Вирджиния Улф
Нощ и ден (22)

Двайсет и втора глава

Фактът, че ще закъснее и няма да може да спази уговорката си с Уилям, не беше единствената причина, поради която Катарин пое със светкавична скорост по Странд към неговата квартира. Можеше да стигне по-навреме, ако вземе такси, но предпочиташе свежият въздух да раздуха пламъка, запален от думите на Мери. Защото сред всичките й впечатления от вечерния разговор с нея едно приличаше на откровение и бе засенчило останалите като незначителни. Така, значи, изглеждаше човек; така говореше; такава е любовта.

Изправи гръб в креслото, погледна ме и каза: „влюбена съм“ — припомни си Катарин, опитвайки се да възстанови живата картина. Беше сценка, която така я озадачи, че дори не й дожаля; беше като внезапно лумнал пламък в мрака и на неговата светлина, за собствена утеха, Катарин съвсем ясно прозря посредствеността и по-точно фиктивността на собствените си чувства, които претендираха да имат нещо общо с тези на Мери. Реши, че трябва да действа моментално според това, което е разбрала, и тозчас умът й с удивление се стрелна назад към срещата на онова бърдо, когато беше отстъпила, един бог знае защо, по причини, чийто смисъл сега й убягваше. По същия начин посред бял ден човек посещава място, където се е лутал в мъгла и напълно объркан, едва си е проправял път опипом.

„Толкова е просто — каза си тя. — Не може да има никакво съмнение. Сега ми остава само да го кажа. Само да го кажа“ — продължи да си повтаря в такт със собствените си стъпки и напълно забрави за Мери Дачет.

Уилям Родни се беше върнал от работа по-рано, отколкото очакваше, и веднага седна пред пианото, за да избере мелодии от „Вълшебната флейта“. Катарин закъсняваше, но това не беше нищо ново, пък и може би така стана по-добре, тъй като тя не обичаше много музика, а той беше в настроение точно за това. Този недостатък на Катарин изглежда още по-странен, помисли си Уилям, защото по правило жените от нейния род бяха необикновено музикални. Нейната братовчедка Касандра Отуей например имаше много изтънчен музикален вкус и напълно запленен, той си спомни как, обляна от вълшебна светлина, тя свиреше на флейта в дневната на Стогдън Хаус. Дори му стана приятно, а и забавно, като си представи как носът й, дълъг като на всички Отуей, сякаш преминаваше във флейтата и сливайки се с нея, тя му бе заприличала на някакъв вид неподражаемо грациозна музикална къртица. Тази мила картинка разкриваше целия й музикален и своенравен темперамент. Увлеченията на младото момиче със знатен произход привличаха Уилям и му подсказваха хиляди начини, по които със своята подготовка и способности той можеше да й е от полза. Трябваше да й се даде шанс да слуша добра музика, и то в изпълнение на носителите на голямата традиция. Още повече че от една-две случайно изпуснати реплики по време на разговора реши, че нищо чудно да притежава онова, което Катарин твърдеше, че й липсва — страстна, макар и некултивирана любов към литературата. Беше й дал пиесата си. Междувременно, тъй като беше сигурно, че Катарин ще закъснее, а „Вълшебната флейта“ е нищо без пеене, нещо го подтикна да използва времето, докато чака, за да драсне писъмце до Касандра, в което я посъветва, че е по-добре да чете Поуп вместо Достоевски, докато развие у себе си по-фино усещане за форма. Седна да изкаже тази своя препоръка в лек и закачлив тон, за да не навреди на каузата, която бе взел присърце, когато чу Катарин да се качва по стълбата. След миг обаче установи, че е сбъркал; не беше Катарин, но повече не успя да се върне към писмото. Настроението му се беше променило от изтънчено задоволство — едно сладостно отпускане — в неспокойно очакване. Донесоха вечерята, която трябваше да се сложи до камината, за да не изстива. Беше минал четвърт час след уговореното време. Сети се за една новина, която по-рано този ден го беше потиснала. Поради заболяване на един от своите колеги по всяка вероятност щяха да му разрешат да използва отпуска си чак към края на годината, което пък означаваше отлагане на сватбата. Но в края на краищата тази възможност не беше чак толкова неприятна, колкото вероятността, която убедително се налагаше с всеки отмерен удар на часовника, а именно че Катарин е забравила за срещата им. Такива неща й се случваха по-рядко след Коледа, но нищо чудно да започнат отново. Ами ако бракът им се превърне, както бе казала, във фарс? Предполагаше, че не е искала да го засегне безпричинно, ала в характера й наистина имаше нещо, което я подтикваше да обижда хората. Безчувствена ли беше? Или изцяло погълната от себе си? Опита се да я вмести в някое от тези определения, но трябваше да си признае, че тя силно го озадачава.

