и бастуни, глъчка от гласове стигна до слуха й, когато застана пред вратата на гостната. Като я видя, госпожа Хилбъри извика сподавено — вик, който показа на Катарин, че е закъсняла, че чашите за чай и каничките мляко са се съюзили и изобщо не се подчиняват на майка й и че трябва тозчас да заеме мястото си начело на масата и да налее чай на гостите. Огъстъс Пелам, който пишеше дневник, обичаше да разказва историите си в спокойна атмосфера; обичаше да е обграден с внимание; обичаше да научава дребни факти и анекдоти за миналото на великите покойници от такива знаменитости като госпожа Хилбъри, за да захранва дневника си с тях, поради което често гостуваше на чай и ежегодно поглъщаше несметни количества намазани с масло препечени филийки. Затова посрещна Катарин с облекчение, а тя трябваше само да се ръкува с Родни и да поздрави американската дама, която беше дошла да види техните реликви, преди разговорът да продължи, общо взето, със спомени и обсъждания, които й бяха до болка познати.

Но въпреки плътното було, което ги делеше, тя не можеше да се стърпи, без да погледне Родни, сякаш по него би могла да открие следи за това, което му се е случило след срещата им. Напразно. Неговото облекло, дори бялата жилетка^[3] и перлената игла във вратовръзката му възпряха набързо хвърления й поглед, с което й показаха, че нейното любопитство по отношение на един толкова дискретен и изискан джентълмен, който държи с изящен жест чашата си с чай и най-внимателно е подпрял филийката хляб на ръба на чинийката, е обречено. Той избягваше погледа й, но това можеше да се обясни с факта, че е зает да сервира и поднася, както и с любезната му готовност, с която отговаряше на въпросите на американската гостенка.

Това със сигурност беше гледка, която можеше да обезсърчи всеки прекрачил този праг с глава, пламнала от теории за любовта. Невидимите гласове се усилиха от гледката край масата и зазвучаха със страшна самоувереност, сякаш имаха зад гърба си здравомислието на двайсет поколения, както и непосредственото одобрение на господин Огъстъс Пелам, госпожа Върмонт Банкс, Уилям Родни и по всяка вероятност на самата госпожа Хилбъри. Катарин стисна зъби, не съвсем в метафоричния смисъл на фразата, и ръката й, подчинявайки се на импулса за действие, твърдо положи върху масата плика, за който беше напълно забравила, но въпреки това бе стискала през цялото време. Адресът беше от горната му страна и само след миг забеляза как погледът на Уилям, който бе станал да премести някаква чиния, се вторачи в него. Физиономията му моментално се промени и той изгледа Катарин с изражение, което й разкри, че външният му вид никак не отговаря на вътрешното му състояние. След миг-два вече не знаеше какво да прави с госпожа Върмонт Банкс и затова госпожа Хилбъри, осъзнала неловкото мълчание, реагира бързо, като каза, че може би е време „нашите неща“ да бъдат показани на госпожа Банкс.

Катарин съответно стана и ги поведе към малката вътрешна стая с картините и книгите. Госпожа Банкс и Родни я последваха.

Тя светна лампите и започна направо с тихия си приятен глас:

— Това е писалището на моя дядо. Повечето от късните му стихотворения са написани тук. Това е писалката му… последната писалка, която е използвал. — Взе я в ръце и я задържа няколко секунди. — Това тук — продължи — е оригиналът на „Ода за зимата“. Ранните му ръкописи, както е видно, са с много по-малко поправки, отколкото късните… О, да, може да ги разгледате — добави, когато госпожа Банкс помоли за тази привилегия с благоговеен глас и започна да откопчава белите си ръкавици от ярешка кожа.

— Госпожице Хилбъри, вие много приличате на дядо си — отбеляза американката, като поглеждаше ту към Катарин, ту към портрета, — особено в очите. Хайде, предполагам, че тази Катарин също пише поезия, нали? — попита шеговито и се обърна към Уилям. — А вие имате истински поетически идеал, нали така, господин Родни? Нямате представа колко привилегирована се чувствам, че стоя тук заедно с внучката на поета. Госпожице Хилбъри, вие сигурно знаете, че ние в Америка много тачим вашия дядо. Имаме цели общества, занимаващи се с творчеството му, които редовно четат произведенията му на глас. Какво? Ама това са чехлите му! — Остави настрана ръкописа, бързо сграбчи старите чехли и затаи дъх в съзерцание.