„Толкова много неща не може да разбере“ — помисли си той и хвърли поглед към писмото до Касандра, което бе побутнал настрана. Какво го беше спряло да го довърши, след като го бе започнал с такова желание? Причината беше, че Катарин можеше да влезе в стаята всеки момент. Напомни си мислено, че е обвързан с нея, и това сериозно го подразни. Хрумна му да остави писмото на показ, за да може тя да го види, след което да се възползва от възможността и да й каже, че е изпратил пиесата си на Касандра, за да чуе критичните й оценки. Беше доста вероятно, но съвсем не сигурно, че това ще я ядоса, а когато стигна до съмнителната утеха на това заключение, на вратата се почука и Катарин влезе в стаята. Целунаха се хладно, тя не се извини за закъснението. Независимо от това самото й присъствие го развълнува, без да отслаби решимостта му да отстоява позициите си и така да стигне до истината за нея. Остави я сама да свали дрехата си, а той се зае със сервирането.

— Катарин, имам новина за теб — каза й, щом седнаха на масата. — Няма да мога да изляза в отпуск през април. Ще трябва да отложим сватбата.

Изтърси думите с известна рязкост. Катарин се сепна, сякаш новината разстрои мислите й.

— Това няма значение, нали? Искам да кажа, договорът не е подписан — отговори тя. — Но защо? Какво се е случило?

Той й разказа набързо как един от колегите му се разболял и вероятно ще му се наложи да отсъства дълго, може би шест месеца, и в такъв случай се налагало да се натовари с нови задачи. Каза го по начин, който в крайна сметка я учуди — някак странно и незаинтересовано. Погледна го. Нямаше никакъв външен признак, че й е сърдит за нещо. Да не би да е зле облечена? Не, съвсем прилично, помисли си тя. Може би задето закъсня? Погледна часовника.

— Значи, добре, че не взехме къщата — рече замислено.

— Боя се, че освен всичко друго, това означава, че няма да разполагам с толкова свободно време, колкото досега — продължи той.

Тогава тя си помисли, че може би самата тя ще спечели нещо от това развитие на нещата, но още беше рано да реши какво. Огънят обаче, който бе горял така буйно, докато идваше насам, изведнъж замря — колкото от държанието му, толкова и от новината. Беше готова да се изправи срещу неговата съпротива, което е по-лесно, отколкото да се изправиш пред… още не знаеше пред какво й предстоеше да се изправи. Вечерята мина в тих, неангажиран разговор за различни неща. Музиката не беше от темите, които можеше да обсъжда, но тя обичаше той да й разказва разни истории; докато говореше, си помисли, че може да си представи вечерите в брачния живот, които минават по този начин край откритата камина; прекарани най-вероятно с книга в ръка, защото тогава ще има време да чете и да попие с всяка фибра на неоползотворения си ум онова, което копнееше да научи. Атмосферата беше много непринудена. Изведнъж Уилям се сепна. Тя го изгледа със страх, но раздразнена, бързо отпъди лошите си мисли.

— Къде трябва да адресирам писмо до Касандра? — попита я той. Ставаше все по-ясно, че нещо се върти в главата на Уилям или че е в особено настроение. — Сприятелихме се с нея — добави.

— Мисля, че си е вкъщи — отговори му Катарин.

— Твърде много я държат вкъщи — рече той. — Защо не я поканиш да отседне у вас, за да послуша малко хубава музика? Ако нямаш нищо против, ще допиша това, което бях започнал, тъй като държа да стигне утре до нея.

Катарин потъна в креслото си, а Родни подпря писмото върху коляното си и довърши изречението. „Стилът, както знаеш, е това, което често пренебрегваме…“; но така силно усещаше погледа на Катарин върху себе си, че не можа да се съсредоточи върху стила. Знаеше, че тя го гледа, но дали раздразнено, или равнодушно, не можеше да каже.

Истината е, че тя се беше хванала в капана му и затова се почувства неловко, разстроена и неспособна да продължи да играе ролята си. Това безразлично, дори враждебно отношение от страна на Уилям й пречеше да преустанови визитата с неприязън, безусловно и отведнъж. Далеч по̀ за предпочитане беше положението на Мери, каза си тя, където е трябвало да се направи само едно просто нещо и човек го прави. Всъщност не можеше да не предположи, че някаква дребнавост на характера имаше пръст във всички тези изтънчености, сдържаности и сложности на чувствата, с които се славеха приятелите й и нейното семейство. Например, въпреки че тя достатъчно много харесваше Касандра, нейният невероятен начин на живот й се струваше прекалено лекомислен; първо залитане по социализма, после по копринените буби, сега пък по музиката — и това последното, предположи тя, беше станало причина за внезапния интерес на Уилям към нея. Никога преди не се беше случвало Уилям да прахосва минути от нейното гостуване в писане на писма. Сред ненадейно появилата се светлина там, където досега беше непрогледно, изведнъж я осени мисълта, че в края на краищата съвсем възможно е, дори вероятно, не, направо сигурно, онази негова вярност, която с отегчение бе приела за даденост, да съществува в далеч по-слаба степен, отколкото си е въобразявала, или дори изобщо да не съществува. Изгледа го внимателно, сякаш това нейно откритие трябваше непременно да остави следи по лицето му. Никога преди това не беше виждала толкова много достойни за уважение способности у него, които така да я привличат със своята чувствителност и интелигентност, макар да ги съзерцаваше, както човек реагира безчувствено на подобни качества в лицето на непознат. Приведената над листа глава, умислена, както винаги, сега обладаваше онова спокойствие, което по някакъв начин я отдалечаваше — сякаш гледаш през стъкло лицето на човек, който разговаря с друг.

Той продължи да пише, без да вдига очи. Може би тя трябваше да каже нещо, но не събра сили да потърси вниманието му, за което нямаше право да претендира. Увереността, че е отчуждена от него, я изпълни с безнадеждност и й показа извън съмнение безкрайната самота на човека. Никога преди това не беше усещала тази истина толкова категорично. Извърна глава, загледа се в огъня; стори й се, че сега дори физически са далеч един от друг, а в духовно отношение тя със сигурност нямаше нито един човек, когото да нарече свой приятел; нямаше мечта, която да я удовлетворява, както преди; нямаше нищо, в чиято реалност да повярва, с изключение на абстрактните идеи — числа, физически закони, звезди, факти, в които едва ли можеше да се вкопчи поради липса на познания, както и поради нещо като срам.

Когато Родни сам осъзна глупостта на това продължително мълчание и подлостта на подобни похвати и вдигна очи, готов да измисли повод за смях или изповед, той се стъписа от това, което видя. Катарин имаше вид на съвършено безразлична към всичко у него — добро или лошо. Изражението на лицето й говореше за вглъбяване в нещо много далеч от обкръжението й. Небрежната й поза му се стори повече мъжка, отколкото женска. Желанието му да наруши настанилата се помежду им неловкост изстина и отново го обзе мъчителното усещане за безсилие. Не можеше да не сравни Катарин с представата си за чаровната и своенравна Касандра; Катарин — резервирана, неделикатна, мълчалива, но все пак толкова забележителна, че не можеше без нейното трезво мнение.

След миг тя се обърна към него, сякаш, довършила мисълта си, чак сега усеща присъствието му.

— Приключи ли с писмото? — попита.

В гласа й той като че ли долови развеселена нотка, но не и следа от ревност.