Докато Катарин продължаваше да изпълнява задълженията си на екскурзовод, Родни забоде поглед в поредица малки рисунки, които отдавна знаеше наизуст. Обърканото му съзнание го подтикваше да се възползва от тези кратки паузи, сякаш току-що се е спасил от силна буря и сега трябваше да оправи раздърпаните си дрехи в първия възможен подслон. Спокойствието му беше повърхностно и той го знаеше много добре; не стигаше по-дълбоко от вратовръзката, жилетката и бялото жабо.

Тази сутрин на ставане от леглото беше твърдо решил да игнорира всичко, казано предишната вечер; при вида на Денам се беше убедил, че още обича Катарин страстно, затова му се искаше, когато й се обади по телефона, веселите и повелителни нотки в гласа му да й внушат факта, че след налудничавата вечер двамата продължават да бъдат, както и преди, неразривно сгодени. Но щом пристигна в офиса, терзанията му започнаха отново. Там го чакаше писмо от Касандра. Прочела пиесата му и използвала първата възможност да му напише какво мисли. Знаела, така твърдеше, че нейните похвали не означават абсолютно нищо, но все пак искала да каже, че е будувала цяла нощ, че си е мислила едно, второ, трето; кипеше от въодушевление, което си личеше на места по претенциозно съчинените коментари, но повечето неща бяха казани така простичко, че да задоволят докрай суетата на Уилям. Тя беше интелигентна, във всеки случай достатъчно интелигентна, за да му каже точно онова, което очаква да чуе, или още по-очарователно — само да го загатне. Беше му писала за музика, за събранието на суфражетките, на което Хенри я бе завел, и му съобщаваше полу на шега, че е научила гръцката азбука и я намирала за „пленителна“. Думата беше подчертана. Дали пък не се е изсмяла, когато е теглила чертата отдолу? Изобщо беше ли някога сериозна? Та не издаваше ли това писмо най-чаровната смесица от ентусиазъм, дух и своенравие, лумнала в пламъка на момичешки каприз, който потрепваше до края на сутринта като блуждаещ огън пред очите на Родни. Не се стърпя и започна отговора си на мига. Беше му особено приятно да оформи стила си така, че той да изразява онези поклони и реверанси, настъпления и отстъпления, които са така характерни за милионите партньорства между мъже и жени. И, разбира се, веднага си каза, че Катарин не умее да танцува този бавен танц; Катарин и Касандра, Касандра и Катарин се редуваха в съзнанието му през целия ден. Беше много добре да умееш да се облечеш с вкус, да си придадеш спокоен вид и точно в четири и половина да тръгнеш към чаеното парти на Чейни Уок, но един бог само знае какво щеше да произлезе от всичко това, и когато Катарин, след като не беше проронила и дума, а само седеше с обичайната си скованост, разсеяно измъкна от джоба си писмото до Касандра и го тупна върху масата пред очите му, хладнокръвието му го напусна. Какво искаше да каже с това поведение?

Вдигна рязко очи от поредицата малки рисунки. Катарин гледаше как да се отърве от американската дама по един доста демонстративен начин. Със сигурност и самата жертва разбираше колко глупав изглежда възторгът й в очите на внучката на поета. Катарин никога не се опитва да щади чувствата на хората, каза си Родни; и тъй като самият той беше твърде чувствителен към нюансите на всякакви удобства и неудобства, прекъсна този аукционерски каталог, който Катарин изреждаше все по-отегчено, и обзет от странно състрадание, хвана госпожа Върмонт Банкс и я взе под своя закрила.