— Не, тази вечер няма повече да пиша — каза. — Не съм в настроение, не знам защо. Не мога да се изразя както бих желал.

— Касандра няма да разбере дали писмото е добре, или зле написано — подхвърли Катарин.

— В това не съм убеден. По-скоро бих казал, че има добър литературен усет.

— Може би — отвърна Катарин равнодушно. — Между другото, напоследък си занемарил моето образование. Искам да ми прочетеш нещо. Нека аз избера какво.

Тръгна към библиотечните лавици и започна да ги разглежда навъсено. Всичко друго е за предпочитане пред пререкания или странното мълчание, което само й напомняше колко са далеч един от друг. Издърпа една книга, после друга и не без ирония си помисли за собствената си увереност преди по-малко от час и как се бе изпарила за миг, как тя, макар и запазила самообладание, просто тъпчеше на едно място, как нямаше никаква представа къде са те двамата, какво чувстват и дали Уилям я обича, или не. Взе да завижда на душевното състояние на Мери, ако бе това, което си представяше, ако наистина изобщо съществуваха прости решения за жените и дъщерите.

— Суифт — каза най-накрая и грабна един том напосоки, колкото поне този въпрос да се разреши. — Да почетем малко от Суифт.

Родни взе книгата, задържа я пред себе си, пъхна пръст между страниците, но не каза нищо. Лицето му имаше странно съсредоточен вид, сякаш претегля нещо, сравнява го с друго и отказва да пророни и дума, преди да вземе окончателното си решение.

Катарин придърпа стола си до неговия, мълчанието му й направи впечатление, изгледа го и изведнъж изпита неясни опасения; не знаеше нито какво да очаква, нито от какво да се страхува, като че някакво крайно нерационално и необяснимо желание да получи уверение за чувствата му бе обсебило ума й. Раздразнимост, оплаквания, изтощителни кръстосани разпити — с всички тях бе свикнала, но тази поза на мълчаливо спокойствие, която като че ли идваше от осъзната вътрешна сила, я озадачи. Не знаеше какво е следващото нещо, което ще се случи.

Най-накрая Уилям се обади:

— Мисля, че е малко странно, нали? — започна отнесено и умислено. — Повечето хора биха се разстроили сериозно, ако се наложи да отложат сватбата си с шест месеца или там някъде. Но не и ние. Какво е твоето обяснение?

Тя го изгледа и забеляза безпристрастното му отношение, сякаш се пазеше от всякакви емоции.

— Отдавам го — продължи той, без да изчака нейния отговор — на факта, че нито един от нас не гледа с някаква романтика на другия. Несъмнено поне отчасти това може да се дължи на факта, че се познаваме отдавна, но аз съм по-склонен да мисля, че има и друго. Нещо присъщо на нашите темпераменти. Смятам, че ти си малко студен човек, а аз — малко себелюбив. Ако това е така, значи, за странната ни липса на илюзии един към друг има обяснение. С което не искам да кажа, че най-успешните бракове не се основават на нещо като споразумение. Но тази сутрин наистина ми прозвуча особено, когато Уилсън ми каза, че изобщо не съм се разстроил. Между другото, сигурна ли си, че не сме подписали нещо за онази къща?

— Писмата са у мен, утре ще ги прегледам отново, но съм сигурна, че не сме поели никакви ангажименти.

— Благодаря ти. А що се отнася до психологическата страна на проблема — продължи той, сякаш въпросът го интересуваше по принцип, без да го засяга, — според мен няма съмнение, че и двамата сме способни на това, което за по-голяма простота ще нарека романтични чувства към трети човек; за себе си поне почти нямам съмнение.

Откакто го познаваше, Катарин за пръв път виждаше Уилям да се изказва така целенасочено, без излишни сантименти, за собственото си емоционално състояние. Иначе имаше навика да обезкуражава подобни интимни разговори, като или се изсмиваше, или сменяше темата, обикновено подхвърляше, че мъжете, или по-точно светските мъже намират подобни дискусии за глупави или за проява на съмнителен вкус. Очевидното му желание да обясни нещо я озадачи, заинтересува и успокои засегнатата й суета. Неизвестно защо, но сякаш й олекна на душата, задето може да се държи по-свободно с него, като тази освободеност беше повече освободеността на равенството; за момента тя просто не можеше да спре да разсъждава за това. Неговите реплики я заинтригуваха твърде силно заради светлината, която хвърляха върху нейните лични проблеми.