След броени минути дамата от Америка приключи с разглеждането и като кимна благоговейно за сбогом към поета и неговите чехли, Родни я придружи надолу по стълбата. Катарин остана сама в малката стая. Церемонията по почитане на дедите й действаше повече от потискащо. Още повече че стаята беше претъпкана догоре и въвеждането на ред беше почти невъзможно. Ето само тази сутрин беше пристигнала една солидно застрахована коректура от австралийски колекционер, която отразяваше промяна в мисълта на поета относно много известна фраза и следователно претендираше за почетно място в рамка под стъкло. Но имаше ли място за нея? На стълбите ли да бъде окачена, или пък трябваше да измести някоя друга реликва? Тъй като не се чувстваше способна да реши въпроса, Катарин погледна към портрета на дядо си, сякаш да го попита за мнението му. Художникът, който го беше рисувал, вече не беше на мода; поради факта че непрекъснато го показваше на посетители, Катарин не виждаше в него почти нищо друго, освен блясъка на леки, приятно розови и кафеникави багри, обрамчени във венец от позлатени лаврови листа. Младият мъж, който й беше дядо, бе зареял поглед някъде над главата й. Чувствените устни бяха леко разтворени и придаваха на лицето му израз, сякаш съзерцава нещо прекрасно и удивително, което чезне или едва се появява някъде в далечината. Странно, но същото изражение имаше и Катарин, докато го гледаше. И двамата бяха почти на една и съща възраст и тя се зачуди какво ли е търсил той — дали и на него не са му се привиждали вълни, които се разбиват в брега, или герои, които яздят сред гъсти гори? Защото — може би за пръв път в живота си — тя поглеждаше на него като на млад мъж, нещастен и неспокоен, изпълнен с желания и слабости; за пръв път го осмисляше сама за себе си, а не според спомените на майка й. Той би могъл да й бъде брат, така си каза. Стори й се, че вече са близки — с онази мистериозна кръвна близост, с помощта на която можеш да тълкуваш гледки, които очите на мъртвите съзерцават напрегнато, или дори да повярваш, че те заедно с нас съзерцават настоящите ни радости и скърби. Изведнъж си даде сметка, че той сигурно би разбрал всичко и че вместо да полага увехнали цветя в това светилище, можеше да му поднесе собствената си обърканост и вероятно тя щеше да е по-ценен дар — ако мъртъвците изобщо разбират от дарове, — отколкото цветя, тамян и обожание. Докато гледаше нагоре, усети, че той би предпочел нейните съмнения, въпроси и тревоги пред всякаква почит и би ги поел — незначително бреме за него, — както би приел и дял от нейните страдания и успехи. Колкото по-неотстъпчиво пазеше собствената си гордост и привързаност, толкова по-очевидна ставаше и обзелата я увереност, че мъртвите не искат нито цветя, нито жалейки, а дял от живота, с който са я дарили, от живота, който са живели.

Родни я откри малко по-късно, седнала под портрета на дядо си. Тя потупа мястото до себе си с приятелски жест и му каза:

— Ела, Уилям, седни. Много се зарадвах, като те видях. Усещам как ставам все по-груба и по-груба.

— Не умееш да криеш чувствата си — отвърна й той сухо.

— О, не ме упреквай… Имах ужасен следобед.

И тя му разказа как е занесла цветя на госпожа Маккормик и как Саут Кензингтън й заприличал на резерват за офицерски вдовици. Описа му как вратата се отворила и зад нея се открили мрачни коридори със скулптури, палми и чадъри. Говореше непринудено и успя да го предразположи. Той бързо се отпусна, така че вече нямаше нужда да демонстрира приветлив неутралитет. Усети как хладнокръвието му се изплъзва. Катарин се държеше, сякаш е нещо съвсем естествено той да я помоли за помощ или съвет или просто да си излее душата пред нея. Писмото от Касандра взе да натежава в джоба му. Но имаше и писмо до Касандра, което лежеше върху масата в съседната стая. Като че целият въздух беше пропит от Касандра. Но ако Катарин не беше подхванала темата по свое желание, той не би посмял дори да намекне за нея, щеше му се да загърби цялата случка; задължение на джентълмена е да се държи с достойнство — така смяташе той, — достойнството на докрай предан влюбен. На моменти въздишаше дълбоко. Говореше по-бързо от обикновено относно възможността някои от оперите на Моцарт да бъдат поставени през лятото. Бил получил съобщение, така каза и веднага извади портфейл, натъпкан с листчета, които взе да прехвърля едно по едно. Между палеца и показалеца си стискаше дебел плик, сякаш съобщението от оперния ансамбъл беше неразделно прикачено към него.

— Това писмо от Касандра ли е? — попита Катарин с възможно най-непринудения си глас и погледна през рамото му. — Днес й драснах едно писмо да я поканя да ни гостува, само че забравих да го пусна.

Той й подаде плика мълчаливо. Тя го взе, извади листовете и изчете писмото от край до край.

На Родни му се стори, че това изчитане продължи непоносимо дълго.

— Да — обади се тя най-накрая, — много мило писмо.

Родни седеше с полуизвърнато лице, сякаш засрамен. Като погледна профила му, тя едва не се разсмя. Пак прегледа листовете.

— Не виждам нищо лошо — изтърси Уилям — в това да й помогна… например с гръцкия… ако наистина има интерес към такива неща.

— Няма причина да не е така — каза Катарин и пак хвърли поглед към страниците на писмото. — Всъщност… а, ето го — „гръцката азбука е съвършено пленителна“. Очевидно, че има интерес.

— Е, гръцкият е по-висока цел. Аз по-скоро си мислех за английския. Нейните критически бележки върху пиесата ми, макар и твърде великодушни и очевидно незрели — предполагам, че не е на повече от двайсет и една години?, — наистина показват точно това, което се изисква: верен усет за поезия и, разбира се, непритъпена способност за прозорливо вникване в темата; в края на краищата това е в основата на всичко. Едва ли може да има нещо лошо в това да й препоръчвам книги за четене.

— Не. Разбира се, че не.

— Но ако това… хм… доведе до редовна кореспонденция? Катарин, искам да кажа, тогава, без да навлизам в проблем, който поне на мен ми се струва малко болезнен — запелтечи той, — ти, от твоя гледна точка, не смяташ ли, че това може да те засегне по някакъв начин? Ако е така, само кажи, и аз повече няма и да си помисля за подобно нещо.

Тя се изненада от силата на собственото си желание той повече да не си и помисля за това. За миг й се стори невъзможно да отстъпи на която и да е жена в света тази близост, която може и да не е близостта на любовта, но със сигурност беше близостта на истинското приятелство. Касандра няма никога да го разбере, тя не го заслужава. Писмото й според нея беше ласкателно, тоест целеше се право в неговите слабости, и само като си помисли, че те са известни и на друга жена, това я ядоса. Защото той не беше слаб човек, той притежаваше рядката сила да спазва обещанията си — ето, трябва само да му каже, и той няма повече да си помисли за Касандра.

Тя се умълча. Родни се досети каква е причината. Беше изумен.

„Тя ме обича“ — помисли си той. Жената, от която се възхищаваше повече от всеки друг на света, го обичаше, нищо че той бе изгубил надежда, че това може някога да се случи. А сега, когато за пръв път се убеди в любовта й, му стана неприятно. Почувства я като окови, като бреме, като нещо, от което и двамата ще изглеждат нелепо, но най-вече той. Родни беше изцяло във властта й, но бе вече прогледнал, вече не беше неин роб, нито нейният лековерен глупак. В бъдеще щеше да бъде неин господар. Докато Катарин се мъчеше да осъзнае силата на желанието си да изрече думите, с които да задържи Уилям завинаги, моментът се проточи и тя почувства низостта на изкушението, което я подтикваше да направи крачката или да промълви думата — нещо, за което я беше молил неведнъж. Задържа писмото в ръка. Не каза нищо.

В този момент откъм съседната стая се чу раздвижване; гласът на госпожа Хилбъри споменаваше за коректури, които са били намерени по силата на чудодейното провидение в тефтерите на един касапин в Австралия; завесата, която отделяше двете стаи, беше дръпната и госпожа Хилбъри и Огъстъс Пелам застанаха на прага. Госпожа Хилбъри се закова намясто. Погледна дъщеря си и човека, за когото щеше да се омъжва, с онази своя много особена усмивка, която всеки момент можеше да се преобрази в иронична.

— Моите най-скъпоценни съкровища, господин Пелам! — възкликна тя. — Не ставай, Катарин. Уилям, стой си. Господин Пелам ще дойде друг път.

Господин Пелам ги погледна, усмихна се, поклони се и тъй като домакинята продължи напред, последва я безмълвно. Някой дръпна завесата — той или госпожа Хилбъри.

За майка й въпросът беше приключен. В това Катарин не се съмняваше.

— Както ти казах снощи — продължи тя, — смятам, че ако обичаш Касандра, трябва да й разкриеш чувствата си сега. Това е твой дълг към нея, както и към мен. Но трябва да кажем и на майка ми. Не може да продължаваме да се преструваме.