— Каква е тази романтика? — промълви умислено.

— О, там е въпросът. Никога не съм попадал на задоволителна дефиниция, въпреки че има доста добри определения — и той погледна към книгите си.

— Не означава да познаваш другия много добре, а по-скоро идва от някакво неведение — престраши се тя.

— Някои авторитети твърдят, че е въпрос на раздалеченост… романтиката в литературата, тоест…

— Сигурно в областта на изкуството е така. Но може би в областта на живота… — тя се поколеба.

— Нямаш ли лични наблюдения? — попита той и хвърли мимолетен поглед към нея.

— Мисля, че ми е повлияла ужасно много — започна тя, сякаш погълната от възможностите на някаква току-що появила се пред двамата представа. — Но в моя живот почти няма място за нея — добави.

Спомни си всички свои ежедневни задачи и как непрекъснато й внушаваха да бъде благоразумна, коректна и сдържана в къща, в която живее с толкова романтична майка. Но нейната романтика не беше онази романтика. По-скоро беше копнеж, отглас, звук; тя можеше да я облече в цвят, да й придаде форма, да я чуе в мелодия, но не и в думи; не, никога в думи. И тя въздъхна, провокирана от желания, така несъвместими и неизразими.

— Не е ли странно — започна пак Уилям, — че нито ти имаш такива чувства към мен, нито аз към теб?

Катарин се съгласи, че беше странно, дори много, но на нея далеч по-странен й изглеждаше фактът, че изобщо обсъжда този въпрос с Уилям. Самата тази възможност разкриваше перспективи за изцяло нови отношения. Неизвестно защо, но й се струваше, че той й помага да разбере онова, което винаги я е озадачавало; затова в своята благодарност си даде сметка, че и тя иска да му помогне съвсем по сестрински — по сестрински, с изключение на едно жегване, което не можеше да потисне докрай: че за него тя не бе носител на никаква романтика.

— Мисля, че би могъл да си много щастлив с някого, когото обичаш по този начин — каза тя.

— Приемаш, че романтиката може да оцелее и след по-близко опознаване на човека, когото обичаш, така ли?

Той зададе въпроса съвсем формално, за да се защити от типа личност, от която се боеше. Налагаше се много умело да се справи с цялата тази ситуация, за да не дегенерира тя в неприятна и притеснителна сценка като онази сред сухите листа на бърдото, за която не можеше да помисли, без да се засрами. Въпреки това всяко изречение му носеше утеха. Започваше да разбира едно-друго за собствените си желания, които до този момент не бе успял да формулира и които бяха източникът за трудното му общуване с Катарин. Желанието да я засегне, с което започна, се беше изпарило и той почувства, че сега само Катарин можеше да му помогне да си възвърне своята самоувереност. Но му трябваше време. Имаше толкова много неща, които дори не можеше да изговори без усилие — например името Касандра. Нито можеше да откъсне очи от една точка в огнената долчинка, заградена от високи планини в сърцевината на жаравата. Напрегнато очакваше Катарин да продължи. Беше му казала, че би могъл да е много щастлив с човек, когото обича по този романтичен начин.

— Не виждам защо това усещане да не продължи — започна тя отново. — Представям си определена личност… — и млъкна; даваше си сметка, че той целият е в слух и прикрива огромното си неспокойствие с формалности. Значи, наистина има някаква личност — някаква жена. Коя ли би могла да бъде? Касандра? О, като нищо… — Човек — добави тя с колкото е възможно по-делови тон — като Касандра Отуей например. Касандра е най-интересната от всички Отуей… с изключение на Хенри. Но въпреки това аз я харесвам повече. Тя не е просто умна. Тя е човек с характер, въобще личност.

— О, тези ужасни нищожества! — избухна Уилям през нервен смях и както Катарин забеляза, лека тръпка пробяга по тялото му.