— Това, разбира се, е изцяло в твоите ръце — рече Родни и моментално прие формалната поза на мъж на честта.

— Много добре — отвърна тя.

Щом той си тръгне, ще отиде при майка си и ще й обясни, че годежът е развален, а няма ли да е по-добре, ако отидат двамата заедно?

— Но, Катарин — започна Родни, като нервно се опитваше да напъха листовете на писмото обратно в плика, — ако Касандра… ами ако Касандра… нали си я поканила да ви гостува.

— Да, но още не съм пуснала писмото.

Той кръстоса крака и потъна в неловко мълчание. По силата на всички негови принципи и правила не беше редно да молиш жена, с която току-що си развалил годежа си, да ти помогне да се запознаеш с друга и евентуално да се влюбиш в нея. Ако беше оповестено, че годежът им е разтрогнат, тогава следваше период на дълга и пълна раздяла, като при тези обстоятелства писмата и всички подаръци се връщаха, а след години на отчуждение разделените обикновено се виждаха, вероятно на някой прием, ръкуваха се притеснено и съвсем равнодушно разменяха по една-две думи. Тогава ще бъде напълно отхвърлен и ще трябва да разчита единствено на себе си. Никога вече няма да може да спомене името на Касандра пред Катарин; в продължение на месеци, без съмнение — дори години, няма да види отново Катарин, а в негово отсъствие всичко можеше да й се случи.

Катарин си даваше сметка за объркаността му не по-зле от самия него. Знаеше кой път води към истинското великодушие, но гордостта й се бореше за оцеляване, тъй като да останеш сгодена за Родни и да прикриваш неговите похождения, обиждаше не просто суетата й, а нещо далеч по-благородно у нея.

„Ще се лиша от свободата си за неопределено време — помисли си тя, — за да може Уилям да се вижда на спокойствие с Касандра тук. Той едва ли ще има куража да се справи без моя помощ… твърде страхлив е, за да ми каже открито какво предпочита. Бои се от публичен скандал. Иска и двете ни да задържи.“

Докато тя си разсъждаваше, Родни прибра писмото в джоба си и нарочно погледна часовника си. Въпреки че държанието му говореше, че се е отказал от Касандра, тъй като съзнаваше собствената си безпомощност и нямаше никакво доверие на себе си, а освен това беше изгубил Катарин, към която продължаваше да храни дълбоки, макар и незадоволителни чувства, струваше му се, че нищо друго не му остава. Беше принуден да си тръгне, за да може Катарин, както бе споменал, да каже на майка си, че с годежа им е свършено. Но да постъпи както дългът изисква от един почтен мъж, му костваше усилие, чието пренебрегване само допреди ден-два би му се струвало немислимо, както и че допреди два дни би бил първият да отрече с негодувание, че връзка, на която е гледал с копнеж, е била възможна между него и Катарин. Но сега животът му се беше променил; отношението му се беше променило; чувствата му бяха по-различни; нови цели и възможности се разкриваха пред него и те имаха почти непреодолима притегателна прелест и сила. Цели трийсет и пет години беше изграждал живота си така, че да не остане беззащитен; продължаваше да е господар на честолюбието си; стана, решен да каже своето безвъзвратно „сбогом“.

— Тогава те оставям — промълви, застана прав, протегна ръката си с усилие, от което пребледня, но с повече гордост в осанката — да кажеш на майка си, че годежът ни е развален по твое желание.

Тя взе ръката му и я задържа.

— Нима ми нямаш доверие? — попита.

— Напротив — отвърна й той.

— Не, не, нямаш ми доверие, че мога да ти помогна… Мога ли да ти помогна?

— Изгубен съм без твоята помощ! — възкликна страстно, но издърпа ръката си и се обърна с гръб. Когато отново застана с лице към нея, тя си помисли, че за пръв път го вижда без маска.

— Катарин, безсмислено е да се преструваме, че не разбирам какво ми предлагаш. Съзнавам това, което твърдиш. Казвам ти съвсем честно, че в този момент си мисля, че наистина съм влюбен в твоята братовчедка; има шанс, с твоя помощ, да, но… — И той млъкна. — Това е невъзможно, не е правилно… нося безкрайна вина за това, че позволих нещата да стигнат дотук.

— Седни до мен. Нека помислим разумно.

— Твоят разум доведе до нашата раздяла… — изпъшка той.