Значи, е Касандра. Автоматично и съвсем на място тя добави:

— Може и да твърдиш, че се е отдала на… на нещо друго… Но тя наистина обича музиката; май пише и поезия; а и няма никакво съмнение, че притежава особен чар…

Замълча, сякаш да реши за себе си кой може да е този особен чар. След малко и Уилям побърза да добави:

— Според мен е много мила.

— Изключително мила. Обожава Хенри. Като си помисли човек в каква къща живее… искам да кажа, че чичо Хенри вечно изпада в разни настроения…

— О, божичко, божичко! — промълви Уилям.

— И двамата имате толкова много общо.

— Скъпа моя Катарин! — възкликна Уилям, хвърли се в креслото и откъсна очи от онова място в огъня. — Наистина не знам за какво говорим… Уверявам те…

Изпадна в крайно объркване. Издърпа пръста си, който беше пъхнал между страниците на „Гъливер“, отвори книгата и плъзна поглед по главите в съдържанието, сякаш се канеше да избере най-подходящата за четене на глас. Докато го наблюдаваше, Катарин бе обзета от първоначалните симптоми на собствената си паника. В същото време беше сигурна, че ако се случи той да намери подходящата страница, извади очилата си, прокашля се и отвори уста, тогава в живота им този шанс няма никога повече да се повтори.

— Говорим за неща, от които и двамата се интересуваме — обади се тя. — Не е ли по-добре да продължим разговора си и да оставим Суифт за друг път? Не съм в настроение за Суифт, а и ще бъде жалко да четем някого си, когато случаят… най-малкото пък Суифт.

Това подобие на литературно разсъждение, както сама прецени, възвърна на Уилям усещането му за сигурност; той върна книгата на мястото й върху лавицата и докато стоеше с гръб към нея, се опита да събере мислите си.

Но само миг интроспекция, и се паникьоса от себе си, защото установи, че погледнат отвътре, умът му вече не представлява позната територия. Тоест усети нещо, за което никога преди това не си беше давал сметка; видя се в светлина, много по-различна от онази, в която беше свикнал да се вижда, и сякаш се понесе по море от неизвестни и стихийни възможности. Пак закрачи из стаята — веднъж напред, веднъж назад, след това енергично се стовари в креслото до Катарин. Никога преди това не се беше чувствал по този начин; остави се изцяло в нейните ръце и отхвърли от себе си всякаква отговорност. Едва не извика на глас: „Ти възбуди всички тези противни и силни емоции, сега ти се оправяй с тях“.

Близкото й присъствие обаче подейства успокояващо и окуражително на обзелата го възбуда, в която долови и едно подразбиращо се доверие, че по някакъв начин с нея той е в безопасност, че тя ще го разбере, вместо него ще открие от какво се нуждае и ще му го осигури.

— Готов съм да направя каквото ми кажеш — промълви той. — Катарин, оставям се изцяло в твоите ръце.

— Трябва да се опиташ да ми разкажеш какво чувстваш — подтикна го тя.

— О, божичко, чувствам хиляди неща едновременно. Сигурен съм, че изобщо не знам какво чувствам. През онзи следобед сред природата… тогава… точно след това… — Млъкна, не й каза какво се беше случило след това. — Ти, с твоя ужасен здрав разум, както винаги, ме убеди… за миг… но каква е истината, един бог знае! — възкликна той.

— Истината не е ли, че ти си, или поне би могъл да си влюбен в Касандра? — попита тя тихо.

Уилям оброни глава. След миг мълчание промълви:

— Смятам, че си права, Катарин.

Тя въздъхна неволно. Въпреки думите си през цялото време се беше надявала със сила, която нарастваше с всеки миг, че в края на краищата няма да се стигне до това. Прониза я силна болка, но събра кураж да му каже колко много иска да му помогне, и тъкмо си мислеше как да започне, когато ги сепна почукване на вратата, което прозвуча страховито за хора в тяхното превъзбудено състояние.

— Катарин, обожавам те — прошепна й той.

— Добре — отвърна му тя, потрепери леко и се отдръпна, — но сега трябва да отвориш вратата.