— Поемам отговорността.

— Но дали аз мога да го позволя? — възкликна той. — Това би означавало… нека бъдем честни, Катарин, че за момента годежът ни остава само на думи; всъщност, разбира се, твоята свобода ще бъде неприкосновена.

— Твоята също.

— Да, и двамата трябва да сме свободни. Нека направим така: виждам се с Касандра при тези условия един, може би два пъти; и тогава, ако — в което съм почти сигурен — цялото това нещо се окаже празно мечтание, тогава веднага казваме на майка ти. Всъщност защо да не й кажем още сега, но след като обещае да си мълчи?

— Защо не, наистина! Нали след десет минути цял Лондон ще знае, освен това тя не може да проумее такова нещо.

— Тогава да кажем на баща ти? Тази потайност е отвратителна… безчестна.

— Баща ми ли? Той още по-малко ще разбере.

— Тогава от кого да очакваме да прояви разбиране? — изпъшка Родни. — Налага се да погледнем на нещата от твоята гледна точка. Това означава не че искам твърде много, а че ти се поставяш в положение… положение, в което не бих искал да виждам и собствената си сестра.

— Не сме брат и сестра — прекъсна го тя нетърпеливо, — и ако ние не сме в състояние да решим, тогава кой? Не говоря празни приказки — продължи тя. — Постарах се да обмисля проблема от всички гледни точки и стигнах до извода, че има рискове, които се налага да поемем, колкото и ужасно болезнени да са те.

— Катарин, готова ли си? После да не съжаляваш.

— Не, няма — отсече тя твърдо. — Има за какво да съжалявам, но съм подготвена; ще го преживея с твоя помощ. Вие и двамата ще ми помагате. Всъщност и тримата ще си помагаме взаимно. Това е християнско, нали?

— Повече прилича на езическо — изпъшка Родни, като си представи ситуацията, в която ще ги вкара с нейното християнство.

Въпреки това не можеше да отрече, че почувства блажено облекчение и че бъдещето вместо с маска в оловен цвят му се яви разцъфнало в хиляди най-различни радости и вълнения. Щеше наистина да се срещне с Касандра след седмица, дори по-скоро, и повече го вълнуваше датата на нейното пристигане, отколкото можеше да признае дори пред себе си. Изглеждаше му недостойно, че е чак толкова нетърпелив да откъсне този плод — резултат от невижданото великодушие на Катарин и собствената му низка подлост. Но той се укоряваше някак автоматично, за него тези думи вече нямаха смисъл. В собствените си очи не се чувстваше опозорен от постъпката си, а що се отнася до възхищението му към Катарин, та не бяха ли двамата партньори, съзаклятници, единомишленици, а да възхваляваш преследването на общата им цел като акт на великодушие, беше безсмислено. Взе ръката й и я притисна към себе си не толкова от благодарност, колкото от приятелска превъзбуда.

— Ще си помагаме — каза той, повтаряйки нейните думи, и се вгледа в очите й, обзет от ентусиазма на дружбата им.

Очите й срещнаха неговите. Нейните бяха сериозни, помръкнали от тъга. „Той вече не е тук — помисли си тя, — пренесъл се е надалеч, вече не мисли за мен.“ И изведнъж, както седяха хванати за ръце, тя си представи, че чува как някъде отгоре се стоварва маса пръст и образува бариера помежду им, така че, макар и още един до друг, с всяка изминала секунда двамата се оказваха все по-разделени от непреодолима стена. Видението, което я накара да се почувства завинаги изолирана от всякакво общуване с човека, на когото най-много държеше, накрая изчезна и двамата като по взаимно съгласие разтвориха пръсти и пуснаха ръцете си; Родни докосна нейната ръка с устни точно когато завесата се разтвори и госпожа Хилбъри надникна през процепа с типичното си добродушно и саркастично изражение, за да попита Катарин дали случайно не знае кой ден е — вторник или сряда — и кога беше поканена в Уестминстър?

— Скъпи ми Уилям… — каза тя, спря, сякаш не можеше да устои на изкушението да прекрачи за миг в този чудесен свят на любов, взаимно доверие и романтика. — Скъпи деца — додаде и се скри с импулсивен жест, сякаш с последни сили спусна завесата пред сценка, която въпреки изкушението не искаше да прекъсва.